View Full Version : Поезия
Добре дошъл в темата, както се казва :), нека да се пише и авторът, тук май е Недялко Йорданов
Ето един текст на песен на Щурците, не помня кой е авторът.
КОННИКЪТ
Кой препуска диво в нощта,
слял се с коня си в безумен
устрем,
сякаш гони края на света
свил до болка немите си
устни?
Чуй камшика как свисти
и разсича с ярост тишината
Коннико, какво ли търсиш ти,
че летиш към края на земята?
Няма да се спреш за миг едва,
няма към какво да се
завръщаш.
- Устремът е моята съдба,
рискът е печалната ми
същност.
Хората в спокойни нощи спят
в тихите си сънища.
Мен ме гони лудият ми път
през нощта нагоре към
звездите.
Хората... не бягам аз от тях.
Зная - просто нямам вече
време
нерви, думи, помисли и страх -
аз от тях изплетох своето
стреме.
И летя към моя хоризонт
и летя към кулите от пясък.
Миналото си смених за кон
и за мен избора е ясен.
Кой препуска диво в нощта?
Аз препускам диво в нощта!
Добре дошъл в темата, както се казва :), нека да се пише и авторът, тук май е Недялко Йорданов
Извинявам се. Преписала съм стиха на един лист от ученическа тетрадка преди доста години и вече не помня кой беше автора.
Той мъжа ми ползва ника, обаче аз нахлувам в разни неалфистки теми и той после се чуди какво и къде. :haha: Ама аз с удоволствие си чета стихчета при вас.
Няма проблеми, просто идеята на тая тема е всеки да пише каквото си харесва като стихове, да указва и автора, за да може ако някой се интересува да прочете и други неща от него, а и да не се пишат стихове от неизвестни поети /както и такива, на които сме ние автори/за да бъдат по подбрани стиховете, така че ако и друго се сетиш пиши :)
Безглаголно Стихотворение
Радой Ралин
Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.
Поля, природа, красота,
река, гора, нататък,
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.
Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.
Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.
Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.
Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.
Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапъл,
цокало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.
Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък.
И ако ти не съществуваш още,
аз мога утре пак да те създам
от болката на тези дълги нощи.
И няма повече да бъда сам.
И пак ще имам радости и срещи,
небе открито, птици и море...
Човек живее в името на нещо
и трябва пак за нещо да умре!
Евтим Евтимов
Бариерата
Михаил Белчев
Защо не премина и ти бариерата?
Влакове няма, а тя си стои.
Тя е опряла в гърдите, приятелю.
Или си с мен, или встрани.
Аз ще я вдигна, приятелю, тръгвай!
Искам да те накарам да полетиш.
Сто начина има да я преминеш.
Един от тях е - да пълзиш.
Ти искаше нощем да я преминеш.
Да не узнае никой, че си мечтател.
Мини я нощем, но запомни ме.
И в тази нощ се ражда предател.
Защо не преминеш и ти бариерата?
Влакове няма, а тя си стои.
Тя е опряла в гърдите, приятелю.
Или си с мен, или встрани.
Ако можех да имам едно
магазинче със две полички ,
бих продавал ... познайте какво ?
- Надежда ! Надежда за всички .
"Купете ! С отстъпка за вас !
Всеки трябва надежда да има ! "
И на всеки бих давал аз ,
колкото трябва за трима.
А на тоз , който няма пари
и само отвънка поглежда ,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.
Джани Родари
Вики, това го имаше в изпълнение, като детска песен от наш артист, дали не беше Асен Кисимов, който тия дни щеше да навърши 75 г.
Ето още едно пък от мен:
СЪДБА
Атанас Далчев
И ти си бил дете (почти не вярваш),
и ти си имал къдри от злато;
застанал бос, на глас си разговарял
с обувките и детското палто.
Следил си лястовиците, безгрижен
си хвърлял книжни лястовици сам
и си през счупени бутилки виждал
червени хора, сини дървеса.
Къде отиде времето, когато
е крепнела невръстната душа,
играла е със палавия вятър
и е била сестра на вси неща
Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.
1927 г.
Айде още едно шарено стъкълце в сивотата :)
Морето
Стойчо Маджарски
Отдавна в миналото не надничам —
далечна, уморена въртележка.
Но тая дива страст да те обичам,
остана в мен с присъдата си тежка.
Сънувах нощем лудата ти пяна
и залези над острови далечни.
А денем скитах със душа премляна,
потънал в прах от пътищата Млечни...
Кънтяха в мен далечните таверни
и ром росеше миглите ми тъмни.
Ала жените бяха все неверни,
измаите — дордето се разсъмне.
Как исках с избелели параходи
в тропическите вечери да плувам.
Но и до днес по тази суша бродя
и суховеи покрай мен върлуват.
Не зная още колко ми остава —
безкрила чайка, във степта се мятам.
Такава участ, който не познава,
не може за страдалец да се смята.
Но аз ти вярвам. Знам, благословия
ще ме споходи с нощен блясък,
когато във брега ти ще се скрия,
а ти ще ме превръщаш в жаден пясък...
цък (http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=1303)
Много ме трогнаhttp://r25.imgfast.net/users/2515/84/14/08/smiles/828260.gif
Здравей, татко!
Откраднах си мъничко време,
за да ти пиша, че аз съм добре.
Задъхана следвам мечтите големи
и нищо не може по път да ме спре.
Не съм Ви забравила. Мисля Ви много!
И знам, че Ви липсвам - това ми тежи,
но трябва да стискаме зъби, за Бога!
Човек, в слабостта си, най-често греши...
Така - ти ме учеше някога, татко,
когато се плашех от черния мрак,
когато ядях до преяждане сладко
или се препъвах във къщния праг.
Тогава ми казваше - „Горе главата!
Стъпчи изкушение, болка и страх!“
Ти стискаше ласкаво-силно ръката ми
и аз се преборвах набързо със тях.
Пораснах щастлива при теб и при мама.
Разбрах що е вярност, любов и уют...
Готова съм вече! И никога няма
да ме изплаши човешкият студ!
Така е при мене... Пиши, как сте Вие?
Намери ли евтини, сухи дърва?
Мама - лекарства редовно ли пие?
Пушиш ли още следобед лула?
Изпращам Ви малко пари. Да си имате.
Не ми се сърди и не питай защо!
Студено е вече навън. Иде зимата...
Купи си обувки, на мама - палто!
Целувам те силно и моля те, татко,
не се притеснявай! Аз съм добре!
Ще дойда по Коледа, макар и за кратко...
Обичам те:
Твое голямо дете
Живей!
Живей, когато имаш всичко,
или от всичко си лишен
и късаш думите на срички,
за да не паднеш в техен плен.
Живей, когато ти се плаче
или от плач си отвратен
от бели вълци и гризачи,
които ровят в твоя ден.
Живей с умората на всеки,
сънувай неговия сън,
и ако всичко си отрекъл
-повикай Слънцето отвън.
Живей, когато те разлюбят
светкавици и ветрове
и нежността започне грубо
с метални устни да зове.
Живей, дори да си измамен
от собствената си съдба
и вместо да усетиш рамо
- усещаш нечий нож в гърба.
Живей за всичко!
А когато в живота всичко изгори
вдигни се пак и без остатък
останките му събери.
Живей и всяка адска жега
с капчукова вода полей!
Дори да ти ковът ковчега
- живей, приятелю, живей!
Матей Шопкин
Циганка ми гледа на ръка
Найден Вълчев
Някога, през каменната ера,
в детството - край нашата река
спря катун и циганката черна
и на мен ми гледа на ръка.
- Машалла! - ми рече. Ще ги любиш,
ще те любят, ще те изядат.
В кален ден в мъгла ще се загубиш,
Найдене, но пак ще фанеш път.
Пътят ти е все по нанагорно.
Теб ще те наръгат в гръб със нож.
Пише, че си се родил във вторник
и късметът ти не ще е лош,
вярно - зян ще ставаш, ще ревеш, но
да не са ти уроки! - спасен,
тебе няма как да те не срещне
хубав, ама много хубав ден!
И реката пак си забълбука,
и животът тръгна да тече,
за да дотъркаля чак до тука
и катуна, и това момче.
Вече сполетя ме постепенно
всичко друго, казано за мен.
Чакам само хубавия ден, но,
циганко, къде го този ден?
Ранобудниче
26-02-2011, 10:29
В мойта тъй изпозобана памет...
В мойта тъй изпозобана памет
като нишки от черга съдрана
се подават и нежно ме мамят
мигове, дни недосъбрани.
И нали всеки спомен предишен -
грозен вчера, днес става прекрасен,
аз се мъча да си го запиша -
тъй във него за миг се пренасям.
И по памет конче по конче пак
старата черджица в нова преправям.
Но замрежена с кръпки нелепи,
пустата черга не става, не става.
Сякаш баба ми я е тъкала
вече кьорава - възел до възел.
Ту е плакала, ту пък е пяла,
та редила е песни до сълзи.
... И река ли да позавия
с тази черга духа си огрухан,
само луд студ през нея ме бие
и в душата ми духа ли, духа.
Празни листи във пълни тефтери.
Топло, светло е имало само
в къси мигове. Гола трепери
изпод тях мойта дрипава памет.
13. VІ. 1994 г.
Дамян Дамянов
Не може той открито да я среща
тъй както правят влюбените вред
тя длъжна е да крие страст гореща
от поглед на родител и съсед
Но младостта прескача зид и ров
Сладка и е скришната любов
.. защото досега светът не знае
любов по-чиста и съдба по-клета
от тази на Ромео и Жулиета!
`Ромео и Жулиета` - Уилям Шекспир
Прощално
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Никола Вапцаров
E, беше се загубила нещо :)
Тракийска фреска
Найде Вълчев
Спомни си само гробницата стара
и траките. И стария им свят.
И колесницата, която ще откара
патриция към Дантевия ад.
Държат се за ръка. Раздяла.
Със всички ли е винаги така?
На живата
ръката е изящно бяла.
На мъртвия
е черна черната ръка.
Среднощна София сега не знае
защо е тих и тъжен Орлов мост.
И чуди се с последните трамваи
ще дойде ли последният въпрос.
Държим се за ръка. Раздяла.
Със всички ли е винаги така?
Обичам те.
Ръката ти - изящно бяла.
Не ме обичаш.
Черна - моята ръка.
Целият свят
Антон Баев
Мъжът се връща от пазар
и в чантата какво ли носи?
Портокали от Пирея,
стафиди и фурми от Кипър,
лимони от Египет
и черен прах от Еритрея.
А може би е сложил още
две купички ориз от Виетнам,
индийско орехче,
кутия пури от Хавана
и сребърна кама от Андалусия.
На дъното на чантата — шише
текила от среднощно Мексико,
консерва царевица от Америка,
пакетче захар от Бразилия...
Но има също
кафе от Еквадор,
китайски чай и сноп
банани от Колумбия
и някакво миниатюрно слонче
от Брега на слоновата кост,
и суши от Япония,
и даже половин омар,
уловен край Порто Рико
от рибарите...
Мъжът върви, от чантата приведен.
На рамото му кацнал папагал
от Индонезия,
а той под мишница е стиснал
една ирландска книга...
Една пазарска чанта стига
да побереш половината свят.
А какво ти трябва за целия?
Може би една целувка на прага,
преди да поемеш чантата
и разтвориш книгата.
Заповядай половината свят,
дай ми другата половина.
Ако понякога ти дотежи
от чужди обиди и чужди лъжи,
ти не замлъквай, ти не тъжи -
тихо и просто наум си кажи:
Светът е хубав, светът е чудесен,
светът има нужда от моята песен.
Нищо, че някой кръгъл глупак
днеска по пътя подлага ти крак.
Пей и със песен го ти накажи.
Тихо и просто наум си кажи:
Светът е хубав, светът е чудесен,
светът има нужда от моята песен.
Своята радост на друг разкажи,
своята рана сам превържи.
Твоята песен със друг те сближи.
Тихо и просто наум си кажи:
Светът е хубав, светът е чудесен,
светът има нужда от твоята песен.
НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ
ital_fen
04-03-2011, 22:55
Тук няма ли някой да пише поезия? Или просто не ви се разкрива? Неможе от целия форум един талант да няма. :)
А на млади години съм писал някое друго, ама не се броя за добър поет де.Затова писах, да не са лични стихове, да не стане "по-бозава" темата де, щото почне ли се веднъж, няма спиране:razz:.
А сега по темата-да ви пусна едно откъсче от поема на Пиер Дьо Ронсар, френски поет от 16 век, за който някои смятат, че има български корен.Ето това е в тая насока.
Пиер дьо Ронсар
превод от старофренски: Лилия Панова
ЕЛЕГИЯ 16
…
И тъй за бащините ми предтечи…
Отвъд Унгария, в едни земи далечни,
където Дунавът, скован от лед,
на Тракия антична е съсед,
над поданици верни господар,
живял маркиз със името Ронсар -
богат на злато, градове, земя.
Пламтящ да встъпи в истинска война,
един от неговите синове,
от своята родина надалеч,
през равната Унгария превел
войската си. Във своя поход смел
Германия през юга прекосил,
Бургундия, Шампань, но продължил
и доблестно под френски знамена
воювал редом с Филип Валоа,
да разгромят британците до крак.
За храброст винаги оставял знак.
Към Франция за вярна служба в дар,
по бреговете плодни на Лоар,
имения от краля придобил.
Той новия си дом тук построил.
Забравяйки за братя и баща,
на своите потомци дал съдба,
а на очите мои светлина.
*****
и един сонет, превода може да е и от руски, не знам
***
Ще остареете и след безкраен ден
край огъня, над преждата превита,
напевно стиховете ми ще замълвите:
- На младини Ронсар бе влюбен в мен.
И уморена, на съня във плен,
слугинята ще трепне и с възхита,
пленена от словата, ще попита
кого си спомнят с глас плах, смутен.
Да чуя този зов, не ще успея;
умрял ще съм, в земята ще изтлея.
И грохнала, ще кажете с тъга
- Защо отхвърлих го, той прав ма беше?
Виж розата: до преди час цъфтеше,
а ето - прецъфтяла е сега.
ЖАК ПРЕВЕР
Малолетните влюбени
Малолетните влюбени се целуват и галят,
опрени о тъмните врати на ноща,
а минувачите ги обикалят
и ги сочат,мърморейки разни лоши неща.
Но те,старците,правят грешка голяма-
там,където те сочат,онези ги няма,
там са само трептящите сенки от тях,
които ги карат с презрителен смях,
негодувание и завист,и ярост
пред толкова младост при тяхната старост
да скърцат със зъби и размахват юмрук,
а самите те ,младите,те съвсем не са тук,
те са нейде високо,във свят един друг,
те са станали вече един лъх,един звук,
един блясък сред блясъка,ослепително нов,
на своята първа малолетна любов
http://r25.imgfast.net/users/2515/84/14/08/smiles/11995.gif
Пролетно бяло
нежно усещане за обичане светло,
родено в синьото на нечии очи,
цъфти във клоните на сън за пролет
и щастие бяло кротко вали...
Ухание в бяло
помилва деня, нечуто прошумя
и се скри в смеха на момиче,
вятърът топъл от нейде притичал
рони мигове бели в слънчеви шепи.
Бели кокичета
пак са разцъфнали красиви и крехки,
поникнали първо в душа на дете,
венец изплитат от думите бели
мисли пролетни в нечие тъжно сърце...
Бяла ръка
на щедър художник отново рисува
в прозореца цъфнал ябълков цвят
и бяла надежда тихо се ражда
в усещане нежно за нова среща с пролетта...
Spring Symphony - ANDRE RIEU - Relaxing instrumental music (http://www.youtube.com/watch?v=4UtzD-I28qs)
взето от тук:static: (http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=100283)
Едно пролетно и революционно, в добрия смисъл на думата, а не, като изтъркано клише от нашето близко минало, може да се каже и настоящо.
Пролет
Н.Вапцаров
Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.
Пролет моя, моя бяла пролет –
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.
Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора...
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.
Пролет моя, моя бяла пролет...
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и – умра на твойте барикади!
ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ
Петя Дубарова
В дланите ми каца слънцето червено -
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.
Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.
И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."
Аз искам, щом издъхна уморена,
то - слънцето - със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
http://r25.imgfast.net/users/2515/84/14/08/smiles/11995.gifhttp://r25.imgfast.net/users/2515/84/14/08/smiles/11995.gifhttp://r25.imgfast.net/users/2515/84/14/08/smiles/11995.gif
Това си го спомням от когато бях ученичка ! Щом сме на пролетна вълна
http://www.pic4ever.com/images/2uge4p4.gifПролетhttp://www.pic4ever.com/images/2uge4p4.gif
Пеят птички пъстрокрили,
Трепне свежия листак,
Със чадър от синя свила
Руса пролет шета пак.
Спира над горите гъсти,
Спира сред полята тя
И разтваря с тънки пръсти
Най-сънливите цветя.
Дига гугличка и трепка
В луда радост всеки цвят
И по пъстрите му клепки
Топли капчици блестят.
http://www.pic4ever.com/images/springsmile.gif
Асен Разцветников
Ето още едно от Вапцаров, като се хванахме с тая пролет.
Пролет
Никола Вапцаров
Отвънка ухае на люляк,
отвънка е синьо небе.
Приятелю, птиците чу ли?
Отвънка е пролет! Здравей!
Дори през бензинните пари,
през пласт от стоманни ята
тя иде. Вратите разтваряй
и бодър срещни пролетта.
