Предлагам тука да споделяме своя карък.
Днеска ме започна от сутринта.
Пропускам провалените ми сутрешни мераци и минавам на кафето.
Сипах му едро смляна сол вместо захар.
Изслушах коментарите за лошата ми наследственост и слязох при колата, за да я подгрея, защото щерката имаше състезание по танци в Дупница.
Колата беше замръзнала.
Дърпах, псувах, обливах я с вода, до като не разбрах, че е трябвало да я отключа.
Тръгнахме, но се отвеях и вместо да свия в Дупница продължих да се удивлявам, че снегът изчезва. В един момент ми прозвуча гласът на моя стар приятел Νικο Κουλιανγος ¨Δεν παμε καλλα!
Преведено: Не вървиме добре.
Свих при Бобошево и се върнахме в Дупница!( да я....)
Резултатът: нито едно първо място и пълен провал. Просто от нищото!
Тръгваме си обратно:
Запушва се филтър за газта; няма маса свободна в ресторанта; бабата се обажда, че е притеснена, охлабвам я; търсят ни разтревожени роднини; наред сме, укротяваме ги; на нашите приятели, дето децата ни заедно го водихме на състезание им блокира термостата; намираме кръчма, нямат нормално ядене; другото дете пропикава кръв; влизам в Перник и ме помлява бъдеща надежда на България; Искам да го накажа, но се оказва син на стар приятел на жената; боят му се разминава; Жената отива до лабораторията да направи изследвания на детето, но те се оказват идиотски; остави това, ама на втората кола на майката и се пука гума.
Прибирам се в къщи, строявам всички да се чувствуват виновни. Тъкмо да си повярвам и двама наши добри познайници започват да ме шамаросват и да ми предлагат врати, калници, спойлери.....
Аман бе!
Не ме оставят дори да се оплача. Тъй де!
