Поезия

[fred]

САМО ТОЙ НЕ СЕ ВЪРНА ОТ БОЯ
Вл Висоцки

Всичко някак е друго … А както преди
пак просторът е тих и спокоен,
и гората е същата с тези води …
Само той не се върна от боя …

Аз не знам кой беше прав - често спореше с мен
и държеше на правдата своя.
Аз разбрах, че ми липсва от онзи момент,
в който той не се върна от боя.

Неуместно мълчеше, не пееше в такт,
нещо друго все бъбреше, свое,
всяка сутрин ме будеше още по мрак,
а от вчера го няма. От боя.

И не само това, че е пусто сега:
изведнъж осъзнах - бяхме двама …
И раздухваше вятърът мойта тъга,
щом след боя разбрах, че го няма.

Пролетта се отскубна днес като от плен
и гласът ми увисна в покоя:
"Ще запалим ли, брат!" - но е тихо край мен.
Вчера той не се върна от боя.

С нас отново са мъртвите, щом сме в беда.
Те са даже в смъртта часови …
Отразен в тоя лес като в синя вода,
небосводът притихва спокоен.

И в землянката имаше място за нас,
беше общо и времето в строя.
Всичко вече е мое, но мисля, че аз,
сякаш аз не се върнах от боя."

Превод от руски
Добромир Тонев

[pa4ito]

едно любимо стихотворение от П. К. Яворов
(да се слуша на фона на "Лунната соната" от Бетовен...)

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...

[fred]

Пролет е...

Валери Петров

Пролет е, пролет е, и аз гледам площадчето
пред кварталната черква със почуда открил
как черешите в него са тъй бухнали в цвят, че то
сякаш за първи път преживява април.

А децата в игрите си не познават умората
и мачът им пролетен се прекъсва, едвам
когато през входа отворен за хората,
топката влиза във кварталния храм.

И от тук почва чудото: посред литургията
със кръжило, по расо и в сандали обут,
пред вратата на храма се показва светията
и връща им футбола с роналдиньовски шут...

Да, измислица старческа, но пък пролет е, пролет е,
а и в таз ми фантазия има капчица яд –
как напуска се този приземил ореолите,
нарушил протоколите, луднал пролетен свят!

[Kostadin`]

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК


Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.


Иван Вазов
Пловдив, 1883

[Ранобудниче]

Солено стихотворение


Вече няма отсрочка, Одисей ще отплава.
Не проклинам морето, но на кръст заприличах.
Аз съм цялата прошка. На сълзи нямам право.
Имам правото само до солта да обичам.

До последната пора на солената сянка.
(Знам, след толкова бури той на сянка ще стане.)
Само аз ще позная тази шепа останки
от любов и омраза, от зараснали рани.

И ще трябва отново да се учим на нежност.
Той дивашки ще гледа как ръката ми тръгва
по соленото тяло със последна надежда.
(А пък щом е последна - по библейски е първа.)

Само още секунда да запазя сърцето,
да не бие инфарктно - от смъртта е на косъм.
После - дългата битка между мен и морето.
А когато спечеля
като сол ще е просто.

Камелия Кондова

[fred]

Байрон
Пленителна като нощта...

Пленителна като нощта
под ясни звездни небеса,
тя в хубостта си съчета
от ден лице, от мрак коса
и поглед пълен с бистрота,
като разискрена роса.

Прибавил сянка, лъч отнел,
ти чара и би разрушил;
той, в къдриците и се вплел,
ограбва образа и мил;
там ясна мисъл би прочел-
той хубост с ум е съюзил.

Тя има вежди и страни
спокойни, нежни, а под тях
усмивки- мамещи вълни, -
разказващи за весел смях,
за минали безгрижни дни,
за любещо сърце без грях.


Превод: Любен Любенов и Григор Ленков

[Kostadin`]

Бойното поле при Сливница

Посетено на 10 ноември 1885

I
Елате с мен погледайте
туй ново поле бойно.
Гърмежът му света смути -
а днес е тъй спокойно!

Тук Сливница е страшната -
димът се още вее.
Тук два народа сбиха се,
две сили, две идеи;

тук цяло едно бъдеще
на жребия фърли се,
и нова слава бляскава
вселената здрависа.

II
О, Сливнице орисана,
о, ново Термопили,
из твоя гръм възкръснаха
велики, млади сили,

що тайно пет столетия
нараствали у нази,
и - геният войнишкият
на старите витязи.

Сега разбрах, Българио,
историята твоя,
войните ти вековните,
полбта ти към боя,

когато синовете ти,
юнаци безпокойни,
от Олимп до Карпатите
поля търсили бойни,

и клатяли престолите
до самите основи -
и днеска ти смущаваш ги
със силите си нови!

И твойто име честното,
тъй дълго клеветено,
самата завист кървава
прославя възхитено.

III
Убиецо, о, Каине
славянски вероломни,
по-черно злодеяние
вселената не помни!

Защо запали огъня
на таз борба проклета,
та с кръв обагри нашите
балкани и полета?

И брат въз брата дигна ти,
опълчи два народа
с един завет и бъдеще,
родени за свобода?

Но де са твойте пълчища?
Къде си ти, Милане?
Бегахте вий - и твоето
безчестното посланье,

и гордите ти сънища,
и злост неблагородна,
и черният ти план против
земята ни свободна,

и лаврите бълнувани -
тук всйчко се погребе:
бегахте, и отнесохте
едина срам със себе!