Тя иде с реките, които
събират сребристия сняг,
тя идва със бой канонаден,
разбива простора мъглив.
Тя пита: "Стоиш ли на поста?
Не клюмна ли вече глава?"
И после те грабва и носи
на своите светли крила.
В очите ти пламват пожари,
кръвта ти немирно шуми.
Пред тебе светът се разтваря,
разтварят се слънчеви дни.
Ти имаш любима? – Обичай!
Ти вярваш в живота? – Добре!
Подай си ръката челична –
отвънка е пролет! Здравей!
НЕГОВАТА ЕПИТАФИЯ
Сър Уолтър Рели
Превод от английски: Искра Пенчева
Дори и времето,
отнело на версия като враг,
ведно със всичко друго,
нашта младост, нашта радост,
и плаща ни във гроба тих и в мрак
единствено със шепа пръст и старост -
дори и то след пътищата ни избродени
отсрочка дава,
безсилно край на дните ни
да сложи с точка.
Защото от пръстта, от гроба и от моя прах
сам Бог ще ме въздигне!
Ще възкръсна пак!
milenamr
23-03-2011, 11:19
Награда или наказание си,мой живот?
От болките на другите да вия,
да утолявам жажди с кръв и пот
а да не мога аз да се напия!
Награда или наказание си,красота?
Заради теб не мога да се скрия!
И покорявам с теб света,
но и редовно цапат ме с помия.
Награда или наказание си ти мой ум?
Заради теб прозрях нетленно и небъдно.
проклинах после,че си бърз като куршум,
щом заради теб погребах сън несбъднат.
Награда или наказание ,си свобода?
Заради теб изтръгнах корени дълбоки.
Високо стигнах –горда,сама,
И нямах рамо в мигове жестоки.
Награда или наказание си ти ,любов
Заради теб летях и покорих всемира.
А после ме боля от студ така суров,
че заради теб разбрах как се умира!
Мадлен Алгафари
ПРОЛЕТ
Петя Дубарова
Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.
Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.
Мостове, задрямали сфинксове, дюни...
Със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим... Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?
Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече...
Petya Buyuklieva i Georgi Hristov - Prolet (http://www.youtube.com/watch?v=kHra20ZboGk)
http://r25.imgfast.net/users/2515/84/14/08/smiles/760711.gifhttp://r25.imgfast.net/users/2515/84/14/08/smiles/11995.gif
И двата горни са хубави
НА ДВАЙСЕТ И ЕДНА ГОДИНИ
Алфред Едуърд Хаузмън
превод Искра Пенчева
На двайсет и една години
един мъдрец ми довери:
да раздадеш пари, имане, короната дори,
не е беда, ала внимавай - сърцето си пази!
Раздай и перли, и рубини,
богатство разпилей, но на страстта не се отдавай -
на любовта - недей!
Словата му излишни бяха - тогава бях едва
на двайсет и една години, съвет да разбера.
На двайсет и една години пак чух го да реди:
Сърце дадеш ли, после вечни очакват те беди!
Ще заплатиш цена висока с въздишки и скърби!
Сега на двадесет и две съм, но късно е, уви!
През стъкло от лято
На косите ми поляга като пъстра селска кърпа
радостта. А дъждовете ме обличат със вода.
И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.
Хвърля светла сянка облак като дядова брада.
И препълнена със лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя как топи се като синя свещ нощта.
За да видя сън от лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя невидени досега неща.
Петя Дубарова
http://r25.imgfast.net/users/2515/84/14/08/smiles/11995.gif
КРАТКА ИЗПОВЕД
НА ФРАНСОА ВИЙОН
Да бях се кротнал
като верен пес
под масата на господарите,
не бих броил ребрата си,
но днес
е късно да си лягам
на парцалите.
Помайвам се,
а времето лети.
Ушите ми заглъхват
от шамарите.
Любима, да не беше ти,
напълнил бих душата
на гробарите.
Живей, приятелю, живей!
ЖИВЕЙ, когато имаш всичко
или от всичко си лишен
и късаш думите на срички,
за да не паднеш в техен плен!
ЖИВЕЙ, когато от тревата
орониш първата роса
и търсиш в утрото приятел
на детските си небеса!
ЖИВЕЙ, когато ти се плаче
или до плач си отвратен.
От бели вълци и гризачи,
които ровят в твоя ден!
ЖИВЕЙ, с умората на всеки,
сънувай неговия сън!
И ако всичко си отрекъл,
повикай слънцето отвън.
ЖИВЕЙ, когато те разлюбят
светкавици и ветрове
и нежността започне грубо
метални устни да кове!
ЖИВЕЙ, с гласа и препирните
на малките си дъщери!
Изстинеш ли съвсем, опитай
ледът искра да сътвори!
ЖИВЕЙ, дори да си измамен
от собствената си съдба
и вместо да усетиш рамо,
усещаш нечий нож в гърба.
ЖИВЕЙ за всичко! А когато
животът вече изгори,
вдигни се пак и без остатък
останките му събери.
ЖИВЕЙ и всяка адска жега
с капчукова вода полей!
Дори да ти коват ковчега
живей, приятелю, ЖИВЕЙ!
Николай Искъров
Балада за кучета - 1962
Помня: въздухът мокър лепнеше по косите ни.
Те вървяха покорно - доверчиви и сити.
Покрай селото сгушено, в долчинката престъргана
от бодили изсъхнали, се озърнаха първите.
Те не лаеха, вярвайте, а стопаните мълком
о железния прът ги завързваха дълго,
и по косъма галеха под звъна на синджирите,
и ръмеше отгоре ни, без да мисли за спиране.
После пуснаха тока - като удар премина -
оттогава те мразя, електричество синьо!
Сред кълбото неистово на секундата къса
ти, приятелю мой, как успя да се скъсаш
и езика настъпвайки, да се втурнеш към хълма,
но те чакаха горе със двуцевките пълни.
Ах, душата ми детска полетя, без да пита,
да догони живота сред звъна на сачмите,
под дъжда безпощаден от горящо олово -
по-далече от мене и със тебе отново!
Аз разбрах: свободата в тази дълга минута
(още малко, момчето ми!) тук наблизо се лута...
И прегърнати двете, полетяха душите ни.
Беше кратко и хубаво - иска ли питане.
Sensation
Par les soirs bleus d'été, j'irai dans les sentiers,
Picoté par les blés, fouler l'herbe menue:
Rêveur, j'en sentirai la fraîcheur à mes pieds.
Je laisserai le vent baigner ma tête nue.
Je ne parlerai pas, je ne penserai rien:
Mais l'amour infini me montera dans l'âme,
Et j'irai moin, bien loin, comme un bohémien,
Par la Nature, - heureux comme avec une femme.
Мефисто
Разказа ми Дявола, стария дявол,
за свойта фатална любов.
За белия, чудния ангел,
жената от райския блян.
Учуди ме дявола, черния дявол,
той имал човешко сърце.
Очите си страшни превърнал в две лири,
от ада берял й горещи цветя.
Целунал го ангела захарно-сладко,
душата по-ангелски взел.
И плеснал с крилете си бели,
отлитнал съвсем по човешки и женски
със модния господ
към новата любовна звезда.
Мой мили, мой бедни Мефисто,
боли ли, сърцето, боли!
Мой мили, мой бедни Мефисто,
отиде си ангела с друг.
Любов-любов,
която дявола превръщаш в ангел,
и ангела във сатана...
Иля Велчев
Sensation
Par les soirs bleus d'été, j'irai dans les sentiers,
Picoté par les blés, fouler l'herbe menue:
Rêveur, j'en sentirai la fraîcheur à mes pieds.
Je laisserai le vent baigner ma tête nue.
Je ne parlerai pas, je ne penserai rien:
Mais l'amour infini me montera dans l'âme,
Et j'irai moin, bien loin, comme un bohémien,
Par la Nature, - heureux comme avec une femme.
Мирелче, ако можеш дай и превод де :)
Елегия за Димчо Дебелянов
Славомир Генчев
Виждам, че никое време
няма
верни очи.
Който се ражда гений,
до края
не му личи.
О, нека страда за трима –
пада му се, и толкоз!
Той ще успее в рими
да си излее болката…
Приживе не умеел
първи
да се вреди.
Ако знаеше
да живее,
нямаше да се роди.
Утре в изпитна тема
ще го включим достойно,
та кандидат-студентите
да си изкарат двойките.
Взели сме му невинно
всичко,
що му се пада,
но на негово име
ще учредим награда.
За да схванем отново
пред високия гроб,
че безсмъртни основи
се наливат в окоп.
Мирелче, ако можеш дай и превод де :)
Ами на български сигурно няма да звучи толкова хубаво , но ще се постарая :)
Усещане
Сред лятна вечер бих закрачил в здрача син,
със свежест някой клас, тревичка или цвете
ще следва моя път със допира си фин,
главата ми безспир ще къпят ветровете!
За нищо в този миг не бих желал да знам.
Но обич без предел в душата ми ще има.
Нататък ще вървя и по-нататък, сам
с Природата - щастлив като с жена любима.
А, много добре звучи, разбира се, че оригиналът ще е по добър, но и така става:)
Ранобудниче
11-04-2011, 20:50
А, много добре звучи, разбира се, че оригиналът ще е по добър, но и така става:)
Подкрепям.
Ти докато пушиш, може да напише тука някое друго стихче :)
Ранобудниче
11-04-2011, 21:38
Ти докато пушиш, може да напише тука някое друго стихче :)
Предпочитам да постна нечие чуждо ;)
Чакай да помисля - не съм имала импулс отдавна да поствам тук.
---------- Post added at 21:38 ---------- Previous post was at 21:36 ----------
Ето:
Разминаването - неизбежно
Сега ще трябва да ме пуснеш, защото не научих нищо
от настоящето, в което не мога да осъмна цяла.
Отивам да събирам сили от незапомнено предишно.
Зад мен не е утъпкан пътят, защото съм го прелетяла.
Така съм бързала да стигна до къща „ с две липи пред нея,”
че съм пропуснала години, в които да расте сърцето.
Сега ще трябва да се връщам и много бавно да живея –
за да запомня всичко свидно, преди да си откъсна цвете.
Назад, където теб те няма, но има прошка, има ласка.
Към милостивото ми детство, в което не удавих коте.
/Тогава баба ме похвали, а всъщност Господ ръкопляска,
че съм нагазила грамотно във локвичката на живота./
Назад небето е невинно преди подвеждащото синьо.
/По- късно слиза във очите и погледът ми е виновен./
Понеже ще пътувам бавно, със сигурност ще ме задминеш.
И затова е по-разумно да не се впускаш да ме гониш.
Камелия Кондова
Добре е, сега и аз да се наканя, не мое де:)
Разсъмване
Гален Ганев
С ножица остра будилникът времето сряза.
Скръцна леглото – от лекия сън се пробуди.
Млад котарак запристъпва без страх по перваза,
втренчен в игривия полет на две пеперуди.
С глас разтревожен камбаната къщите стресна.
Облакът тръгна да разузнае простора.
Стана дървото и с вятър косата си среса,
после понечи да се разтъпче из двора.
Стар, простуден автобус се изкашля хрипливо.
Сили събираше – бързия път да настигне.
Някой земята на шиш завъртя предпазливо.
Огън реши да не пали – на слънцето смигна.
Пийна си утрото чая. Захлопна вратата.
Грабна багажа, по стълбите бързо заслиза.
Шумният делник отново дойде на земята
с нови надежди и стара закърпена риза.
Quand je t'ai vue
Pour la premiere fois,
J'avais peur de te rencontrer....
Quand je t'ai rencontee
Pour la premiere fois,
J'avais peur de te parler....
Quand je t'ai parle
Pour la premiere fois,
J'avais peur de t'aimer....
Mais maintenant
Que je t'aime,
J'ai peur de te perdre...
Превод:
Когато те видях
за първи път,
се страхувах да се запознаем...
Когато се срещнахме
за първи път,
се страхувах да говоря с теб...
Когато говорих с теб
за първи път,
се страхувах да те обичам...
Но сега,
когато те обичам,
се страхувам да не те изгубя...
RUNNING WILD
14-04-2011, 23:02
щом пръдня гъза ти раздере
това е признак че ти се сере
аз ще изсера едно лайно
и ще го покрия с лозово листо
ако ли за теб пък съм невежа
ще те водя на строежа
потник червен там обличам
и на рак ще запрличам а
когато дойдеш ми на гости
в нас се брате яко пости
алени байраци пак се веят
полета сиви пак сивеят
за това аз станах шофьор
тролейбусен и ям хлебеца
не тъй вкусен
Rider_alfa155
14-04-2011, 23:12
айде и аз да ви пусна малко поезия, отдавна ги бях скатал тези работи ама .... заповядайте ...........
Ноща ни слива в неразделно цяло.
И устните ми в твоите до болка впива.
Един безкраен,див копнеж за страст и ласка.
Все там към твоята топла плът ме тласка.
Очите ни се взират и изпиват ядно,
от адския копнеж,но се намират плавно,
телата ни в нова форма се изливат,
постигат сам-сами хармония красива.
Прегръщат се и пак и пак без спир и без да чакат.
Едно до друго като топъл лъч в мрака,
душите ни последни се решават
и да довършат целостта,да се запалят,
искрите пламват слели сме се вече.
И аз,и ти без нищо да ни пречи.
Красиво съвършенство,без излишни думи,
желание споходило нас двама луди.
И страст,радост и любов безкрайна.
Тела горещи с греховна тайна.
.................
" ... но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
животът да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш."
.....................
Между стените на вятъра
онемели се лутаме,
ровим земята, звездите броим.
Газим вода, ала жадни заспиваме,
рамо до рамо все самотни вървим.
Между стените на вятъра
своя Бог сме изгубили,
восъчни църкви над жарава строим,
гладни се взираме не за любов и обичане,
а за някой, на който любов да дарим!
и едно стихче от Дамян Дамянов
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш
Не ти желая всички дарове,
Желая ти това, което повечето нямат:
Желая ти време да се радваш, да се смееш,
Използвай го и можеш да спечелиш.
Желая ти време за действие и размисъл,
Време не само за теб, но и за другите.
Не ти желая време за бързане и тичане,
А време да бъдеш щастлив.
Не ти желая време, което просто да убиваш,
Иска ми се да ти остане в излишък
Като време за удивление и вяра
Вместо непрекъснато да гледаш часовника.
Желая ти време да достигнеш звездите
И време да пораснеш, да узрееш.
Желая ти време отново да мечтаеш, да се влюбиш.
Желая ти време да откриеш себе си,
Да приемаш всеки ден и час за щастие.
Пожелавам ти и време да прощаваш.
Желая ти да имаш време да живееш!
Ели Михлер
Има нещо, което
ще гадая до гроба-
как човекът превръща
любовта си във злоба?
Как настава в сърцето
тази тъжна промяна-
вместо песен на славей,
тъмен крясък на врана
Как щастливата глътка
до отровата стига?
Как прегръдката нежна
става тежка верига?
Има нещо в простора,
непонятно за мене..
Обяснете ми, хора,
от любов озлобени-
как сърцето обича
само няколко мига?...
Злоба има за всички.
Любовта не достига.
Георги Константинов
Усмихни се!
Усмихни се!
Има още много пътища,
които тръгват все от теб..
С птиците на пролет
ще поемеш,
към нови хоризонти,
и безчет
ще бъдат пак в очите ти
искрите,
с които ще се будиш във зори..,
на кръстопът се раждат
и мечтите...
Мечтай!
По своя път
върви!
Сигурна съм,
ще издържиш и можеш
да постигнеш
своята победа!!!
Познал си болка,
страх,
вървиш...
към изгрев нов
и не последен!
Върви по своя път!
Не спирай!
Пред теб щастлив
сега извива,
оня път,
с любов наречен,
път на вяра
и надежда,
жива!
Силен си,
не се предавай!
Слънчеви мечти
те водят!
За миг любов,
искра,
си струва,
море от мъки
да преплуваш.
П.П незнам на кого е
ХРИСТО ЯСЕНОВ
НЕБЕ /2част от него/
....
2
Разгърни се широко над мен!
Цяла нощ те сънувах и чаках,
чаках буден и в тъмно, и в ден,
чаках буден и плаках, и плаках...
Разгърни се широко над мен!
Твойта луда безбрежност ме мами -
аз простирам към тебе ръце,
покажи ми съзвучните гами
на капризното свое лице!
Аз съм жертва на земните ями,
аз съм пленник на свойто сърце.
Твойта луда безбрежност ме мами -
аз простирам към тебе ръце.
Моят път е размирно метежен
и незнайна е мойта съдба.
Сещам земния страх неизбежен
и в мъчителна жажда скърбя.
Потопи ме в копнежа си нежен,
дето няма ни скръб, ни борба!
Моят път е размирно метежен
и незнайна е мойта съдба.
Зачарован и нежно смирен,
потопи ме в лазурната бездна -
нека бъда навеки пленен!
Твойта смърт е спокойна и звездна -
разгърни се приветно над мен!
---------- Post added at 23:44 ---------- Previous post was at 23:39 ----------
...
щом пръдня гъза ти раздере
Сneциално за колегата RUNNING WILD, нещо по добро на темата, която го вълнува явно
В гробищата вятър писка,
между всеки камен гроб,
смъкнал гащи просяк дриска
над разровен прясно гроб.
Но в мрака гъст и тъмен
в миг се появи мъртвец,
поогледа се и рече:
"Ах, осрал си ме, подлец..."
