Поезия [Archive] - Club Alfa Romeo Bulgaria

Kostadin`

20-03-2009, 22:21

ВЯРА

Ето - аз дишам,

работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

Никола Вапцаров

fred

20-03-2009, 22:25

Вапцаров е много добър, меко казано

koolio

20-03-2009, 22:41

В нашето време на трезвост...

В нашето време на трезвост
и на разумни неща
стана съвсем неуместно
да повървиш във нощта

покрай морето издраскано,
жълто от лунния лък,
да разговаряш със пясъка
и да подскачаш във кръг.

Дългият шлифер, баретката,
ласките в тъмния вход
вече не влизат във сметката
в хода на твоя живот.

В нещо дали не си сбъркал?
Стана ли нещо със теб.
Вече не вярваш във щъркел,
но и не вярваш човек.

А по средата на лодката
мачтата гола стърчи.
Ето, на пясъка охлювче
мъртво и празно мълчи.

Минали делници, где ви е
старият празничен зов?
Стана почти ежедневие
къщната наша любов.

Бръснарското ножче, жилетката,
шпионката в новия вход -
всичко туй влиза във сметката,
в хода на твоя живот.

Може ни нещо сме сбъркали
в нашия възрастен век.
Продава се вяра във щъркели!
Търси се вяра в човек!

Недялко Йорданов

bager

20-03-2009, 22:59

Христо Ботев

В МЕХАНАТА

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро тоя не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти!
Аз веч нямам мило, ддраго,
а вий... вий сте идиоти!

Mapтo

21-03-2009, 01:41

Ранобудниче

21-03-2009, 07:39

Към себе си

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!

Дамян Дамянов

fred

21-03-2009, 15:38

САМО ТОЙ НЕ СЕ ВЪРНА ОТ БОЯ
Вл Висоцки

Всичко някак е друго … А както преди
пак просторът е тих и спокоен,
и гората е същата с тези води …
Само той не се върна от боя …

Аз не знам кой беше прав - често спореше с мен
и държеше на правдата своя.
Аз разбрах, че ми липсва от онзи момент,
в който той не се върна от боя.

Неуместно мълчеше, не пееше в такт,
нещо друго все бъбреше, свое,
всяка сутрин ме будеше още по мрак,
а от вчера го няма. От боя.

И не само това, че е пусто сега:
изведнъж осъзнах - бяхме двама …
И раздухваше вятърът мойта тъга,
щом след боя разбрах, че го няма.

Пролетта се отскубна днес като от плен
и гласът ми увисна в покоя:
"Ще запалим ли, брат!" - но е тихо край мен.
Вчера той не се върна от боя.

С нас отново са мъртвите, щом сме в беда.
Те са даже в смъртта часови …
Отразен в тоя лес като в синя вода,
небосводът притихва спокоен.

И в землянката имаше място за нас,
беше общо и времето в строя.
Всичко вече е мое, но мисля, че аз,
сякаш аз не се върнах от боя."

Превод от руски
Добромир Тонев

pa4ito

24-03-2009, 11:38

едно любимо стихотворение от П. К. Яворов
(да се слуша на фона на "Лунната соната" от Бетовен...)

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...

fred

24-03-2009, 19:07

Пролет е...

Валери Петров

Пролет е, пролет е, и аз гледам площадчето
пред кварталната черква със почуда открил
как черешите в него са тъй бухнали в цвят, че то
сякаш за първи път преживява април.

А децата в игрите си не познават умората
и мачът им пролетен се прекъсва, едвам
когато през входа отворен за хората,
топката влиза във кварталния храм.

И от тук почва чудото: посред литургията
със кръжило, по расо и в сандали обут,
пред вратата на храма се показва светията
и връща им футбола с роналдиньовски шут...

Да, измислица старческа, но пък пролет е, пролет е,
а и в таз ми фантазия има капчица яд –
как напуска се този приземил ореолите,
нарушил протоколите, луднал пролетен свят!

Kostadin`

28-03-2009, 19:53

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Иван Вазов
Пловдив, 1883

Ранобудниче

29-03-2009, 18:30

Солено стихотворение

Вече няма отсрочка, Одисей ще отплава.
Не проклинам морето, но на кръст заприличах.
Аз съм цялата прошка. На сълзи нямам право.
Имам правото само до солта да обичам.

До последната пора на солената сянка.
(Знам, след толкова бури той на сянка ще стане.)
Само аз ще позная тази шепа останки
от любов и омраза, от зараснали рани.

И ще трябва отново да се учим на нежност.
Той дивашки ще гледа как ръката ми тръгва
по соленото тяло със последна надежда.
(А пък щом е последна - по библейски е първа.)

Само още секунда да запазя сърцето,
да не бие инфарктно - от смъртта е на косъм.
После - дългата битка между мен и морето.
А когато спечеля
като сол ще е просто.

Камелия Кондова

fred

29-03-2009, 22:19

Байрон
Пленителна като нощта...

Пленителна като нощта
под ясни звездни небеса,
тя в хубостта си съчета
от ден лице, от мрак коса
и поглед пълен с бистрота,
като разискрена роса.

Прибавил сянка, лъч отнел,
ти чара и би разрушил;
той, в къдриците и се вплел,
ограбва образа и мил;
там ясна мисъл би прочел-
той хубост с ум е съюзил.

Тя има вежди и страни
спокойни, нежни, а под тях
усмивки- мамещи вълни, -
разказващи за весел смях,
за минали безгрижни дни,
за любещо сърце без грях.

Превод: Любен Любенов и Григор Ленков

Kostadin`

29-03-2009, 22:53

Бойното поле при Сливница

Посетено на 10 ноември 1885

I
Елате с мен погледайте
туй ново поле бойно.
Гърмежът му света смути -
а днес е тъй спокойно!

Тук Сливница е страшната -
димът се още вее.
Тук два народа сбиха се,
две сили, две идеи;

тук цяло едно бъдеще
на жребия фърли се,
и нова слава бляскава
вселената здрависа.

II
О, Сливнице орисана,
о, ново Термопили,
из твоя гръм възкръснаха
велики, млади сили,

що тайно пет столетия
нараствали у нази,
и - геният войнишкият
на старите витязи.

Сега разбрах, Българио,
историята твоя,
войните ти вековните,
полбта ти към боя,

когато синовете ти,
юнаци безпокойни,
от Олимп до Карпатите
поля търсили бойни,

и клатяли престолите
до самите основи -
и днеска ти смущаваш ги
със силите си нови!

И твойто име честното,
тъй дълго клеветено,
самата завист кървава
прославя възхитено.

III
Убиецо, о, Каине
славянски вероломни,
по-черно злодеяние
вселената не помни!

Защо запали огъня
на таз борба проклета,
та с кръв обагри нашите
балкани и полета?

И брат въз брата дигна ти,
опълчи два народа
с един завет и бъдеще,
родени за свобода?

Но де са твойте пълчища?
Къде си ти, Милане?
Бегахте вий - и твоето
безчестното посланье,

и гордите ти сънища,
и злост неблагородна,
и черният ти план против
земята ни свободна,

и лаврите бълнувани -
тук всйчко се погребе:
бегахте, и отнесохте
едина срам със себе!

О, български солдатино,
ела да те прегърна!
Пред твоя щик геройския
съдбата гръб обърна.

На твойта вяра българска,
на твойта мишца здрава,
на твоя дух юнашкия
дължи се тая слава.

Вселената покъртена
поклона си ти прати:
днес друга Шипка кървава -
по-страшна - издържа ти!

IV
Хей Сливнице, хей Сливнице,
не си веч просто слово.
Историо, разкривай се,
впиши туй име ново.

Впиши го и предавай го,
кат бляскаво наследье,
на всички поколения
и векове напреде -

със Гредетин жестокия
и с Перущица мрачна,
с Загората трагичната
и с Шипката юначна.

Та в хижите, в Балканите,.
от Дрин до Черно море,
за славата на нашите
герои да говори.

Приятели и врагове
еднакво то да стряска,
в съдбите на България,
кат слънце то да бляска.

V
Рътлините заглъхнали,
немеят гробовете,
редутите умислени
венчават върховете.

Рояци черни гарвани
чернеят се в браздите.
Борците са отишли веч
във гроба... ил в борбите...

Мълчанье пълно. Всичко е
безжизнено, безмлъвно,
небето сиво есенно
поглежда хладнокръвно,

и Сливница гръмовната
дълбоко, мирно спава
с гробовете си вчерашни
и с вечната си слава!

Ноември 1885

Иван Вазов

fred

30-03-2009, 20:47

Новото гробище над Сливница

Иван Вазов

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и "Лека нощ" навеки си казахте -
до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
куршума... Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.

И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!

1885

Ранобудниче

30-03-2009, 23:40

Кочо

O, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!

Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести,
които борбата в тез зидове сбра.
Участта си всякой вече я разбра.
Врагът от три деня наоколо храма
гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,
ни бой, ни закани нямаха успех.
Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.
Оградата беше прилична на пещ
задушена, пълна със въздух горещ
и със дим барутен. Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Децата пищяха уплашени, бледни
пред майки убити и трупове ледни.

Борбата кипеше отвътре, отвън,.
Във всички очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
зимаха участье в последния бой.
Майката мълвеше:"Чедо, Не се бой!"
и даваше сину напълнена пушка;
и старата баба, що едвам се люшка,
носеше куршуми в свойта пола,
и мъжът, учуден, имаше крила:
отзади, до него, жена му любима
гледаше азлъкът пупал дали има.
Децата пищяха като за пръв път
чеваха гърмежи и гледаха кръв.
и боят кипеше отвътре, отвън.
Много борци хладни спяха вечен сън,
и димът беше гъстък, и смъртта не беше
ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше
из женски гърди наместо млеко.
Лудост бе пламнала във всяко око.
Старците търчаха с ярост на лице
и търесеха пушки с трепетни ръце...

Отвън враговете диви, побеснели
сган башибозуци храма налетели -
фучаха, гърмяха, надаваха рев
и падаха мъртви във немощен гнев.
Главатарят техен, с кръв топла оквасен,
на таз жътва дива гледаше безгласен,
и страхът неволно обзе му духът
пред тез раи слаби, що сееха смърт,
и вместо молби, плач пукаха куршуми.

Изведнъж далеко, на голите друми,
войска се зададе с трясък, тичешком...
Сганта се зарадва, а в божия дом
душите сетиха трепет и смущенье
като пред десница, що принася мщенье.
Битката утихна...Разредя димът,
и някой глас чу се, че ехти в шумът:
-Ний се бихме, братя, с башибозуци,
защото са мръсни, диви и хайдуци...
Ето, царска сила, да се предадем!
-Не щем! - Не! - Не бива! По-добре да мрем!
-Пушките си дайте! - Не! Не! - Що да сторим?
- Да се покорим ли? - Мълчи! Да се борим!
- Предателят кой е?! - Долу! - викат с бяс. -
Спогодба не става между тях и нас!
Една жена викна:"Чуйте! Срам)!" и пушна
към войската царска и падна бездушна,
и гърмът разклати смаяний народ!
Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обхвана тия души горди.
- Да се не вдадеме на турските орди!
И гърмежът почна, и боят със гнев
подзе своя страшен и грабен напев,
но йоще по-страшно и йоще по-гробно.
и смъртта из храма фучеше злокобно.
Отчаянье мрачно ицата вапца,
майки не познаха своите деца.
отвън срешу храма зяпнали пушкала
забълваха пламък и бомби, и хала!
и стените стари разлюляха с звук
кат внезапний вятър планинския бук
като тръс подземен многажди повторен.

изведнъж видяха там зидът съборен!

Перущице бедна, тнездо на гепои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
Слава теб, че ти се одържа до крайност
и бори се в пушек, и падна със сяйност.
Ти в борбата черна и пред турский гнев
издигна високо твоя свилен лев,
и глава не клюмна, и меча ни даде,
и твойта светиня срамно не предаде,
и нашта свобода ти я освети.
и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.
Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Твойте чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас,
защото ти падна със падане ново
и в нашта исторйя тури светло слово.
Защото ти блесна в синия простор
след многото подлост, сред общий позо!
Защото пропадна и в гроб се халоса
славно както Прага, както сСарагоса,
обвита във пущек, окъпана в кръв;
защото ти - сетня - пример даде пръв
как мре народа и не моли бога,
и не рече: Милост! - в общата тревога;
и - нищожна, тъмна, без крепост, без мощ
и със голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни,
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.

Но войската скоро храмът окръжава,
отвсякъде ужас и смърт приближава.
и сганта, упита от лакома стръв,
и гладна за блудство, за месо и кръв
изскърца със зъби. Бомбите трещяха
и момите красни с децата пишяха.
Слисаните майки с поглед страховит
блъскаха глави си о голия зид
и падаха, други - с настръхнали власи
във свойте колене душаха деца си.
Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
и рече: "Невасто Виж, настая сеч
и по-лошо нещо... Ти разбираш веч...
Искаш ли да умреш?" - И клетата майка
бледна, луда, няма и без да завайка,
сложи се детето с трептящи ръце
и кат го цалуна в бялото чебце,
задтана и рече: "То да е отзади!
Удряй!"...И Кочо ножът си извади
кървав из гърди й; и чучур червен
бликна и затече, и Кочо втрещен
погледна детето. То плачеше, клето!
"Майка ти не ще и сама на небето!"
Рече и замахна като в някой сън
и възви глава си, пламнала в огън.
Главицата падна, трупът се затресе
и кръвта детинска с майчинта се смеси.
И Кочо пак рече: Не остана мощ,
но за един удар имам сила йощ!"
И ножът димещи опря с две ръце
право дето тупа негово сърце.
И падна обагрен, грозен, страховит
с отворени очи и със нож забит.
..............................
..............................
И храмът ехтеше от моми, невести,
кат падаха в кръвье или в безчестье!

И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...

Иван Вазов

Kostadin`

31-03-2009, 00:08

Българският войник

Щом войната се захвана,
ний простихме се в часът
с майки, с братя - и с Балкана
и потеглихме на път.
Но тъгата бе разляна
по лица ни в оня миг...
Чужденците туй видяха
и презрително казаха:
Ето българский войник!

Преди боя да достигнем,
ний борихме се на смърт
седем дена, без да мигнем,
с калта, гладът и студът.
В нас душите не остаха,
ний изплезихме език.
Чужденците ни видяха
и насмешливо мълвяха:
Що за български войник!

Ний веч мязахме на сянки,
на разсипана войска.
Едвам тежките берданки
ний крепяхме ги с ръка.
В миг горите заехтяха:
пред нас беше бой велик!
Чужденците ни видяха
и злорадостно шептяха:
Клети български войник!

Чухме ги и подлудяхме
и във сливнишкия дим
като бесни полетяхме
да умрем ил победим.
И победата я взехме
с бодила на наший щик!
Враговете се слисаха
и уплашени крещяха:
Бежте! Българский войник!

И на Драгоман проходът
много къс им се видя,
удиви се Царибродът:
вчера той ги посреща!
И Милан отседна клети
да почине бар на миг,
но и там го страх връхлете:
Бре, я коня доведете,
ето българский войник!

Ех, ний скоро ще се върнем,
ако бог ни поживи,
мили майки ще прегърнем
с лавров венец на глави.
И когато се покаже
полкът ни в града със вик,
нека чуем в оня миг
що светът ще пак да каже
зарад българский войник!

София, декември 1885
Иван Вазов

fein86

31-03-2009, 01:21

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Мисля няма нужда да пиша имена и дати, не би следвало уважаващ себе си българин да не потръпне докато чете това, и да не знае кой е автора!!!

fein86

31-03-2009, 01:24

Обесването на Васил Левски!

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

fein86

31-03-2009, 01:26

Хайдути!

Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна - запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти войводи -
за Чавдар страшен хайдутин,
за Чавдар вехта войвода -
синът на Петка Страшника!
Да чуят моми и момци
по сборове и по седенки:
какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
Ах, че мен, дядо, додея
любовни песни да слушам,
а сам за тегло да пея,
за тегло, дядо, сюрмашко,
и за свойте си кахъри,
кахъри, черни ядове!
Тъжно ми й, дядо, жално ми й,
ала засвири - не бой се, -
аз нося сърце юнашко,
глас имам меден загорски,
та`ко ме никой не чуе,
песента ще се пронесе
по гори и по долища -
горите ще я поемат,
долища ще я повторят
и тъгата ми ще мине,
тъгата, дядо, от сърце!
Пък който иска, та тегли -
тежко му нима ще кажа?
Юнакът тегло не търпи -
ала съм му думал и думам:
Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти -
доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава, -
пък ще си викна песента!

I

Кой не знай Чавдар войвода,
кой не е слушал за него?
Чорбаджия ли изедник,
или турските сердари?
Овчар ли по планината,
или пък клети сюрмаси!
Водил бе Чавдар дружина
тъкмо до двайсет години
и страшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци;
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!
Затуй му пее песента
на Странджа баир гората,
на Ирин-Пирин тревата;
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав -
по румелийски полета...

Един бе Чавдар войвода -
един на баща и майка,
един на вярна дружина;
мъничък майка остави,
глупав от татка отдели,
без сестра, Чавдар, без братец,
ни нийде някой роднина -
един сал вуйка изедник
и деветмина дружина!...
Хлапак дванайсетгодишен,
овчар го даде майка му,
по чужди врата да ходи,
на чужд хляб да се научи;
но стоя Чавдар, що стоя -
стоял ми й от ден до пладня!
И какво да ми спечели?
Голям армаган на майка -
тез тежки думи отровни:
"Що ме си, майко, продала
на чуждо село аргатин:
овци и кози да паса,
да ми се смеят хората
и да ми думат в очите:
да имам баща войвода
над толкозмина дружина,
три кази да е наплашил,
да владей Стара планина,
а аз при вуйча да седя -
при тоз сюрмашки изедник! -
копилето му да бавя;
час по час да ме нахоква,
че съм се и аз увълчил,
че човек няма да стана,
а ще да гния в тъмница,
и ще ми капнат месата
на Кара баир на кола!...
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е, майко - казвам ти,
не ща при него да седя,
копилето му да бавя
и крастите да му завръщам.
Яли ги свраки и псета!
При татка искам да ида,
при татка в Стара планина;
татко ми да ме научи
на к`ъвто искам занаят."
Зави се майка, замая -
камък й падна на сърце;
гледа си в очи Чавдара,
във очи черни, големи,
глади му глава къдрава
и ръда клета, та плаче.
Чавдар я плахо изгледа,
и с сълзи и той на очи,
майка си бърже попита:
"Кажи ми, мале, що плачеш?
Да не са татка хванали,
хванали или убили,
та ти си, мале, остала
сирота, гладна и жъдна?..."
Прегърна майка Чавдара,
в очи го черни целуна,
въздъхна, та му продума:
"За тебе плача, Чавдаре,
за тебе, дете хубаво,
писано, още шарено:
ти ми си, синко, едничък,
едничък още мъничък,
а лоши думи хортуваш; -
как ще те майка прежали,
да идеш, синко, с татка си,
хайдутин като ще станеш!
Татко ти й снощи доходял,
за тебе, синко, да пита -
много ме й съдил и хокал,
що съм те, синко, пратила
при вуйча ти, а не при него -
да види и той, че има
хубаво дете юначе;
далеч ли да го проводи,
на книга да се изучи,
или хайдутин направи,
по планината да ходи.
Триста й заръци заръчал,
в неделя да те проводя
на хайдушкото сборище...
Ще идеш, синко Чавдаре,
едничко чедо на майка!
Ще идеш утре при него;
ала те клетва заклинам,
ако ти й мила майка ти,
да плачеш, синко, да искаш,
с дружина да те не води,
а да те далеч проводи,
на книга да се изучиш -
майци си писма да пишеш,
кога на гурбет отидеш..."
Рипна ми Чавдар от радост,
че при татка си ще иде,
страшни хайдути да види
на хайдушкото сборище;
а майка ядна, жалостна,
дете си мило прегърна,
и ... пак заръда, заплака!...

fein86

31-03-2009, 01:31

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по силно тече!

Жетва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнака грижи!

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят в трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!

fein86

31-03-2009, 01:38

Това бяха стихове, които и до момента са в главата ми и мога да декламирам без дори да погледна в написаното - тъй силни, тъй дръзки и показващи безпомощността, но и смелостта, и духовната сила и вяра на българските борци за свобода, всеотдайни на идеалите си и готови да жертват ВСИЧКО в името на една кауза, често защитавана само от самите тях!!! Надявам се да ги четете със същия интерес и опиянение като мен!!!

Kostadin`

31-03-2009, 12:08

На прощаване в 1868 г.

Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, 'га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехранимайка излезе", -
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то 'га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта си и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
и на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади...
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят...
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

fred

31-03-2009, 19:20

Явно го ударихме на патриотизъм, няма лошо
Левски /Иван Вазов/

Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.

Мисля, че вратата на небесний рай
на къде изглеждат никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.

Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарят същ
с овцете живее, на пек и на дъжд,
и че мойте братя търпят иго страшно,
а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.

Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта - пиянство,
че равни сме всички в големия час -
той внасяше бодрост в народната свяст.

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него и приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжье висеше,
за да бъде страшен, кoга нужда беше.
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше не дух, на огън.
Думата си цяла лейше в едно слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор и гняв,
и душа упорна, и железен нрав.

Той беше невидим, фантом, или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
Покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет.
Веднъж във събранье едно многобройно
той влезна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на един подлец,
и излезе тихо из малкий градец.
Името му беше знак зарад тревога,
властта беше вредом невидима, строга,
обсаждаше двайсет града изведнъж,
да улови тоя демон вездесъщ.
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани, сдушени във тайни места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно,
И тям на душата ставаше по-ясно.
.................................
.................................
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.

Той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и божий служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълни с яд и злост,
изрекоха подло: "Фанете тогоз!"
На кого ръката не благословия,
а издайство сърши, и гръм не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверна,
и кого родила една майка луда,
който равен в адът има само Юда
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,
Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни. Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде в мрака туй гордо страданье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси - грозно изпитанье -
един ответ даде и едно мълчанье
и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"
И никое име той не спомена.