Прошка просякът поискал,
с пръст гъза си той изтрил,
а мъртвецът се изкискал,
гръмко пръднал и се скрил.
РОДИНА
Галена Воротинцева
Беше село като длан -
малко дъжд да ръсне,
знаех всяка капка там
на петте си пръста.
Два баира като гръд,
щръкнала в небето,
кратко детство - дълъг път…
Но това, което
ще ме върне у дома,
даже и умряла,
е на баба песента -
беше я посяла
на извивки, на цветя
измежду чемшира.
Цяла вечност до сега
чувам и разбирам:
оня дъжд ме чака там
и като запръска,
само да протегна длан -
помни ме на пръсти.
Знае той - съвсем не е
паднал от небето.
И вали на цветове,
а пък в мене свети…
soldier81
11-05-2011, 02:14
Силните плачат сами.
Не ръкомахат.Не викат
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,без да си губят душата.
...Те вървят и вървят само напред и нататък!
Въпреки вечният страх.Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните -няма!
Те знаят как да простят,как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад.
и не говорят ненужно.
Те са внезапни искри-от небесата дарени.
Тяхната воля твори нови ,незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст и доживотната завист,още влекат своят кръст и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи.Прави ги по -всемогъщи.
Силните плачат сами !
....но времената обръщат!!!
ЖЕНИ ВАРЯТ РАКИЯ НА КАЗАНА
Галена Воротинцева
Напечено, невярно време стана -
мъжете мрат инфарктни и инсултни.
Жени варят ракия на казана
с надежда някой ден да бъдат чути,
сам Господ или втори ранг светия
едно око да хвърли в битието,
през църкви, синагоги и джамии,
през времето, назаем сякаш взето -
да дойде и да седне на софрата,
където всъщност няма нищо ново.
Мъжете мрат със спомен за войната,
а уж е мирно, не дрънчат окови.
Вдовици и жени на гурбетчии -
едни за помен, други - да посрещат,
по тъмни доби майсторят ракии
и нощите припукват като пещи.
И все така - цедят се тънки капки,
последни новини, махленски клюки.
Жените чакат. Дъвчат сухи хапки.
Сами варят ракиите си люти.
Казанът ври. Като във ад. До дупка.
Изцежда им последната надежда.
Едва ли Господ ще припари тука -
нарочил ги е дяволът, изглежда.
Но те кладат казана под носа му,
осъмнали ни живи, ни умрели.
И после тръгват, метнали на рамо,
вината, че до тук са оцелели.
Дамян Дамянов
Спи сърцето в каменна обвивка,
Буря тътне, стапя ме тъга.
Донеси ми твоята усмивка,
за да свърши бурята с дъга!
Е Мирелче, събуди темата, мислех да я оставя :busted_cop:
Христо Фотев
Морето само живите обича
Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка - всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води...
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.
В ОКОПА-И.Вазов
Кървавият бой престана,
мракът нощни наближи.
Паднал българин в окопа
там до сърбина лежи.
Един други се убили;
куршум щику дал ответ.
Гаснат сили, скоро двама
ще оставят белий свет.
- Брачо - сърбинът изпъшка, -
гаче те познавам аз?
- Аз съм, Йово, добра среща,
господ пак събира нас.
Жал ми е за теб, сюрмахо,
имаш дребна челяд ти!
- Фала, брачо... Памет тъмна... -
Кой си, я ме подсети,
дека с тебе се видяхме?
- Във Алексинацкий бой -
турска кръв там проливахме...
- Петко! Ти си? Брачо мой,
опрощавай... Лепо помня,
без теб тамо аз бях леш.
Майка ми за твойто здраве
често палила е свещ...
- Сполай, Йово... Няма нужда,
ти по-харно отплати!...
Ний избихме се кат псета,
господ нека ни прости.
- Брачо! - Йово, аз умирам...
Огън, жажда! Ох, горйъ!
- На водица в манерката,
пийни, брат. И аз ще мръ.
- Сполай, Йово... па прощавай,
свърших!... Моят гроб е тук!
- Петко! И аз с тебе брачо:
ще заспим един до друг!
Мръкна. Въз полето бойно
падна нощната мъгла;
пад мъглата спят спокойно
хладни, кървави тела.
---------- Post added at 21:20 ---------- Previous post was at 21:04 ----------
ПРОЩАЛНО-Н.Й.Вапцаров
на жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Е Мирелче, събуди темата, мислех да я оставя :busted_cop:
Тя е мнохо хубава тема, просто пишем по- малко хора и потъва :(
Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?
Аз исках да ти дам от своята жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?
По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!
Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах, не можах …
Кога ли съм се учил на това?
Отново на Дамян Дамянов
Тя е мнохо хубава тема, просто пишем по- малко хора и потъва :(
Е така е, ама се чудя дали пък има смисъл?
Пак на Христо Фотев, Балада за момичето от японската ваза /откъс/
На Иван Теофилов
Може би се мислеше излишна
тази ваза, купена отдавна.
Затова под цъфналата вишна
винаги мълчи, почти печална,
малката японка - златна щриха
в синьото небе на тази ваза.
И не каза тя защо е тиха,
как се казва никога не каза.
Как се казва? Може би Ирина?
Името не й прилича. Ана?
Вчера Ана с някого замина
и сега безименна остана
малката японка - златна щриха
в синьото небе на тази ваза.
Само в здрача със походка тиха
тя напуща свойта стройна ваза,
и полита боса, с голо рамо,
към пропуканото огледало
удвоило за минута само
крехкото й златносиньо тяло.
Тя се гледа, може би се радва,
както всяко хубаво момиче.
.............
..
ОКОПА...................
А добре дошъл, както се казва :), да показвме и авторите е добре, за да събудят някакъв интерес за други, които не са чували или чели тези неща.Първото май е на Вазов, а второто е на Вапцаров, със сигурност
Е така е, ама се чудя дали пък има смисъл?
Пак на Христо Фотев, Балада за момичето от японската ваза /откъс/
На Иван Теофилов
Може би се мислеше излишна
тази ваза, купена отдавна.
Затова под цъфналата вишна
винаги мълчи, почти печална,
малката японка - златна щриха
в синьото небе на тази ваза.
И не каза тя защо е тиха,
как се казва никога не каза.
Как се казва? Може би Ирина?
Името не й прилича. Ана?
Вчера Ана с някого замина
и сега безименна остана
малката японка - златна щриха
в синьото небе на тази ваза.
Само в здрача със походка тиха
тя напуща свойта стройна ваза,
и полита боса, с голо рамо,
към пропуканото огледало
удвоило за минута само
крехкото й златносиньо тяло.
Тя се гледа, може би се радва,
както всяко хубаво момиче.
.............
..
А добре дошъл, както се казва :), да показвме и авторите е добре, за да събудят някакъв интерес за други, които не са чували или чели тези неща.Първото май е на Вазов, а второто е на Вапцаров, със сигурност
Точно така,първото е на Вазов,а второто на Вапцаров,ще си редактирам поста.
Обвинения
Обвинения
Опити
Тук на тази сцена
С Книгата в ръка
и истината на моя страна.
Обвинения
Лъжи
Дайте ми присъдата
Аз няма да се покая
с гордост ще страдам.
Ако за честноста
Искате извинение
Аз не ви симпатизирам
Ако добротата замествате със слепота
Моля ви отворете си очите
Обвинения
Защо?
Защото моят морал винаги се е стремял към красотата?
И това е моето престъпление?
Чувствам духът си....
Високо
Знам че някога тази неправда ще бъде
някога поправена
Ако на чистотата геледате
като на незрялост
Аз не се изненадвам
Ако добротата замествате със слепота
Моля ви отворете си очите
Бърз мой превод
Автор-Мартин Гор
Не помня дали вече съм го споделял, но това е любимото ми от Алфред Дьо Вини
СМЪРТТА НА ВЪЛКА
I
Пламтящата луна бе скрита в сива пара,
тъй както чезне в дим зарята на пожара,
и черен бе лесът до хоризонта чак.
Вървяхме ний без шум през нисък храсталак,
по целия ни път преплетен със тревите,
и ето – изведнъж видяхме под елхите
оставена следа от вълчи крак голям.
Разбрахме, че вълкът е минал скоро там
и затаили дъх, слухтехме в тишината,
пристъпвайки едва. Лесът и равнината
не трепваха дори; дочувах само аз
понякога едва един проплакващ глас,
издаван във нощта от ветропоказател –
далечен вятър бе стрелката му разклатил;
край мене всеки дъб, във сянка занемял,
изглеждаше опрян на лакът и заспал.
Цареше тишина. Отново се наведе
най-старият ловец и мястото огледа,
приведен над пръстта; след малко, дъх стаил,
той, който никой път до днес не бе грешил,
със шепот съобщи, че е разбрал следите –
че вълците са два, съвсем наблизо скрити,
и има при това и две вълчета с тях.
У всеки мой другар приготвен нож видях;
блестящите дула на пушките прикрили,
поехме пак напред с удвоени сили,
но първите от нас се спряха в своя път
и две очи видях насреща да блестят;
на лунна светлина игриви силуети
се мяркаха пред нас, в боричкане заети.
Тъй хрътката дома, пред нашите очи,
на своя господар се радва и квичи.
Децата на вълка обаче не скимтяха
и в същата игра съвсем безшумни бяха –
те знаеха: отвъд, зад градските стени,
човекът-враг не спи и готви им злини.
Бащата бе нащрек; на малката поляна
вълчицата встрани сред сянка бе простряна,
спокойна – сякаш бе изсечена в гранит,
напомняйки така със гордия си вид
кърмачката на Рем и Ромул всеизвестна.
Вълкът приклекна в миг и погледът му блесна:
той беше заграден отвред със врагове.
Разбрал, че от смъртта не ще се оттърве,
подскочи срещу нас и челюстта си снключи,
прегризвайки врата на първото ни куче
и жертвата си все той стискаше със бяс,
макар че с дружен залп прострелян бе от нас,
макар че нож след нож, от всичките посоки,
във неговата плът се врязваха дълбоко.
И кучето до смърт бе стискано така,
догдето се простря в краката на вълка.
Тогава той към нас извърна си очите;
до дръжка бяха чак ножовете забити
и към земята той бе просто прикован
пред черните дула, във кърви цял облян.
Със поглед потъмнял, отпусна се в тревата,
последна глътка кръв поглъщаше устата –
презрителен и горд, с окървавен език,
затвори той очи, умря без стон и вик.
2
Стоях облегнат аз на пушката, която
изпразнил бях пред миг; да гоня из гората
вълчицата докрай, не исках аз – разбрах,
че в гъсталака чер не бяга тя от страх:
не би останал сам вълка сред враговете,
ако със нея там не бяха две вълчета –
да ги спаси от смърт, тя беше длъжна днес,
та волно да растат във родния си лес,
да не търпят с човек приятелство позорно,
тъй както правят туй животните покорни,
които своя лай продават всеки ден,
за да задоволят ловеца настървен.
3
Уви – помислих аз, - „човек” е гордо име,
но слабости у нас за жалост много има
и как да се държа в последния си час,
животни, аз сега научих го от вас.
Велико е в света мълчанието само,
униние и страх у него само няма.
Разбрах те аз добре, о скитнико в нощта,
когато твоят взор пред мене запламтя.
Той казваше ми тъй: „Духът ти да остава
спокоен, мълчалив и да не се смущава,
бъди стоик и горд до крайния предел,
до който стигнах аз – вълкът свободен, смел.
Молбата и плачът са равно недостойни –
преодолявай ти несгоди многобройни,
за свойта цел докрай безстрашно се бори
и мълком, като мен, изстрадай и умри.”
Сега си спомних едно стихче от часовете по френски ,което ни караха да го научим наизуст.
Pour Toi Mon Amour
Je suis allé au marché aux oiseaux
Et j'ai acheté des oiseaux
Pour toi,
Mon amour
Je suis allé au marché aux fleurs
Et j'ai acheté des fleurs
Pour toi,
Mon amour
Je suis allé au marché à la ferraille
Et j'ai acheté des chaînes
Des lourdes chaînes
Pour toi,
Mon amour
Et je suis allé au marché aux esclaves
Et je t'ai cherchée
Mais je ne t'ai pas trouvée
Mon amour
Jacques Prévert
За теб, любов моя
Ходих на пазара за птици.
И купих птици...
За теб,
Любов моя!
Ходих на пазара за цветя.
И купих цветя...
За теб,
Любов моя!
Ходих на пазара за старо желязо.
И купих вериги...
Тежки окови!
За теб,
Любов моя!
Ходих на пазара за роби...
И търсех теб,...
но не те открих,
Любов моя!
Жак Превер
Дано ви хареса...
Всички са хубави, на Жак Превер май съм пускал и аз нещо тука, това за Вълка на Дьо Вини е много добро, а Кайо даже и е преводач!
Уилям Шекспир
превод на Владимир Свинтила
Като вълни към пясъчния бряг
към своя край минутите летят:
една след друга в непрестанен бяг,
към вечността неспирно се стремят.
Едвам роден и вече този сърп
пълзи към пълна зрелост в небосклона.
Но после затъмнен, и крив, и щърб
в борбата губи своята корона.
А времето обрулва като цвят
лицата ни, дълбае с нож челата.
И всичко мре, и всичко в този свят
като трева ще легне под косата.
Но в моя стих ще грееш все така
напук на тази жънеща ръка.
soldier81
14-06-2011, 16:31
Писмо до Васил Левски
Златина Великова
Спи, Дяконе! Не се събуждай! Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти. От там не виждаш... съдбата на достойния ни род.
Не виждаш майките, които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите с джобовете празни, в ръцете с куфари и здравец за късмет.
Децата ни са вече на изчезване. Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи. Край просяка минава Беемве.
На пътя към Европа се продават в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват, стаена скръб в очите им гори.
...Спи, Дяконе! Не се събуждай! Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака мечтите си, разпънати на кръст.
Бохем
Христо Смирненски
Цветущата моя фантазия
ме води по приказен път,
в Европа, Америка, Азия
мечтите безплатно летят.
Безумно от мен са обичани –
безумно и с порив един
и тежките нимфи в Казичане,
и леките дами в Берлин.
С надежди макар разнебитени
кат деветгодишен балтон,
летят към Парнас младините ми
под девствено чист небосклон.
В среднощните зимни виелици
запалвам аз свойто сърце
и моята младост весели се
и грее смразени ръце.
А сутрин светата фантазия
сразява стомашния зов –
пред някоя женска гимназия
закусвам си кифли с любов.
boris037
18-06-2011, 01:17
БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Никой не казва кое за кой е в темата.Пускаме си стихове и ги четем.:calc:
Това по повод на горния пост, който колегата промени
Ноември
Иван Есенски
На Елка и Павел
Да се избистрят думи и води.
Денят да се смалява неохотно.
Да падне здрач. Дете да се роди.
Да се събуди жив и здрав животът...
И лист по лист свенливата бреза
да свлича златотканата одежда.
Да капе дъжд – сълза подир сълза.
Да лъхне тлен. Тъгата да е нежна.
А в пръстите ми – хлад и тишина.
И светлина – където през сърцето
минава тънък белег от жена,
та цял живот отвътре ми е светло.
И някъде в началото, или
накрая, или просто по средата,
отвътре плахо да ме заболи
и да напомни, че е в мен – душата.
И да ме осени – защо дойдох
и кой така съдбата ми изприда.
И да въздъхна:
– Господи, видох!
И като дядо Йоцо – да го видя.
Paris at night
Jacques Prévert
Trois allumettes une à une allumées dans la nuit
La premiére pour voir ton visage tout entier
La seconde pour voir tes yeux
La dernière pour voir ta bouche
Et l'obscuritè tout entière pour me rappeler tout cela
En te serrant dans mes bras.
Превод:
Три клечки кибрит – една подир друга запалени
в мрака.
Едната – за да погледна цяло лицето ти.
Втората – за да погледна очите ти.
Третата – за да погледна устата ти.
Пълен мрак след това – за да си спомня всичко,
когато до мен те притискам.
Сън сънуваш, ой нерадост,
опустяла младост,
гроб в усоя, гроб сирашки
под шумата гъста.
И на гроба, ой нерадост,
опустяла младост,
кръстоклоне — кръст юнашки,
и пиле на кръста.
Заран пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как сирака
сирашки е минал.
Вечер пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как юнака
юнак е загинал.
Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба —
сънувах си гроба…
Из "Хайдушки песни", П.К. Яворов
Ден денувам
на Гоце Делчев
Пейо Яворов
Ден денувам - кътища потайни
нощ нощувам - пътища незнайни
няма тато, нито мама -
тато да ругае,
мама да ридае...
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.
С враг врагувам - мяра според мяра,
с благ благувам - вяра зарад вяра
нямам братец, ни сестрица -
братец да ме хвали,
а сестра да жали...
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия.
Бог богува - нека си богува,
цар царува - века ли царува?
Нямам либе, първа обич -
мене да очаква
и да ме оплаква...
Леле моя
пушка огнебойка!
Море тънка
солунска девойка.
Бягство
Измислях...
десетки красиви лъжи
за невъзможно обичане....
Обличах ...
лъжите във факти дори,
за да не стигна до вричане...
Приписвах ти ...
много и странни вини,
заради себе си - да не боли.
Затворих те в спомен.
Залостих вратата.
Резетата спуснах.
Ключа завъртях.
И... справих се.
Скрих те ....
Избягах ти...
Ти, само,
недей да го вярваш.