Но тиранът люти да убий духът
една заран Левски осъди на смърт!
Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всякой по една секира
да уморят всичко, дето не умира:
зарад Прометея стръмната скала,
ядът за Сократа с клеветата зла,
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса -
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.

Той биде обесен.

О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
Под теб ний видяхме, уви, да висят
много скъпи жъртви и да се тресят
и вятърът южни с тях да си играе,
и тиранът весел с тях да се ругае.
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на геройте. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода,
за коя под тебе гинеше народа,
и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес
под тебе, бесило, правеше ни чест.
Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що "робство" се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело,
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!

fred

31-03-2009, 19:34

Пейо Яворов
По здрач

Света е между нас: от край на края
по здрач те призовах с последна мощ.
От пъкъл ида аз, а ти от рая!
По здрач те призовах, настъпва нощ.
В нощта ще дойдеш, - ще ли те позная?

Но като в гроб да спя съм аз готов:
душата ми привикна да не чака...
Светилника на своята любов
дигни високо и търси из мрака,
че няма кой да чуй сърдечен зов.

Намериш ли ме - нека ме разбуди
целувката на твоята уста.
И сепната душа ще се възчуди:
сънят ли оживява в самота,
зора ли посред нощ съня ми куди

nhg

31-03-2009, 23:30

Като прочетох предния пост се сетих за това:

СФИНКС

Зловещо се възема кървава луната
и никнат безпокойни сенки на нощта;
задавени въздишки — плаче тишината…
Сърце ми се не сепва, сам-само в света.

На спомени неволни сенките печални,
безкрайна върволица, никнат пред очи:
другари изнурени, дрипави и кални…
Сърце ми ги не вижда: вижда и мълчи.

Повехнали тела на блянове омайни,
разръфани шибои — нито дъх, ни цвят, —
пребулени се влачат плачещите тайни…
Сърце ми чуй-ме чуе, сам-само в цял свят.

И сфинкс един ме гледа — камък неподвижен,
с коварство притаено в поглед без лъчи,
унесено замръзнал, странен, непостижен:
сърце ми всичко знае — вечно ще мълчи…

П.К. Яворов

fred

01-04-2009, 16:04

Яворов е много лиричен, Дебелянов също, а по повод Свинкса се сетих и за Свинкса от форума, като асоциация само :Bolt:

Kostadin`

02-04-2009, 01:42

Гергьовден

"Паситесь, добрые народы!
Вас не разбудит чести клыч;
Начто стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь..."
Языков

Ликуй, народе! Старо и младо,
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и сички царьове земни,
поведе стадо с кривакът хубав
и с умни псета - министри верни,
без портфейли, но и без заплата,
на кои същ цар и да погледне,
"Блазе й - би казал - живей овцата
и от народът мой по-честито!"
И тръгна стадо с агнета дребни,
върви и крета от път убито,
та сичко младо под нож да легне
за свети Гергя - божи разбойник...
Бездушен, глуп, изгнил покойник
жертви ли иска? Иска овчарят,
гладното гърло, попът пиени,
както от тебе, народе, царят
иска за свойте гнусни хареми
и за тез, що те мъчат, обират;
а ти им даваш потът, кръвта си
и играйш даже, кога те бият!
На - днес богати и сиромаси,
пиени там - те песни пеят
и хвалят с попът бога и царят...
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчарят.

Христо Ботев

fred

03-04-2009, 20:18

Димчо Дебелянов
ЧЕРНА ПЕСЕН

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.

mordohy

11-04-2009, 22:28

Веднъж и аз умрях
то бе отдавна!
В чашата ми с вино те сипаха отрова,
не други,а приятели добри,
а в деня на моето погребение
,те притворно заридаха.

А знаете ли,че веднъж и аз възкръснах
и видях моите приятели пак на чашка
Как исках да скоча и да им отхапя носовете,
но си казах:
нека им стоят за да дишат,
а като се разлагам
-да се задушават.

Шандорф Петьофи.

Веднъж един човек в Париж
на члена си той казал-виж!
Със своето пиратство
отне ми слава и богатство,
а сега ,като мижитурка жмиш!
:Tease::Tease::Tease:

drajko145

13-04-2009, 01:26

ПРЕКРАСНИ НЕЩА ПИШЕТЕ !

БРАВО БРАВО !!!

fred

13-04-2009, 20:43

Давай и ти, пиши каквото ти е на душа и ти харесва от признати поети, важното е да не се повтаря.

Райнер Рилке

* * *

Какъвто да си, бягай вечерта
От стаята, която те гнети;
навън те чакат хиляди неща,
какъвто да си ти.
И с твоя поглед уморен – какво
че той към прага ти закотвен бе –
в пространството вдигни едно дърво –
самотно, стройно – под това небе.
Ти сътвори света. Той е голям,
узрял е като дума в тишина.
Ти вникваш в цялата му същина
и с поглед нежен го оставяш там...

fred

20-04-2009, 14:42

Маски – Владимир Висоцки
Не знам от кой е превода

Tуй криво огледало ме руши:
от него изигран, се смея кански –
Със кука-нос, озъбен до уши,
като във карнавал венециански.

Защо съм тук ? Какъв е този фарс ?
Да скоча ли със тях във танц лудешки ?
Дано под маската на всеки звяр
да има повече черти човешки.

С перуки, с маски – всички до един.
Кой приказен е, кой – литературен…
Палач – отляво, вдясно – Арлекин,
а всеки трети – просто главандурин.

Един белосва се усърдно там,
друг крие си лицето във гримаска…
А трети – вече няма сили сам
да различи дежурната си маска.

Уж скачам с кикот на хороиграч,
а пък отвътре мисъл зла яде ме:
ако е някой с маска на палач и
не поиска маската да снеме ?

Ако завинаги, от скръб разбит,
остане Арлекина с вид печален !
Глупакът пък – с глупашкия си вид,
съвсем забрави своя вид нормален ?

Но мен ме завъртяват в колелце –
прихващат ме; увлечен в танца, пляскам…
Виж ти !...Виж ти !...И моето лице
те всички възприемат като маска !

Фишеци и конфети…Нещо пак упреква ме
на всяка маска взора. И ми крещят,
че пак не съм във такт,
че съм настъпвал по крака партньора.

О, злите маски смеят се над мен,
а веселите – почват да злобеят;
зад криеницата – като зад бент –
лицата им човешки зеленеят….

Преследвам музите без свян и срам,
но да ги знам не искам аз самият,
че ако паднат маските – в миг там
полулицата си ще ми разкрият.

Но тайната на маските разбрах.
Уверен съм в анализа си точен:
прикритие е маската за тях –
щит срещу храчки и плесници впрочем.

Как честното лице да проверя,
как подлото да разбера без намек ?
Измислили са с маски те игра –
лицата си да не разбият в камък.

Mirela

22-04-2009, 18:28

ммм едно стихче за лека нощ макар, че на английски звучи по-добре ето го на български.

ЛЕКА НОЩ

Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!

Пърси Шели
Превод: Проф. д-р Симеон Хаджикосев

fred

22-04-2009, 23:28

А това ме подсети Джени и ръжта

Робърт Бърнс

В цъфналата ръж

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

Превод: Владимир Свинтила

Mirela

25-04-2009, 00:03

Сълза

В ръцете си без страх ще взема

това незримо късче лед,

изтръгната сълза последна,

ранила твоето лице.

С дъха си нежно ще я стопля,

с очи от жар ще изгоря

тъгата, вселила се в нея,

пленила топлото в леда.

С душата си ще вляза в тебе

на зимата ръцете ще стопя

сърцето ти ще грабна, с мене

на края ще го отнеса...

П.П няма да кажа автора, защото рискувам да ме убие

fred

25-04-2009, 21:38

В памет на Петя Дубарова, днес щеше да бъде на 47 г.

НОЩ НАД ГРАДА
Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.

И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.

Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност

ПРОЛЕТ
Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...
Със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим... Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече...

fred

30-04-2009, 11:36

Ако вънка
зора е
зорила - тя за теб е
зорила сега.

Ако има
на тоя свят
сила - тя се казва:
любов

и тъга.

Пеньо Пенев

Ранобудниче

01-05-2009, 00:53

***

Във неочакван и неистински,
почти невероятен час
през пясъка на всички рискове
пристигна любовта при нас.

Пристигна и букетче радост
поиска тя да ни даде,
пристигна ненадейно, гратис
и дявол знае откъде.

А ние - зли, недоверчиви -
със нея тримата вървим
и питаме се мълчаливи
къде ли ще я подслоним.

И спираме. И хлопват в мрака
две независими врати.
Но тя стои пред тях, тя чака
и като кученце скимти.

Земята слуша как затихва
обиденият тъжен вой
и няма кой да я повдигне,
да й помогне. Няма кой.

И ето - тръгва с крачки леки
нанякъде пак любовта.
А ние виждаме, но всеки
стои зад своята врата.

Недялко Йорданов
1967

п.п. а преди малко се сетих за един разказ, който харесах преди години.
вярно, не е поезия и не е твърде кратък, но пък може да се чудите какво да прочетете за лека нощ ;)

Синът на Мария или "Имам лисица и лилав мобифон" (http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=96&WorkID=2276&Level=1)

Kuker

01-05-2009, 11:48

Часовникът

Часовникът прашинки сипе... сиви...

Ефирни... като пепел от цигара.

Покриват дните бавно, мълчаливо,

като самотна приказка... пра-стара.

И имало е и войни, и битки,

и огнено препускащи кобили,

и остри мечове, и детски плитки,

и пойни птици, дом на топло свили...

И страхове е имало, и мъдри мисли,

и простичката радост на зората,

и нежен влюбен шепот, и усмивки,

и мълнии, подпалили гората...

Часовникът нечуто сипе... сипе...

И образите бавно избледняват.

Ще взема дъждобран, да се завия –

дъждът праха почиствал... тъй разправят...

old alfist

02-05-2009, 21:56

Препоръчвам да се слуша, докато се чете - ефектът е по-силен :

Милена - Истина (http://www.vbox7.com/play:4dabb59b)

Някой ли открадна сърцето ти,
което плачеше нощем на сън.
Овяхна нещо вътре в тебе,
не поглеждаш дори навън.
Ще оставиш ли това,
за което си мечтал
и с години си се борил,
път, по който си вървял, аааа, ааа…

Някой ден сърцето
ще поиска, ей това,
което ти си му отнело,
без дори да си разбрал.
Някой ден сърцето,
ще те те съди за това,
за т'ва, че много си го лъгал.

Никога не казвай "Да",
когато чувствата ги няма в теб,
когато ровиш свойта самота,
пак се луташ за кой ли път,
уморен от своя бяг,
продължаваш все на там,
вътре някъде дълбоко в тебе
И винаги оставаш сам…

galinves71

02-05-2009, 22:30

уно моменто,грация сеньора
дупе дебеларе,гранде меркучо.
монте кураре канте комино фабрицио.
монте мадуре канте топузо кантаре.

си,няма си.тръгваш да падаш обаче не падаш.............

Ранобудниче

03-05-2009, 00:54

Треска

Мойта възраст е възраст опасна.
Тя ме прави тревожно да тръпна.
Мойта младост, която ме тласка
в необмислени, странни постъпки.

Как не мога сега да понасям
тези къщи съборени, ниски.
Всяка вечер привиждам в съня си
неочаквани схватки и рискове.

Аз желая да скитам, да скитам
по далечни земи и морета.
Всички граници тъй да проникна,
както скачам съседските плетове.

Да съм беден хамалин във Триест
или дрипав парижки безделник.
В непристъпни места да се крия,
да ме гони свирепа престрелка.

Или - блед бедуин низ пустинята
със седмици да търся оазис.
Да ме шибат порои планински,
по разляти лагуни да лазя.

Все едно накъде, но да тръгна!
Не желая сполуки накрая.
Мигар себе се тъй са излъгали
Дон Кихот, Магелан и Чапаев?

Мойта младост е в треска попътна.
Има темпо едно: разгневено.
Щом се ражда, е виното мътно,
после виното става червено.

Радой Ралин

1941

fred

08-05-2009, 22:06

Хайде излъжи ме

Хайде, излъжи ме ! Разкажи ми,
че тъжиш за мен,
че ме обичаш,
че си ме очаквала от толкова години,
още като мъничко момиче.

Можеш да се влюбваш и разлюбваш,
с тебе могат да си поиграят.
Всичко е без ревност и без грубост,
всичко е красиво,
даже краят …

Хайде, излъжи ! Какво ти струва ?
Изиграй ми Жулиета в здрача.
Аз ще съм щастлив , че не сънувам,
и ще се опитвам да не плача …

Вл.Голев

fred

11-05-2009, 22:26

Песен на Щурците, тескстта не знам на кой е, сигурно е техен, а ако не е сори, ама не знам автора

КОННИКЪТ
Кой препуска диво в нощта,
слял се с коня си в безумен
устрем,
сякаш гони края на света
свил до болка немите си
устни?

Чуй камшика как свисти
и разсича с ярост тишината
Коннико, какво ли търсиш ти,
че летиш към края на земята?

Няма да се спреш за миг едва,
няма към какво да се
завръщаш.
- Устремът е моята съдба,
рискът е печалната ми
същност.

Хората в спокойни нощи спят
в тихите си сънища.
Мен ме гони лудият ми път
през нощта нагоре към
звездите.

Хората... не бягам аз от тях.
Зная - просто нямам вече
време
нерви, думи, помисли и страх -
аз от тях изплетох своето
стреме.

И летя към моя хоризонт
и летя към кулите от пясък.
Миналото си смених за кон
и за мен избора е ясен.
Кой препуска диво в нощта?
Аз препускам диво в нощта!

Ранобудниче

11-05-2009, 22:57

Внезапно

Спасявам си душата.
Използвах за алиби старостта
и се оттеглих —
в спомена,
в природата,
в приятелството,
в книгите...
(Нали светиите отшелници
са били грешници на младини!)
Спасявам си душата.
Изключвам телефона.
Изключвам телевизора,
когато блъвне във лицето ми
човешка кръв и пещерна омраза,
когато почнат да ме давят словеса,
звънтящо кухи,
самовлюбени,
лъжливи,
когато чуя как води и лесове,
зверчета и деца,
дори и риби
пищят до небесата...

Спасявам си душата.
На края на града.
На края на живота.
И само сутрин,
между съня и будността,
внезапно
усещам тялото си младо,
духа — непримирим и горд,
и ми се струва —
ей сега ще блесна,
ще се стоваря, справедлива като меч,
над този мръсен свят!
Или ще го целуна,
и той — току-що сътворен —
невинно ще ми се усмихне...

Станка Пенчева

fred

13-05-2009, 11:01

МУЗИКА

Момче, какво засвири? Покрай мен
долавям в парка шепнати повели
и стъпки.Виж, сред тия цеви бели
на сиринкса душата ти е в плен.

Защо я мамиш? В звуците витае
и се оплита, без да разбереш;
по-силна от живота песента е
и с плач я ражда твоят луд копнеж.

Мълчание й дай, та пак душата
преливаща в обилие да блесне;
там ставаше и мъдра, и богата,
преди да я омаеш с нежни песни.

Чуй ме, мечтателю, преди целта
прахосваш полета й, тя ще страда;
с криле, прекършени от песента,
стените ми не ще прехвърли тя
след моя зов към вечната наслада.

Райнер Рилке

fade

13-05-2009, 23:42

Лека нощ (http://vbox7.com/play:86dd145c)
Пърси Шели

П.П... Сори... Видях, че го има вече, но нищо клипчето е красиво музиката към него също :flirt:

Ранобудниче

14-05-2009, 22:41

nhg

15-05-2009, 01:19

етоо още една басня (която звучеше добре като песен):

Ера - Басня

Вървят те двама, сплели ръцете си,
тя - със кожух, той - със балтон.
Влюбено вглеждат се във лицата си,
един до друг - свиня и слон.

Ето там, до кръстопътя
те стигат вървейки така.
И виждат охлюв да пъпли нагоре -
по стръмния склон към върха.

"Мръсно животно!"- изписка свинята
и го посочи с кална ръка.
"Колко е тромав!" - отрони слона
и бавно го смачка с крака.

Бутат, блъскат,
и с лакти мушкат, мачкат,
с юмруци удрят, ритат,
с токове тъпчат, смазват -
защото не е като тях!

Един ден свинята, сред своята тиня
настина и легна - умря!
А слонът лежейки се пръсна от мъка,
че бавно минавал деня.

Бутат, блъскат,
и с лакти мушкат, мачкат,
с юмруци удрят, ритат,
с токове тъпчат, смазват -
защото не е като тях!

Тъй, който другите осъжда бързешката,
животът пък със него изтрива си краката.

bager

15-05-2009, 02:01

я една басня, че нещо ми е тематично.. :)

Бухал и светулка

Измежду полските треви
блестеше в нощните тъми
една светулка лъчезарна...
(С това си качество, уви! и тя е злощастна
кат другите светлини на нашата земица!)
Внезапно бухалът, врагът на всички светлини,
най-грозната, най-злостната и най-коварната птица,
подгони светлата мушица
и най-подир я улови...

- Какво ти сторих?... - Ти ми пречиш!
Умри! - Че как ти преча? - Светиш!...

След таз присъда кратичка и ясна
светулката угасна
и се във вечност пресели,
или с по-други речи -
в търбуха
на бухля!...

Стоян Михайловски

Ужаст!!! Каква ужастна птица!!!
Уважавам таланта да редиш думите, но когато не са верни...е тъпо!
Сори, ма съм горски и не харесвам и приказката за червената шапчица...заради вълка, нали се сещаш...не е лош...а тая кучка...е те това е ку..енски номер!

И за да не съм извън темата:

Безритмие

Бездомен ден...

Почти безмълвен,

сбрал в себе си вселена цяла –

мушица, в плен

на паяк сънен,

оплетена във паяжина бяла,

от ягодово сладко аромат,

пропит по сухите, напукани ми устни,

коприва от бодлив вечерен мрак,

разстлала край нозе ми ядно фусти,

тръпчив пелин

горчи...

спестена глътка,

облизах само капчица от гърлото

на струйка крехка ,

плахо текла

като сълза... отвън... целунала бутилката,

сънуван спомен –

припев стар,

дасадно неживян, от друг откраднат,

кафе без захар –

мамещ цяр

и пепел от догаряща цигара,

без мисъл... миг

и после следващ

часовникът, изглежда, се побърка,

пресипнал вик,

а всъщност - тихо...

Прокъсаната страница обърнах.

:kiss:

fred

22-05-2009, 14:55

Е като сме тръгнали на басни, ето и от мен една:
Стоян Михайловски

Дъб
Балкански дъб се възгордя и каза: - Тоз Балкан
От мен, за мен и в мен живее!
Аз съм гигант! Аз съм титан*!
И естеството*
Пред мен благоговее! -
Самопоклонство дълго време не вирее. . .
Гръм падна от небето
Връх дъба - повали го -
И с най-нищожните трънаци приравни го. . .

***
Ти който себе си наричаш господар, -
В какво се различаваш ти от простий колибар?
И ти, и той, еднакво немощна човешка твар, -
Днес оживена кал,
А след два дни безжизнен прах. . .
У тебе и у него — заран пeсен, смях,
А вечер охкане и жал. . .
О, да, и той, и ти,
Пред Божията слава вий сте суети
Безславни,
А пред гробовний червей мърши равни!

fred

27-05-2009, 18:41

Ръдиард Киплинг

АКО

Ако спокойствие запазиш между луди,
които теб за лудостта си обвиняват;
ако би могъл да си вярваш даже,
когато всички в тебе се съмняват;
ако би могъл, мразен, да не мразиш;
да чакаш, в чакане да не изстинеш;
ако би могъл, лъган, да не лъжеш,
без за светец или мъдрец да минеш;

ако, бленувал, на блена си властник;
ако, размислил, с мислите не спираш;
ако посрещнал и успеха, и разгрома,
и двамата измамника презираш;
ако понесъл би лъжци да извращават
и мамят глупавите с твойто слово;
ако видял живота си разсипан,
с останките би го градил отново;

ако, натрупал всичко придобито,
на зар един решиш да го рискуваш
и го загубиш и започнеш отначало,
за загубата си ез да прдумаш;
ако напрегнеш ум, сърце и нерви,
макар че вече всичко в тях без мощ е,

и тъй да се държиш и да не пускаш,
останал само с волята: "Дръж още!";

ако запазиш добродетел сред тълпите;
естествено държание - със кралете;
ако за хората си нещо - но не много;
ако ни враг, ни свой не би превзел те;
ако се вкопчиш в съдбоносната минута,
без нито миг напразно да изпъдиш -
за теб Земята е и всичко нейно,
и ти - ти, сине мой, Човек ще бъдеш!

превод: Цветан Стоянов

Mirela

27-05-2009, 20:45

"Аз те попитах за какво мислиш,а ти ми каза:
-Не зная.Вятърът отвява мислите ми като калинки.
Тогава аз вдигнахръка,хванах една мисъл и я затворих в шепата си
като в кибритена кутийка.Долепих ухо и чух гласа на затворената калинка:
-"Не искам да си отиваш!"
Усмихни се.
Какво,че ще си отида?
На далечен път заминават и жеравите,но ще се върнат.
Зад червените къщи изчезва Слънцето,но ще се върне.
И влаковете се завръщат,нали?
И хората.
Какво са разстоянията метър и километри?
Има очи,които виждат през високите планини.
Има мисли които летят над безкрайните равнини.
Има хора,които никога не се разделят.

Усмихни се.

Недялко Йрданов

fred

27-05-2009, 21:22

Богомил Райнов

Накъде ли ни води пътеката?
Ний сме с теб само двама сега,
ний сме с теб и вървиме полека,
и вървиме, незнам откога.
Слънчев лъч пада, в нега повяхнал,
върху твоето рамо без срам.
Аз протягам ръка да го махна
и забравям ръката си там.
Гледам твоята мургава буза,
гледам твоята басмена пола
и коляното, малко охлузено
от зъбите на остра скала.

С тези дребни безценни съкровища
бих бил, вярвай, безкрайно щастлив
под прохладния мрак на боровете,
сред дъха на босилека див.

Но в очите ти тих се оглежда
само смърчът, от слънце облян,
и студен е той безнадеждно
твоето рамо под топлата длан.

Накъде ли ни води пътеката?
Бяхме двамата с теб досега.
Но в завоя усоен полека
ето, среща ме мойта тъга

Ранобудниче

29-05-2009, 12:31

Вратите

Вратите, пътните врати
на старите прогнили къщи
вий ги познавате, нали,
от толкоз минали години;
те с шум закрехнати назад,
когато вечер се завръщате,
ви сторват път и сякаш казват:
- Минете, моля господине!

Те имат странни гласове
и в делник, и в неделя - всекога,
от сутрин чак до вечерта
те пеят със уста раззината,
когато ги отваряте
и ги затваряте полека:
о, тези гласове и песни,
познати още от детинство!

Вратите, мокрени от дъжд,
изгнили от вода и зима,
гризат ги червеи безброй
и ги оглождват ветровете;
вратите с хиляди резби -
цветя и знакове без име -
със гвоздеи, халки и скоби,
с ръждата като кръв по тях.

А снощи с всичата си мощ
развързаната буря в мрака
ги блъсна като стенолом
и се разпериха вратите,
и цяла нощ до сутринта
безспир се удряха и тракаха
като криле на черна птица,
ранена смъртно в мрачините.

Вратите, вашите врати
напразно вие ги заключвате.
Вий няма никога, уви,
да бъдете зад тях спокойни.
Когато вслушва се нощта
и вият сепнатите кучета,
не могат те да ви запазят
от Нея - вечната разбойница.

1925

Атанас Далчев

nhg

29-05-2009, 17:04

Хм, ето още нещо, което си спомням от ученическите години:

ДЪЖД

Някой с шепи пшенични зърна хвърля шумно на покрива,
изгладнели петли се нахвърлят и лудо кълват:
по мъхнатите криви стрехи и по тъмните дворове
бие шумно и трака, разсипан във мрака, дъждът.

Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.

Цяла нощ трака лудо разсипан дъждът по стрехите
и кълват цяла нощ тези зли ненаситни петли,
а на утрото ето го слънцето пак пред вратите ни
като жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед.

1925 г.
Атанас Далчев

fred

30-05-2009, 19:28

По първи петли
Михаил Белчев

От шума на много хора,
от досада и умора
към съня си тръгвам и мълча.
От пера на късни птици,
от заплетените жици
не намирам своята врата

Откога не съм се връщал
в този град и в тази къща,
откога ключът ръждясва в мен?
Под прозорец на мечтател,
от тъга по стар приятел
ще осъмна в цвете във ръка.

По първи петли
закъснели следи
преминават през мен
и потъват в очите ми
сутрин.
Прах от звезди
и подкови звънят
на протрития праг
и възкръсва денят ми
сутрин.

От вика на някой буден
от смеха на някой влюбен
ще усетя, че съм жив и нужен.
Сред пера на ранни птици,
сред безброй висящи жици
ще намеря своята врата.

От кога не съм се връщал
в този град и в тази къща,
откога ключът ръждясва в мен?
Под прозорец на мечтател,
от тъга по стар приятел
ще осъмна в цвете във ръка.

По трети петли
уморени мъгли
се разкъсват от страх
и се впиват в прозореца
сутрин.
Старият ключ
се огъва от студ
и го няма домът
и я няма вратата
сутрин.

Mirela

03-06-2009, 21:46

Попита ме

Днес ти ме попита
дали те обичам,
дали ще те искам,
дали ти се вричам.

Запитай звездите
и те ще потрепнат.
Запитай листата
и те ще прошепнат,

че аз те мечтая,
във нощ те сънувам,
в реалност желая,
и в сън теб бълнувам.

fred

04-06-2009, 19:36

Ф.Тютчев ( може и да не е цялото, но май е )

Като че жерави прелитат,
далечният камбанен звън
повея тихо над горите
и в звучни листи спря за сън…
Като море през май разляно
блести и не трепти денят,
и сенки бързо и смълчано
из тихите поля пълзят…

Mirela

05-06-2009, 20:23

Това е една италианска песен но на мен ми харесва много!
Il Regalo Più Grande

Voglio farti un regalo
Qualcosa di dolce
Qualcosa di raro
Non un comune regalo
Di quelli che hai perso
O mai aperto
O lasciato in treno
O mai accettato
Di quelli che apri e poi piangi
Che sei contenta e non fingi
In questo giorno di metà settembre
Ti dedicherò
Il regalo mio più grande

Vorrei donare il tuo sorriso alla luna perché
Di notte chi la guarda possa pensare a te
Per ricordarti che il mio amore è importante
Che non importa ciò che dice la gente perchè
Tu mi hai protetto con la tua gelosia che anche
Che molto stanco il tuo sorriso non andava via
Devo partire però se ho nel cuore
La tua presenza è sempre arrivo
E mai partenza
Regalo mio più grande
Regalo mio più grande

Vorrei mi facessi un regalo
Un sogno inespresso
Donarmelo adesso
Di quelli che non so aprire
Di fronte ad altra gente
Perché il regalo più grande
È solo nostro per sempre

Vorrei donare il tuo sorriso alla luna perché
Di notte chi la guarda possa pensare a te
Per ricordarti che il mio amore è importante
Che non importa ciò che dice la gente perchè
Tu mi hai protetto con la tua gelosia che anche
Che molto stanco il tuo sorriso non andava via
Devo partire però se ho nel cuore
La tua presenza è sempre arrivo
E mai...

E se arrivasse ora la fine
Che sia in un burrone
Non per volermi odiare
Solo per voler volare
E se ti nega tutto quest’estrema agonia
E se ti nega anche la vita respira la mia
E stavo attento a non amare prima di incontrarti
E confondevo la mia vita con quella degli altri
Non voglio farmi più del male adesso
Amore..
Amore..

Vorrei donare il tuo sorriso alla luna perché
Di notte chi la guarda possa pensare a te
Per ricordarti che il mio amore è importante
Che non importa ciò che dice la gente
E poi..
Amore dato, amore preso, amore mai reso
Amore grande come il tempo che non si è arreso
Amore che mi parla coi tuoi occhi qui di fronte
Sei tu, sei tu, sei tu, sei tu, sei tu, sei tu, sei tu, sei tu
Il regalo mio più grande

Най- големият подарък

Искам да ти направя подарък...
Нещо сладко, нещо изключително
Не един обикновен подарък
Като онези които губиш, никога не отваряш или забравяш
във влака, или пък които никога не приемаш.
А от тези, които отваряш и заплакваш и те правят щастлива...без да се преструваш.

В този ден в средата на септември
Ще ти посветя...
Най-големия си подарък...
Искам да подаря усмивката ти на луната,
за да може всеки, който я погледне в ноща,
да мисли за теб...
за да ти напомни колко важна е любовта ми...
И, че думите на хората нямат значение...
Защото ти ме предпазваш с ревността си.
И колкото и да е уморена усмивката ти, не си отива...

Трябва да тръгвам, но в сърцето си знам,
че твоето присъствие винаги означава завръщане, и никога заминаване...

Най- големия ми подарък...

Бих искал да ми направиш подарък.
Неясна мечта...дай ми я сега
От тези, които незная как да отворя
от предната или заадната страна,
защото най-големия подарък...е само наш и завинаги

и ако сега настъпи краят на една пропаст
не искай да ме мразиш, а само да полетиш
И дори да отричаш цялата тази крайна агония
И дори да отричаш живота, който вдишва от моя
Аз се предпазвам да не се влюбя, преди да те срещна
И обърквам живота си с този на другите...
Неискам да ме нараняваш повече...

Любов...любов

Искам да подаря усмивката ти на луната,
за да може всеки, който я погледне в ноща,
да мисли за теб...
за да ти напомни колко важна е любовта ми...
И, че думите на хората нямат значение...

Дадена любов, взета любов, любов, която не е върната никога
Любов, голяма като непокорното време
Любов, която ми говори с твойте очи,тук пред мен

И ти си...

Най- големият ми подарък...

П.П съжалявам ако превода е неточен, но се надявам да ме извините

fred

09-06-2009, 16:46

Италианската музика си е музика де, а кой я пее?Няма ли някаквъ линк там

Mirela

09-06-2009, 19:10

Италианската музика си е музика де, а кой я пее?Няма ли някаквъ линк там

Il Regalo Più Grande - Tiziano Ferro (http://www.youtube.com/watch?v=dTIdDBDQdPk) Дано ти хареса все пак :)

Mirela

10-06-2009, 19:43

Anna Tatangelo- Ragazza di Periferia (http://www.youtube.com/watch?v=XVDy3QmaiPo)

Момиче от покрайнините

Ти..тръгна си скоро...
Реши, че не е правилно да не се обичаме вече...
Ръцете...върху лицето...търсят сила, която аз нямам
Бих искала да умра веднага...

Така...
Няма да е правилно, но е така...
Зората..., която ще дойде една нова любов не ще има
Сърцето...ми причинява болка...бие малко забавено вътре в мен...
Малък е навика да се чуствам свободна и...

С теб...прахосах всичките си години
Какво ще правя ?
От онези фрази, написани в телфона...
"Ние сме животът, който кара сърцето да живее..тази любов незаличима..."
Какво ще правя с тях ?

Ще ги препрочитам отново за да мисля после, че...
От теб...само един смс ще остане...
Но истината е само една рана вътре в душата,
която ще се отваря отново всеки път...
Когато мислите пресъздавът неповторими сцени...

Твоята лъжа... към едно момиче от покрайнините...

А ти ...градско момче
Ще разказваш за мен....говорейки с твойте причтели...
Може би, на игра на моята история ще се пресмиваш...
НА мойте глупави вечери, където се преструваше, че изпитваш тръпка...

С теб...

fred

10-06-2009, 20:11

Харесва ми, италинското въобще, ето и една италианска от мен
Малко е лигаво клипчето, но песента е хубава
http://www.vbox7.com/play:2e5222a9

И ето едно много въздействащо изпълннение на Жан Габен, е не можах да намеря тестта, прост и естетвен, като клип много ми въздейства, знам актьора, ролите му и свързаните с него хора в клипчето/е в най общи линии де../
http://vbox7.com/play:65c6a98b
но за да не стане и тук като темата музика, ще пиша предимно стихове

Mirela

10-06-2009, 20:15

Харесва ми, италинското въобще, ето и една италианска от мен
Малко е лигаво клипчето, но песента е хубава
http://www.vbox7.com/play:2e5222a9
но за да не стане и тук като темата музика минавам предимно на текстове

До някаква степен музиката е поезия ;)

fred

10-06-2009, 20:22

Всичко е поезия, ако се абстрахираме от играта на думи и смисъла.
Това може да са картините, киното и т.н, тоест съгласен съм принципно, видя ли клипчето на Жан Габен?

fred

10-06-2009, 20:23

До някаква степен музиката е поезия ;), видя ли това на Жан Габен?

Mirela

10-06-2009, 20:25

Естествено, че ДА

fred

10-06-2009, 20:27

Добре
Та да си довърша мисълта, поезията е начин на отржение на чувствата и наистина може да има всякакви форми, тескст, снимка, песене, музика и т.н.
Ето едо от Пеньо Пенев

Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли…
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли…

Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга…
Но ще чакам врата да отворят…
Докога… Докога… Докога?…

Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям…
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!… Аз съм сам!… Аз съм сам!

Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча…
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча… ще мълча, ще мълча!

Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли – ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи…

fred

10-06-2009, 20:36

Ясен Ведрин

Бели мигове.
Бели прекрасни надежди.
Сякаш всичкото бяло събрано на длан.
Бели пясъци.
Бели изплетени мрежи.
И рибарите бели край своя талян.

Бяло гледаш
във белия лист ненаписан.
Бели чувства са скрити във бяла мечта.
Бях ли в бяло
за теб от съдбата орисан?
Бях ли бял като сол, побеляла в дланта?

Бели мигове.
Даже душата е бяла.
Като бялата рокля на празника бял.
Ще те видя ли някога
в бяло начало?
Като сол, като пясък, като нежен воал…

Mirela

10-06-2009, 21:14

Хубаво ми е

Хубаво ми е със теб!
С пламъчетата игриви
като на мъничко дете
са очите ти щастливи.

Хубаво ми е със теб!
Сутрин да ме будиш нежно,
а след трудния ни ден
пак да сме в любов безбрежна.

Вик

Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?
Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.

Блага Димитрова

fred

10-06-2009, 21:52

Ето и едно за отрезвяване :shutup:
Богомил Райнов
1941-1942

Хубаво е да живее човек.
Хубаво е – ако може.
Иначе има отрова,
остра кама, пистолет.

Ние живота обичаме,
но да живеем не можем -
книги четем или пишеме
и се разправяме с Бога.

Пролет – за нас туй е тема,
тема е също и вятърът.
Ний с пролетта не живеем,
вятър не гали душата ни.

Видим ли нещо красиво,
мислим веднага за стихове.
После във къи отиваме,
сядаме, пишем.

Хубавото не познаваме -
то е за нас само тема.
Някой се радва на празника,
ний на поемите.

Вънка разхождат се хора -
Сядаме пишем поема;
слънце изгряло на двора -
нова поема

Тъжно ти станало нещо
дълга елегия.
Някой починал отсреща
нова елегия.

Вярно, живота обичаме,
но да живеем не можем.
Някой се трови с отрова
Ние със стихове.

fred

13-06-2009, 14:35

Валери Петров
Тавански спомени - 1

С есента и дните станаха студени,
а балтонът беше горе на тавана,
в дъното на стария лелин гардероб.
Бяха му ръкавите късичко скроени
и като го сложих, недобре ми стана,
та нарочно бръкнах в десния му джоб.

Бръкнах и извадих: снимка развалена
(двама млади влюбени на два стари стола,
кавалерът аз бях в същия балтон),
после два бонбона в книжчица зелена,
два билета филмови, стари, без контрола,
и едно шишенце със одеколон.

“Тез билети – казах си – са от кино “Глория” ,
прости са бонбоните, смешен е портрета
и шипето пълно е с разводнен парфюм.”
Казах, но си спомних ланшната история,
влезе нещо тъжно тука във сърцето,
име едно нежно дойде ми на ум

и видях я, същата, в розово облечена,
същата усмивка и ръката същата,
и от ваксинация малката следа.
“Панта рей!” – помислих си. – “Всичко е далече!
Миналите мигове вече се не връщат,
както се не връща речната вода.”

Но все пак останах в здрача на тавана.
В здрача на тавана, във балтона смешен,
любовта преминала си припомних аз.
В тъмното парфюмът нежно ме обхвана,
сладък бе бонбонът, снимката шумеше
и отнейде, та-та-ра, чуваше се джаз.
,,,,,,,,,,,,

fred

14-06-2009, 17:07

Валери Петров
Тавански спомени

* 2

Най-напред бе всичко в розовата дреха,
биеше сърцето гръмко във гърдите
само като видех вашата врата,
саксофони свиреха, облаци хвърчеха
и тролеят движеше се помежду звездите,
и сънувах всяка нощ твоите уста.

след това писмата. Ах, писмата стари,
писани небрежно сред черновки четири,
с хиляди целувки върху всеки лист,
със цветя безбройни като във хербарий,
с нежни обяснения цели километри,
с послепис и после с послепис!

След писмата – помниш ли? – първите ни срещи,
твоите родители мразещи ме искрено,
бялата ти шапка, белите брези.
И писма отново: “Ще ли разбереш ти?
Не ме пускат вече. Много ми се иска, но…” -
Строфи от любов и кофи със сълзи.

Помниш как поскърцваха стълбичките дървени?
Помниш как мечтите ни тихо се намериха
в малката ми стаичка цялата във прах?
Помниш как във всичко мислехме се първи,
а пък все откривахме старата Америка?
Колко много копчета, колко много страх!

Спомняш ли си масичката в “Бивша орхидея”?
Помниш ли пейзажите (морски и планински)?
Помниш как разсмиваха ни стенните рога,
как един до други ний седяхме в нея
и четяхме с трепет книги медицински
и шептяхме бледи: “Ах, ами сега!”

Помниш ли, не помниш ли? Кой те знай къде си,
сигурно ще вземеш оня зъболекар
и ще слушаш свърдела му, и ще си добре.
Помниш ли, не помниш ли? Всичко отиде си.
Като стар часовник, тихо и полека,
любовта в сърцата, изхабена, спре.

дните се редуваха все едни и същи,
люшкаха се кожените дръжки във трамваите,
никнеха и вехнеха горските треви,
а пък ний седяхме в слънце и във дъжд и
сменяхме си дрехите, сменяхме си стаите
и веднъж усетихме: нещо не върви!

Празни бяха срещите, глупави – алеите,
стаята ми – хладна, пастите – безвкусни,
и дори ядосващи – стенните рога;
и по жици вече бягаха тролеите,
и сънувах вече други, чужди устни,
а по твойте устни лепнеше тъга.

fred

15-06-2009, 23:05

Богомил Райнов-Отиде си

Отиде си. Небето се разплака,
скръбта приведе старите ели,
и вятърът засвири сред букака.
С две думи, времето се развали.

Камината във стаята запуши
и скръб, и дим очите насълзи.
Стоя и зъзна и с досада слушам
как псето срещу вятъра ръмжи.

Така се всичко мигом измени:
боровете са сякаш непознати,
далечните мъгливи планини
така изглеждат чужди в тишината.

Стоят с прозорци заковани хижите
и няма цветни рокли, песни, смях;
с език студен мъглите само лижат
поляната, де нявга с теб седях.

Отивам си. Какво сега ще диря
сред този край, де пада мракът чер
и само мокри клони дирижират
на вятъра дивашкия концерт?

Gh0stRider

16-06-2009, 01:08

я да се включа с 1 любимо, класика ;)

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

„В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален —
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!“
— О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай — пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. —
Аз искам да те помня все така...

Д. Дебелянов

fred

16-06-2009, 22:25

E добре дошъл, както се казва:))

Mirela

17-06-2009, 21:48

Писмо

С нечути стъпки в тъмен край отмина
денят, донесъл зной и знойна жад,
и свела небесата, нощ пустинна
лей сълзи над притихналия град.

И в тази нощ, на тебе посветена,
под ромона приспивен на дъжда,
заспива печалта ми, озарена
от спомена за твойто първо Да.

Димчо Дебелянов

fred

17-06-2009, 22:13

Ето откъс от "Стената" на Флойд, превода не знам на кой е.

................
Хей ти! Там отвън, на пътя
Винаги правиш това, което са ти казали,
ще ми помогнеш ли?
Хей ти! Там отвън, отвъд стената
Чупиш бутилки в хола,
ще ми помогнеш ли?
Хей ти! Не ми казвай, че там няма никаква надежда
Заедно стоим, разделени пропадаме
....................

Mirela

17-06-2009, 22:32

Аз и морето

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.

Петя Дубарова

fred

17-06-2009, 23:00

Христо Фотев
Но нищо не е повече след думите

...Но нищо не е повече след въздуха
от нашето страдание...
О, болници!
И ний,които дишаме в леглата им.
Ний сричаме мъчителната азбука
на болката... И гледаме в часовника!
В прозорците е по-добре да гледаме.
В студеното, лъчисто милосърдие
на техните квадрати... И не казвайте,
че е случайно нашето страдание,
че болката ще ни превърне в ангели,
защото ще умра от отвращение!
Когато сме щастливи, ний се плашиме.
Убиваме ний крехкото си щастие.
Зазиждаме се в жалките си навици -
в оная тъмна орбита на мъртвите,
най-мъртвите... И нашето присъствие
е толкова случайно...Как убиваме
слуха си - и как лъжеме очите си.
Насилваме си устните - не вярваме
в езика на сърцата си...

Най-страшното
не е смъртта ни, може би ужасното
е, че сме приживе във тъмната й пластика!
Но нека никого не обвиняваме!
Виновните сме ний! Здравей, мълчание!
И коронясай устните ни...(Моля те,
душа, не се навеждай през прозореца).
Да сме достойни ний за нашето
страдание!
Да разгадаем шифъра му... Знаците
са пълни с тъй спасително значение!
В какво - да разбереме ний - сме сбъркали
и на какво сме изменили! Трябва ний
отново да се помириме с времето!
И жаждата възседнала телата ни,
ще ни спаси... Да стъпваме внимателно!
И само до прозореца. Да слушаме
дъжда във тишината на прозореца,
за да не видим някой ден потресени,
печални, изумени, неподготвени
безмилостното бягство на дърветата,
на птиците,
на мравките,
на въздуха...

И кой ще ни научи на смирение!

Как ми е нужно нечие мълчание
във тая нощна и бургаска болница,
в хирургията - в стая номер четири,
на първото легло...(А във душата ми
се утаява споменът за скалпела.)
Над мен - тъй ниско - погледът на майка ми
и аз - в една сълза неописуема...
Тогава там, тъй късно - на разсъмване
си спомних и заплаках аз за другите!...

Mirela

19-06-2009, 16:10

Ревност

Прости, до днес не те обичах,

тъй както заслужаваш ти.

Съвсем ми беше безразлично

дали съм ти любим, прости.

Дори не те и забелязвах,

че съществуваш покрай мен.

Не те ревнувах, нито пазих.

Живеех с тебе ден за ден.

И честичко сам в други влюбен,

не страдах от страха нелеп,

че може и да те загубя

и да се влюбя. Тъкмо в теб!

До днес. Но днес, незнайно как тъй

един случаен джентълмен

ти хвърли погледче за кратко

и ти направи комплимент.

Дали на мен тъй ми се стори

или пък тъй си бе, не знам,

но пръв път друг ми заговори,

че имам хубава жена.