Мария Райнова Петрова
СЛЪНЧЕВА УСМИВКА
Единствена, неповторима
и с необятна слънчева душа,
смеха ми звънък запленява,
разнася ведрост, топлина...
Очите ми - гора зелена...
Погледнеш ли - изгубен си докрай!
Усмивката ми лъчезарна-
прозорец към безкраен рай!
Сърцето ми - изтъкано от Фея
с цветове от блестяща дъга,
в нея слънчеви снопчета има
и светлина от брилянтна звезда!
Всеки миг е вечна радост
щом с мен е споделен.
Аз рисувам вечна младост
в твоя сив, напрегнат ден!
Итака
Константинос Кавафис
Превод: Стефан Гечев
Когато тръгнеш нявга за Итака,
моли се пътят ти да е далечен,
изпълнен с перипетии и знания.
От ластригоните и от циклопите,
от Посейдон сърдития не бой се -
такива в пътя нивга не ще срещнеш,
ако възвишена остава мисълта ти,
ако отбрано чувство
душата и телото ти докосва.
Ни ластригоните, нито циклопите,
ни Посейдона разгневен ще срещнеш,
ако ги сам в душата си не носиш,
ако душата ти пред теб не ги възправя.
Моли се - пътят ти да е далечен.
И много да са пролетните сутрини,
когато с толкоз радост и любов
ще влизаш във невиждани пристанища.
Да спреш край финикийски градове
и много пъстри стоки да закупиш -
седеф, корали, кехлибар и абанос,
и всевъзможни тънки аромати,
колкото можеш повече прекрасни аромати.
В египетските градове да спреш,
да учиш и да учиш от учените.
Недей забравя никога Итака.
Да стигнеш там - това е твойта цел,
ала по пътя никак да не бързаш,
че по-добре - години да пътуваш
и остарял на острова да спреш,
богат, с каквото в пътя си спечелил,
без да очакваш нещо той да ти даде.
Итака те дари с прекрасното пътуване.
Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.
Но нищо друго няма тя да ти даде.
И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:
тъй мъдър, както си сега със толкоз опит,
навярно вече си разбрал Итаките що значат.
Я да мръднем малко и тая тема.Едно от дяда ви Вазов, което не се учи в училище.
Любов трябва
Иван Вазов
Почтено чувство е да негодуваш,
да бъдеш съдия над всички строг
и с реч от яд пламтяща да бичуваш
недъзи, слабости, разврат, порок.
Добро е нещо да жигосваш века,
греховний свят да теглиш ти на съд,
да фърляш злъчни клетви въз човека,
повтаряни, откакто е светът.
Но има нещо по - добро, о, брате,
от твоя гняв и благороден бес,
а то е: да обичаш - и туй подвиг свят е,
и много труден, много славен днес.
Да любиш - то е да знайш да прощаваш,
да имаш в себе си велика мощ;
да любиш - то е храбро да съзнаваш,
че си кат всички, можеби по - лош;
то значи ти да вярваш в тържеството
на божий луч у бедний человек,
не с дума –с дело да ратуваш с злото,
за язви вместо бич да имаш лек.
Да съди всякой знай - злият тоже...
Омразата - тя пълни днес света!
Тук требува любов! - тя само може
светия кръст да вземе на Христа!
Галерата
Антон Баев
все едно накъде — по-далече оттук
Артюр Рембо
С девет възела вятърът бие о борда
и връхлитат огромните черни води.
Храчат кръв по сплъстените сиви бради
във галерата тъпите жилави роби.
Като бясна е сякаш стрелката в компаса.
Горе с черен език съска чуждият флаг.
И крещи капитанът, и блъска с крак,
но в кръг се върти пощурял екипажът.
Накъде ли с ръце, запоени с веслата,
ти, пленени моряко, с години гребеш?
Зее огнена пропаст — самото небе —
и изпраща надолу вода за проклятие.
Но качен върху мократа хлъзгава палуба
и размахал димящата още главня —
аз съм юнгата, чакащ гласа на жена
да вести на разсъмване родните заливи.
С девет възела вятърът бие о борда
и връхлитат горещите гъсти води,
храчат кръв по сплъстените сиви бради
във галерата тъпите жилави роби...
Може и да съм го писал, ама ми харесва.На руски и в изпълнение на Висоцки е съвсем различно.
Владимир Висоцки
Моята циганска
Пламък жълт в съня гори,
и прохърквам сънно:
„Позабави, позабави -
утрото е мъдро!”
Но дори на сутринта,
весело не ти е:
и на гладно пушиш фас,
и си махмурлия.
В кръчмата - шише коняк,
беличка салфетка -
рай за шут или бедняк,
но за мен е клетка.
Църква - смрад и полумрак,
дякон окадява...
Не и там не е така,
не тъй, както трябва!
Аз по ската към върха
бягам от съдбата,
на върха стои елха
вишна - в долината.
Склонът във бръшлян да бе,
та да ме зарадва
нещичко поне, но не...
Не е както трябва!
Аз - в поле покрай река:
светло вред, Бог де е!
В чистото поле - цветя,
път далеч белее.
Лес дълбок на шир и длъж
с Баби-Яги в него,
пътят свършва изведнъж -
ей дръвника де го.
И танцуват в такт коне,
без да го желаят.
И по пътя все е зле,
както зле е в края.
Нищо свято там не е -
в църквата, в шишето!
Не, момчета, тъй не е!
Тъй не е, момчета...
boris037
04-08-2011, 16:17
Висоцки
"Капризните коне"
До ръба на пропастта, на самия му край,
аз конете си, ще подкарам, ще пришпоря.
Нещо въздухът ми е малко. Вятър пия, мъгла преглъщам,
и усещам с отчаян възторг -пропадам, пропадам!
Ех, по бавно коне, по бавно!
И не слушайте стегнатата плетка на камшика!
Но нещо конете ми се случиха капризни,
да поживея не успях и да попея също!
Аз конете ще напоя!
Аз куплета ще допея!
Макар още малко, да постоя на ръба!...
Ще изчезна. Като пухче ураганът, ще ме издуха от дланта.
И с шейна в галоп, ще ме извозат сутрин по снега.
Но не бързайте толкова, мои коне!
Ако ще и за кратко, продължете пътя ми към последния пристан!
По бавно коне, по бавно!
Не са ви господари камшикът и въжето.
Но нещо конете ми се случиха капризни.
И да поживея не успях и да попея също.
Успяхме! За партито при бога никой не закъснява.
Но защо ли, ангелите пеят там със страшни гласове?
Или звънчето е полудяло от трептения,
или викам аз на конете, да не дърпат шейната толкоз бързо!
По бавно коне, по бавно!
Моля, не препускате летейки!
Но нещо конете ми се случиха капризни.
Щом поне не живях, поне да допея!
Аз конете ще напоя,
Аз куплета ще допея,
дори и за миг да постоя на ръба!
П.С.
Може би има и по-добър превод, но според мен тази лирика не може да бъде предадена цялостно на друг език.
mihaeles
04-08-2011, 17:22
Сонети
1
Желаем цвят от свежите цветя,
за да живее вечно красотата.
И нека вехне розата, но тя
оставя свой наследник на земята.
А ти, пленен от свойта красота,
отдавайки й всеки жизнен сок,
богатството превръщаш в нищета,
свой собствен враг, безмилостно жесток?
Ти, с който тоя свят е украсен,
в нетрайното на пролетта съперник,
погребал в пъпка бъдещия ден,
еднакво си прахосник и скъперник.
От жажда за живот на смърт предаваш
това, което само предвещаваш.
2
С бразди когато милото чело
четирестата зима издълбае,
предишното разкошно облекло
кой в жалките ти дрипи ще узнае?
И на въпроса: „Онзи младенец
къде е скрил украсата младежка?“
какво ще кажеш? В този сляп гледец?
Но туй ще бъде само зла насмешка.
Тъй по-достойно би отвърнал ти:
„В децата ми, във тях за моя радост
живеят мойте пролетни черти.
На тях оставих първата си младост.“
И нека ти света напуснеш пръв,
но в друг след теб ще блика твоя кръв.
3
О, виж в стъклото, младостта си виж!
На друг не отдадеш ли тази младост,
дълбоко тоя свят ще огорчиш
и ще лишиш една жена от радост.
Чие девиче тяло няма с плам
във своите прегръдки да те вземе,
или си влюбен в себе си дотам,
че даже любовта за теб е бреме?
В синовните очи като в стъкла
се отразява бащината пролет.
И ти в такива две огледала
ще съзерцаваш първия си полет.
В живота ти минаваш като слеп
и твоят образ мре и чезне с теб.
4
Разсипнико, прахосваш своя чар
и хубост с порив тих и благороден.
Природата не ти ги дава в дар —
заема ги — свободна на свободен.
Скъпернико, ти този дар дължиш
на друг човек, на някой внук далечен.
Ти незаконно чужд живот своиш,
но от това не ставаш дълговечен.
Със теб самия сделки сключваш ти
и с туй вървиш към пълно разорение.
Но пред смъртта за тежките щети
какво ще бъде твойто обяснение?
И този лик на бъдещия ден
ще свърши с теб, във друг невъплотен.
5
Мигът създава с майсторска ръка
един вълшебен празник за очите.
Но миг по-късно нещо пак така
това вълшебство разрушават дните.
Минутите в неудържим поток
във зимни дни влекат летата глухо,
където мръзне пролетния сок
и мъртвата земя е в бяло рухо.
И само тоя розов аромат —
прозрачен пленник, хванат зад стъклата —
ни спомня дълго розовия цвят:
че е цъфтяло лято на земята.
Цветът умря под есенния лъх.
Живее още нежния му дъх.
6
Дано студът не покоси листата
на твоя цвят, преди да е цъфтял.
Преди да сложиш част от аромата
на розите във някой скъп кристал.
О, лихва не е туй, което с радост
длъжникът към дълга си заплати.
И не е лихва, ако твойта младост
платиш със десет младости и ти.
Ти десет пъти тук ще съществуваш
и десет пъти ще умреш щастлив.
И с право над смъртта ще тържествуваш,
защото в някой внук ще бъдеш жив.
Ти твърде си дарен със красота,
за да умреш със другите в смъртта.
7
Денят показва своя румен лик
с лъчистите черти на божество.
И всички срещат гордия светлик
с нескривано, сърдечно тържество.
Когато той във своя зрял разцвет
възкачи онзи син небесен рът,
очите ни с какъв дълбок привет
го следват дълго в златния му път.
Но щом без мощ, с угаснали лъчи
закрета той с превити рамена,
то същите възторжени очи
се впиват вече нейде настрана.
И ти така, в сина си съхранен,
срещни във него утрешния ден.
Превод от английски - Владимир Свинтила
п.с. За тези, които искат да се полюбуват още на Шекспир ще добавя линк със всичките 154 превода.
Ранобудниче
04-08-2011, 17:22
За обидата
Ти не мисли, че на обидите
бих отговорил със обида;
да се сравнява с какавидите,
могла би само какавида.
Змей Горянин
1950
Я и аз едно кратко
НАДЕЖДА
Йохан Волфганг фон Гьоте
Венцеслав Константинов, превод от немски
Нека моят труд полека
В дело се превърне, нека
Не изсъхна като гранка!
Участ! Вярвам: много пъти
Тези днес безлистни пръти
Ще дадат и плод, и сянка
Звезден час, текстта май е на "Щурците"
ето и самата песен.Аз лично предпочитам студийния вариант, това е изпълнение на концерт в по ксен етап на групата
http://wwww.vbox7.com/play:6cd0050e
а това е текстууу
Искаш ли до край да ме разнищиш,
музиката в мене заглуши.
Вслушан във инстинктите си хищни,
синята ми птица удуши.
Угаси звездите дето греят
в нощи и във сънища дори.
Мислите ми спри да не болеят
и в невяра ме заподозри.
Пътищата насечи на части.
Вятъра в олуци затвори.
Болката от силните ми страсти
с равнодушни думи изцели.
Окоси житата да не свирят.
Разплачи две хубави очи.
Заличи най-странната ми диря:
против словото се опълчи...
Припев:И се спри, погледай, потърси ме,
чудо ли е станало завчас?
Заличен съм.Аз и мойто име.
Но се носи още моя глас...
Писмо
Елисавета Багряна
Седя и следвам твоя път по картата:
сега си тук, след час ще минеш границата...
Какъв дъждовен и противен март!
Чета, а все на същата съм страница.
Знам, радва те и севера, и юга,
града, света, дърветата и къщите.
И знам ли, може би си вече друга,
а аз съм тука - безнадеждно същият.
Часът ми тегне - дълъг, непотребен,
а колко кратки бяха те при тебе! -
Освен един, изпълнен с остра мъка,
безкраен час - на нашата разлъка.
mihaeles
14-08-2011, 12:58
http://dox.bg/files/dw?a=b67d9742e1
Ето и линка, който обещах: Сонети - Уилям Шекспир
:notworthy::notworthy::notworthy:
nicola 59
15-08-2011, 18:53
Здравейте колеги и колежки някой има ли представа за линк или саит кадето може да се намери Омар Хаям за четене в нета
Ами тука май пуснах едно две, има в нета, ползвай Гугъл и ще го намериш
Това стихотворение навремето го пееше Г.Кордов, ако някой го е чувал, преди бая време беше.Та сега го мернах, я да го прасна и тук, си викам.
Приказка
Веселин Ханчев
Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната.
Само тъмният вятър шуми.
Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.
Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.
Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...
Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?
И на това лирично, едно по чепато, да го наречем:
Монологът на мечката
Иван Христов
Аз няма да си мисля за дискурси,
за метастази, хипостази...
Не ме вълнува даже Internet
и как влияе на културата.
Не ме интересуват чалгата и рока,
наркотиците.
Не ме вълнуват — Левски, ЦСКА
и „Дунав мост“
(за Босфора, избягвам да си мисля).
Далечни са за мен — Балкана,
излаза на три морета,
Българският Дух
и Дао-то на Мечо Пух.
Не знам дали това е тъй емблематично,
но половата моя същност, всъщност,
съвсем не е проблематична.
Със идентичността си съм наред.
Не ме вълнува липсата на мед,
не ме вълнува фалша на гъдулката
и факта, че сме на изчезване...
Единственото дето ме измъчва -
халката врязана в носа ми,
набъбва болката и пречи
да изпълнявам вярно стъпките...
Не е зима, ама иде, дет се вика, па си я обичам аз зимата (огнище, сняг, вино, пържоли.....)
Пушкин - 1826 г.
превод Л.Любенов
"Зимен път"
Ясната луна пробива
с рог вълнистата мъгла,
тъжна светлина разлива
върху тъжните поля.
В ширинето зимно, скучно
бързо тройката лети
и звънчето еднозвучно
уморително ехти.
С нещо родно ме облъхва
на коларя песента:
ту в сърдечна скръб заглъхва,
ту кипи от радост тя...
Нито огън, нито хижа,
сняг дълбок и тишина...
Само с верстите се нижат
стълбовете отстрана...
Скучно, тъжно... Утре, Нина,
ще те гледам до захлас
край пламтящата камина,
без да се нагледам аз.
Две стрелки от циферблата
полунощ ще известят,
близките ни ще отпратя –
няма да ни разделят.
Нина, тъжно е в полето,
дреме старецът пред мен,
еднозвучно е звънчето,
месецът е замъглен.
НОЩЕН ПАРИЖ
Кръстьо Кръстев
На Живко
Измечтах те докрая,
вече чужда жена.
Ти оставаш все тая
приглушена Луна.
И денят ти се тътри,
снеговит и суров…
Как ще светиш отвътре,
ако няма Любов!…
И вървиш приглушена,
и нещастна мълчиш.
Виж, оглежда се в Сена,
свети нощен Париж.
Светлина, отразена,
виж се! Себе си виж!
Ти ще бъдеш спасена,
ако имаш Париж.
Знам, душата ти клета
някой ден ще прозре,
че обича поетът
и когато умре!
Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и "Лека нощ" навеки си казахте -
до втората тръба.
Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
куршума... Спете в мир.
Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.
Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.
Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.
И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.
Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!
Подходящо за Съединението на България,
Ивайло Диманов
Sailing
Созопол е айсберг на път към екватора.
Созопол е склад за бутилки от ром.
Созопол е бялата риза на вятъра,
спасителен фар подир всеки погром.
Аз трябва да ида навреме в Созопол.
Пред "Пъци" отдавна ме чака Сафо.
Далеч е морето — отвъд хоризонта,
а всички трамваи са все за депо...
На всяка цена ще се върна в Созопол.
С "Титаник", на кон, ако трябва пеша!
Но съмна се вече. Пиян като Зорба,
танцувам в дъжда и чинии троша...
Самотната утрин във чашата с узо
безшумно съблича моминския свян.
А аз, уморен като Господ, се вслушвам —
да чуя морето в лакиран рапан.
То шепне подобно китайски шпионин,
тъй тихо, че чувам сърцето му чак.
Я, плюй на Финикия! Плюй на законите,
щом нямаш пари за бургаския влак!
Закриха с декрет сиромашкото лято.
Какъв Солженицин, каква свобода?
Последно раздаване, скъпи "приятели".
"Калашников" бие каре от аса!
Созопол е църква за девствени блудници.
Созопол е склад за бутилки от ром.
Дори да ме вържат в кварталната лудница,
аз пак ще доплувам до родния дом...
boris037
17-09-2011, 22:20
Максим Горки
Песен за Буревестника
Над белеещата пустош на морето
вятър облаците гони. Между облаците и
морето Буревестник горд се носи: черна
мълния напомня.