Че е харесвана, че грее

с особен чар, очи и глас,

че другите съзират в нея

туй, що недосъзирах аз.

И го съзрях. В един миг. С хубост

невиждана те аз видях.

- Нима, нима ще те загубя? -

си виках сам във адски страх.

Нима?! Но нещо по-нелеко

удари мисълта ми с чук:

какъв скъперник е човекът -

цени безценното до него

едва щом му посегне друг.

Дамян Дамянов

fred

21-06-2009, 22:32

Лъжа ли беше.....
Дамян Дамянов

Лъжа ли беше първата ни ласка?...
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж - роден, но неживял?...
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него: "Вижте,
от туй е топло моето сърце!"
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
под нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, заради която
света бих минал три пъти пешком!...
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях...
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах...
Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска последа си ням
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой...Но ако те има тебе,
как пълно би било това сърце

fred

29-06-2009, 10:37

Шарл Бодлер

ПРИЗРАКЪТ

Като ангел с поглед див отново
ще се вмъкна аз при теб - в алкова,
смесил се със сенките и аз
ще се плъзна в полунощен час;

ще ти донеса целувка - синя,
по студена и от месечина,
и милувки на змия, с любов,
виеща се покрай пресен ров.

И когато дойде утрин бледа,
празно мойто място ще съгледа;
там до вечерта ще лъха мраз.

Както други с нежности познати -
над живота твой, над младостта ти
искам с ужаса да властвам аз !

Превод : Кирил Кадийски

Mirela

01-07-2009, 19:26

Летен ден

Денят е дълъг, тих, неизчерпаем -
като в сърцето ми към тебе обичта,
като полето, чезнещо в безкрая.

Далеч от грижите и от света,
сама съм сякаш лес, над който е валяло,
и езеро, през утрин засияло.

Душата, пълна с мед и аромат,
като пчела се вечер упоена връща
и всеки храст и цвят й е познат.

А през деня притихналата къща,
заспала в мрежата на лятната омара,
един след друг прозорците разтваря

и диша този лъх неуловим
на ягоди, на мащерка и на сено,
за който в градовете се топим.

И аз усещам живото звено
на обичта в света, обгърнало ни двама
над всякаква тревога и измама.

Елисавета Багряна

fred

09-07-2009, 19:26

Аз ви обичах

Аз ви обичах.Обичта ми може
да тлее още в моята душа,
но нека вече тя не ви тревожи
не искам с нищо да ви натъжа.

Обичах ви безмълвно,безнадеждно,
изгарях и от нежност,и от страст.
Обичах ви тъй искрено,тъй нежно
дано ви друг обикне както аз.

А.С. Пушкин

fred

16-07-2009, 22:00

Пастернак

Да си прочут не е красиво.
Не ще те възвиси това.
Недей в архива си ревниво
да къташ всяка чернова.
Творецът е - да се раздава,
а не за слава да ламти.
Позорно е с пазарска врява
да бъдеш превъзнасян ти.
Живей така, без самозванство,
та сам да чуеш как с любов
през необгледното пространство
ти праща бъдещето зов.

Превод-Кирил Кадийски

pinkmousy

17-07-2009, 15:59

И още нещо от Камелия Кондова

Ампутация на сърце

По-тихо е отколкото очаквах.
Не оглуших вселената от болка.
Излезе светлината. Влезе мракът.
Три капки кръв./За светлината - толкова/.
И толкова за участта на кърта,
превърнал тъмнината във идея.
Не ме боли. Аз...толкова съм мъртва,
че вече мога с тебе да живея
без гняв във оскърбената постеля,
без страх, че красотата ще се счупи.
Самото възпитание в неделя
ще готви от любимата ти супа.
И ризите ти ще са ...просто ризи,
а не платната, под които плавах.
Така си ми далечен, че отблизо
дъха ти срещам, но не те познавам.
И мога с чиста съвест да излъжа,
че не е смърт -животът се повтаря.

И само някой много, много тъжен
ще помълчи за мен. С една китара...

pinkmousy

17-07-2009, 16:25

И нещо за разведряване на сериозната атмосфера :) Александър Белчев

Модерна котка

Лъскаво бюро... Клавиатура...
За почивка - ден и половина...
От момчетата пО беше щура.
Но къде е онзи хъс? Отмина ли?

Не!!! Напълно няма да изчезне!
Само спазваш някакво приличие.
И налага се да си любезна...
Инак - за секунда губиш всичко...

А момчетата? Те днес мъже са.
И в леглото да те вкарат гледат.
Поизлъгват те, че си принцеса.
Сетне - към поредната победа.

...Любовта? Замества ли я нетът,
милият щом хукне към жена си?

И дереш очите на поета,
който пита с този стих:
- Позна ли се?...

ПП. Някой от сайта не пише ли? Да пуснем такава тема?

Ранобудниче

23-07-2009, 23:37

Благодаря ти, че ме мразиш искрено...

Благодаря ти,
че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени
зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта - заробва.
Сега от мен
внезапно се отказваш ти,
от мойте думи,
жестове и книги...
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,
аз чувам звън
на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено -
встрани
от твоите прищевки странни.
И пак отляво
е сърцето ми наместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам
със възкръсване,
със музика на Моцарт, със безкрая...
Ако не беше твоето отсъствие,
щях да повярвам,
че съм в рая.

Георги Константинов

fred

26-07-2009, 22:42

Фиеста
Жак Превер

И чашите бяха опразнени,
и бутилката – с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото – широко открито.
И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.
И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола във мойте ръце.

Превод Валери Петров

fred

04-08-2009, 22:10

Жак Превер

Известието

Вратата, която някой е отворил,
вратата, която някой е затворил,
столът, на който някой е седнал,
котката, която някой е погалил,
крушата, която някой е захапал,
писмото, което някой е прочел,
столът който някой е съборил,
вратата, която някой е отворил,
пътят, по който някой е тичал,
гората, която някой е стигнал,
реката, в която някой е скочил,
моргата, в която някой лежи.

Превод Валери Петров

Ранобудниче

07-08-2009, 06:24

Безглаголно стихотворение

Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.

Поля, природа, красота,
река, гора, нататък,
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.

Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.

Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.

Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.

Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.

Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапал,
цукало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.

Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег - без тъй нататък.

Радой Ралин

fred

07-08-2009, 22:05

Готино е, добре се сети:wein:
Ето и от мен едно пък

Целуна ме принцеса...
Кръстьо Пастухов

Целуна ме принцеса
в късна есен
и станах жабче.
Сега
си диря
локва незамръзнала
да преживея зимата
до топлата роса
обгърлила папура.

fred

08-08-2009, 22:56

Ще пусна тук мои любими стихове от Алиса /и от двете части/

Луис Карол /от Алиса/
Преводач-не знам

Татко Уйлям, младежът му рече,
бяла е, бяла косата ти вече.
А пък по цял ден безгрижен на воля,
ходиш все още с главата надолу!

На младини, му отвърна мъдрецът,
имах аз мускули, същи борец бях.
Мажех ги с масло, чудесно, вълшебно.
Да ти продам ли? Продавам на дребно.

Татко Уилям, младежът му рече,
бяла е, бяла косата ти вече,
а си играеш, все още с главата,
удряш я, сякаш е топка, в стената!?

На младини, му отвърна борецът,
мислех си кой знай какъв ли мъдрец съм.
Празна разбрах, че била ми главата,
и за това си я удрям в стената.

Татко Уилям, младежът му рече,
бяла е, бяла косата ти вече.
А пък и костите вземаш за гъби,
нищо че няма в устата ти зъби!

На младини, му отвърна мъдрецът,
беше за мене жена ми молецът…
Цял ден, ей богу, се карахме двама,
и за това е устата ми яма!

Татко Уилям, младежът му рече,
бяла е, бяла косата ти вече,
А очила не си още ти сложил —
туй на какво ли дължи се, о, боже!

Казах, каквото ти казах аз вече! —
Татко Уилям го ядно пресече. —
Само да смееш пак нещо да питаш,
тъй да си знаеш, ритник ще опиташ!

Ранобудниче

15-08-2009, 07:10

и една идея за мамите и татковците на малчугани :)

Работна Мецана

Станала рано зарана
нашата Меца-мецана.
Съчки в гората събрала,
огън висок си наклала,
та да направи чорбица
Меца на своите дечица.

Сипала бобец и ето,
скоро запяло котлето.
Литнала пàра нагоре,
Меца сама си говори:
- Сложих солта и пипера,
само къде да намеря
стръкченце-две мерудия,
гозба да видите вие?
Сетих се! Кума Лисана
е домакиня прибрана,
всички в гората я знаем,
чакай да взема назаем!

Меца, с пантофи обута,
тръгнала тъй, за минута,
бързо, додето е време,
стрък мерудийка да вземе
Нека играят децата,
чудо ще стане чорбата!

Бързала Меца, но спряла -
сивото зайче видяла.
- Жив ли си, здрав ли си, братко? -
тя заприказвала сладко. -
Хапваш ли честичко зеле?... -
Час или два отлетели.
- Ех, че ме, Зайо, залиса,
бързам, отивам при Лиса!

Тръгнала Меца, но тука
чула кълвачът да чука.
- Слушай, другарю, от вчера
мисля си да те намеря:
чукаш от тъмно в гората,
рано ми будиш децата!...
Ето и ти ме залиса,
бързам, отивам при Лиса!

После решила да мине
Меца край свои роднини.
Първо се спряла при Ежко.
- Чух, че настинал си тежко,
имал си кашлица, хрема,
чуй, аспирини да вземаш!
Чай си свари от тинтява,
топъл го пий - да те сгрява...
Ух, че ме, Ежко, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!

Спряла се Меца за малко
и при кумеца си: - Жалко,
пак ти съдрали кожуха!
Приказки разни се чуха -
уж си се вмъкнал в кошара,
а те натупал овчаря...
Ех, че ме, Вълчо, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!

- Чук-чук! А в тази хралупа
лешници кой ли си трупа?
Ти ли си тук, Рунтавелке,
ти ли си тук, хубавелке?
Трупай, събирай - да има!
Скоро ще дойде и зима...
Ах, че ме, сестро, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!

Тук-там Мецана поспряла -
ей месечина изгряла,
светнали ясни звездици,
млъкнали горските птици.

- Бре, що ли става чорбата?
Как ли са гладни децата?
Може без стрък мерудия,
чакай назад да завия!

Хукнала Меца веднага,
хукнала Меца да бяга,
в тъмното потна се връща,
спира пред своята къща.

Гледа - извряла чорбата,
гладни заспали децата...
Пустата Меца-мецана,
стана за смях из Балкана!

Леда Милева

fred

16-08-2009, 19:00

А, густо, но е бая дълго, ще видя, дали ще го научат :)

Това пак е от Алиса, ама си няма пряко заглавие:
/Луис Карол/

Ще ти, разкажа туй, което мога,
и разказът не ще да е голям.
Видях аз старец във дълбока старост,
приседнал сгърбен на един стобор.

— Ти кой си, о, старик? — запитах строго. —
И от какво прехранваш се, кажи! —
и отговорът мина през главата ми,
както вода минава през решето.

Той каза: — Пеперуди аз ловя,
които спят по класовете житни; —
от тях приготвям банички с месо,
по улиците ги продавам лесно.

Продавам ги на хора — каза той, —
които плуват в бурните морета.
По този начин хляба си изкарвам.
За бога, подарете две пари.

Но аз замислях умен план,
със който мустаците да боядисвам жълти
и да ги крия зад ветрило пъстро,
да ги не вижда никой в нощ и ден.

И без да мога аз да отговоря на туй,
което старецът каза, извиках:
— Хайде, казвай как живееш! —
и пляснах го по голата глава.

Със нежен глас той разказа поде пак
и каза: — Вярно, имам начин аз:
намеря ли планински ручей хладен,
запалвам го и гледам как гори.

От него правят после туй,
което наричат чисто масло за коси.
По две пари на мен ми дават
само за моя труд, за моите дела.

Но аз измислях начин бърз и чуден
да угоявам хората така,
че те да стават всеки ден по-тлъсти,
по-пълни, по-дебели, без пари.

Разтърсих го добре назад-напред,
лицето му докато посиня.
— Я казвай, как живееш! — аз извиках. —
И как я караш ти на този свят?

Той каза: — Аз ловя очи на риби
сред гъсти, буйни храсти и треви,
преработвам ги в копчета за дрехи
във тихата, безлунна, тъмна нощ.

Не ги продавам за блестящо злато,
нито за звънки сребърни пари,
продавам ги за медни две грошлета
и девет скоро с тях печеля аз.

Друг път копая пресни кифли с масло,
или залагам примки за хайвер.
Понявга ровя хълмове тревисти,
намирам от файтони колела.

Тъй някак си — той ми намигна леко —
печеля аз богатство и пари.
И с радост бих си пийнал, господарю,
за здравето ви чашки две и три.

Тоз път го чух, защото тъкмо вече
привършил бях аз плана си велик —
да пазя от ръжда мостове яки,
във вино като ги сваря за миг.

Благодарих му много аз, задето
ми каза как изкарва си пари
и главно, че готов е да си пийне
за здравето ми чашки две и три.

И днес, когато аз случайно пъхна
в лепилото големия си пръст
или глупашки десен крак напъхам
в обувка лява, остра като шип,
или пък на крака ми падне
страшно голяма тежест, камък или чук,
аз се разплаквам, тъй като си спомням
за оня старец непознат.

Със нежен израз, бавен говор,
с коси по-бели от снега,
с лице като на черна врана,
с очи от пламък или дим.

Разсеян в свойта тежка гора*
люлеещ се насам-натам,
мърморещ нещо неразбрано,
суетата пълни със тесто.

И който като вол сумтеше
в оназ далечна чудна вечер —
старик на дървен, стар стобор

*гоpа e мъка, гpижа а не гоpа с дъpвета, за пояснение де :)

nhg

19-08-2009, 14:31

Хайде докато сме на детска вълна нещо и от мен:

Асен Разцветников
От нищо нещо

В стаята кандилото светеше в тъмнилото.

Но не щеш ли, мишката скокна изпод книжката, па си лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

Ядоса се котката, промъкна се кротката, па изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

Кой знай как се случи то, че научи кучето, та ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

Щом се дигна глъчката и довтаса пръчката, та удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

— Ще ти стане множко то! — налюти се ножчето, та насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

— Стигвам те и в пламъка! — скокна гневен камъка, та изхаби ножчето, що насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

Чу не чу за свадата, запени се вадата, та отвлече камъка, що изхаби ножчето, що насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

Скръцна зъби земята, разигра се, размята, та погълна вадата, що отвлече камъка, що изхаби ножчето, що насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

— Брей, че племе проклето — гневно гръмна небето, та потопи земята, що погълна вадата, що отвлече камъка, що изхаби ножчето, що насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

Ранобудниче

19-08-2009, 23:49

Хайде докато сме на детска вълна нещо и от мен:

Асен Разцветников
От нищо нещо

....

Аааааааааааа - това го четох на глас и, повярвай ми, езикът ми се върза на зъл възел :) :) :)

Много яко : )

fred

20-08-2009, 09:21

Аааааааааааа - това го четох на глас и, повярвай ми, езикът ми се върза на зъл възел :) :) :)

Много яко : )

.Да, това на Асен Разцветников е доста интересно,

nhg

21-08-2009, 10:28

Аааааааааааа - това го четох на глас и, повярвай ми, езикът ми се върза на зъл възел :) :) :)

Много яко : )

Моя малкия го знае наизуст, умира от смях докато го казва...
А Асен Разцветников има много 'цветни' неща... Ще опитам да намеря и ще постна още!

Ето:

Щурчовата паница

Слънце грее, тежка сянка пада под листенца от чубрика млада. На сянката Щурчо-пияница вино пие с грахова паница. Прислужва му шетлива Калинка, точи вино от шарена динка и му реже мезе и салата на червена ружа от средата.

- Хайде сега, Калинчице китна, поиграй ми ръченица ситна, да те видя можеш ли подскочи с тоя бръчник от две пъстри плочи!

Отговаря срамлива Калинка:
- Не ща, Щурчо, не съм ти робинка! И без туй ми додея да служа и да режа салата от ружа!

- Тъй ли?! каза Щурчо, млясна джука, мустака си накриво засука, па я дръпна за черната плитка и й сграби смесената китка.

Изтръгна се Калинка тогава, па захвърли семка от кощрава, удари го със семката тежка насред гърба, под лявата плешка. Катурна се Щурчо-пияница, па си разля пълната паница, та потече река през полето и завлече долу във морето самси Щурча, чубриката млада и сто села и петдесет града!

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

Имало едно време един лимон без семе, две чушки като пушки, три круши като пуешки гуши, четири дини като крини и пет марули като кули.

Намерило ги едно момченце, тъ-ъничко като конченце, па ги изяло и взело, че станало хе-е такова дебело!

ЛЪВЪТ И ПЕТЛЕНЦЕТО

Един стар лъв откраднал дълга връв, па си препасал с нея един пищов и тръгнал на лов. Не щеш ли, насреща му се задало едно петленце бяло.

- Петленце-момченце - рекъл лъвът, - не бягай от моя път! Ти додето кажеш "фър-фър!", аз ще кажа със пищова си "гър-гър!" и ти ще паднеш убито във зеленото жито. Затова ми ела самичко насам, та кротко да те изям!

- Ка-ак!- разлютило се петлето. - Какво ми говориш ти, животно проклето! Ами че ти знаеш ли кой съм аз и какъв е страшен моят глас? Та само като разтворя свойта гага и нощта пред мене бяга! А като кажа "клъв!", поглъщам цял лъв! И тебе ще те глътна ей сега като слива, за да разбереш, че със мене шега не бива!

- Оле-ле, моля ти се, юначе! - започнал лъвът да плаче. - Ето, падам ти тук на колене: остави ме да поживея до утре поне!

- Не, не, не! - отвърнало петлето, па пристъпило напето. - Ти си един лошав лъв и пиеш кръв!

И тъй както страшният лъв, разтреперан, стоял, то казало "клъв!" и го погълнало цял. Не могло да нагълта само опашката му жълта, но това не било беда, защото то си я вчесало като брада, па тръгнало напето-напето и изчезнало далеко в полето.

ХРАБРИТЕ ЩУРЦИ

Хвана Меца два щуреца, вдигна лапа - ще ги лапа. Хвърлиха се два щуреца, счупиха й два мъдреца, пипнаха я за мъжеца, па извикаха ловеца - да й дере със три ножа дебелата меча кожа.

Той одра я, не се мая, па им рече най-накрая:

- Мога ли да ви предложа и на вас по малко кожа от любезната госпожа?

- Молим да ни извините! - му отвърнаха щурците. - Вий на нея я върнете, че и трябва зиме, лете.

И послуша ги ловеца, върна кожата на Меца и завчас я тя облече, и закле се, и зарече да не хапва месо вече, да се храни със тревица, да се пои със водица.

koolio

23-08-2009, 13:50

Несподелената любов

Гора. Пътека, разклонена

като рогата на елен...

Една любов несподелена

аз диря в есенния ден.

Не е ли горе - бяла пряспа

под облачния небосвод,

или случаен дъжд я тласка

в подножие на друг живот?

Дали сега не заминава

със автобуса към града -

тъй както жадният за слава

отблъсва чашата с вода?

Дали от самота обзета,

отлита в хладни висоти

и в синевата самолетът

подобно бучка лед блести?

В секунда, равна на година,

напразно чакам послеслов...

Преди да дойде, си замина

несподелената любов.

Георги Константинов

fred

24-08-2009, 20:35

Супер, я и аз да се включа

Атанас Далчев

СТАЯТА

Би казал, че във тази стая
не е живял отдавна никой,
че е заключена стояла
с години нейната врата.
Тук има миризма на вехто
и прах на всичките неща,
тук бавно времето превръща
във прах безжизнен сякаш всичко.

В ъглите расне неусетно
вечерната дрезгавина
и вехне есенното слънце
върху килимите на пода,
а светят жълти зимни дюли,
наредени върху комода
като голяма броеница
от кехлибарени зърна.

Какви лица ли отразило
ревниво пази огледалото?
То сякаш е един прозорец,
отворен в друг предишен свят.
Часовникът е вече млъканал
и в неговия чер ковчег
лежат умрели часовете
и неподвижно спи махалото.

Портрети на жени, които
са си отишли от света,
висят, от слънце пожълтели,
окачени върху стената,
заспала тежко върху пода,
сънува в здрача тишината
и цялата печална стая
залязва бавно с вечерта.

Ранобудниче

25-08-2009, 19:49

Ропот

***
Ядна ставам:
чичопей подсвирква.
Скръбна лягам:
спят по две гугутки.
Аз не мога
през април без тебе.
Знам, че само
цели нощи плача.

***
Зад дантели
ледна е луната.
В пъстра свила
е стъклото заран...
Съмна вече:
в кърпата сълзите
в пролетен
прозрачен лед замръзват.

***
В походите
крачиш без почивка.
Тежко е
без тебе да си лягам.
В боевете
вече си отслабнал.
Ших ти риза -
тя широка стана.

Бо Цзюй-И

fred

26-08-2009, 22:15

БРях, интересно :)

Ето и от мен песен на Булат Окуджава, преводача е аматьор, така че давам и руския оригинал:

Докато земята се върти

Докато земята се върти, докато има светлина,
Господи, дай всекиму ти, липсващата благина.
Дай глава на мъдрия, на плахия - кон устремен,
дай пари на щастливия… И не забравяй за мен.

Докато земята се върти, нека бъде Твоята власт,
дай на властолюбивия да се навластва във сласт,
дай почивка на щедрия - дори до последния ден,
на Каин ти дай разкаяние… И не забравяй за мен.

Зная, всичко можеш ти, вярвам в мъдростта твоя,
както вярва войникът убит, че пребивава във Рая,
както вярва всяко ухо на неведомите твои слова,
както вярваме и ние самите, слепи за свойте дела.

Господи мой, зеленооки мой Боже,
докато земята върти се, учудена, че все още може,
докато й е достатъчно огънят и има все още време
дай на всеки по нещичко… И не забравяй за мене.

1963

И оригиналът

Пока Земля еще вертится

Пока Земля еще вертится, пока еще ярок свет,
Господи, дай же ты каждому, чего у него нет:
мудрому дай голову, трусливому дай коня,
дай счастливому денег... И не забудь про меня.

Пока Земля еще вертится, Господи, -- твоя власть! --
дай рвущемуся к власти навластвоваться всласть,
дай передышку щедрому хоть до исхода дня.
Каину дай раскаянье... И не забудь про меня.

Я знаю: ты все умеешь, я верую в мудрость твою,
как верит солдат убитый, что он проживает в раю,
как верит каждое ухо тихим речам твоим,
как веруем и мы сами, не ведая, что творим!

Господи, мой Боже, зеленоглазый мой!
Пока Земля еще вертится, и это ей странно самой,
пока ей еще хватает времени и огня.
дай же ты всем понемногу... И не забудь про меня.
1963

fred

03-09-2009, 21:33

ДАМЯН ДАМЯНОВ

Август

Навън е пек. Навън е клада.
Зной августовски. Зной нечут.
А мен внезапно ме напада
един невероятен студ.
Необясним и непонятен.
Незнайно откъде дошъл.
И срам-не срам, със радиатор
се топля. Като зимен вълк
със вкочанени зъби тракам.
Дали преди мен на света
не е забравил, боже, някой
една отворена врата?
Дали напразно без умора
се мъча, мръзнейки, сега
след себе си да я затворя...
Незатворима си, тъга.
Ще скърцаш ти на свойте панти,
додето някой божи ден
един друг земен квартирант те
закрехне тъжно подир мен.

Stoyan Georgiev

03-09-2009, 21:37

roses are red, violets are blue, they'll need dental records to identify you

fred

04-09-2009, 22:17

Дамян Дамянов

Отивам си

Отивам си! Стремглаво си отивам!
Но не за мен - за друго ми е жал!
Орач бях - не довърших своята нива,
сеяч бях, но не съм я дозасял..

А иде нощ и сводът се затваря
като окото на заспиващ бог.
Над нивката ми мъничка и стана
се спусна мракът черен и дълбок.

Ще падна във браздата й, ще рухна.
За моето безбожие зловещ,
Той, бог, ще да ми отмъсти - ще духне
светлика ми - последна моя свещ.

Ала и аз ще си му отмъстя - ще викна
отдолу, под пръстта с гласа си слаб:
„Ти уж ме стъпка, ала пак поникнах,
за живите, превръщайки се в хляб.“

Отивам си! Какво, че си отивам,
отворил се, затваря се кръгът:
безсмъртна е онази страшна нива,
в която всички преди мен класят.

Mirela

06-09-2009, 23:08

Една дума не казва нищо
и в същото време крие в себе си всичко
по същия начин както вятърът крие водата
както цветята, които калта крие.

Един поглед не казва нищо
и в същото време казва всичко
като дъжда върху лицето ти
или стара карта на съкровище.

Една истина не казва нищо
и в същото време крие в себе си всичко
като клада която не изгаря
като камъкът роден от пръст.

Ако един ден се нуждаеш от мен ще съм нищо
и в същото време ще съм всичко
защото в очите ти са моите криле
и е брега където ще се удавя
защото в очите ти са моите криле
и е брега където ще се удавя.

fred

07-09-2009, 21:45

Никола Вапцаров

Ще бъда стар, ще бъда много стар...

Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се,
като окъсан рибен буквар
модел хиляда осемстотин и четирийсе.

Тъй както малките деца разлистват
и почват със картинките от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си помечтая.

Защо пък не? – В мечтите няма цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.

Тогава аз ще имам син,
синът ще бъде двадесетгодишен.

Mirela

10-09-2009, 23:26

"И се връщам при теб"

И се връщам при теб въпреки гордостта ми,
връщам се, защото нямам друг избор.
Припомням си дните изпълнени със самота
и обикалям местата, където бих могла да те видя.
Рецитирам жестовете и думите, които съм изгубила
и се връщам при теб, защото в мен има само тишина.

Кажи ми дали има някакъв шанс за мен,
някаква възможност, някаква емоция,
че нямаш друга свежа и нова песен.
Кажи ми, че още има нещичко, каквото и да е
останало от нас в твойте очи.

Връщам се при теб, защото още те желая,
връщам се при теб, дори да трябва да тичам срещу вятъра,
връщам се защото имам нужда от теб.
Обзета от безпокойство искам отново да
съм в силните ти прегръдки за да не се
чувствам повече толкова крехка.

Кажи ми дали има някакъв шанс за мен,
някаква възможност, някаква емоция,
кажи ми, че и ти още слушаш нашата песен.
Кажи ми, че още има нещичко, каквото и да е
останало от нас в твойте очи,
за да знам, че можем да имаме нова, свежа песен.

Кажи ми нещичко, каквото и да е
и се връщам при теб.

fred

11-09-2009, 22:02

Николай Лилиев

Безнадеждни са моите думи

Безнадеждни са моите думи,
безнадеждна е мойта любов,
моя стих е лъча на безумие,
мойта песен е горестен зов.

В самотата на морната утрин
гасне моята мъртва звезда
и душата ми, трепетна лютня,
безприютна трепти и ридай

fred

13-09-2009, 16:31

Дж. Байрон

Когато на дедите ми гласът
духа ми с радост призове на път
и той над буен вятър полети
или в мъгли под стръмни висоти,
дано не види никъде гранит
За знак, че моят прах е там зарит.

И нека епитафия за мен
да бъде мойто име него ден.
Не ме ли то прослави по света,
то друга слава никаква не ща.
Умра ли, зарад него между вас
ще съм забравен или помнен аз.

Ранобудниче

27-09-2009, 22:03

Азалия

Когато ти омръзне да ме гледаш
и си тръгнеш,
безмълвно и красиво ще те изпратя.

Ще посипя пътя,
по който вървиш
с азалии
от планината...

Като вървиш,
да ги настъпваш леко
и да отминаваш.

Когато ти омръзне да ме гледаш
и си тръгнеш,
и да умирам,
няма да заплача.

Ким Со-Уол

Ass

01-10-2009, 13:02

......Дните, като камъни се срутват от върха на планината наречена Живот.
Те падат от този връх, на който стоиш единствена Ти, като цел, като идеал, като несбъдната мечта.....

Ранобудниче

01-10-2009, 22:42

Остров

Между хората има остров.
Искам да ида на този остров.

Чон Хьон-Джон

Ass

02-10-2009, 08:30

......И само моята любов ще чака
изгрева над сините вълни.
Ще пее силно и ще разбулва здрача
изправена на сребърни скали.

А вятърът, единствен мой приятел,
ще и приглася със пронизващ стон
и двамата самотни ще ме дирят,
и ще се питат " Де ли е Антон?".

Но няма да ме има мен тогава
за да прегърна моята любов,
от мойте сили да й дам да пие,
за сетен път, под нощния покров.

И няма с вятъра, засмени или тъжни,
да скитаме из девствени гори,
и само моята любов ще чака
утрото над сивите вълни............

fred

02-10-2009, 21:03

Аз да си продължа с Байрон

Вино ни дайте пак

Вино дайте ни пак! Досега ни веднъж
не е вливало в мен пламък толкоз могъщ!
Пийте — кой не би пил! — щом в света променлив
само с чаша в ръка без лъжа си щастлив.

Вкусих всички блага, цял потъвах в лъчи
от разкошния мрак на красиви очи.
Любих аз — кой не е също любил? — но кой,
изнурен от страстта, е намирал покой?

Бях с другари богат в моите пролетни дни,
в младостта, що не знае ни страст, ни злини.
Аз дружах — кой не е? — но е просто нелеп,
който вижда, о вино, по-верни от теб!

Може млада жена момък млад да плени
и другарството свършва — ти не се промени!
Ти старееш — кой не? — но какво ли, кажи,
като теб по-добро става, щом отлежи?

И макар в любовта да е всеки богат,
поклони ли се друг на кумира му свят,
радостта загорчи — само ти не горчиш;
ти ревниво не си, всички ти веселиш:

Младостта отлети, угаси всяка страст
и след туй станеш ти сетен пристан за нас;
в теб — не е ли така? — щом забравим скръбта,
истината е в теб, в теб е и мъдростта.

Щом Пандора бедите безчет изтърва —
и започна да страда светът след това.
Без надежда не сме ли? Да вдигнем стакан —
всеки става щастлив само щом е пиян.

Славно грозде, здравей! В теб кипи есента,
във нектара ти млад се таи младостта.
Ще умрем — всеки мре! — но простят ли на нас,
даже Хеба била би доволна тогаз.

Ранобудниче

11-10-2009, 17:28

Отивам си

Напускам.
Първо името напускам.
Та това е облекчение.
Унизен, цял живот
болезнено окован
в това име.
Напускам го.
Полека се освобождавам.
От очите се освобождавам.
От горделивите очи,
за които видяното до днес
сякаш бе неистинско.
Напускам ги.
Носа, устата – напускам ги.
Та той харесва само хубавите миризми –
напускам го.
Тая уста,
която не признава вкус, какъвто не ще
и брътви, каквото си ще,
и смесва истината и лъжата,
и превъзнася се –
напускам я.
Напускам ги без колебание.
Обвивката изхлузвам и напускам.
Нима не е добре?
Измитата от дъжд гора
нима не чувства облекчение?

И Бьонг-Хун

fred

11-10-2009, 23:30

Хубаво, да не е датчанин?:)

Ранобудниче

11-10-2009, 23:34

Хубаво, да не е датчанин?:)

:tooth:

Кореец.
Роден през 1925г.

fred

11-10-2009, 23:34

Кирил Кадийски

СТУДЕНА ПЕПЕЛ

Далечни мълнии, но нито гръм, ни тътени:
попаднал си като че ли
в света на глухонеми... Или пък светът ни
е онемял... Студена пепел над света вали.

Пак святка. Сякаш хлопат се вратите
на ада. Но какво е там, уви,
не може да се види, блясъкът слепи те!
Нов пламък – сълзите ти да окървави...

Прелива мракът – ледено олово.
Зловещ покой... Защо след всеки вик
по-глуха тишина над всичко пада...

Но ливва дъжд. Плющи тревожно. И отново
светкавица – навярно в тоя миг
душата на поета влиза в ада.

fred

16-10-2009, 09:22

:tooth:

Кореец.
Роден през 1925г.

Е това направо ме уби:)

Infinity

21-10-2009, 00:03

...
Вълните на морето са жени,
избягали от къщите-окови.
Ела,една вълна сама стани,
сестра на вятъра бъди отново.

Ела,сред най-дълбокото иди,
при царството на тъмните стихии.
Била ли си обичана преди-
едва сега ще можеш да откриеш.

Страхливия ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилния ще плаче от тъга,
а истинския сам ще те намери.

Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай,нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото-умира.

Infinity

21-10-2009, 18:14

...Докато се ориентирам в обстановката,а и техническия раздел не е точно силната ми страна, засега тук ще пиша, там ще се ограмотявам технически /ако изобщо е възможно/ :)

СЛЕДЛЮБОВ
Някога срещнах
една малолетна вещица.
Толкова хубава друга не може да бъде.
Ти беше тази...
Ти нещо ми даде да пия,
за да остана завинаги верен,
обречен
и твой.

Помниш ли как играехме
двамата на целувки?
Помниш ли как играехме
двамата на любов?
И докато разберем,че това са
били истинските целувки,
и докато разберем,че това е
била истинската любов,
играта,
мила,
свърши!
Свърши
играта,
мила!

И стана ръката ми само ръка.
Престана да бъде крило.
И стана леглото
само легло.
Небето -
небитие...

Но какво е тогава това,
което
сега ни съединява,
сега ни опиянява,
сега ни опожарява?
Как се нарича?
Кажи!
Може би следлюбов...

Чувам едно сърце.
То бие страшно и лудо.
Но ние сме толкова близо,
че не зная дали е моето
или е твоето,
мила.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ

Привет на всички в клуба! :)

fade

21-10-2009, 19:07

Мигове

Не мисли за секундите с високомерие,
навярно някога сам ще го разбереш.
Свистят те като куршуми покрай теб
Мигове, мигове, мигове.

Миговете образуват години,
Миговете образуват векове,
И понякога не разбирам
къде е първият миг, къде - последният.

Всеки миг си има своята причина,
Своят звън и своята следа.
Миговете дават на някои позор,
на някои безславие, а на някои - безсмъртие.

От мъничките мигове, дъждът е изтъкан,
от небето тече като вода обикновена,
понякога чакаш почти половин живот
дали ще дойде той, твоят миг.

Ще дойде той, голям като глътка,
глътка вода по време на лятна жега.
А всъщност трябва да помним дълга,
от първият миг до последният.

Не мисли за секундите с високомерие,
навярно някога сам ще го разбереш.
Свистят те като куршуми покрай теб
Мигове, мигове, мигове.

Роберт Рождественский

П.П. За мой голям срам едва днес случайно се заслушах в текста на тази песен от филма "17 мига от пролетта" (http://www.vbox7.com/play:64b1fffc?r=google)

fred

21-10-2009, 19:12

П.П. За мой голям срам едва днес случайно се заслушах в текста на тази песен от филма "17 мига от пролетта"

Е позаслушвал съм се, на български е по ясно, за сметка на оригинала, то си е така, но не знаех, че са на Р.Рождественски, изпълнението на Кобзон от филма си е класическо(((

...
Привет на всички в клуба! :)
Привет и добре дошъл, тук не може да се каже, тук ще видиш малка част от съфорумците, но пък извадката ни е качествена :)

****************
А иначе за темата пускам пак Р.Рождественски /не знам заглавието/.

Небето звездно закачливо ми премигва.
Към пламъка протягам плахо длани…
Страхувам се, че хората привикват
Всяко чудо да приемат като даденост

И вместо в приказка – в сив делник да живеят
да влизат в стихове като в килии манастирски
От Синя птица да си готвят гювечета
И рибена чорба – от малка Златна рибка

Infinity

21-10-2009, 20:51

fade

21-10-2009, 22:41

...дошлА.Благодаря!
не се съмнявам в качеството.:) Все пак, попречетох нещичко...

Е... като на всяко общественно място има и теми с които не се гордеем особенно :blush:, но пък сме задружни и общо взето си помагаме кой с каквото може, независимо от пола или някакви други признаци!
Добре дошлА и от мен! :flirt:

fred

22-10-2009, 20:11

Привет и добре дошъл, тук не може да се каже, тук ще видиш малка част от съфорумците, но пък извадката ни е качествена :)

...дошлА.Благодаря!
не се съмнявам в качеството.:) Все пак, попрочетох нещичко...
А още по добре, щом си дошлА:)

Ето едно стихотворение на А. Далчев

Есенно завръщане

Мойто есенно скръбно завръщане
подир толкова пролетни дни
в безутешната бaщина къща
с боядисани жълто стени.

Колко много години са минали
по неравния тягостен път,
дето днес мойте стъпки пустинни
като вопли самотно звучат!

Дървесата са сякаш излезнали
да ме срещнат с прострени ръце;
те минават край мене и чезнат
с озарено от пурпур сърце.

А през техните клони запречени
вехне къщата с жълти стени
като някакъв спомен далечен,
като спомен от минали дни.

Светланчи

22-10-2009, 20:22

Infinity

22-10-2009, 21:25

Веднъж когато бях почти на дъното
и нямаше къде да продължавам,
седях сама в стаята и в тъмното
със себе си реших да разговарям.

До този миг се срещах и разделях,
с лица без имена и без адреси.
За всеки част от себе си отделях
и всеки свойта част си я отнесе.

Една любов ми взе една надежда,
а друга си отиде с портмонето.
Душата ми поиска трети нежно,
но аз си я запазих за небето.

И тъй седях във стаята бездомна,
загледана във нищото на нещо.
И стана чудо - звънна телефонът,
така очакван, като първа среща.

И в този миг надеждата се върна,
отблъснах се от дъното, нагоре.
Прозорците отворих и прегърнах
животът, който започваше отново.

fred

22-10-2009, 21:25

Добре, хубаво е да са известни автори, но за всяко правило има и изключения :)

Infinity

22-10-2009, 21:48

... но за всяко правило има и изключения :)
...само докато си изясня правилата:)
Автора е Александър Петров, пише текстовете на наши поп изпълнители.:)

Mirela

22-10-2009, 22:45

Eххх от кога не съм писала тук http://s16.rimg.info/387e08086d7ea34b2296d634a07ec637.gif

Попита ме

Днес ти ме попита
дали те обичам,
дали ще те искам,
дали ти се вричам.

Запитай звездите
и те ще потрепнат.
Запитай листата
и те ще прошепнат,

че аз те мечтая,
във нощ те сънувам,
в реалност желая,
и в сън теб бълнувам.

fred

22-10-2009, 22:47

...само докато си изясня правилата:)
Автора е Александър Петров, пише текстовете на наши поп изпълнители.:)

Беше за Jenatата na Drigata, по принцип е добре да се пише, за да се знае автора и да са по известни автори, това ми е идеята, ясно че може да има и изключения...само напомних
А за този твоя текст не занаех, че е на А.Петров, който е известен автор.

Ранобудниче

22-10-2009, 22:54

Привет и добре дошъл, тук не може да се каже, тук ще видиш малка част от съфорумците, но пък извадката ни е качествена :)

...дошлА.Благодаря!
не се съмнявам в качеството.:) Все пак, попрочетох нещичко...

Добре дошла и от мен :)

а по темата:

Поле

Небето е от пепел.
Дърветата са бели.
Чернеят като въглен
опалени стърнища.
На залеза тъмнее
запечената рана,
хартията безцветна
на чуките се сбръчва.
Пушилката от друма
по урвите се крие,
потокът става мътен,
а вировете тихи.
Звъни в дрезгавината
на стадото звънчето
и свойта броеница
долапът роден свърши.

Небето е от пепел.
Дърветата са бели.

Федерико Гарсия Лорка

fred

22-10-2009, 22:54

Огледалото
А. Далчев

Ти го чакаш от години цяли -
чудото дохожда всеки час.
Виж хамалина пред нас,
който носи огледало.
Той върви. И в огледалото израстват
улици, къщя, стобори,
а от дъното му светло идат хора
и като от клетка птици автомобили изхвръкват бясно.
В миг разлюшкват се площади:
дървеса,
стрехи и балкони падат.
Блясват сини небеса.
Ти не се учудвай, че хамалинът
е приведен и върви едва!
Носи той в ръцете си човешки цял един
нов и дивен свят.

Mirela

22-10-2009, 22:56

Опссс забравих да кажа добре дошла http://s17.rimg.info/96e8083299cc50995a2306a32c5734ad.gif

ДО УТРЕ

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

Блага Димитрова

Ранобудниче

22-10-2009, 23:08

На 1-ви септември т.г. почина търновският поет Радко Радков.

Ето нещичко:

СТАРЕЦЪТ ТИХОН

Епископът с тих образ на светец,
наставникът на старата ни школа,
остави многословния венец
от почести, призвания... И с воля,
отдадена на висши светове,
си тръгна без тълпа от изпращачи.
Но в свойте шепоти и ветрове
върбата до прозореца зове
гласа му кротък и чешмата плаче
с водата на пиринчения лъв.
И църквицата със златиста кръв
във вените на бигора живее
от спомена за него. Той бе тук
достойникът! Смълчаната алея
със всеки камък пази свиден звук
от стъпките му. Ехото го дири
между скалите, кърмещи ята.
Той побеля. Покри го мъдростта
със вишнев цвят от белите зефири.
на май. О, май!... Живя ли между нас?
Не между нас, а в нас живя мъдреца.
Високия му литургичен глас
гори като кандило във ветреца
на миналато. Тихон. Много тих.
Почти невидим. Но остана зримо
в сърцата ни като лице в диптих,
обкичвано по празници, любимо.
О, той си тръгна с тихия синчец
в очите си и тъжни ни остави. -
Пастирът на небесните морави,
епископът с тих образ на светец.

Радко Радков

Ass

23-10-2009, 09:19

Идва пак тъгата и обсебва тя моята душа
и мойта вяра…
Тя ме целува и се врича в мен, но аз съм студен,
и ще й изневеря.
Ще прегърна маковото тяло на друга.
Ще полетя из необятната синева на очите й.
Ще заровя пръсти в косите й…
Един до друг в мрака, неми от щастието да се докосваме с устни, ще се потопим в океана на мечтите си.
Парещата й от нежност ръка ще стопи айсберга, в който е скрито сърцето ми, за да мога, когато си тръгне, отново да съм верен на тъгата.

---------- Post added at 09:19 ---------- Previous post was at 09:02 ----------

Съжалявам, че изцапах темата, но чак сега прочетох първият пост!
Нека, който може да изтрие постовете ми от тук!

Ранобудниче

23-10-2009, 16:03

...
Нека, който може да изтрие постовете ми от тук!

Не съм съгласна.
Струва си да бъдат прочетени.

fred

23-10-2009, 20:58

Няма проблеми, просто да не се увличаме 8-)
Ето един неизвестен поет, който открих в нета, не го познавам, нито съм го чувал, случайно го намерих, все пак да не превръщаме темата в такава, в която всеки си пише неговите си работи.Идеята ми е темата да е като извор на добрата и призната поезия, а не на добрата, но не толкова призната :mr-t:

Стойчо Пеев / това е автора/

Гледам спокойно камината стара,
как огънят гасне и става на жар,
с коси побелели вече си мисля
колко, колко съм стар.

И аз съм горял като пламък негаснещ
в младежки години, страсти пожар,
любов, мечти и надежди горещи,
всичко стана на жар.

Гледам спокойно камината стара,
как жарта се стопява на пепел и прах,
и моят живот ли тъй ще завърши,
малко от това ме е страх.