Ту с крило допрял вълните, ту към
облаците стрелнат, той крещи, а облаците
радост в дръзкия му вик дочуват.
Туй е жаждата за буря! Мощен гняв,
пламтяща страст и воля за победа чуват
облаците във вика на тази птица.
А пък чайките пред буря стенат и се
мятат над морето, сякаш искат на самото
дъно своя страх от бурята да скрият.
И гмурците морски стенат.Недостъпен
е за тях вкусът на битката житейска:
всяка гръмотевица ги плаши.
Също и пингвинът, плах и глупав, крие
тлъстото си тяло сред скалите...И единствен
Буревестникът кръжи свободно, гордо,
смело над морето белопенно.
Все по-мрачно, все по-ниско облаците
тегнат, а вълните се надигат, пеят и нагоре,
към гърма, се устремяват.
Гръм гърми. Кипят вълните гневни,
искат с вятъра да спорят. Ала той ги е
прегърнал здраво и с размах и дива злоба ги
захвърля връз скалите, чак додето в прах и
пръски се превърнат изумрудните грамади.
Все така крещейки, Буревестникът се
носи: черна мълния напомня. Облаците
той като стрела пронизва и с крило разсича
кипналата пяна на вълните.
Той се носи като горд, чер демон, демон
на прииждащата буря, и се смее, и ридае...
Смее се на облаците, от възторг ридае!
В яростта на мълниите немощ чувства
този демон вечно буден. И уверен е, че няма
облаци да скрият слънцето. Не, няма!
Вятър вие... Гръм отеква...
Облаците с пламък син припламват, а
морето мълнии улавя и гаси ги в свойта
бездна. Като змии огнени следите им се
вият и изчезват във вълните.
- Скоро бурята ще гръмне!...
Туй го сякаш изкрещява гордият, смел
Буревестник, който посред мълнии се носи
над морето разярено. Той е на победата
пророкът:
- Нека бурята по-силно гръмне!
Превод: Петър ВЕЛЧЕВ
Ранобудниче
17-09-2011, 22:28
***
Ако вънка
зора е
зорила - тя за теб е
зорила сега.
Ако има
на тоя свят
сила - тя се казва:
любов
и тъга.
Пеньо Пенев
boris037
17-09-2011, 22:42
Вапцаров
Любовна
Като бетонен блок над нас
тежи барутната тревога.
Душите ни ръмжат: – Война!
В душите кръв, и смут и огън.
Аз виждам тоя смут дори
сега в фабричните комини,
на запад в залеза или
в небето тъй спокойно синьо.
И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?
Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: – Колко я обичам!...
Да, вярно, мъничкият свет
на нашата любов е тесен,
затуй със поглед, впит напред,
ти пиша толкоз малка песен.
Шарл Бодлер
Превод неизвестен
Бъди вечно пиян – това е истината...
Ако не искаш да носиш ужасното бреме
на времето,
което те смазва –
Бъди вечно пиян.
Пиян от какво?
От вино, поезия или добродетел –
все едно.
И ако някога на стълбите на двореца
на зеления склон
или сред ужасната самота на твоята стая
се събудиш
и пиянството се е стопило,
попитай вятърът, вълната, птицата, звездата, часовника,
питай това, което лети или въздиша,
пее и се люлее, което говори,
попитай колко е часът
и вятърът, вълната, звездата, птицата, часовникът
ще ти отговори – Часът на пиянството.
Бъди вечно пиян – не роб на времето
от вино, поезия или добродетел – все едно
В пясъчен часовник дреме...
Михаил Белчев
В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.
Колко дни на него писах:
"Само теб обичам!"
Сега се давят думи
в средата на морето,
а зад стъклото пясъкът е сух.
Сега изгаря лято
на клада от бездушие,
а времето тече спокойно тук.
В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.
Колко дни на него писах:
"Само теб обичам!"
Сега умират чайки
в средата на небето,
а в стаята ми диша някой друг.
Сега пристига зима
със скука и съмнения
и времето тече спокойно тук.
Ела!
Очите ти са звездни небеса.
Косата ти е здрачния воал
на късна вечер, твоята коса!
Дъха ти - свеж момински дъх,
на юга съживителния лъх,
зефир посред цветя заспал.
Ела, денят е мъртъв и студен.
В таз лунна нощ, с разпусната коса,
приведена над мен,
ела и дъхай в моето лице,
ела и сгрей изстинало сърце -
в таз лунна нощ, под звездни небеса.
Капризни коне
Вл. Висоцкий
До ръба на пропастта, на самия му край,
аз конете си, ще подкарам, ще пришпоря.
Нещо въздухът ми е малко. Вятър пия, мъгла преглъщам,
и усещам с отчаян възторг - пропадам, пропадам!
Ех, по бавно коне, по бавно!
И не слушайте стегнатата плетка на камшика!
Но нещо конете ми се случиха капризни,
да поживея не успях и да попея също!
Аз конете ще напоя! Аз куплета ще допея!
Макар още малко, да постоя на ръба!...
Ще изчезна. Като пухче ураганът, ще ме издуха от дланта.
И с шейна в галоп, ще ме извозат сутрин по снега.
Но не бързайте толкова, мои коне!
Ако ще и за кратко, продължете пътя ми към последния пристан!
По бавно коне, по бавно!
Не са ви господари камшикът и въжето.
Но нещо конете ми се случиха капризни.
И да поживея не успях и да попея също.
Аз конете ще напоя! Аз куплета ще допея!
Макар още малко, да постоя на ръба!...
Успяхме! За партито при бога никой не закъснява.
Но защо ли, ангелите пеят там със страшни гласове?
Или звънчето е полудяло от трептения,
или викам аз на конете, да не дърпат шейната толкоз бързо!
По бавно коне, по бавно!
Моля, не препускате летейки!
Но нещо конете ми се случиха капризни.
Щом поне не живях, поне да допея!
Аз конете ще напоя, Аз куплета ще допея,
дори и за миг да постоя на ръба!
понеже на български е едно, то на руски е друго, а в изпълнение е път е трето :), та ще пусна руския, пък който го знае, го знае, а който имажелание и да чуе изпълнението е четвърто и пето.Препратката с нотата при мен не сработвает де.
Кони привередливые ♫
Вдоль обрыва, по-над пропастью, по самому по краю
Я коней своих нагайкою стегаю, - погоняю, -
Что-то воздуху мне мало, ветер пью, туман глотаю,
Чую с гибельным восторгом - пропадаю, пропадаю!
Чуть помедленнее, кони, чуть помедленнее!
Вы тугую не слушайте плеть!
Но что-то кони мне попались привередливые,
И дожить не успел, мне допеть не успеть!
Я коней напою, я куплет допою, -
Хоть немного еще постою на краю!..
Сгину я, меня пушинкой ураган сметет с ладони,
И в санях меня галопом повлекут по снегу утром.
Вы на шаг неторопливый перейдите, мои кони!
Хоть немного, но продлите путь к последнему приюту!
Чуть помедленнее, кони, чуть помедленнее!
Не указчики вам кнут и плеть.
Но что-то кони мне попались привередливые,
И дожить я не смог, мне допеть не успеть.
Я коней напою, я куплет допою, -
Хоть немного еще постою на краю!..
Мы успели - в гости к богу не бывает опозданий.
Так что ж там ангелы поют такими злыми голосами?
Или это колокольчик весь зашелся от рыданий,
Или я кричу коням, чтоб не несли так быстро сани?
Чуть помедленнее кони, чуть помедленнее!
Умоляю вас вскачь не лететь!
Но что-то кони мне достались привередливые,
Коль дожить не успел, так хотя бы допеть!
Я коней напою, я куплет допою, -
Хоть немного еще постою на краю!..
Д. Дебелянов
Да се завърнеш в бащината къща...
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
.......
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Екзотичен аромат
Шарл Бодлер
(Не знам на кой е превода, ама нещо ми звучи особено, но това намерих)
Сред здрача — в топла есен — присвил очи блажено,
от твойта гръд гореща аз пия с часове
и стелят се пред мене щастливи брегове,
удавени сред блясък от слънце разкалено.
Това е чуден остров на нега и на леност
с дървета причудливи и сочни плодове;
мъжете там са дребни, но с яки гърбове,
жените смайват с поглед — открит до откровеност.
С дъха си ти ме водиш към тоя дивен кът
и виждам пристан, в който платна и мачти спят,
все още уморени от урагана бесен,
а мирисът упойващ на сочен тамаринд
издува мойте ноздри, потрепва в здрача син
и смесва се в гръдта ми с моряшка тъжна песен.
Ранобудниче
13-10-2011, 22:47
Земя
Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.
Сутрин тръгвам.
Фабричният път
го задръства
с рубашки
безброя.
Ние сме слети с сърцето,
с умът,
но... земята не чувствам моя.
Над мойта земя
напролет
лъчите
шуртят,
гърмят водопади
от слънце
над мойта
земя.
Ти чувстваш дълбоко
сърцето на земната гръд
и виждаш как с скокове
раснат безбройни цветя.
Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея.
Спомням си само.
И ето нахлува кръвта
във сърцето, което
топи се от някаква нежност...
Моя страна! Моя прекрасна страна!...
Поена със кръв
и разлюляна
в метежи.
По Беласица телени мрежи...
Никола Вапцаров
ВЕЗНИ
Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй,което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкресяваш трепети и дни
и ще трупаш мълком в блюдата
на сърдечните везни:
радоста и първото страдание,
верността и нейните въжа,
ласките и първата досада,
клетвите и първата лъжа.
Ще претегляш,ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи с очите ми,
силата със нежноста...
После ще объркаш всичко и наслуки,
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш
по добре е да не спиш:
да си идеш ще ти бъде трудно,
да се върнеш,ще се унижиш.
СТЕФАН ЦАНЕВ
Искам да те любя!
Грозно ли звучи?
Може би е грубо
в твоите очи?
Ала нека знаеш,
да не го тая,
пък дори да кажеш
"мъжка суета".
Искам да усетя
твоя дъх отблизо,
като някакъв случен
полъх лек на бриза.
Тялото ти живо
с любов да обуздая,
гърдите да целувам
с косата да играя,
да докосвам с пръсти
нежната ти кожа
и на място свидно
глава си да пoложа.
Да проникна бавно
чакан и желан
в твоята утроба,
сладкия капан.
Да усетиш колко
дълго съм бленувал
ласките в самотни
нощи съм сънувал.
Да се слеем в цяло,
две тела в едно
електрично тяло,
огнено кълбо.
Любя от "Любов" е.
На любов ухаеш.
Искам да те любя!
Искам да го знаеш.
/автора кой е не зная/
Днес понеже завърши изборния ден, това ми се струва подходящо
Жалба
Валери Иванов
На Пл. Александров
Отдавна в тая твърд робска
не е имало курбан за светци и апостоли...
Пукай се от мъка, земльо попска,
и чопли семки — за Бог да прости!
Низки търгаши ни водиха към „високото“ утре.
Вратове и мутри ни дариха фина „демокрация“.
Лутаме се освирепели като глутница вълци...
И имаме наглостта да се наричаме „нация“!?
Псувай, проклинай, сестро — брата си,
че роб на глупците остана...
Разкъсвай в гняв, селяко, душата си,
че време безплодно, безхлебно захвана!
Тази страна, отдавна изречена и обрулена,
напоследък гмеж — сатани и демони ражда!
Българийо, майко — нещастна, охулена —
умори ме от болка, недоимък и жажда!
Песен
Питаш кой ден сме
Ние сме всичките дни
Мило момиче
Ние сме този живот
Моя обичана
Ние сме влюбени значи живеем
Ние живеем и значи сме влюбени
Какво е животът ние не знаем
Ние за дните направо нехаем
Какво е любов не знаем дори. http://www.foxes2.be/k/girl_pinkglassesf.gif
Жак Превер
НА ДОН КИХОТ
Пол Верлен
Просташки е смехът - за странния двубой -
след теб, о, Дон Кихот, стар рицар и бохема:
вината е на мелниците, царю мой,
смъртта ти - кръстна смърт, животът ти - поема!
Върви все тъй, препускай в пътя на Честта
с добрия Росинант, на бойното му стреме; -
върви, върви! - забравените от Властта
са повече отколкото през твойто време.
Ура! Ний следваме те в честната борба -
поети лудокоси, с клончета върба...
Води ни в щурма на високите мечти,
и скоро, и на пук на всичкия сарказъм,
Поезията-знаме ще развееш ти
над лоба побелял на глупавия Разум.
Преди часа на снеговея...
Косите ми са пряспа бяла,
а ти си ги обичал златни,
в очите залези угасват,
а ти ги знаеше по изгрев.
Смехът ми бърз планински ручей
тече по равното без ромон,
от топлината на ръцете
изтля жаравата до въглен,
но нейде от сърцето блика
магията на пролетта ми-
побързай, Друмнико,да свариш
преди часа на снеговея
Нела Данчева
100-150
Видях аз щастието беше
Сто, сто и петдесет кила,
На двора весело квичеше,
А после скочи във калта.
Видях аз младостта вървеше
По сто, сто и петдесет в строй
Крака набиваше, крещеше,
Че ще тръгне смело в бой.
Видях аз свободата с бели
Сто, сто и петдесет листа
Със корици твърди, остаряли
Забравена събираше прахта.
Видях труда си оценен
На сто, сто и петдесет в брой
Готов да бъде пригоден,
Към всеки нов.....обществен строй
Разплата
Боян Ангелов
Било е, за да бъдем.
И, вторачени
в оная непосилна аксиома,
събуваме
усмивките си лачени,
за да потънем
в бездиханна кома.
Сега е време
мъжките ни сънища
да украсим
със скръбни еполети
и да дарим на бликналите пътища
видения,
все още неотнети.
В спиралата към тези отчаяния
пулсира блясък
мълчалив и матов.
Облъхван от невидими ридания,
животът става
по-ленив от блато.
Олтари жертвени
щом сме за огъня
или безспирен пир
за безгръбначните,
къде е единението
с бога на
преобразените
посоки
злачни?
Къде е времето,
щом няма минало
за неосъществените
любови,
щом бъдещето
срещу нас е зинало,
а за отвъдното
не сме готови?!
Било е,
за да сме...
и над пределите
бистреят на доброто заревата,
ала до там ще стигнат
само смелите,
които не потърсиха
разплата...
Друго няма какво да ти дам
Друго няма какво да ти дам,
Само обич самотна и дива .
Само обич , много малко е знам ,
Но затова пък не е ли красива ?
Не е ли шеметен всеки наш миг,
Всяка истина, всяко докосване
И всеки път този, силният вик
На звездите прогонващ въпросите …
И ако някога всичко умре
За това аз няма да имам вина ,
Щом така трябва да бъде, добре .
Свети болка в очите ми вместо тъга .
Само обич самотна и дива.
Само обич , много малко е знам,
Но затова пък не е ли красива?
Нямам друго какво да ти дам .
Дамян Дамянов
Писан през далечната 1968 година,този бащин завет,звучи толкова актуално...
НА ТЕБЕ,СИНЕ
Живота е труден,понякога лош.
Живеем в такива години...
Но ти не бъди със живота на нож,
обичай го,вярвай му,сине!
Главата си дръж нависоко,
дори свикни пред теглото да пееш,
и аз ще ти кажа,а ти разбери-
по-весело тъй ще живееш.
По-сигурно тъй ще вървиш през света.
Защото ще видиш навярно
реки без води и гори без листа,
небе равнодушно и черно.
Слепец ще те води по правия друм
и може би тъй ще се случи,
че някой глупак ще те учи на ум,
клеветник на чест ще те учи.
Ти плюй на това и напред отмини.
За нищо не чакай награда.
Труди се без отдих,търси висини
и никога духом не падай!
С народа бъди до последния дъх.
За него мисли,не забравяй
ни долу в калта,ни на светлия връх,
ни в тежки минути,ни в слава.
И утре,когато потрябва на
смърт да идеш,с врага да се биеш-
иди и падни безпощаден и твърд,
тъй както сме падали ние.
Сред този жесток и нерадостен век
бъди едновременно войн,
и верен приател,и нежен човек.
Тогава сине,ще бъдеш спокоен.
Това ценностно стихотворение на Георги Джагаров е претворено и в песен,изпята от Петър Чернев.
Пасха
Кирил Христов
Усмихнат сирото, Господний дом
нататък в утрото белее.
Града наоколо му от зори пустее,
прелива се вълна подир вълна насам:
те всички идат на Голгота
като една душа
и погледите викат: „Ето ме - живота! -
Аз не греша!“
И като че се святка околвръст страната
сред пролетен за празник жаден ден -
и нощ на всички прагове е с кървав мак в косата.
И тихо се понесе над главите на сганта
безмълвен - сякаш звук самотен от
камбана.
Върху корава длана
на бич държалата ддесница на Христа
разцъфна като роза, първа рана.
И слушат те от близо и далеч:
Звучи така безумно родна реч!
„Просто им, Татко, те не знаят
що вършат.“
И като прегазен труп
във покривалата си свити вкуп
под кръста три жени ридаят.
И в неподвижна берна глъбина
избиват огнени езици: миг широко запламтява -
и пропаст под нозете озарява,
продънена внезапно, настръх като сетня светлина.
boris037
30-10-2011, 18:54
Жени и вино! Вино и жени
Кирил Христов
I
Прости мъртвило, роден край, прости!
Пред мене нов живот се днес открива,
с нов трепет се сърцето ми опива,
и моят дух неудържим лети
към щастие - към бури и вълненйя?