Ти до мене си спряла и камината гледаш,
с насълзени очи и мъничко страх.
Прегърни ме, Любов, ние си знаем,
любовта ни не може да стане на прах.
С.П.

Ass

24-10-2009, 08:33

Няма проблеми, просто да не се увличаме 8-)
Идеята ми е темата да е като извор на добрата и призната поезия, а не на добрата, но не толкова призната :mr-t:

Стойчо Пеев / това е автора/

Гледам спокойно камината стара,
как огънят гасне и става на жар,
с коси побелели вече си мисля
колко, колко съм стар.

И аз съм горял като пламък негаснещ
в младежки години, страсти пожар,
любов, мечти и надежди горещи,
всичко стана на жар.

Гледам спокойно камината стара,
как жарта се стопява на пепел и прах,
и моят живот ли тъй ще завърши,
малко от това ме е страх.

Ти до мене си спряла и камината гледаш,
с насълзени очи и мъничко страх.
Прегърни ме, Любов, ние си знаем,
любовта ни не може да стане на прах.
С.П.

След този огън само пепел ще остане
без никаква жарчица там.
И пламакът на любовта не ще възстане,
каквото и да правя. Знам.
До черно всеки въглен ще изтлее
във моята душа.
Сърцето ми, само, ще вледенее
на идващата зима от снега.
Ще секнат мойте стихове и песни.
Не ще се чуе вече моят смях.
Ще посинеят устните чудесни,
без твоите целувки върху тях.
Ръцете ми до корен ще изсъхнат,
щом от теб не пият влага.
И Нежност, Сила в мене ще издъхнат
преди безумна болка да ме строполи до прага.

Това за последно!

Borov

24-10-2009, 19:29

Ооооооооооооо до сега къде съм бляла,че не съм видяла тази тема.Прочетох всичко на един дъх и онемях.Благодаря Ви.А ето и нещо което страшно обичам.Дано Ви хареса:"Чакай ме" от Константин Симеонов

Чакай,ще се върна аз,
само чакай ти,
чакай дъжд ли в тъмен час
вънка зашепти.
Чакай студ ли свий свиреп,
чакай в летен ден,
чакай и когато с теб
друг не чака мен.
Чакай и когато спрат
моите писма,
всички да се уморат,
чакай ме сама.
Чакай,ще се върна аз,
да не те смути
някой каже ли у нас:
"Забрави го ти"
Мама мъртъв да ме знай,
брат ми поглед свел.
И другарите накрай,
всеки чаша взел.
Край камината що грей,
да ме поменат.
Чакай ме и с тях недей
пи за мойта смърт.
Чакай,ще се върна аз
злата смърт надвил.
И ще чуеш ти тогаз:
"Той щастливец бил"
Никой друг не издържа,
не повярва,виж-
с чакането си можа
ти да ме спасиш.
Как смъртта не ме смути,
знаем двама тук.
Просто чакаше ме ти,
както никой друг!

fred

24-10-2009, 23:22

Е че как няма да ни хареса:), хубаво е.

Едно от Павел Матев

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

Mirela

26-10-2009, 11:38

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ
Душата ми - врата без ключ -
готова е по всяко време
добрия гост, макар и чужд,
макар и нощем да приеме.
Тя като къщичка сред кър
го чака и ще му отвори, -
щом разбере, че е добър,
и щом на ниския прозорец
потропа лекичко едва.
И без да тропне - само с устни
да й пошепне онова,
вълшебното, тя ще го пусне.
Добър ли е... Но ако лош
човек на прага й застане,
да думка цял ден, цяла нощ,
той все там, вън, ще си остане.
Да я изкърти, ако ще!
Познаваща крадци изкусни,
вратата ще се заяде
и мъртва няма да го пусне.
Приятел буен, враг ли тих,
не знам какъв си, но повтарям:
знай, незаключени врати
най-мъчно всъщност се отварят!

Дамян Дамянов

Transvaal Premier

26-10-2009, 15:26

Колеги, не мога да се стърпя :oops::evil:...Конкретно това е доста слабо познато явно, като се има предвид,че и аз самата го прочетох скоро. От Издателство Liter Net, Иван Вазов "Събрани съчинения в 22 тома", С., 1976, т. III.

ТРАНСВААЛ

Гърми войната пак. Кръвта
на новий век опръска прага.
Празнува пак Ваал! Оста
подгаврен светлий блян на Хага.
О, не! Не се отчайвам аз
на злобата пред тържеството:
аз виждам в тоя тъжен час
зората светла на доброто;
аз виждам я във честний гнев
на всичките души високи,
потръпнали при бесний рев
и гръм на битките жестоки,
във всички очи и лица,
във общий укор и роптанье,
на милионите сърца
в свещеното негодуванье;
аз чувствувам я в милостта,
която правдата възбужда,
във гръмкий вик на съвестта
всемирна, дето се пробужда;
аз виждам я във страшний съд,
вселената кой произнася
над силата, и във срамът,
кой кривдата бере, понася.
О, виждам светлата зора
на истинското възрожденье
и радостното на мира
пришествие и възцаренье.
Не питам аз: кога и как?
Но зная, че на тез въпроси
грядущето, месия благ,
решение велико носи;
и разум, милост - а не нож -
последното ще имат слово,
и правдата - върховна мощ,
ще бъде бог в сиянье ново...
Защото веч е уморен
светът от кърви и кланета
и на войната, възмутен,
той гледа кат на вещ проклета;
и кървавий димящий меч
извиква ужас, погнусява,
и славата, в човешка сеч
пожъната, е черна слава;
защото веч настръхва той
от толкова насилья, злоби
и в съвестта му не герой -
джелат е, който сее гроби.
Защото възмъжа света
и в идеали други гледа
и на войната гибелта
брои най-славната победа.

София, 1899

Xman

27-10-2009, 14:02

Ракия

Налей ракия, пък каквото стане...
За въздържател зная, че ме имащ,
а днес защо ли толкова от рано?
Ти слушаш, гледаш ме и само кимаш.

И чакаш интересно да научиш -
история или пък само клюка,
След втората ще пробваш да проучиш
каква ли ще е днешната поука.

Поука няма. Има тривиалност.
Любов голяма уж. Заблуда тежка.
А после сбъднат сън? О, не! Реалност.
Горчивина и мъка и болежка.

Да, виждам скучно е. Ще тръгвам вече.
Къде ли точно трябва да отида...
Да можех някъде, така далече,
где злоба и омраза да не стигат.

Да, имам дом. Но там жена не чака.
Жена си имам, имам и детенце.
Но има студ, та зъбите ми тракат.
Виновно ли е ммалкото момченце?

Ще взема и бутилката с ракия.
Със нея и във форма безтегловна,
там някъде дълбоко ще я скрия
душата си, душата ми греховна.

---------- Post added at 12:02 ---------- Previous post was at 11:54 ----------

Колеги и колежки, позволете ми малко да разведря обстановката с малко еротика.........

Любене е от Любов

Искам да те любя!
Грозно ли звучи?
Може би е грубо
в твоите очи?

Ала нека знаеш,
да не го тая,
пък дори да кажеш
"мъжка суета".

Искам да усетя
твоя дъх от близо,
като някакъв случен
полъх лек на бриза.

Тялото ти живо
с любов да обуздая,
гърдите да целувам
с косата да играя,

да докосвам с пръсти
нежната ти кожа
и на място свидно
глава си да пoложа.

Да проникна бавно
чакан и желан
в твоята утроба,
сладкия капан.

Да усетиш колко
дълго съм бленувал
ласките в самотни
нощи съм сънувал.

Да се слеем в цяло,
две тела в едно
електрично тяло,
огнено кълбо.

Любя от "Любов" е.
На любов ухаеш.
Искам да те любя!
Искам да го знаеш!

Искам те

Искам те!
Сега те искам!
Лудо, огнено горещо.
С дива ярост да изпивам
устни, пламенни, горещи.

Искам те!
Сега те искам!
Тялото да обладая,
силите ти да изстискам,
да потънем във безкрая.

Искам те!
Ще бъда нежен.
Във плътта ти ще потапям
свойта плът и във безбрежен
океан ще те разтапям.

Искам с теб!
Ах! Бяла роза!
Границата да прегазя,
да те вдигна, да те нося
на вълната на екстаза!

Искам те!
С любовна ярост,
теб със себе си да слея
и в красива нереалност
сладостно да отмалея.

Посрещане

Прегръдка, като нежен полъх,
милувка, като кадифе,
целувка, вземаща ми воля
и поглед, който ме зове.
И се понасям на вълните
на щастието, че си с мен,
топла влага във очите,
миг прекрасен, споделен.

Нежни ласки, медни думи,
вихър от любов и страст,
няма друго помежду ни,
само чувства, само страст.
Две тела в едно се сливат,
музика от две сърца,
устни в устните се впиват,
плът притиска се в плътта.
Ти и аз сега сме всичко.
Ти си моя, аз съм твой.
Колко много те обичам!
Ти си буря, аз порой.

Пламъкът в пожар прераства,
в огнен танц се ний въртим,
като в приказка прекрасна,
като в сън незабравим.
И вълната се надига,
нощ, небе, звезди, заря...
думи никога не стигат
да опишем любовта.

Времето сега е спряло.
Няма минало в тоз час,
бъдещето закъсняло,
чака в притаен захлас.
Влажни чувства, влажна кожа,
бързо тупкащо сърце,
буза на гръдта положил,
галя твоето лице.

А сега недей заспива!
Аз те чаках много дни.
Много нощи се приспивах
с чакане и със мечти.
Ще налеем чаша вино,
и ще ми разкажеш ти
колко много съм ти липсвал,
колко много ти тежи.
А пък аз ще ти разправям
моите самотни дни,
и отново във забрава
ще се любим до зори.

fred

27-10-2009, 20:19

Кръстьо Станишев

ТРИОД

I

Пътеката към слънцето, което
почти залезе, вече се скъси.
Ще смогнеш да я извървиш, дордето
бледнеещ сърпът лунен окоси
последните лъчи. Недей веднага!
Отмервай крачки, потопен в нощта,
като слепец, потропващ със тояга
по плочник към зазидана врата.

II
Полето е полегнало, почти
наведено, и сякаш, че поле не е,
а спънат бивол стар пред заколение...
В неживата природа виждаш ти
живота * бледен образ и подобие.
Във вече падащия мрак ако
дочуеш звън, не питай за кого бие
камбаната! Ти знаеш за кого.

III
Под тъмнината, засводила
треви, дървета, самота,
къртицата на мисълта
заспива вече. Тъмна сила
превива ме. С чело смирено
докосвам камък, пръст и мрак.
И се отпускам уморено
в покой, подобно в саркофаг.

Колеги, не мога да се стърпя :oops::evil:...Конкретно това е доста слабо познато явно, като се има предвид,че и аз самата го прочетох скоро. От Издателство Liter Net, Иван Вазов "Събрани съчинения в 22 тома", С., 1976, т. III.

Е Вазов си е Вазов, иначе има едно стихотворение, което е против Русия, про време на Първата световна война, доста непопулярно у нас, знаем, само тези, в които Русия се възхвалява :)

Infinity

28-10-2009, 20:13

[QUOTE=Borov;580425]Ооооооооооооо до сега къде съм бляла,че не съм видяла тази тема.Прочетох всичко на един дъх и онемях.Благодаря Ви.А ето и нещо което страшно обичам.Дано Ви хареса:"Чакай ме" от Константин Симеонов

Чакай,ще се върна аз...

И на мен много ми харесва.Ако позволиш, ще го пусна в оригинал:)

* * * Жди меня, и я вернусь.
Только очень жди,
Жди, когда наводят грусть
Желтые дожди,
Жди, когда снега метут,
Жди, когда жара,
Жди, когда других не ждут,
Позабыв вчера.
Жди, когда из дальних мест
Писем не придет,
Жди, когда уж надоест
Всем, кто вместе ждет.

Жди меня, и я вернусь,
Не желай добра
Всем, кто знает наизусть,
Что забыть пора.
Пусть поверят сын и мать
В то, что нет меня,
Пусть друзья устанут ждать,
Сядут у огня,
Выпьют горькое вино
На помин души...
Жди. И с ними заодно
Выпить не спеши.

Жди меня, и я вернусь,
Всем смертям назло.
Кто не ждал меня, тот пусть
Скажет: - Повезло.
Не понять, не ждавшим им,
Как среди огня
Ожиданием своим
Ты спасла меня.
Как я выжил, будем знать
Только мы с тобой,-
Просто ты умела ждать,
Как никто другой.

fred

30-10-2009, 21:50

.

Е ти пък сега то изтри, нямаше смисъл, поне дай нещо друго :)

[QUOTE=Borov;580425]Ооооооооооооо до сега къде съм бляла,че не съм видяла тази тема.Прочетох всичко на един дъх и онемях.Благодаря Ви.А ето и нещо което страшно обичам.Дано Ви хареса:"Чакай ме" от Константин Симеонов

Чакай,ще се върна аз...

И на мен много ми харесва.Ако позволиш, ще го пусна в оригинал:)
.
Е не съм модератор все пак, НО

Добромир Тонев

Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.

fred

06-11-2009, 21:48

СЪБОТА

Борих Христов

Пак лети неуморната събота
с кречетало в ръка - ще събори стените.
И виенската люлка на въздуха
размотава звънливия смях на жените.

Пак прогизва от вино следобеда.
Даже старците влизат в дълбокото
и от свойте угаснали кораби
махат веслата, гледат с биноклите.

Само ти ли, поете, в зелената шума
на стиха като бръмбар се ровиш
и се блъскаш, и плачеш над думи,
и достигнал стената, се връщаш отново...

Остави пеперудата, нека играе -
карфицата тя сама ще намери...
И да тръгнем - отвънка трамвая
навива своята стара латерна.

Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна - нека ни смеле, -
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели

fred

14-11-2009, 18:47

Ето една песен на покойния Чочо Владовски, не знам на кой е текстта, хареса ми и снимката, която е под текстта, видях го в един сайт

********
Попадах някъде, но всичко беше истинско
Страха от удара
Очакването с блъсъка
А после кацнах върху мислите
И тръгнах по света нарамил кръста си

Като медал върху ревера си на времето
Поглеждах от високо всички улици
Виждах рицарите, стъпили на стремето
На своите мотори с малки блудници

А Дон Кихот прегърнал здраво чашата
в кръчмата спореше със неверници
Които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници
и тъй загубил всякакво доверие
започнал да разпитва благо хората
къде започва пътя към надеждата
и свършва кръстопътя на умората

Пропадах някъде, въртях се във доспехите
и се събудих гол от писъка на вятъра
той чу потъваше във времето
със рокерите тръгнали на някъде
със рокерите тръгнали на някъде

Припев:
А Дон Кихот прегърнал здраво чашата
в кръчмата спореше със неверници
Които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници
Пропадах, въртях се във доспехите,
но се събудих от писъка на вятъра
и тоя шум потъваше във ехото
със рокерите тръгнали на някъде

nhg

16-11-2009, 17:57

Покрай тази статуя минавам всеки ден, но снимката е монтаж...
Мисля си за Александър Петров, но май не е той; ето други неща от него, харесват ми:

Вдигни очи
Това е вече края на дългата измислица,
че сме живели в рая на всички времена.
Това е вече края на тази сива приказка,
която ни остави на края на света...

Отлетелите мечти - връщат се при нас...
Вдигни очи! Вдигни очи!

Вдигни очи! Виж този свят -
животът днес върви напред,
а не назад...
Вдигни очи! Светът е с нас -
вдигни очи и знай,
ти имаш шанс.

Реката виж - и тя върви по своя път,
край своя бряг... И бентът се руши,
и днес - днес няма път назад...

Утре започва от днес
Нищо не ми обещавай за утре.
Днес вече ценя всяка минута.
И какво от това, че ще има гора
в моя панелен комплекс...
Искам цвете едно, но сега -
защото утре започва от днес.

Нищо не ми обещавай за утре.
Днес искам да имам удобни обувки.
И какво от това, че света е широк
щом обувката - тясна...
То е все едно да умра преди да порасна.

Нищо не ми обещавай за утре.
Днес вече ценя всяка минута.
И надувам тръбата дори срещу вятъра,
не за слава, богатство и чест,
а да чуят всички, или само някой;
утре започва от днес!

fred

16-11-2009, 21:54

Монтаж е, но идеята е готина, а къде е тоя паметник, а може би в Габрово всъщност?

Ранобудниче

16-11-2009, 22:22

На жадуващия да подобри света

"Всичко пожертвах" - говориш, - "да бъда на хората в помощ;
Нямах успех, а награда ми беше омраза и гнет." -
Нека ти кажа, приятелю, как аз разбирам човека!
Вярвай на Словото! Още Водачът не ме е подвел.
Никога няма да можеш за хората мъдро да съдиш;
Както ги носиш в сърцето, така и ще ги прецениш.
А на човека, когото в живота си кратък ще срещнеш,
Ако желае, подай му радушно за помощ ръка.
Но за дъжда и за благото тук на човешкото племе
Грижата нека да има Небето, и вчера, и днес!

Фридрих Шилер, 1795

превод: Венцислав Константинов

nhg

17-11-2009, 12:25

Монтаж е, но идеята е готина, а къде е тоя паметник, а може би в Габрово всъщност?

Аха
Точно пред Дома на хумора и сатирата - има и Санчо Панса, и Хитър Петър
бтв: и на мен ми хареса много монтажчето...

fred

22-11-2009, 19:26

АВГУСТ

Борис Христов

С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.

И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.

С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.

Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.

Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.

fred

23-11-2009, 20:30

Павел Матев

Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда -
далечна, но със близко име,
която свети без следа.

И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.

Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми, тревожна бездна -
живей щастливия си плен.

Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!

romeo must die

23-11-2009, 23:59

НАДЕЖДА

Натрупахме опит
като пелин в пълни бъчви -
шупти ферментирал.
Не вярваме в очевидното.
Не очакваме чудото.
Не отговаряме за думите си.
Не принадлежим на себе си.
Не се захласваме по бъдещето.
Едничката ни надежда:
да продупчим бъчвите,
да изтече пелинът,
да попие в земята опитът,
да станем отново деца.

1986
Блага Димитрова

fred

25-11-2009, 20:23

ПОСВЕЩЕНИЕ
Петя Дубарова

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Ако без да искам пусна някое стихотворение втори път и някой забележи, моля да ми сигнализира

Ass

26-11-2009, 08:55

Ето това е поезия за мен!

fred

26-11-2009, 11:10

Да, много е добра Петя, за съжаление, рано си отиде.

nhg

27-11-2009, 00:45

Скоро се сетих за това... Добра е Ина:

Обсебен

Тишината е твоето име на ум
всеки облак носи твоя парфюм
всички влакове водят в твоя тунел
през трупа си все към теб съм поел.

Търся, влача се, денонощен и блед
всяко вдишване е квадратче към теб
и навсякъде тъкмо тук си била
и зад ъгъла си се скрила едва.

Как да те спра
нямям ръце,
нямам лице,
някой го взе...
но ще простя
целия ад
целия свят
някой го взе...

Ти си хаоса в мен
дупка от куршум
ти, плод развален
бял космичен шум
ти, град забранен
полъх от парфюм
и смях в тъжен ден
плод на болен ум.

Черни истини в мойто тяло пълзят
всички изстрели се извиват назад
любовта ми е озверяла трева
заразена плът-тумор в мойта глава

fred

01-12-2009, 21:07

E и тя е добpa така е.Това май беше на Танга или Стенли?
Едно от Багряна

ОТПЛАТА
Елисавета Багряна

Защо си днес ти блед и мълчалив,
защо не се посмееш, пошегуваш?
Какво, ревнуваш ли? Нима боли,
нима, загубвайки ме, ти тъгуваш?

Край огъня се грееше и ти,
но мъките ми бяха ли известни?
За тебе плаках и се причестих,
и пях молитвено смирени песни.

Сега - свободен си. Върни се там
и ако можеш - забрави веднага
и мен, и моя сън - горчив и ням,
на който днес самичка се полагам.

Иди при нея, мене прокълни -
аз даже, както трябва, не обичам:
мен и снегът валящ ме пияни,
и всяка нова песен ме развлича.

fred

03-12-2009, 22:09

Ми нещо и от Булат Окуджава

Пред някого аз трябва да се моля.
Тъй мравчицата, в топлия си дом
поиска да си има само своя
божественост и вяра за поклон.

Загуби в миг покоя си застинал
все виждаше денят си скучновато-сив,
тогава той измисли си богиня,
по дух и образ като мравката красив.

И в седми ден в незнайно мигновение
изникна тя в средата на ноща,
а липсваше небесното знамение...
бе с лека рокличка на простички цветя.

Забравил всичко - радоста, тъгата
врата отвори. В бягащият мрак
целуваше: обветрена ръката
и старите обувчици на своя праг.

Когато полъх сенките преплете
говореха без думи в топла тишина
Красиви, мъдри като боговете
и тъжни, като жители на таз земя.

fred

07-12-2009, 22:48

Старо и познато, като кафето

ГОРЧИВО КАФЕ
Христо Смирненски

Когато след пир полунощен самотен,
на зиг-заг се връщаш дома
И киска се вихър над жребий сиротен
И плаче безлунна тъма,
побързай, побързай, на спиртника прашен
тури тенекийно джезве -
на винени пари под пристъпа страшен,
свари си горчиво кафе.

Отвориш ли тръпнейки плика и цветен
И лъхне ли дъх мразовит,
опит от тъгата на поздрава сетен,
не гледай тъй блед и убит
изтрий от сърце си мечтите парфюмни
за черни очи кадифе
под тъмната стряха на мисли безумни -
свари си горчиво кафе.

А привечер зимна в безлистните клони
щом стене фъртуната зла,
И зимният вихър се киска поклони
през мътните бледи стъкла
с коси заснежени младежкия спомен
отдай на аутодафе
И бавно на малкия спиртник поломен
свари си горчиво кафе.