Пиян съм аз от мойте младини!
Тъй хубаво е всичко окол мене!
Жени и вино! Вино и жени!
II
Колиба кривнала е ваший храм,
кандило слънцето ви е... - Плъзнете
по призраци, а мене оставете
да поживея, както аз си знам:
в безумства и вов вихрени наслади!
И погребалний ми ли чуйте звън,
не ме окайвайте, че сили млади
прахосал съм: то беше дивен сън!
III
О, нека отлети живот крилат -
ала със пълна чаша във ръката,
кога тъй сладостно шуми главата,
когато цял е в рози Божий свят!
И нека отлежала се отпусне
на топломраморните й гърди,
несвестно нека шепнат бледни устни:
- Ах, тихичко ми пей, не ме буди!...
Е това добре стана, от един автор, друг участник да пусне нещо :)
"Нося сърцето ти в мен"
Едуард Естлин Къмингс.
Нося сърцето ти в мен.
Нося го в моето сърце.
Винаги съм с него.
Където и да отида,
ти си с мен, скъпа моя.
И това, което е сторено от мен,
направила си го и ти, скъпа моя.
Не се страхувам от съдбата,
защото ти си моята съдба, мила.
Не искам друг свят,
защото, красавице,
ти си моят свят.
Това е дълбоката тайна,
която никой не знае.
Това е корена на корена
и пъпката на пъпката,
небето на небето
и дървото, наречено живот, което
расте колкото се надяваш.
Това, което го подхранва
е чудото, което държи
звездите разделени.
Нося сърцето ти в мен.
Нося го в моето сърце.
Моето любимо http://www.foxes2.be/k/girl_in_love.gif http://www.foxes2.be/k/girl_in_love.gif http://www.foxes2.be/k/girl_in_love.gif
Ние се оженихме
Аз,още помня първите целувки,
мечтите под изсъхналите клони
и топлото от твоите милувки
и първите проронени сълзи
и трепетът от наште първи срещи
и клетвите и ревноста от нищо
и вярата,сълзите ти горещи,
безумната ни близост помня аз.
Помня ясно наща първа нощ
и живота в студената стая,
трудностите,вярата ни още,
че всичко е тъй както двама сме мечтали.
И как дори понякога забравяхме,
да се целунем двамата защото,
бяхме уморени,пък и страдахме,
че хората за всичко са виновни.
Децата ни не знаеха това,
те трябваше да имат всичко..всичко,
играчки,любов и красота,
дори не питаха,а искаха това.
А ние..ние тичахме забравили дори,
живеем ли с теб или сънуваме,
да търсим вечно вечните пари,
за да мечтаеме и съществуваме.
Забрави ли вече първата целувка,
мечтите ни изтинаха от чакане,
забрави ли вече първите милувки,
очите ти пресъхнаха от плакане,
ръцете ти дори и те посърнаха
от болката,по сбъднатите радости,
децата ни пораснаха и тръгнаха сами,
без нас да търсят своето щастие.
Не помня вече женени ли бяхме,
сега сме както винаги сами.
Косите ни са бели от очакване,
от сутрин само да се свечери.
Да си отиде някои от нас,
а другия мъчително да тлее,
за да повярва страшно в някой час,
че е останал сам и мисли..мисли че живее.
Васил Андреев
Пуснах едит стих в изпълнение на Висоцки, за да провокилам малко мнения и във форумната тема за Хора без работа, малко за вълците и т.н, който желае може да вземе участие.Да прелеем малко интересите помежду си :)
http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=65402
АКО
Ръдиард Киплинг-превод незнам на кой
Ако владееш се, когато всички,
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен — не сееш клевети;
или намразен — злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха — зъл предател —
еднакво със Триумфа — стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка — и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв — и почнеш нов градеж;
Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани-
и изхабени — да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: „Влезте в крак!“
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца — своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!
ЕСЕННО ПРИЗНАНИЕ
Георги Константинов
На този свят, в житейската гълчава,
най-силно съм усещал близостта
на три неща, които изброявам:
Любимата, Приятелят, Смъртта...
Любимата - със име и без име.
Любимата със много имена.
Зелена светлина, изгряла зиме.
Среднощно слънце. Утро със луна.
Задъхан вик в мълчанието пусто.
Бодлива роза на самотен хълм,
която ме ранява с нежно чувство,
че вечното изкуство не е сън...
Приятелят - различен и еднакъв.
Със свои грижи и със собствен глас.
Но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз.
С когото двойно на света живея,
но без да бъда тъмно раздвоен,
с когото общо, под една идея
върви несъвършеният ни ден...
А пък Смъртта... За нея нямам думи.
Тя може да лети и да пълзи,
да влиза тихо в празниците шумни
и да крещи в най-тихите сълзи.
Да, има Смърт! Но нека е такава -
да свърши с мен, но не и със света!
И някой друг след мен да изброява:
Любимата, Приятелят, Смъртта
Пабло Неруда
превод-неизвестен за мен
Умира бавно този…
който не пътува,
който не чете
и не слуша музика,
който не открива
очарование в себе си.
Умира бавно този…
който разрушава
себелюбието си,
който отказва помощта,
който не търси разнообразие.
Умира бавно този…
който се превръща
в роб на навика,
минавайки всеки ден
по същите пътеки,
който не рискува
да се облече в различен цвят
и не разговаря с непознати.
Умира бавно този…
който бяга от страстта
и водовъртежа на чувствата,
които връщат блясъка в очите
и спасяват тъжните сърца.
Умира бавно този…
който не променя живота си,
когато е недоволен от работата
или любовта си,
който не рискува сигурността
за неизвестното,
за да преследва една мечта,
който не се решава поне веднъж в живота си
да избяга от мъдрите съвети.
Не умирай бавно… Живей днес!
Рискувай днес! Действай днес!
Не се оставяй да умираш бавно!
Не забравяй да бъдеш щастлив!
Butterfly
30-11-2011, 16:58
ЖИВЕЙ! -Матей Шопкин
Живей, когато имаш всичко-
или от всичко си лишен-
и късаш думите на срички,
за да не паднеш в техен плен.
Живей, когато ти се плаче-
или от плач си отвратен-
от бели вълци и гризачи,
които ровят в твоя ден.
Живей с умората на всеки,
сънувай неговия сън,
и ако всичко си отрекъл-
повикай Слънцето отвън.
Живей, дори да си измамен
от собствената си съдба,
и вместо да усетиш рамо-
усещаш нечий нож в гърба.
Живей за всичко, а когато
животът вече изгори-
вдигни се пак и без остатък
останките му събери.
Живей! И всяка адска жега
с капчукова вода полей!
Дори да ти коват ковчега,
живей, Приятелю, живей!…
На някой или някоя :)
Емили Дикинсън
***
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва.
****
За да направиш прерия е нужно
пчела и детелина.
Пчела и детелина и една мечта голяма.
Дори мечтата само стига,
ако пчели и детелини няма.
Емили Дикинсън
Финдли
Робърт Бърнс, някъде около 1782
преводач Владимир Свинтила
— Кой хлопа в този късен час?
— Аз хлопам — каза Финдли.
— Върви си! Всички спят у нас!
— Не всички! — каза Финдли.
— Не зная как си се решил…
— Реших се — каза Финдли.
— Ти май си нещо наумил.
— Май нещо — каза Финдли.
— При тебе ако дойда вън…
— Ела де! — каза Финдли.
— Нощта ще минеме без сън.
— Ще минем! — каза Финдли.
— При мен да дойдеш, току-виж…
— Да дойда? — каза Финдли.
— До утре ти ще престоиш.
— До утре! — каза Финдли.
— Веднъж да минеш моя праг…
— Да мина! — каза Финдли.
— И утре, знам, ще тропаш пак.
— Ще тропам! — каза Финдли.
— Ще ти отворя, ала чуй…
— Отваряй!… — каза Финдли.
— Ни дума някому за туй.
— Ни дума! — каза Финдли.
Зимна вечер
Пушкин
Превод Любен Любенов
Буря небесата крие
със мъгли и снегове;
ту по вълчи тя завие,
ту по детски зареве,
ту из сламата засъска
по тавана овехтял,
ту прозорчето заблъска
като пътник закъснял.
Хижата ни потъмняла
е изпълнена с тъга.
Бабо, що си замълчала
край прозорчето сега?
Може би си уморена
от виелицата вън
или твоето вретено
те унася в кротък сън?
Я от мъка да налея,
вярна дружке в младостта;
где е чашата? От нея
ще усетим радостта.
Пей ми как живяла птица
зад далечните моря,
как ранила хубавица
към герана със ведра.
Буря небесата крие
със мъгли и снегове;
ту по вълчи тя завие,
ту по детски зареве.
Я от мъка да налея,
вярна дружке в младостта:
где е чашата? От нея
ще усетим радостта.
Земя
Вапцаров
Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.
Сутрин тръгвам.
Фабричният път
го задръства
с рубашки
безброя.
Ние сме слети с сърцето,
с умът,
но... земята не чувствам моя.
Над мойта земя
напролет
лъчите
шуртят,
гърмят водопади
от слънце
над мойта
земя.
Ти чувстваш дълбоко
сърцето на земната гръд
и виждаш как с скокове
раснат безбройни цветя.
Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея.
Спомням си само.
И ето нахлува кръвта
във сърцето, което
топи се от някаква нежност...
Моя страна! Моя прекрасна страна!...
Поена със кръв
и разлюляна
в метежи.
По Беласица телени мрежи...
(Нещо се променя формата, който иска да види подредбата на стиховете от автора, за него това е харктерно:
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=17&WorkID=119&Level=3 )
azazelbg
23-01-2012, 19:27
Венелин Венев
вълчо
снегът ме издаде. натрупа и спря.
следата е ясна и прясна. следата е моята бяла съдба.
но съдбата след мене се врязва.
съдбата ми винаги била е пред мен.
била е в гора, или в мрак.
била е заек, овца и елен. но никога в задния крак!
те вече са близо.
и говор, и лай.
дълбок е снегът за Съдбата.
със зъби държа нейния край.
другият - държи го гората.
изтръпнаха зъбите.
само вик до гората.
съдбата побягва пред мене.
викът ми разсича далечината,
викът ми - аз съм спасен!
гората мълчи.
съдбата мълчи.
извира под лапите дим.
...а с тях ще се срещнем очи във очи.
и този път - един на един
---------- Post added at 19:22 ---------- Previous post was at 19:17 ----------
Венелин Венев - ти само почакай
ти само почакай на спирката
този трамвай така закъснява...
многокраките многоточия от снимките
нека не те смущават.
ти само така ме почакай...
подсвирни на свиреца-врабец.
подсвирни и на сенките в мрака
в техния мил и измислен градец
искам само да ме почакаш
сега, вчера, утре и днес...
плаче небето, ти няма да плачеш,
нали знаеш моя адрес.
ти само почакай на спирката.
нали не си плакала?
смеят се многоточията и знаят снимките,
че всъщност аз съм те чакал...
---------- Post added at 19:25 ---------- Previous post was at 19:22 ----------
---------- Post added at 19:27 ---------- Previous post was at 19:25 ----------
не си отивай, любов, нарисувай ми лято
в този зимен, отчаян сезон.
и нощта нарисувай светла и свята...
не си отивай, любов.
не си отивай,любов, пролетта нарисувай
като спомен за дъжд и за сън.
като остров, към който все плувам...
не си отивай, любов.
не си отивай, любов, есента не забравяй.
нарисувай я гола и умна.
и следи нарисувай, които аз съм оставил...
не си отивай, любов.
аз си тръгвам, любов, няма време, нали.
и не плача. аз съм готов.
бях тук, бях със теб. аз си тръгвам, но ти...
не си отивай, любов.
Готини са.
Я да пусна един текст на Подуене блус бенд:
Квартално кръчме
Нощта влезе бавно в кръчмето.
Сервитьорът на пода заспа.
Таксиметър си пие кафето.
Две мадами си търсят бела.
Аз седя си, прегърнал коняка
и няма къде да преспа,
и няма кой да ме чака,
но с това не се свършва света.
А нощта си отиваше бавно
със вятър, дим и мъгла
и на малката уличка
слънце отново изгря.
Шофьорът допи си кафето,
бакшиш пусна и даде газ,
ония двете цакаха сантасето
и удушиха последния фас.
Колко малко ни трябва понякога,
колко вещи, уют и пари,
но дори да се свърши коняка
слънце отново блести.
А нощта си отиваше бавно
със вятър и дим, и мъгла
и на малката уличка
слънце отново изгря.
soldier81
31-01-2012, 20:02
Аз съм българче щастливо-
купих си апартамент!
Май стените са накриво,
но нали си е за мен!
Кредитът е първа стъпка-
почваш с банката борба.
То си е голяма тръпка,
ако жив си след това.
Чакаш смело кота било.
с други думи- груб строеж.
И ти става много мило,
сякаш с болка ти растеш.
После идва дограмата-
пее твоето сърце.
Кондензира по стената,
но си имаш PVC.
Ето майсторите сръчно
ще шпакловат две стени.
Обясняват ти научно
всички нови кривини.
После плочки, гипс-картони,
майстор нов и нов късмет-
пренарежда без фасони
уж прекрасния паркет.
Иде шкаф, след него втори-
тук очукан, там сгрешен.
Но със майстор не се спори-
той е майстор, ти кретен.
И накрая, без съмнение,
си щастливец, ако ток,
след година закъснение,
има в новия ти блок...
Ех ти българче щастливо
пак си стъпило накриво.
Туй че майстор те люлее
в мрежата си и ти пее -
то е песен безобидна.
Виж кво става, рожбо свидна,
щом банкерът те налази.
Нека Господ да те пази
от горещия му дъх във къдриците ти черни!
Помислите му са скверни
и туй дето ти убива,
докат в скута му седиш,
не е на майстора теслата,
ни е кирка, ни лопата.
То е друг вид инструмент -
кредит за апартамент
Нещо социално ми се види :)
Актуално за сезона:
Студ
Христо СМИРНЕНСКИ
Студено, дявол да го вземе!
Студът те реже като ножици!
Човек, за да се посъвземе,
са нужни барем две госпожици!
Поспрете, сочнобуза Катя,
да си побъбримe за зимата!
В такова време сал сърцата
променят съвършено климата.
Смехът на твоите устни али
ще ме съгрее без съмнение:
той двеста печки ще запали
за мое лично отопление...
Студено дявол да го вземе!
От студ обръщаш се на мумия!
И при това проклето време
иди, че не върши безумия!
boris037
14-02-2012, 19:52
И като сме на вълна Смирненски:
Полова литература
Тя бе дъщеря на Варна,
той пък откъм Кюстендил,
свърза ги съдба коварна —
ей тъй... просто за резил.
Столицата приюти ги
в разноцветната си гръд
и финансови вериги
почнаха да им тежат.
Тя блондинка бе напета,
той пък нещо кат поет;
тя бе с прелестни крачета,
той със дългове безчет.
Той написа два романа,
уж да пипне хонорар,
но със пръст в уста остана,
ей тъй... пак по навик стар,
Подир него тя зае се
и романи почна с жар;
без да бъде поетеса,
пипна хубав хонорар.
За издатели намери
превъзходни господа —
с чуждестранни офицери
пишеше романи тя.
Тя с кого ли не написа
нов роман на нов креват!
Той къде ли не напи се,
ей тъй... просто за инат!
Тя бе дъщеря на Варна,
той пък откъм Кюстендил,
свърза ги съдба коварна
ей тъй... просто за резил.
Ей, не бях влизал скоро тук и какво да видя - fred цитира Смирненски, хехе :) !?!
Айде и от мен :
Приказка за честта
Христо СМИРНЕНСКИ
В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.
Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.
В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!
Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!
Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
венчах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.
Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.
Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.
Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"
Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"
Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"
Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...
И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.
Няма лошо я, да го цитараме.Поезията е творчество:)
Айде специално за kaio156, щото е от оня край и знае за какво става въпрос предполагам :)
п.с. по-долу става въпрос за друг Кайо, просто съвпадение!
Кметот Кайо е титан
И е виден меломан,
Он след Весна се закани,
Slayer в село да покани.
Не е туй задача лесна
Slayer да забиват в Кресна,
Но изтъкнатиот кмет
Е човек с авторитет,
И каза им: "Ке ви платя,
С бюджет от общината,
Туй ке ви е хонораро,
А за кресненци - мукаро!"
Идат Slayer на площадо
Там се сбрало старо, младо;
Изправи се Том Арайа,
Извика при него Кайо:
И му вика: "Абе, кмете,
К'ви са тия шимпанзета?
Ние да не сме "Кристали",
Та да пеем пред мангали?"
Кайо го успокои,
Още пари му брои.
Обеща, че ке им плати
на човек по сто заплати.
И започна джамбурето -
В Рилци, Крупник и Полето,
В Церово и Зелен дол
Пее се "God Hates Us All"
Само тъпите тюфлеци,
Играт оро и гюбеци.
Дейв Ломбардо нервира се
И от столо надигна се,
Па като засука палката -
Баш на Венко в баданарката.
После вземе барабано,
Кат го метне към мегдано
Точно в тиквата на Поли -
Слон да му го нафърфоли.
Разпищеха се селяците,
Изпокриха се в шубраците,
Само Кайо остана
С гордо вдигната глава.
И кат на единствен фен,
Му запяха тоз рефрен:
"Кайо, големец си ти,
Яж ми куро, Симитли!"
Pirin SS :crazy:
:lol_sign:
Тези стихчета навремето Вирус-а ги постваше много:):):)
По-брутални бяха македонските клетви обаче:pfbbt:
И за да не съм съвсем офф (а и нали ме определиха като поетеса:roll2:по незнайни причини)
Когато си беден, когато си слаб,
когато трепериш за късчето хляб,
когато отвсякъде, кой както свари
препъва те с крак и ти удря шамари-
недей се отчайва, недей се навежда,
не си позволявай да губиш надежда,
Защото,макар да е жилаво злото,
в човека все пак побеждава доброто!
Какво е охолство, какво са пари
пред светлата участ да бъдем добри!
Когато в сърцето ти гняв се надига
кажи си наум кротко думата СТИГА
и вярвай, че пак ще спечели двубоя
със лошите думи усмивката твоя.
Защото, макар да е жилаво злото,
в човека все пак побеждава доброто!
Недялко Йорданов
А от мен това:
Георги Константинов
******
В сезонните болки, в случайните свади,
в съдбовния възел на тъмни причини
безмълвно си казвам:
Не се изоставяй!
Не давай моторчето в теб да изстине!
От себе си махай ръждата набола.
Духа си напрягай до сетната става...
Не се изоставяй
на чуждата воля!
На свойта неволя не се изоставяй!
Не се изоставяй в прегръдка щастлива.
Не падай безкрайно в скръбта си дълбока...
Издишвай мъглата!
В снега не заспивай!
Не спирай в средата на свойта посока!
Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно
излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края!
И да пораздвижа темата, това чудесно стиховторение на Н. Йорданов и също така чудесното изпълнение на песента от М.Белчев
НЕ ОСТАРЯВАЙ, ЛЮБОВ
Недялко Йорданов
Не остарявай, любов, във телата ни топли и слети.
Ах, неуверена нежност все още в душите ни свети
и подозрително блясват шпаги от минали страсти,
звън на решителна битка за невъзможното щастие.
Не остарявай, любов, толкова страшна и дълга.
Опроверганото време ляга унило на хълбок.
Нека все тъй да гризем на надеждата острия залък -
късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш.
Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля.
Кой те гримира така в тази изтъркана роля,
кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл -
всичко е само игра, всичко е само спектакъл.
Не остарявай, любов! Ето, завесата пада -
кратък поклон и тръгни - гола, нахална и млада.
С нокти и зъби докрай своята чест отстоявай.
Не остарявай, любов, моля те, не остарявай!
част I от "Бохемски нощи"
Димчо Дебелянов.
Утре ..
За утре щедро ми обричаш
нектар във сребърни потири...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
не не е лошо и сега
да хвърлим още две-три бири...
А?
За утре пури ми обричаш,
цената на които пари...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да свием още две цигари...
А?
За утре щедро ми обричаш
палати - блясък и омая...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да пренощувам в твойта стая...
А?
Радой Ралин
На тоя интересен творец и голям човек, беше открит паметник в София, пред бившето кино Изток на 24 май тая година.
Този човек е голяма личност-това намерих, това пуснах, не че му е най доброто...
Безизходни дни
Омръзнаха ми тези сиви вечери,
омръзна ми еднаквият живот.
Пред мене като символ са изпречени
два клона на изсъхнало дърво.
Зад тях се гушат сгърбените фигури
на хижите с олющени стени
и сякаш арестанти във вериги
се нижат бавно тъжните ни дни.
Понякога не мога да изтрая,
извръщам взор от изгледа унил
и почвам поетично да роптая,
че всеки се е вече примирил.
Едва докоснал скритата тетрадка,
и в пръстите ми ритъмът тупти,
тъгата ми тогава става сладка
и съчинявам толкова мечти.
Омръзнаха ми вечерите сиви!
Омръзнаха ми дните без борба.
Загиваме. В музея спи ръждива
на Чинтулов юнашката тръба.
1941
А и малко епиграми от неговата книга "Люти чушки", заради която изпада в немилост по времето на бай Тошо
.. ТЪЙ, ОТ ДНИТЕ РОБСКИ И ХАЙДУШКИ
СМЕ ИЗЯЛИ МНОГО ЛЮТИ ЧУШКИ.
ЗАТОВА НИ Е ЛЮТИВ ЕЗИКА...
И ТЕЖКО МУ КОЙ НИ ПРЕДИЗВИКА.
УТЕХАТА НА БЕДНИТЕ
Безплатен оцет
по-сладък от мед.
ЖИВИТЕ НЕ ПОМНЯТ
Мъртвите — бог да прости!
Живите кой да свести?
АХ, ТЕЗИ СЛАБОСТИ!
Ръцете му слаби,
ала знай да граби.
ДА ЖИВЕЕ БРАТСТВОТО!
Който ми дава комат,
той ми е брат.
КАКТО ЩЕ ДА СЕ ДОКЛАДВА:
Дето брадва заповядва,
там народът се не радва.
ОХРАНА НА ТРУДА
Щом ти са мили рогата,
не се заяждай с агата.
Пол Елюар (дано да не бъркам де)
Превод от френски: Васил Сотиров
До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют -
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? – през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.
Неясното с вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с “лека нощ” денят ми бял,
лежа по гръб – над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
прит добре, изхвърлен със ритник.
Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик -
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.
На Ваша милост се осланям цял -
наслушах се (затуй съм оглушал!),
намерил с всички нрави общ език -
върнете ми, което аз съм дал,
приет добре, изхвърлен със ритник.
Зад вратата
Ти успя в живота, душата е доволна.
Казваш много си взимал, а малко дал.
Щом си взимал - друг е давал.
И сега какво?
Хей, взимай! Още може.
Трупай своя дял!
Че идва край...
В твоя път последен
върви кола самотна.
Казват много си имал.
Къде е то?
Сам си тръгваш,
зад вратата всичко тъне в прах.
Всичко свърши,
ти самият бе ненужен.
Всичко свърши,
ти самият бе ненужна вещ...
Димитър Керелезов
Пешо, радвам се че съживи темата и поздрави :)
да продължим:
КОГАТО СИ ГОТОВ ДА ПОЛЕТИШ
РУМЕН ЧЕНКОВ - авторът намерих в мрежата, където има инфо за него.
О, само който дръзне да се бори,
ще има този шанс – да победи.
Не са далечни сините простори,
когато си готов да полетиш.
Тогава всяка пречка е дразнител.
Да я надмогнеш – дълг неотменим.
Роденият да бъде победител
и пречките използва за трамплин.
И даже ад пред теб да се отвори,
вдигни очи и светлината виж!
Не са далечни сините простори,
когато си готов да полетиш!
И едно от Веселин Ханчев, имаше и песен от Георги Кордов по това стихотворение отдавна.
Приказка
Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната.
Само тъмният вятър шуми.
Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.
Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.
Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...
Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?
Мдааа, ето една песен за онова, старо време, когато всичко беше хем различно, хем може би същото, както днес:
http://www.youtube.com/watch?v=KNDtjh1nuFA
музика: Йосиф Цанков, текст: Димитър Василев, аранжимент: Николай Арабаджиев, режисьор: Хачо Бояджиев,
И още една на Йосиф Цанков
http://www.youtube.com/watch?v=wsw55AVfrF0&feature=related
и още други:
http://www.youtube.com/watch?v=9RY3-tdn1FI&feature=related
http://www.youtube.com/watch?v=NzVxZCUzzYU&feature=related
Нещо малко по различно, че ми писна от сръбски, гръцки и чалга простотии пууууу
Понеже не намирам подходящ стих (не че няма, ама искам нещо по различно), който да сложа тук, ще пусна един линк към песен на Куин, който си е Коледно пожелание:
Thank God It's Christmas:
http://www.youtube.com/watch?v=5r8bZCXdVNA
Мъчен човек
Дамян Дамянов
Казваш ми: "Тежък и мъчен човек!"
Вярно. Такъв съм. Не искам да споря.
Но във живота - ни лесен, ни лек -
вече ми втръсна от лесните хора.
Тях ще ги срещнеш на път и под път -
не хора, а ангели същи небесни.
Пълен със тях е и пъка светът
от лесните хора.
Те, хората лесни,
ще дойдат край тебе, край мене, край нас
и без да ги викаш. И в лесното само.
В минутата лека и в лесния час,
когато от тях нужда никаква нямаш.
Празни и леки, със дух - пушек лек -
те ще изчезнат в минутата съща,
в която най-тежкият мъчен човек
с най-тежките крачки внезапно се връща.
С най-мъчната дума, с най-лютия лек
ще дойде той раната в теб да затвори.
Да, нека съм тъжен и мъчен човек!
Влудяват ме леките, лесните хора!
Нещо ме удари на Д.Дамянов
***
Най-истински във миг на дива жажда
цени човекът капката вода.
Най-мъдрите си думи в мъка ражда ,
в затвор разбира що е свобода.
Затуй, щом ме лъскаят, че съм умен,
не светла жар - жив огън в мен пращи:
зад всяка моя по-умела дума
по някое страдание крещи.
1974
РОДНА СТРЯХА
Бяла, спретната къщурка,
две липи отпред.
Тука майчина милувка
сетих най-напред.
Тука, под липите стари
не веднъж играх;
тука с весели другари
скачах и се смях...
Къщичке на дните злати,
кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!
Любимото ми от детските години.
МАЙКИТЕ
Разгорят ли звездите навън,
своя огън в среднощни минути
и мъже да сме,в нашия сън..идват те,
с тихи стъпки нечути,
с коси посребрени от сняг.
В сънят ни те идват смълчани,
и усещат челата ни пак,
топлината на майчини длани.
Не мадони от скъпи платна,
не светици с ореоли,
а женици дарили на нас
свойте радости,свойте неволи.
Идват винаги в нужния час,
сякаш все сме деца..да ни сгреят,
и когато не са между нас
скути майчини пак ни люлеят.
Димитър Ценов
boris037
30-03-2013, 11:49
Махмурлук
На Васил Сотиров
Снощи много яко се напих.
Както казват - чак до козирката!
"Главо, ти ми пречиш - промълвих. -
Свалям те за малко..."
И нататък
стана ясно: ясен хоризонт,
нищо че на свещ го наблюдавах,
ясен хляб, преглъщан с тъмен стон,
ясен ум, макар и помрачняващ...
Ясно бъдеще пред мен, макар,
заизкачвайки му стръмнината,
да се стрепнах в острия му старт,
та... си понамерих пак главата.
И дочух как, бог да я прости,
мама от отвъд ми се обади:
"С глътката внимавай, синко, ти!
В тъмното й можеш да пропаднеш..."
Кой да слуша!
И без капка свян
викнах я: "Ела да ти налея!
Мъчно ми е, не че съм пиян,
а че утре пак ще изтрезнея!
Кажете й
Пак е дошла пролетта,
дворът е пълен с цветя.
Пак съм щастлив и засмян,
пак съм щастлив,вече сам.
Кажете й!
Пак птици ще долетят,
до мойта стряха,ще спрат.
Те пак,ще свият гнездо,
до мойто празно стъкло.
Кажете й!
Пак утрото,пролетта,
спят тихо наще деца.
Аз съм..добре,няма как,
в седем ставам пак.
Кажете й!
Вчера малкият ме попита -
Къде е мама?..Да и напишем ли писмо?
А малката го гледаше учудено,
тя още нищо не е разбрала....
Но вярвам,че и двамата,
като порастнат,ще ни осъдят.
Като страшна непреминала истина,
аз съм сам и дълбоко притиснал съм,
празнотата си...пролетта.
По навик търся в ноща,
нейната нежна ръка..Обичам,я!
Това само не казвайте.
1974г. Васил Андреев
Не бях идвал тук-но има и нови и стари участници :) супер
Е и от мен една класика:
Да се завърнеш в бащината къща
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
Димчо Дебелянов
На залез
На Хр. Б.
На залез пустинята става на жар
Прелива се в злато във мед и в сребро
Лумва в небето безумен пожар
И ни пречиства от всякакво зло
На залез пустинята става поема
В мастило превръща се вековният пясък
Когато ще пиша от него ще взема
Та моите рими да се раждат във блясък
На залез пустинята става на песен
И сякаш всяка джамия запява
Потъвам в молитва слушам унесен
Само пепел от кръвта ми остава
На залез пустинята става на вино
И слънцето черпи с него за сбогом
Небето пияно е с воал от коприна
В която втъкани са нишки от огън
На залез пустинята става магия
Във топка кристална заключва ме тя
Тъй своите стихове не мога да скрия
Когато потъна във вечността.
Борис Жогов
ТРЕВА
Живея просто. Като дъх.
Помни това!
Не съм скала, не съм и връх,
а съм трева.
Над мене зимни ветрове
току фучат.
И под дълбоки снегове
стоя. Мълча.
Напролет пак - безшумен гръм -
ще се явя,
желано-страстна - като сън
и синева.
По мене влюбени жени
ще завървят.
Ще виждат в мен зелен и син,
и тих светът.
Рекат ли да ме окосят -
уж за сено! -
Ти вярвай, аз ще прораста.
Дано. Дано!
Павел Матев
Да слушаш
Да слушаш как в следлетните мъгли
във капки се сгъстява светлината,
не е ли хубаво - шуми навън липата
и колко е щастлива, че вали.
Потръпва ожаднялото дърво,
разлива се над улиците сиви,
превръща се в дихания горчиви
и сякаш в още нещо, но какво?
Едно листо край погледа кръжи
и с тънък звук денят се разпилява.
Петна от въздух... Вятър ли повява
в черупките на нашите души?
Така красиво всичко се руши,
че нищото върховен смисъл става.
Иван Методиев
Ще продължа с Иван Методиев, мисля и след това:
Храм
Тук някога било е храм,
а после хан крайпътен.
А после пътят запустял
на смок се е превърнал.
Кръчмарю, дай ми чаша дъжд
и късче от луната.
Богат съм днес - ще ти платя
със есенния вятър.
Когато срещнеш нещо...
Ако не можеш да го разбереш -
измисли си го.
И то ще ти даде най-силния си смисъл.
Убягва ли от погледа ти -
представи си го.
И ще видиш образа му най-истински.
Преди да го докоснеш -
усети го.
И всеки допир ще остане вече
груб и недостатъчен.
Когато срещнеш нещо,
срещни го с себе си -
и ще се срещнеш с него.
Данила Стоянова
:cheers:
И пак Иван Методиев:
Щом
Щом истината търсиш ти,
за тебе няма нищо мило —
ни дом, ни майка, ни родина.
И кой ли ще те приюти?
Така ще бродиш по земята,
от всичко живо прокълнат...
На камъка ще бъдеш брат.
Ще зъзнеш вечно пред вратата.
И само кучето сиротно
лениво ще помръдне нос —
какъв е този странен гост?
Не е човек. Не е животно.
В очите — кучешка тъга.
На челото — луна двурога.
Без цвят, без мирис, като бога
безформен ще си отсега.
Ще се превърнеш в бавна течност —
дъждец по хладните листа.
И със разчекнати уста,
от червея ще просиш нежност.
Бялата лястовица
Спри - моя лястовице бяла,в моите дълги дни.
Ти - нали от всичко правиш чудеса.
Но до днес не те видях,а вярвах..вярвах в теб.
Не,не се плаши от моите ръце.
Спри до мене своя полет - спри,
дето и да си,в този хубав свят
Питах всички,своя сън дори -
има ли една птица в северен цвят.
Ти ела - донеси ми само щастие.
Разпилей над земята - радоста.
Ти ела - направи ми дните ласкави.
В тъжен миг - оживявай с любовта.
Ти донасяш - хубав топъл ден,
в душата ми,както в свое гнездо.
И в синевата чезнеш - без мен,
но оставяш пак смисъл в моя живот.
Димитър Ценов
****
Франсоа Вийон
До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют -
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? – през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.
Неясното с вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с “лека нощ” денят ми бял,
лежа по гръб – над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
прит добре, изхвърлен със ритник.
Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик -
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.
На Ваша милост се осланям цял -
наслушах се (затуй съм оглушал!),
намерил с всички нрави общ език -
върнете ми, което аз съм дал,
приет добре, изхвърлен със ритник.
Превод от френски: Васил Сотиров
https://fbcdn-sphotos-e-a.akamaihd.net/hphotos-ak-ash4/1002345_549212495144431_68711499_n.jpg
Е тука спретнах едно малко цикълче от три различни автора, писани в различни години
Не сме народ
Автор П.Р.Славейков
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.
1875
**************************
Атанас Стоянов
РАЗСЪМВАНЕ ПРЕЗ НОЕМВРИ
Какъв мъглив, какъв навъсен ден:
презпладня се, а сякаш зазорява;
най-дългото разсъмване над мен
* и във самия мен! * сега настава.
О, не: не казвам, че живяхме в мрак,
в очакване * като на пуста гара:
ний всички бяхме във самия влак
и този влак летеше с пълна пара.
Огледай пак загърбения път,
проточил се зад тебе и зад мене:
началото е някъде отвъд,
а стига ли се чак дотук с пълзене?
Затуй просветва ноемврийски злак
и весел ноемврийски дъжд ни кваси:
Ний бяхме във един и същи влак,
ала за жалост * във различни класи.
Не обвинявам никого от нас.
Ала и никого не оправдавам.
Зарад пропуснатия шанс. И час.
Пресвята клетва. И завет забравен.
Какъв очакван и изстрадан ден:
презпладня се, а сякаш зазорява;
най-дългото разсъмване над мен
* и във самия мен! * сега настава.
10 ноември 1989
************************************
Георги Тончев
ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Валяха дъждове и беше пролет,
валяха денем и валяха нощем.