Ass

08-12-2009, 08:19

Какво значи "аутодафе"?

fred

08-12-2009, 09:27

буквално значи "акт на вярата", общо взето на практика означава пулбично изгаряна на еретици или книги, които инквизицията е смятала за такива, цяла церемония е било.
В сихотворението е използвано в смисъла, че да не се косиш за младостта, да изгориш спомена и да си свариш горчиво кафе.

Ass

08-12-2009, 13:02

Благодаря! Песента много пъти съм я пял, но не знаех, че е по стихотворение на Смирненски.

fred

08-12-2009, 14:47

Благодаря! Песента много пъти съм я пял, но не знаех, че е по стихотворение на Смирненски.

Е за нищо,много поети имат стихове, които по различни причини не се знаят, че са писани от тях.

fred

11-12-2009, 16:24

Б.Пастернак

Ледоход

Не смее пролетният грунд
за кълнове да мисли още.
Подал изпод леда гръцмун,
чернее по брега от снощи.

А залезът е клещест рак.
И без месо не ще извади
деня от блатото. И как
пламти просторът плътояден.

Със слънце дави се, облят
в кръвта му, влачи го до късно
и о леда го бие с яд,
и - сьомга розова - го къса.

Залита сумракът пиян,
такава хищна тишина е,
но ледените острия -
зелени ножове - сияят.

Безспирен, алчен хрип, зловещ
скриптеж, ханджари в схватка жива
и сблъскващи се ледове,
които скърцащо преживят.

fiore

11-12-2009, 18:37

нещо и от Ат. Далчев

Художникът и вятърът

Художникът искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше листа, които излизат лудо от
пожълтялото дърво като искри от разпалван огън.
Той искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше как се струи и проблясва тревата
в ливадата.
Той искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше облаци, пръснати в паническо
бягство по небето.
Художникът искаше да нарисува вятъра,
и виждаше винаги, че рисува друго.

Заедно с една негова мисъл:
Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема.

***

fred

11-12-2009, 19:09

Така е колега fiore

viki

12-12-2009, 15:22

Да се включа и аз в темичката:):):):):)
От Томи Тодоров са и двете стихчета:)

Нежен прицел

Целя се в себе си. В себе си мога.
Дулото също не знае кога
ми е потребно - както и Богът.
Аз ги намирам, уж техен слуга.
А после...оттам...извира вода.
Точно отляво бушува, поройна.
За да оставят по нея следа,
Бог не подписва картините свои.

(може би ,затова разбираме,че са били сред нас ,едва когато ги изгубим....)

*************************
Добрите думи

Посвещавам на всички,
които съм си позволил да съдя.
Аз искам днес да съм Добрите думи.
Да бъда Прошка, Милост, Шанс да Дам.
Отровата, изсипана върху ми
с Добрите думи да отмия сам.

Да кажа искам днес Добрите думи.
Стена събарям, за да сторя Път.
И всякакви съвсем човешки глуми
оставям тук, на този кръстопът.

Добрите думи – Камъче по Пътя...
То може да обърне и колата,
но може и в един по-хубав свят
то маса да подпре – да се не клати.

С Добрите думи щом сърце отворя,
ще се спася от още две лъжи –
че Прав и Крив са истини безспорни.
Не...Прав и Крив са символи Божи.

Добрите думи казвам от сърце.
Но винаги сърцето ми ще диша
да бъдат те поети от ръце,
които ще ги ползват, за да пишат.

fred

12-12-2009, 21:54

Добре се включи :)

ЦЕЛУВКАТА
Борис Христов

Кубетата на черквата въздишаха червени
като гърдите на жена заспала -
натам помъкнах аз нозете си ранени
и сянката приведена на мойто тяло.
Приличал съм навярно на костилка -
захвърлена - плодът ограбен,
когато някаква жена изстиска
дъхът от устните ми и избяга...

Да вярвам ли, Исусе, от мъже разпънат!
Годините ме лъснаха като бръснарски ремък-
ала коричка от любов, когато му подхвърлят,
подскача кученцето да я вземе.

Изтичах у дома и се облякох.
Но като победител - с бели дрехи.
И цяла вечер из града на хапки
разделях щастието с моите приятели ергени.
А щастието е това, когато
съдбата те целуне изведнъж на някой ъгъл
и си раздвижи вкаменелия живот рогата -
да го докоснеш само и да тръгне.
Въртях се като пумпал тая нощ, лудувах
и в празните уши на тишината виках.
Да имаше една валдхорна да надуя,
ще я изправя до последната извивка.

fred

18-12-2009, 19:55

СНЯГ

Атанас Далчев

Над тези стръмни стрехи от желязо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни - ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините. . .

Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.

1929 г.

Ass

20-12-2009, 09:56

...Сняг без кал, като дълъг живот без лъжи.

fred

20-12-2009, 10:38

Мда, човек като ангел все едно

fred

23-12-2009, 22:51

Благослов

Асен Разцветников

Сняг се сипе, Коледо ле,
над поля и над гори,
във огнище, Коледо ле,
бъдник весело гори.

Както свети, Коледо ле,
във огнище пламък злат,
тъй да свети, Коледо ле,
любовта по целий свят.

Както сипе, Коледо ле,
Бог снежинките безспир,
тъй да сипе, Коледо ле,
в къщи добрини и мир,

както рони, Коледо ле,
Господ снег от сивий свод,
тъй да сипе, Коледо ле,
в къщи той имот и плод!

fred

30-12-2009, 22:07

Зимен сън

Асен Разцветников

Зимна вечер губер бял размята,
спи ми, малко зрънце, под земята.

Спи и слушай как незнайни хали
свирят в мрака с ледени кавали.

Не тъгувай ти за ясно лято,
ни за ниви със коси от злато,

не тъгувай, че е заледено
твойто стръгче свежо и зелено!

Спи и слушай, спи и чакай в мрака
да пристигне с блага вест южняка -

и ще видиш как ще тръпнат луди
пак пчелици, птички, пеперуди,

и ще видиш как на кон от злато
пак ще дойде огненото лято.

fred

01-01-2010, 01:11

Дамян Дамянов
...
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

fred

02-01-2010, 18:02

ЛОДКА В ДЪЖДА
Михаил Белчев

Дъждът вали, вали преди...
Пълзи и дълго дращи по стъклата,
а аз и този път оставам прав
във тъмнината.

Като светулка плахо примижа
една цигара нейде далече
и аз дочувам шепот на жена
която тръгва, тръгва вече

Дали пътува и сега
онази малка книжна лодка,
която сгънах на шега
над някоя дъждовна локва.

А после пратих е към теб
с молба при мен да се завърнеш
дори в това море от много дъжд
ти да побързаш, да побързаш

Сега вали, вали дъждът по прозореца.
От вестник стар изрязвам стих.
с много, много болка
и препрочитам на глас как търси бряг
в море от хора и дъжд
книжна лодка,

Дъждът и този път вали, вали...
Пълзи и дълго дращи по стъклата,
а аз запалвам клечка от кибрит
във тъмнината.

И само тази малка светлина
изгаряща до болка във ръката,
дано покаже пътя към дома
на лодката и на жената.

fred

05-01-2010, 23:31

Едно стихотворение от Хосе Марти

* * *

Леопардът има планината,
дето остри канари го вардят.
Имам повече от леопарда:
имам аз един добър приятел.

Спи си след игри и след забави
гейшата на мекото възглаве.
Казвам си: "Възглавката безценна
верния приятел не заменя."

Има дивен замък феодалът,
птицата - крило, бедняк - зората,
а на мен съдбата ми е дала
там във Мексико един приятел.

Президентът има си градини
със фонтани и басейни сини,
жито, амбра, злато и палати:
аз си имам повече - приятел.

fred

09-01-2010, 17:31

Шекспир
Сонет № 66
/Или както обичам да повтарям-нищо ново под слънцето.../

Зова смъртта. До гърлото съм сит
заслугата да виждам просекиня,
и глупостта - в костюм със бисер шит,
и честността - удавена във тиня,
и простият език - немил-недраг,
и пъченето - признак за наука,
и чистото моминство - във бардак,
и почестите - пръскани наслука,
и нрава строг - покварен от властта,
и гордото достойнство - на заплата,
и творчеството - с вързани уста,
и правдата - във служба на лъжата.
Охотно с тази смрад се бих простил,
но как да те оставя, друже мил?

Ранобудниче

17-01-2010, 20:02

Днес Ботев ми идва мнооого добре.

Патриот

Патриот е - душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
продава си и душата.

И е добър християнин:
не пропуща литургия;
но и в черква за туй ходи,
че черквата й търговия!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
залага си и жената.

И е човек с добро сърце:
не оставя сиромаси;
но не той вас, братя, храни,
а вий него със трудът си!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
изяда си и месата.

fred

17-01-2010, 23:19

Мда :):waving:

fred

22-01-2010, 11:00

ВИНОВНИЯТ

Валери Петров

Нямаше как. Беше истинска хала.
Лаеше страшно и прежалих го аз.
Взех го в колата и далеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко, но повтарям пак
лаеше страшно нямаше как!
И ето след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка, скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже със сълзи в очи!
Мръсен и кален,
отслабнал и жален, с една рана дълбока
отстрана на хълбока
търка се в мене и гледам го аз,
слушам, разбирам му кучия глас.
- Господарю - той каза - господарю любими,
от сърце ти се моля, вината прости ми!
Аз съм твоето куче!
Аз не знам как се случи!
Гледай, вярна муцуна
в краката ти слагам:
честна кучешка дума,
не съм искал да бягам!
Сигур там зад завоя
съм се някак отбил
и загубил съм твоя
автомобил!
Ау как беше ужасно!
Ау как беше опасно!
Стигнах няколко пъти
до един магазин,
но закрит бе дъха ти
от лъха на бензин.
Ти навярно си свирил
и ругал своя пес,
но и аз съм те дирил
седем дена до днес!
Опрости ми вината!
Отвори ми вратата!
Няма вече да шавам,
свойто място ще зная
и от днес обещавам
дваж по-силно да лая!
- Влизай ! - казвам му строго - Но сърдит съм ти много,
няма никога вече да те водя далече!

Пуловер за кучето

Димитър Кенаров

Вече хиляда века те ни следват безропотно
от пещера в пещера, от къща в къща
и ни гледат как се навличаме с кожи,
одрани от техните братовчеди – вълците,
или с вълна от овцете, за които те се грижат,
или със скъпи брокати и коприна;
гледат как ние, обезкосмените им господари,
купуваме шикозни шалове от магазините,
а после с камшик и ругатни ги заставяме
да теглят шейни към северния полюс.
Те нито веднъж не ни се оплакаха,
дори когато студът носеше тяхното име.

Слава тогава на бабите в моя квартал,
оплели пуловери за своите пудели,
самотни жени, които навярно нямат внучета,
или може би имат излишък от прежда –
светът, мисля си, не е чак толкова жесток,
щом още се среща обич, която облича.
Намотани като нажежени реотани,
тези питомци стоплят всяко дърво и корен
и зимният вятър вече не ще ги ухапе,
и този, който ги гали, ще бъде опарен.

Ранобудниче

26-01-2010, 22:58

Над калта

В шупнала тиня нагазил,
корени вади, сади,
цял до ушите изкалян.
Сам от калта сътворен,
после на кал и ще стане.
Но през междинния миг,
докато още е жив,
той над калта все стърчи,
с педя макар, но над нея.
Смогва да се задържи,
колкото тя да го дърпа
и да му тегне надолу,
той да не затъва съвсем.
Диша.
Човек.

Блага Димитрова
1967

fred

28-01-2010, 20:37

СЪДБА

Атанас Далчев

И ти си бил дете (почти не вярваш),
и ти си имал къдри от златò;
застанал бос, на глас си разговарял
с обувките и детското палто.

Следил си лястовиците, безгрижен
си хвърлял книжни лястовици сам
и си през счупени бутилки виждал
червени хора, сини дървеса.

Къде отиде времето, когато
е крепнела невръстната душа,
играла е със палавия вятър
и е била сестра на вси неща?

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.

bager

04-02-2010, 16:14

ПА ШТА СИ ТИ?
Иван Вазов

Па шта си ти? - такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
Па шта си ти? - с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец;

Па шта си ти? - туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, бъларино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.

Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.

Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой затвор, изгнанье -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край;

че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!

Не споменувай Лозеград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.

Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
"Тук българи са, българи от памтивека!"

Април, 1913 г.

fred

12-02-2010, 20:46

Това на Вазов не съм го чел, много е добро
А от мен:

Атанас Далчев

КЪЩАТА

Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата
а мракът спи и през деня във стаите.

Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водостоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.

И снощи (ти видя ли от прозореца?),
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,
завиха нощни кучета на двора

и черна сянка, дълга като копие,
разчупи се на каменните стълби
и аз видях, и аз познах там мъртвия,
когото преди девет дни заровиха.

fred

21-02-2010, 17:25

На А. П. Керн
А.С. Пушкин

Аз помня чудното видение:
пред моя взор ти прелетя
като внезапно озарение,
като пречиста красота.

В скръбта на порив безнадежден,
в шума на светски суети
звучеше в мен гласът ти нежен,
сънувах милите черти.

Летяха дни. Светът метежен
разпръсна чистите мечти,
забравих за гласа ти нежен
и твойте ангелски черти.

И в мойто мрачно заточение
течаха тихо час след час -
без божество, без вдъхновение,
без сълзи, без живот, без страст.

Пробуди се в духа копнение:
и пак при мен ти долетя
като внезапно озарение,
като пречиста красота.

Сърцето бие в упоение -
и пак щастлив усещам аз
и божество, и вдъхновение,
и сълзи, и живот, и страст.

Превел - Петър Велчев

bager

25-02-2010, 15:36

Много добро, но предпочитам оригинала.

Александр Пушкин
К***
Я помню чудное мгновенье:
Передо мной явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

В томленьях грусти безнадежной,
В тревогах шумной суеты,
Звучал мне долго голос нежный
И снились милые черты.

Шли годы. Бурь порыв мятежный
Рассеял прежние мечты,
И я забыл твой голос нежный,
Твои небесные черты.

В глуши, во мраке заточенья
Тянулись тихо дни мои
Без божества, без вдохновенья,
Без слез, без жизни, без любви.

Душе настало пробужденье:
И вот опять явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

И сердце бьется в упоенье,
И для него воскресли вновь
И божество, и вдохновенье,
И жизнь, и слезы, и любовь.

Pastora

25-02-2010, 15:59

"Списък на желанията"

Бих искал да съм атомна бомба... за да мога някога да избухна...,
Бих искал да съм саможертва... но някак още жив...,
Бих искал да съм сантименталната подробност, която още те крепи...,
Коледната елха, бих искал да съм звездата на върха,
Бих искал да съм моряк, да знам... че някой ме чака на брега...,
Бих желал да съм по-щастлив... по-щастлив от себе си...,
Бих искал да съм вестоносец и всички новини да са добри...,
Бих искал да съм пълнолунието, огряло теб...,
Бих искал да съм пришълец, домът ми – отвъд слънцето...,
Бих искал да съм сувенирът, на който държиш ключа си ...,
Бих искал да съм спирачката, на която винаги разчиташ, когато караш...,
Бих искал да съм думата, в която вярваш, която няма да ти измени...,
Бих искал... да съм...

Превод: Петър Канев

fred

25-02-2010, 16:51

Много добро, но предпочитам оригинала.

Александр Пушкин
К***
Я помню чудное мгновенье:
....
.

Е така е, ама гледам всичко да е на български, за да се чете от всички, иначе винаги оригинала си е оригинал

morfius

25-02-2010, 17:23

НЕ СМЕ НАРОД

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

П.Р. Славейков 1875

Thunder

28-02-2010, 23:03

Извинявам се предварително ако е поствано преди, но не го видях

Прииждат, връщат се... (Д. Дебелянов)

Dis-moi, dis-moi guerrirai-je
De ce qui est dans mon coeur...

Francis Jammes

Прииждат, връщат се, шумят като разлените вълни
на взбунено море, пияно от несдържната си мощ -
под тежките им стъпки сякаш морната земя звъни,
тук всеки ден е ден без отдих, безсънна - всяка нощ.

Кои са те? - Безименни - и ти безимен между тях
потъваш в жалбите им глъхнали и в грубите им веселби -
и чакаш примирено празника на кървавия смях,
когато и над твоя свят съдбата мрак ще протръби.

И как е странно в грохота на тоя вихър лих,
където всички са един и всеки все пак - сам,
да си припомниш, да пришъпнеш някой плачещ стих
из кротките елегии на Франсис Жам.

22 февруари 1916 г. Към Солун

Pepo

01-03-2010, 23:42

И понеже Робърт Фрост казва, че поезията е това, което се губи при превода, нека го оставим така

Sometimes I Feel Like Screaming

While you were out...
The message says
You left a number
And I tried to call
But they wrote it down
In a perfect Spanish scrawl

Yet again
I'm missing you
King size bed
(in a) hotel someplace
I hear your name
I see your face

The back street dolls
And the side door johnnies
The wide eyed boys with their bags full of money
Back in the alley
Going bang to the wall
Tied to the tail
Of a midnight crawl
Heaven wouldn't be
So high I know
If the times gone by
Hadn't been so low
The best laid plans
Come apart at the seams
And shatter all my dreams

Sometimes I feel like...Screaming
Close my eyes
It's times like this
My head goes down
And the only thing I know
Is the name of this town

Yet again
I'm missing you
Won't be long
O' coming home
Until that distant time
I'll be moving on
I'll be moving on

Gillan, Morse, Glover, Lord, Paice

fred

16-03-2010, 19:57

Славимир Генчев

Наздравица

Всяко кацане, тате, е тежък грях:
не хвърляй шлема,
височината не откопчавай.
Никога не си се учил на страх,
няма смърт,
щом полетът продължава.

Пришпори проклетия самолет,
обърни го по гръб,
удари го в тавана:
истинският пилот е роден с късмет,
да не говорим за капитана.

Трудно се диша, но знаеш сам –
въздухът горе е рядък, тате.
Кой те нарече
въздушен хулиган?
Щеше да бъдеш герой във войната.

Нека ругаят от всеки пулт,
нека предричат мъгли и бури.
Ти – гениалният темерут,
плюй надолу и следвай курса.

Всички земни часовници съм сверил
и не да кацнеш те чакам, тате.
Казват – още не си се приземил.
Значи истински
са били крилата.

Ранобудниче

16-03-2010, 21:03

Голям е бате Слави.

Ето още нещо на Камелия Кондова:

Стяга ми шапката...

Стяга ми шапката. Не ми е по мярка.
Липсва ми вятъра шантав.
Душата ми, бялата - с черната шарка,
търси билет за Шабла.
Дяволе, как си? Спиш ли спокойно?
Как е сърцето ти? Новото.
Обичам мъжа си. Няма виновни.
Сама си купих отровата.
Пие се бавно. Не е горчива.
Не се умира от нея.
Само ми става толкова сиво,
че песни не ми се пеят.
Само ми става толкова празно
(а няма място за мене!).
Кървав да бъде, но да е празник!
Дяволе, имаш ли време?
Зная... Тапети, килими, завеси...
Чака ме гола къща.
На онзи отгоре ли да обесиш
грижата за насъщния?
Дишам нормално. Жива съм още.
А пък звездата ми падна.
Дяволе, за една само нощ -
купи си билет за Варна.

fred

17-03-2010, 10:17

Мдаа и това си е добро.

Аз продължавам със Славимир Генчев:

Крепостни души

Не е случаен пътникът,
нарамил всичко,
което можем да сберем в торба:
мечта и хляб, самотност и огнище
и побеляла от праха съдба.

Виелици стоусти са го хапали,
до кости го е мокрил бавен дъжд,
изтичали са дните му на капки.
И все пак пътникът ни беше чужд.

Не стигат думите – ушите много.
Коя събира
людете в тълпа?
Опипваха го подковани погледи,
кобура си
там някой разкопча.

Мълчаха всички – като пред обесен.
Миришеше на позволена смърт.
Да бе дошъл след век,
година,
месец,
да бе предупредил,
че е на път!

Страхливи,
неподготвени
и смъртни
изпращахме горчивия му гръб.
Отиваше си пътникът, размътил
душите ни с библейската си скръб.

А беше ден обикновен,
безличен:
ни за веселие,
ни за сълзи.
Вървеше пътникът,
нарамил всичко,
което можеше да ни спаси.

fred

12-04-2010, 20:37

Владимир Висоцки
КЪМ ВЪРХА

В памет на М. Хергиани

Ти върввиш по ледника без дъх,
с поглед, впит във върховете сини.
Горе сънно вдишва всеки връх
облаци, издишвайки лавини.
С теб внимават, като че покой
са ти обещали тия дни те -
пазят те от каменен порой,
пазят те и от пукнатините.

Идваше беда и димен пласт
бе покрил изцяло планината.
Ти не различаваше тогаз
срутването от пукнатината.

Ако бе за помощ позовал,
щяха в миг скалите да отвърнат.
Ехото им в радиосигнал
ветровете щяха да превърнат.

Ти почувства всеотдайността
в боя за превала - там самите
камъни ти пазеха гръдта,
рамо ти подаваха скалите.

Умният не скитал по гори. . .
Ти пое - не вярваше в мълвите.
Ставаше гранитът мек дори,
като пух се стелеха мъглите.

И ако след някой тежък бой
легнеш в тези планини далечни,
ще се наклонят като над свой
хребетите - обелиски вечни.

Превод от руски: Добромир Тонев

Ранобудниче

13-04-2010, 00:17

Цената на доверието

Така съм създадена,
Че предпочитам
Да се усмихна, вместо да се намръщя,
Да погаля — вместо да ударя,
Да повярвам — щом ме погледнат в очите.

Много пъти са ме лъгали.
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали
С думи са ме оплитали —
И пак ме гледаха в очите.

Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам: заради стоте измами
Веднъж да не повярвам само
На очите, които наистина
Са били искрени.