Самотни бяха мокрите тополи,
и спираше, и пак валеше още...
Градината остана също мрачна,
неподредена след смъртта на мама,
и аз стоях във бурена вторачен,
видял, че нейните цветя ги няма.
Единствена между листата грозни,
зелена и нестоплена отгоре,
забравена, красива пъпка розова,
пред мене бавно цяла се разтвори.
Пол Елюар
Обичам те-превод неизвестен
Нощта не трае никога без край -
а има – щом като го казвам,
и щом като го потвърждавам -
в завършека на всяка скръб
един прозорец,
един отворен, осветен прозорец,
и винаги по някоя мечта
те чака будна,
желание и глад, които да задоволиш,
изпълнено със чисти пориви
сърце,
протегната ръка, отворена ръка,
загрижени очи,
един живот живота ти да сподели.
Пол Верлен
Редят се белите огради
Редят се белите огради
като талази; разлюлян
безкраен дъхав океан
с мъглица в ниските ливади.
Дървета, мелнични криле
потрепват в ранната омара
там, дето в буйна надпревара
се носи младо хергеле.
В света на селските Недели
сред росен злак и свобода
белеят тучните стада
с души като руната бели.
С гласа на флейта прозвъни
камбаната в селце далечни
и дълго по небето млечно
се гонят къдрави вълни.
Превод: Кирил Кадийски
Ранобудниче
15-09-2013, 21:28
...И САМО НОЩЕМ...
...И само нощем, нощем
кога и господ спи, свит в здрача,
си позволявам аз разкоша
във тъмното да си поплача.
Защо ли? Ей така, от нерви,
От жар, от нежност и от мисли.
Причини - колко щеш. Все черни.
И само плач човек да иска!
Баща ми, майка ми от гроба
Излизат и ме навестяват:
„Ти помниш ли?“... „Да, помня...“ С обич
като дете ме утешават.
Деца - пораснали. И грижи.
Обиди - волни и неволни.
И раните си скришом ближа -
От свой и чужд. Куп рани болни.
Ах, битието, битието,
И в него - кървищата, рискът
На туй човечество, което
Не знае вече какво иска...
Настръхнало, зло, в гняв треперещ,
Играещо си със барут и...
А аз съм го люлял довчера
Като дете в приспивни скути.
...Какво дете - звяр безподобен.
И осъзнаваш, че родител,
А не дете ти е... И че в злокобен
Миг е зарязало пещерите
И точно тебе е създало.
Тих плач във будната кошмарност!
Оплакващ цял свят с една жалост.
Ненужна никому, навярно.
И само нощем, нощем дръзвам
Да си поплача тъй, от слабост.
Но съмне ли - пак вълк безсълзен,
Възглавка мокра скривам бързо.
...И - с вълчи зъби - пак след хляба.
31.Х.1992 г.
Дамян Дамянов
E, най - сетне и от теб нещо тука-а добре дошла, отново :)
Аз ще пусна едно стихотворение, което ми хареса, най вече с посланието си, иначе мрачно, но вярно:
ЯСЕН ВЕДРИН
ЦВЕТЯТА В МОГИЛИНО
(Изоставените деца на България)
Могила със прекършени цветя,
обречени на смърт във нищетата.
Не знаят те какво е пролетта,
и цвят дори си нямат във листата.
Мечтаят тъжно. С восъчен копнеж
за някой светъл парк или градина.
Но вместо чиста радост и цъфтеж,
виси над тях зловеща гилотина.
И няма кой цветята да съзре.
Да скъса всяка тяхна диагноза.
Те рози са. Но как ли ще умре
дори едничка нецъфтяла роза?
Цветя са те, поникнали на гроб,
във който гният съвести фалшиви.
И няма кмет, ни даскал, нито поп,
та да оплачат времената диви.
Цветя са те, маркирани за брак.
И тежест - на тълпите неугледна.
Могилата е страшният им мрак.
По право - спирка първа и последна.
Така сълзи в очите ми скръбта,
че няма смях и слънце за сърцата...
Могила със прекършени цветя,
обречени на смърт във нищетата.
Час за среща
Пол Верлен
Превод: Кирил Кадийски
Блести в мъгла бакърена луна.
Танцуват пари, жаба се развика –
пробягват тръпки в мократа тръстика
и пак поляга плътна тишина.
Затварят лилиите хладни чаши,
тополите се движат под конвой
и нейде в тъмното се губи той.
Светулките сноват – какво ги плаши?
Събуждат се и совите – без мощ
политат и се блъскат в тъмнините…
Блещукат плахо в свода чер звездите.
Изплува бялата Венера. Нощ.
Вчера имахме среща няколко приятели /другари/от казармата.
Спомените от преди двадесет и пет години,не бяха избледнели - само ние леко поостарели.
Та тази среща ме пресети,за това прекрасно стихотворение,което реших да споделя:
Момчето тръгна на война
Валеше дъжд необуздан-
три дни валеше.
Момчето тръгна на война-
спокойно беше.
Блестеше голата глава,
и зад портала-
сля се с другите глави-
щом чу сигнала.
А ние в новата кола-
на сухо скрити,
си бършехме от този дъжд-
с ръце очите.
Валеше дъжд,като в потоп-
на струи тънки,
и още топлият вързоп-
от мокри дънки.
А мирен беше този ден,
мирен - почти безличен,
и не война,а мъжки дълг-
дълг логичен.
Но с внезапна светлина,
в нас проблесна-
опасна истина,до днес неясна.
Приижда новият потоп-
на зли талази,
а момчето ли,ще ни спаси-
ще ни опази.
Напред,към бялата черта-
колона тясна.
Момчето скри се зад чертата-
и порасна.
А ние гледахме натам-
и все мълчахме,
а после тръгнахме назад-
и остаряхме
Недялко Йорданов
Ранобудниче
10-10-2013, 22:06
НЕ И МИЛОСТ!
Вече не са същите момчета,
но и тези също пият бира...
Бях хиляда пъти Жулиета.
Само че накрая не умирах.
Милост ли? Проклятие е, Боже,
че след любовта оставаш жива.
Вързана след ласката — за ножа.
Галена след цвете — от коприва.
Жива, за да гледаш как се мята
жалката опашка на надеждата.
Дълга — за размера на земята.
Къса — във небе да се оглежда.
Милост ли? Ромео заприлича
на охранен празник, но без песни.
И какво, че още ме обичал...
Вече му е навик — по пиеса.
А на мен остават двата края,
дето все да вържа не успявам.
Милост ли? А мога ли да зная
колко още милост заслужавам?!
Ако може, друг да я получи,
друг след мен сто века да пребъде.
А на мен — дай Боже, да се случи
същото.
Обаче със присъда.
Камелия Кондова
One Caress
Well I'm down on my knees again
And I pray to the only one
Who has the strength
To bear the pain
To forgive all the things that I've done
Oh GirlLead me into your darkness
When this world is trying it's hardest
To leave me unimpressed
Just one caress
From you and I'm blessed
When you think you've tried every road
Every avenue
Take one more look
At what you found old
And in it you'll find something new
I'm shying from the lightI always loved the night
And now you offer me eternal darkness
I have to believe that sin
Can make a better man
It's the mood that I am in
That left us back where we began
---------- Post added at 23:05 ---------- Previous post was at 22:49 ----------
Body and Soul
All your hidden faces
Your seven veils unfold
Give me forbidden places
All your tales untold
Give me ever and always
Ever and always
Body and soul
Heaven and hope eternal
Over your heart of gold
Sun and sunset
Burning in the flame you hold
Ever and always
Give me ever and always
Body and soul
Yesterday
Today
Tomorrow
Body and soul
Give me ever the years you wept inside when cold
*All the sins and secrets never cried
All the dreams you kept and the tears you sold
Give me
Give me ever and always
Ever and always
Body and soul
Този свят
Светове и Богове -
пак ни правят врагове
И с несбъдната мечта -
за любов и доброта
отминава - век след век.
Нека зло и тъмнина-
да стопим в нас сега.
Още със слънчевия диск,
още със земният ни риск-
ориста ни е една.
Този свят,защо делим,
той за всички е един.
Брат за мене ти бъди-
няма време за вражди,
в живота - кратък миг
Ако ти си в беда-
запомни една врата,
те очаква,като брат-
с дума нежна и добра
и с хляб и сол в ръка.
Уилям Шекспир
Сонет 130
Устата й не са корали нежни;
очите й не са съвсем звезди;
тя няма "къдри-злато"; "преспи снежни"
не бих нарекъл нейните гърди.
Не й е "бяла лилия" ръката;
страни "същински рози" няма тя;
дъхът й не напомня аромата,
излъхван от априлските цветя.
Не пърха като нимфа тя, признавам;
гласът й като арфа не звънти;
но все таки, Бог вижда, не я давам
за никоя от "дивните жени",
залъгвани от другите поети
със хиляди сравнения превзети.
Не навреме
В парка - хлад и черни вейки.
Може би ще заръми.
Но зелените скамейки
и сега не са сами.
Двойки шепнат си заети,
сгушени, но не от хлад...
Кой ти гледа студовете,
щом обичаш, щом си млад?
И какво, че няма птички,
топъл вятър и луна?
За любов добри са всички
календарни времена.
Само двама не навреме
дирят в тоя час места -
гледат прави, гледат неми
малък син и стар баща.
Кой ли в кътчето заето
свойто място би им дал?
Подранило е синчето.
Таткото е закъснял.
Веселин Ханчев
boris037
07-11-2013, 21:27
Пръстен
За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
В.Ханчев
АВГУСТ
С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.
И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.
С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.
Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.
Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.
Борис Христов
Ранобудниче
10-11-2013, 23:53
ВЕЗНИ
Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта - и първото страдание,
верността - и нейните въжа,
ласките - и първата досада,
клетвите - и първата лъжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш -
по-добре е да не спиш:
да си идеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.
Ст. Цанев
ПРОЗОРЕЦ
Борис Христов
Повдигам се да стигна прозореца открехнат.
Зад него са жените - заоблени от парата, красиви.
Как искам да ги видя! Да можеше сега да мина по отвесната стена
или да бяха тук приятелите ми, да ме повдигнат.
А само как се гонят - гонитбата напомня
завръщане на стадо, което в залеза нахлува...
И през каква фуния господ гърдите е наливал,
щом тяхното люлеене на улицата чак се чува.
Пълзи червена мравка и някъде към обед
ще стигне гледката и ще умре върху прозореца с възторг помътен.
Повдигам се отново и дращя по стената,
а тялото ми сякаш вар гаси - така гори отвътре.
В живота винаги съм стигал до прозореца. И толкоз.
Език изплезил сетне, едва дъхът възпирам.
И няма кой да подаде ръка, и няма кой водата да отбие
към сушата, където моята надежда се задъхва като риба.
Ала напразно се измъчвам! Кой ще ти помогне
да видиш всичко - тук, в небето, или пък в безкрая на изкуството.
И за какво се питаме тъй често кой е между нас поета?
И за какво стоим един пред друг, изправени на пръсти?
СКУЛПТОР БЕЗ МОДЕЛ
Константин Павлов
Здравей,
имаш хубава, суха длан;
твърда, прохладна, открита.
Почтено си живял,
мъртвецо.
Ръката ти не е бъбрива,
но с две-три линии описа точно
достойните черти
на твоята отсъстваща глава.
И - косвено -
усмивката на главорезите.
Размесвам глината.
Начевам възкресение.
Възмездието? -
Бог и Красотата.
---------- Post added at 02:54 ---------- Previous post was at 02:51 ----------
ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ
Борис Христов
Върти ни животът под жаркото слънце
и трием нозе о горещия камък.
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.
Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.
Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.
Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.
Искам да върже своите пръсти
крадеца, сърце да си купи палача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.
Искам отново при нас да се върне
панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.
Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…
Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.
Ранобудниче
14-12-2013, 17:00
Житейска равносметка
Упрекван
в недостатъчна сърдечност,
сега си правя тъжна равносметка -
щях да обичам
цялото човечество,
ако не бяха
няколко човека...
Георги Константинов
Песен за надеждата
Недялко Йорданов
Когато изглежда,
че няма надежда,
че всичко е свършено вече –
недей се смущава,
недей се прощава,
недей се предава, човече.
Кажи – не ми пука
от таз несполука –
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта,
това е антракта,
това е антракта – не края.
От огън опърлен,
от всички захвърлен,
затворен в най-тъмната стая –
недей се спотайва,
недей се отчайва –
кажи си: това не е края!
Кажи: не ми пука
от таз несполука –
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта
това е антракта,
това е антракта – не края!
Кирил Христов
Жени и вино! Вино и жени
I
Прости мъртвило, роден край, прости!
Пред мене нов живот се днес открива,
с нов трепет се сърцето ми опива,
и моят дух неудържим лети
към щастие - към бури и вълненйя?
Пиян съм аз от мойте младини!
Тъй хубаво е всичко окол мене!
Жени и вино! Вино и жени!
II
Колиба кривнала е ваший храм,
кандило слънцето ви е... - Плъзнете
по призраци, а мене оставете
да поживея, както аз си знам:
в безумства и вов вихрени наслади!
И погребалний ми ли чуйте звън,
не ме окайвайте, че сили млади
прахосал съм: то беше дивен сън!
III
О, нека отлети живот крилат -
ала със пълна чаша във ръката,
кога тъй сладостно шуми главата,
когато цял е в рози Божий свят!
И нека отлежала се отпусне
на топломраморните й гърди,
несвестно нека шепнат бледни устни:
- Ах, тихичко ми пей, не ме буди!...
Мелих Джевдет Андай
Красивите жени винаги мислеха,
че всеки любовен стих, който съм писал,
е бил писан за тях,
а аз цял живот носих тъгата
да знам,
че ги писах,колкото да върша нещо.
ПЛАТНО
Михаил Лермонтов
Платно далечно се белее
сред синьото море в тъма.
В мъглата кой ли се пилее?
Защо напуснал е дома?
Вълни играят - вятър свири,
платното мачтата обтяга...
Уви! Той щастие не дири
и не от щастието бяга!
Под него - диря светло-струйна,
отгоре слънчев лъч… А той -
на бунт срещу вълните буйни,
тъй сякаш има в тях покой!
Това се учеше по мое време в оригинал, на руски звучи по-добре, но това важи и за всеки стих на съответния език
Сам вървя
М.Лермонтов
Сам вървя през мрака лунно-млечен.
Път в мъглата — каменист — блести.
Тихата нощ слуша Бога вечен.
И звездата на звезда шепти.
В свода е тържествено и чудно.
Спят полята в сънно зарево…
Но защо ми е и тягостно, и трудно.
Нима чакам нещо?… Но какво?…
От живота нов дар не желая,
нито за предишното скърбя.
Свобода и отдих щом позная,
нека тук навеки да заспя!
Но да спя не с тежък сън гробовен,
а така да се стая в пръстта,
че в плътта ми да кипи отново
млад живот, да диша пак гръдта…
И пак ден и нощ слуха да гали
глас, за обич сладостна запял,
и над мен да свежда натежали
клони дъб зелен и зашумял.
СТЕНАТА
Борис Христов
Пак ще живея – една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите…
Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите – двама по двама.
Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели –
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.
И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида –
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш – няма кой да го види.
Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи –
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..
Но свършва живота, ще прекипи като сода –
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: „Аз викам.”
Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
„Това е стена!” И нищо друго.
1979
Ранобудниче
02-05-2014, 22:44
Сила
Аз мога на устата си да заповядам -
и тя мълчи, или се усмихва само.
Лежат у мене думите като затворници,
затисната е тежката врата със камък.
Аз мога на очите си да заповядвам:
те стават вирове дълбоки и зелени,
незнайно дъно скрили в глъбините си.
Водите са спокойни и студени...
Ръката ми се подчинява мълчаливо:
лежи на скута ми като заспала птица
или докосва пръстите ти с безразличие -
не е гнездо за нея твоята десница...
Ако поискам -
ще те погледна тъй, че сред тълпа голяма
да ме усетиш и да се обърнеш.
Ако поискам - устни ще помръдна само,
а ти ще знаеш вече всички думи.
Поискам ли - ще сложа длан на твойто рамо
и ти ще минеш бос през жар и пламък...
Станка Пенчева
Ранобудниче
07-06-2014, 06:04
Прощално
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Н. Вапцаров
Прощално
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Н. Вапцаров
Ако аз бях палача, само заради това стихотворение бих простил.
Няма като Вапцаров.
Ранобудниче
07-06-2014, 07:27
Ако аз бях палача, само заради това стихотворение бих простил.
Няма като Вапцаров.
За съжаление, палачите никога не прощават.
За мен цялата му поезия е събрана в тези два стиха.
Като две шепи оглушителна тишина.
ЗА РУСИТЕ ЖЕНИ
на А., брюнетка
Започвам с русите жени
в тях има лекота
в тях има празненство
подобно чели Пастернак
подобно Бърнс
подобно свещ
и пламък жълт
подобно житено поле
подобно ръж
и аз спасител там
и аз жътвар
на русите жени
описвам ги по памет
в тях има сантимент
в тях има цветни
филми има шлагер
червило в повече и бемка
в тях има Ах
дошло естествено
в тях има естество
в тях има мiр
сълзите им са леки
стеарин
сълзите им са Yellow Submarine
в сълзите им не вярват
на русите жени.
Георги Господинов
Powered by vBulletin® Version 4.2.3 Copyright © 2025 vBulletin Solutions, Inc. All rights reserved.