Станка Пенчева

fred

13-04-2010, 19:25

Е добре дошла и тук :) отново

Пол Верлен
* * *

Шум на кабарета, уличен разврат,
и платани в здрача, с късен листопад,
кален омнибус - раздрънкана кола -
куп желязо на разбити колела,
взор върти - зелен-червен - в завои дързък,
пушейки, работници за клуба бързат,
със лулите под носа на полицаи,
покриви пробити /вътре капят стаи/,
дъжд, разбит асфалт, канал - воня /не трая!/,
ето моят звезден път - към рая.

Превод от френски: Борис Илиев

Ранобудниче

14-04-2010, 11:43

Здравей.

Почти молитва

Не ме ли обичаш ти, Господи,
та все ми затръшваш врати?
Зъл си! Злопаметен! Просто ти
и тоя път си отмъсти,
задето ругах те и хулих те,
задето, не вярвайки в теб,
ти пращах проклятия. Чу ли ги,
боже, дъртако свиреп?
Чул си ги, явно, защото пак
ме върна на долния свят
и пак се събудих във клопката
на ада му, страшно богат
на мъки, на гаври, на робство и...
...Загледан във твоя син свод,
проклинам те без неудобство аз:
"Що за любов, Боже, Господи...
да ме наказваш с Живот!"

Дамян Дамянов

fred

14-04-2010, 23:00

Това от мен:

Владимир Висоцки
ЛИРИЧЕСКА

Тук с лапи увиснали зъзне елшак
тук птица тревожно свирука.
Живееш сред лес омагьосан и как,
и как ще избягаш оттука?
И да вее череша бельо на студа,
и люляк в порой да се срине -
аз пак ще те грабна и сам отведа
в дворец, озвънен с окарини.

Твоят свят е магьосан за много лета,
а за мен и лъчите - дамгосан.
А ти мислиш, че няма по-чудни неща
от този твой лес омагьосан.

Нека дойде без росни листа утринта,
смръщен месец да спори с небето.
Все едно ще те грабна и сам отведа
и светъл трем със балкон към морето.

В кой ден от неделята, в колко часа
ти ще тръгнеш със зоркост прикрита,
на ръце да те взема и там отнеса,
дето няма да бъдеш открита?

Ще те грабна, щом кражбата в тебе пламти.
Колко сили прахосах по тебе?
И на рай във колиба пожертвай се ти,
ако някой двореца обсеби.

Превод от руски: Иван Теофилов

Ass

15-04-2010, 15:07

Една от любимите ми песни на Висоцки, но така преведена.... - просто се губи много. Не толкова от смисълът, колкото от музиката в стиха.

fred

18-04-2010, 18:40

E да, губи се доста и от изпълнението, но и текстта звучи по друг начин

Thunder

29-04-2010, 00:52

Нека живеем, моя Лесбия, и нека обичаме!

За гласовете сърдити на старците

пет пари да не даваме.

Само слънцата умеят да залязват и пак да се раждат:

щом светлината кратка за нас веднъж угасне,

ще трябва да заспим в една безкрайна нощ.

Дай ми хиляда целувки, след това сто,

след това други хиляда, след това още стотица,

после отново хиляда, после пак сто.

И, много хиляди когато целувките ни станат,

нека ги размесим, за да не ги знаем,

за да не може никой злобно да завиди,

когато види колко са нашите целувки.

Стихотворението е от Катул, за превода от латински си нямам и идея кой го е правил

fred

01-05-2010, 08:44

Интересно попадение

От мен едно на Гео Милев

Кажи: внезапно да изчезнеш...

Кажи: внезапно да изчезнеш
и да се слееш мигом цял
с шума на уличния празник -
и ти, и твоята печал;

да бъдеш светъл и безличен
сред многоликата тълпа,
да бъдеш шарка от миража
на ярка делнична съдба;

и да не дебнат черни стражи
над твоя малодушен сън -
ни звук, ни звън да ти припомня,
че Вий и Те са - вещ и вън;

и гол от свойта лишна гордост,
без час, без образ и без вест -
да те лелей една велика,
последна, проста радост: Днес...

Кажи: разбираш ли лъжата
на тия гибелни мечти?
- А! истината и лъжата
са кръг - и в него кръг си ти!

О! и узрей в светата пазва
на тоя тих, насъщен грях -
и принеси му в жертва всичко
ти:
своя гняв и скръб, и страх!

viki

26-05-2010, 16:10

Да събудя малко темата:biggrin:

Монолог на киселото гроздe - Яна Кременска

Не съм узряло, а му се привижда,
че слънцето ме люби на баира.
Обхожда ме, това добре го виждам.
Лисугерът му подъл. Как примира...

Облизва се, че и потрива лапи.
Високо съм, бе пич, и киселея.
Какво ми стъпваш тихо по чорапи.
Зелено съм, не мисля да узрея.

Това го знам от всичките уроци
на старите лозари. Бях им вино.
Недей да ми се мяташ на подскоци.
Играло съм и аз веднъж невинност.

Ако ще ме крадеш, го дай по-мъжката.
Това със нежността – на Косе Босе.
Голямата любов ми е през дръжката.
Но виж на мъка, казват много нося.

Подскачай си. Прави се, че умираш.
Изобщо не ми пука на зрънцата.
То не е като гъби да събираш.
Освен, че киселея, съм устато.

:twisted::twisted::twisted:

fred

27-05-2010, 11:24

Браво, че съвсем се успахме тука :)

Eто едно от Смирненски

В Леге

„Леге”. Задръстен тротоар
и двойка там. Той хапльо стар,
а тя пък прелестна жена
с очи на палава сърна.
Потънал в пот, почервенел,
той, хапльото, се е навел
и връзва връзките й, тя
стои с усмивка на уста,
върти на четири очи
и нещо смътно в тях личи...
„Леге” и столичен елит –
и пъшка той надве превит,
прокапва пот кат едър град,
а тя поглежда всеки млад
с усмивка блага на уста
и сякаш смята си сега
с кого би било най-добре
сред туй нестихващо море
да тури тя поне веднъж
на изпотения си мъж
ей тъй на... само за шега,
един чифт хубави рога.

Ранобудниче

29-05-2010, 02:49

Сватбата на мама

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

Борис Христов

п.п. Вече не съм сигурна това, към което ме води моментното ми настроение или пък просто хрумка, дали не е пускано преди, но ще ми простите, ако е така :)

fred

09-06-2010, 19:51

Я едно в стил хайку от Кръстю Пастухов

Наведох се...

Наведох се
и
пих
от
извора.
Миришеше
на
тиня.

И едно от Горица Петрова :)

Кажи ми, че си ти

Кажи ми, че си ти...
Не ще попитам
кога в съня ми скрит се настани.
Кажи ми, че си ти..
Ще те повикам —
ще късам в календара прашни дни.
Кажи ми, че си ти..
Това ми стига.
Не искам думи с пудра да мълвиш.
Решиш ли, че не си —
ще си отида.
А ти отново кротко ще заспиш.

fred

24-07-2010, 20:36

Мастурбации I
Пламен Антов
/малко е дълго, ама какво не може да се редактира пък туко така/

Ще я срещна във влака случайно.
Като кукла изящна, красива.
минижупът й нищо не скрива,
а в очите й - смущаваща тайна.

Тя бедра ще кръстоса насреща,
ще извади цигарата бяла.
Аз ще драсна кибрит, ще запаля,
ще попитам невинно за нещо.

Ще призная - уж някак случайно -
че поет съм, че пишат за мене.
Тя ще каже „О, да...“ и смутено
ще потрепнат бедрата безкрайни.

А когато на малката гара
слезем двама и седнем в бюфета,
аз ще викна ракия, додето
тя изважда поредната цигара.

И на мръсната масичка дълго
ще седим и ще пием ракия.
Потни старци наоколо пиет
и ни зяпат с очите си кръгли.

Бюфетчията тича уплашен,
панталона си ловко прихванал...
„Ти поет си, а аз съм пияна“ -
тя ще каже след третата чаша.

Тя размахва ръце и се киска,
и разпитва за моите книги.
В миг коляно под масата вдига,
слабините ми ловко притиска.

Ще се вдигнем от масата двама
и прегърнати някак нехайно
ще излезем от тясната стая...
Вън нощта ще е силна, голяма.

И по тихите улички после
ще залитаме в мрака, ще пеем,
към луната ще вием - към нея
ще крещим философски въпроси.

Аз - поет застаряващ, известен,
за когото четат семинари;
тя - момиче с коси-ниагари
и бедра като циганска песен.

А когато градчето се свърши,
ще поемем нагоре в небето.
Двете токчета тънки ще светят
над дървета, прозорци и къщи.

И от нейната бяла цигара
ще се ронят звезди над земята.
Хора спящи в съня ще се мятат,
ще сънуват хтонични пожари.

Ще е тясно дори и небето
за любовния жест на плътта ни.
Ще се гърчим безсрамно пияни.
Господ само ще ни бъде свидетел.

И ще литнат подире ни всички
спящи хора в съня невинен.
Ще сънуват градчето си в синьо
и насън ще се тайно обичат.

fred

26-07-2010, 17:51

Не си падам по тоя тип поезия, ма това ми хареса:

Сутрин и вечер

Замир Валиев

Превод от руски: Роман Кисьов

Излизам от къщи,
отивам на работа.
Израствам до размерите на:
автобуса,
улицата,
града,
нацията,
страната…

А вечерта,
връщайки се от работа,
се смалявам до размерите на:
дома,
семейството,
макароните
и четката
за зъби…

Pinky

16-08-2010, 22:52

Нещо я забравихте тая тема.

О, фриволна грухталност..
твоите миктурации за мен са
като плърдлени геблеточици
по лъргедна пчела..
и хупшожно ме подрангли с кървавите си
блиндълуърдли че инак ти раздирам
гоберизрастъците със собствените
си блърдлекрунчеони

old alfist

17-08-2010, 01:02

fred

27-08-2010, 18:50

Бахти поезията - я го преведи туй чудо на разбираем език.

Това е стихче , от книгата " Наръчник на галактическия стопаджия " , става дума за едни извънземни , които пишат стихове , отвратителни според цялата вселена.Позапомнил съм и едно заглавие на поема от там - Ода за малката бучка зелен маджун , която намерих една лятна сутрин под мишницата си ..
Та шеговит начин Пинки да събуди темата

А това от мен

Иван Аяров
И тебе да те има

На Стоянка и Стефан Сливкови

Лодките вдигат бели платна ,
тръгват с попътния вятър .
В мен забушува гласът на вълна ,
зове ме във морския шатър .

Скрих от теб , но ми прости ,
че съм син на игрива вълна ,
укротила страстта на горещия вятър ,
не другаде - тук на брега .

Нима съм виновен ! Еднакво боли ...
Целуни ме преди да отплувам !
Не ме бави , вдигам платна !
Докажи ми , че още те имам !

Остави ми две стъпки
на мокрия пясък ,
да вярвам , че ти си била !
Погали веслата ми нежно ,
щастлив цял живот да греба !
... Да се върна и теб да те има !

cnaiper

01-09-2010, 02:44

Една нощ погледнах луната,сетих се за миговете,когато ти ми казваше " Вечер когато не си до мен поглеждам небето в което виждам луната и звездите една неуписуема гледка,а всъщност не виждах нищо друго освен теб " Тогава аз се усмихнах и се сетих за утрините когато с нежен глас ти казвах ... " Погледни през прозореца виж слънцето, и чуй как пеят птичките....красиво е нали ? ... Да,но ти си по прекрасна ти за мен си всичко" ... Но гръм удари в небесата и осъзнах,вече не съм за теб луната нито пък звездите,за теб съм просто далечен спомен от мечтите....

:big_beer: Съжалявам,че не е подредено ... просто ме удари на поезия :)

cnaiper

01-09-2010, 12:53

Wish you were here....
Holding my hand....
Wish you were here kissing my lips...
Wish you were here ...
Doing all that we did together ...

Желая да беше тук...
Да държиш ръката ми...
Желая да си тук да целуваш устните ми...
Желая да си тук...
Да правим всичко онова което правехме заедно...

cnaiper

02-09-2010, 02:18

Have I told you yet...
How much you mean to me...
Have I told you yet....
About all the happiness you bring!
Have I told you yet...
That you mean the world to me!
Just in case I haven't....
I want you to know that....
You're the best thing
that's ever happened to me!

I Love You :)

Казвал ли съм ти ...
Колко много означаваш за мен...
Казвал ли съм ти...
За щастието което носиш...
Казвал ли съм ти...
Ти значиш света за мен...
В случай,че не съм...
Просто искам да знаеш това....
Ти си най-хубавото нещо което се е случвало с мен....

Обичам те...

fred

03-09-2010, 23:00

Е добре е, не е лошо и да е преведено, ама какво да се прави пък и те е ударило на поезия :)
Аз да си продължа с още едно на Иван Аяров

Сама

На Анастасия Тошева

Опряла чело в студеното стъкло,
старица с хладен дъх шепти.
Втренчила очи във белотата,
с бездънен поглед гледа на света.
Май портата изхлопа?!
... Синът ще е!... пъртина прави.
... И защо ли?
Всичко имам тук:
дървата са до мен
за цяла зима,
пълен е долапът с хляб,
бакърите с вода.
... А ти?
Да беше ме извикал вече,
наживях се.
Всичко съм стъкмила във сандъка.
... Чака.
... Децата ли?
Оправят се без мен.
Да беше ме извикал, а?
Засипана от пряспа,
пътната врата мълчи.
Скрипти прогнила бащината къща.
Рисува с ледени пера студът,
а в пепелта на старостта
догаря майчино сърце!

cnaiper

05-09-2010, 04:06

готово просто пиша по такова време където най-малко съм се сетил за това :D

Ранобудниче

27-10-2010, 23:48

***

...А някога и с кожата си виждах,
тъй както и с очите си усещах
лицето на безликата си грижа,
цвета на всяко най-безцветно нещо.
Кога, какво ми грабна сетивата?
Каква смърт умъртви света край мене?
И що за мъртвовей ме тъй обвя, та
окамени ми цялата вселена?
Проклех ли някого, или пък мен прокле ме
душманин някой с тежка люта клетва,
та в жив мъртвец превърнах се без време?
Не знам. Но ако в мрака още светва
една звездица, аз я моля трижди:
пак да ми върне оня свят човешки
и радостта - с очите да го виждам,
и тръпката - с ръце да го усещам.
Ако е време пък в света отвъден
да се преселя, нека е красиво.
В смъртта си предпочитам жив да бъда,
отколкото - да съм мъртвец приживе.

Дамян Дамянов

fred

29-10-2010, 22:37

Изорви я от килера, както се казва :)
Ето тука едно две

Птици
Дора Габе

Като залутан звън през теб минавам, свят,
като насън вървя през теб, живот чудесен,
раздавам се като трошици хляб,
изпявам се като най-чиста песен.

Ти като приказка със хиляди очи,
оставяш ми ръцете вечно с празни длани,
а някаква съдба ме гледа и мълчи
и тъй е страшно нейното мълчание.

Завиждам им на птиците, небесните сестри,
за пълните сърца със радости и грижи -
по пътя, начертан връх ясното небе,
редицата им сребърна се ниже...[COLOR="Silver"]

-------------------------------------------------------------------
Старият човек
Гален Ганев

За зло, за добро ли, привършва животът ти земен.
Протягаш ръцете, секунда преди да изчезнеш.
Какво ще те стресне? Викът на удавника в мрака?

Умираш, захапан от гладните щипки на рака.

Сега си това, след което светът ще пребъде.
От млада фиданка превърна те времето в дънер.

Кого ще запомниш? Надявам се, просто човека
от който купуваш лекарство в добрата аптека.

Роден си за здраве. Но кой ли се ражда за болест?
От скука възкръснаха твойте приятели в гроба.

Довиждане, старецо! С тебе ще бъда докрая,
че дълъг е пътят, а мъничка – твоята стая.

Sunny

02-11-2010, 22:17

ЛЕКА НОЩ

Пърси Бис Шели

Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!

Превод: Проф. д-р Симеон Хаджикосев

Pinky

07-11-2010, 01:30

Нека живеем, моя Лесбия, и нека обичаме!
За гласовете сърдити на старците
пет пари да не даваме.
Само слънцата умеят да залязват и пак да се раждат:
щом светлината кратка за нас веднъж угасне,
ще трябва да заспим в една безкрайна нощ.

Хиляда пъти дай да те целуна
и после сто, и после пак хиляда...
и още сто, и още дай хиляда.
И после, много хиляди щом станат,
ще ги размесим неброени,
та никой от нас да не ревнува,
че толкоз много са били.

-Гай Валерий Катул

fred

08-11-2010, 19:13

Ездачът и нощта
Антон Баев

Тези черни зелени коне...
Тоя тъмен живот, който гази ни!
Да ги стигна поисках — поне
да надникна веднъж зад оградата.
С двете голи ръце се набрах.
После метнах над гривите ласото.
И припаднах от радост и страх
сред калта на червеното пасбище.
Беше сън: те препускат безспир.
Невъзможни. Безумни. И диви.
И лети — и лети като цирк —
мойта алена смърт в тия гриви!
Мой живот, аз съм черен ездач!
Аз съм лудият, който обеси ти!
Чуй как пада вечерният здрач
и целува ме тихо по белега.
Ето, спуска се кървав дъждът,
коленете трептят уморени...
Тоя тъмен живот — тая смърт,
дето рие с копита зелени!

fred

12-11-2010, 18:32

Старомоден стих
Любомир Калудов

Как старомодно е да можеш
в Бургас, под паметника да стоиш.
Да чакаш и да се тревожиш,
ръка на рамото да сложиш
и заедно да помълчиш.

Как старомодно е да искаш
най-истински да те обича тя.
Морето в шепи да притискаш,
черупки бели да разлистваш
и да й подариш цветя.

Как старомодно е да имаш
единствен дом, жена, деца.
От корабите изпотени да пристигаш,
очакването на ръце да вдигаш
и да потънеш в топла светлина.

fred

17-11-2010, 22:21

Отчаяна любов
Павел Цветков

Ръцете ми се изкривиха
от прегръщане,

реброто ми се пукна
от притискане,

едното ми око е насинено.

Разкървави носа ми
любовта,
Но пак при тебе
се завръщам

да ме довършиш.

Ранобудниче

17-11-2010, 23:10

Отчаяна любов
...

След таз мазохистична нотка, нещо за детската част :tooth:

Носорог

Кой е виждал носорог?
Дебелан с единствен рог...
Плаши даже същества,
имащи
по рога два.

Но възниква в мен въпрос:
как рогът е като нос?
Комбиниран е добре -
хем подушва, хем боде...

Влезе ли тоз рог в кавга -
бягат другите рога.
А в минути на покой
аромати
вдишва той.

Дай му китка магданоз -
в миг рогът ще стане нос...
Носорогче, хей сега
ще те дръпна
за носа!

Георги Константинов

cnaiper

18-11-2010, 09:44

My Life Without You Is Like Music Without Notes...What I Want To Tell Is By The Simple Words...."I Love Being With You, I Hate The Time When You Are Not Around Me"...I remember first telling me you hate

Живота ми без теб е като музика без ноти... това което искам да ти кажа е със думи прости... " Обичам да съм с тебе,мраза времето като те няма" Помня първо казваше ми че ме мразишш ....

fred

18-11-2010, 20:03

След таз мазохистична нотка, нещо за детската част :tooth:

Страда човека де, няма махозихъм тука, па от друга страна то любовта си е и мазохизъм де :)

---------- Post added at 00:03 ---------- Previous post was at 00:01 ----------

My Life Without You Is Like Music Without Notes...What I Want To Tell Is By The Simple Words...."I Love Being With You, I Hate The Time When You Are Not Around Me"...I remember first telling me you hate

Живота ми без теб е като музика без ноти... това което искам да ти кажа е със думи прости... " Обичам да съм с тебе,мраза времето като те няма" Помня първо казваше ми че ме мразишш ....

А това от кой е?

Е явно съм нявал тежки мисли, не че са били такива, ма кой го знае.Едно за разпускане от Висоцки, въпреки че, от друга страна, стиха е доста сериозен, но поне може да се гледа и от два ъгъла

МИЛИЦИОНЕРСКИ ПРОТОКОЛ

За нас ли казват, че сме пили много?
Лъжа е, бога ми, кажи, Серьога!
Щом водката не е от дървесина,
какво са пет бутилки за двамина?

Изпихме втората на крак - юнаци!
Но бяхме трезви като кукуряци.
След туй... под гъбка в детската площадка,
след туй... до свойта точка стигнах, братко!

На гладно пих от гърлото проклето
и ме изцъкли като джам шишето.
Съвсем навреме ни прибра колата
с по седемстотин грама във гърлата.

Насилие, признавам, проявихме
към някакъв другар - попрекалихме:
случайно му разбихме очилата,
но не във нас, в портвайна е вината.

Пък и другарят пръв ни предизвика:
разкарайте се, махайте се, вика.
Да се разкарам, бях готов, обаче
не се разкарах - скарах му се, значи.

Сега непротоколно позволете
да кажа - зная школските завети! -
такива сам животът удря строго.
Съгласни сме, нали? Кажи, Серьога!

Ще изтрезнее той и ще ви каже:
животът... нека той да ни накаже.
Пуснете ни, по леко ще ви бъде,
животът и без туй ще ни осъди.

Не гледайте Серьожа, че ви кима,
съобразява той - свой модус има.
Туй, че мълчи, е само от вълнение,
от осъзнаване и просветление.

Пуснете ни, домът ни ще проплаче...
В Медведка - аз, той - в Химки ще се влачи,
За автобуси вече няма време,
метрото спи, такси не ще ни вземе.

Все пак е мило - тук ни уважават,
та гледай как ни возят, настаняват.
И утре не петел със зов петлешки,
сержант ще ни събуди - по човешки.

Не ще потеглим с музика оттука.
Скрих рубла - ще оправим махмурлука.
Все пак ни чака труден път! За бога,
спи бедни мой приятелю, Серьога!

Превод: Иван Станев