О, български солдатино,
ела да те прегърна!
Пред твоя щик геройския
съдбата гръб обърна.

На твойта вяра българска,
на твойта мишца здрава,
на твоя дух юнашкия
дължи се тая слава.

Вселената покъртена
поклона си ти прати:
днес друга Шипка кървава -
по-страшна - издържа ти!

IV
Хей Сливнице, хей Сливнице,
не си веч просто слово.
Историо, разкривай се,
впиши туй име ново.

Впиши го и предавай го,
кат бляскаво наследье,
на всички поколения
и векове напреде -

със Гредетин жестокия
и с Перущица мрачна,
с Загората трагичната
и с Шипката юначна.

Та в хижите, в Балканите,.
от Дрин до Черно море,
за славата на нашите
герои да говори.

Приятели и врагове
еднакво то да стряска,
в съдбите на България,
кат слънце то да бляска.

V
Рътлините заглъхнали,
немеят гробовете,
редутите умислени
венчават върховете.

Рояци черни гарвани
чернеят се в браздите.
Борците са отишли веч
във гроба... ил в борбите...

Мълчанье пълно. Всичко е
безжизнено, безмлъвно,
небето сиво есенно
поглежда хладнокръвно,

и Сливница гръмовната
дълбоко, мирно спава
с гробовете си вчерашни
и с вечната си слава!


Ноември 1885

Иван Вазов

[fred]

Новото гробище над Сливница

Иван Вазов

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и "Лека нощ" навеки си казахте -
до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
куршума... Спете в мир.


Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.


Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.


Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.


И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.


Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!

1885

[Ранобудниче]

Кочо

O, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!

Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести,
които борбата в тез зидове сбра.
Участта си всякой вече я разбра.
Врагът от три деня наоколо храма
гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,
ни бой, ни закани нямаха успех.
Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.
Оградата беше прилична на пещ
задушена, пълна със въздух горещ
и със дим барутен. Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Децата пищяха уплашени, бледни
пред майки убити и трупове ледни.

Борбата кипеше отвътре, отвън,.
Във всички очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
зимаха участье в последния бой.
Майката мълвеше:"Чедо, Не се бой!"
и даваше сину напълнена пушка;
и старата баба, що едвам се люшка,
носеше куршуми в свойта пола,
и мъжът, учуден, имаше крила:
отзади, до него, жена му любима
гледаше азлъкът пупал дали има.
Децата пищяха като за пръв път
чеваха гърмежи и гледаха кръв.
и боят кипеше отвътре, отвън.
Много борци хладни спяха вечен сън,
и димът беше гъстък, и смъртта не беше
ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше
из женски гърди наместо млеко.
Лудост бе пламнала във всяко око.
Старците търчаха с ярост на лице
и търесеха пушки с трепетни ръце...

Отвън враговете диви, побеснели
сган башибозуци храма налетели -
фучаха, гърмяха, надаваха рев
и падаха мъртви във немощен гнев.
Главатарят техен, с кръв топла оквасен,
на таз жътва дива гледаше безгласен,
и страхът неволно обзе му духът
пред тез раи слаби, що сееха смърт,
и вместо молби, плач пукаха куршуми.

Изведнъж далеко, на голите друми,
войска се зададе с трясък, тичешком...
Сганта се зарадва, а в божия дом
душите сетиха трепет и смущенье
като пред десница, що принася мщенье.
Битката утихна...Разредя димът,
и някой глас чу се, че ехти в шумът:
-Ний се бихме, братя, с башибозуци,
защото са мръсни, диви и хайдуци...
Ето, царска сила, да се предадем!
-Не щем! - Не! - Не бива! По-добре да мрем!
-Пушките си дайте! - Не! Не! - Що да сторим?
- Да се покорим ли? - Мълчи! Да се борим!
- Предателят кой е?! - Долу! - викат с бяс. -
Спогодба не става между тях и нас!
Една жена викна:"Чуйте! Срам)!" и пушна
към войската царска и падна бездушна,
и гърмът разклати смаяний народ!
Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обхвана тия души горди.
- Да се не вдадеме на турските орди!
И гърмежът почна, и боят със гнев
подзе своя страшен и грабен напев,
но йоще по-страшно и йоще по-гробно.
и смъртта из храма фучеше злокобно.
Отчаянье мрачно ицата вапца,
майки не познаха своите деца.
отвън срешу храма зяпнали пушкала
забълваха пламък и бомби, и хала!
и стените стари разлюляха с звук
кат внезапний вятър планинския бук
като тръс подземен многажди повторен.

изведнъж видяха там зидът съборен!

Перущице бедна, тнездо на гепои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
Слава теб, че ти се одържа до крайност
и бори се в пушек, и падна със сяйност.
Ти в борбата черна и пред турский гнев
издигна високо твоя свилен лев,
и глава не клюмна, и меча ни даде,
и твойта светиня срамно не предаде,
и нашта свобода ти я освети.
и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.
Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Твойте чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас,
защото ти падна със падане ново
и в нашта исторйя тури светло слово.
Защото ти блесна в синия простор
след многото подлост, сред общий позо!
Защото пропадна и в гроб се халоса
славно както Прага, както сСарагоса,
обвита във пущек, окъпана в кръв;
защото ти - сетня - пример даде пръв
как мре народа и не моли бога,
и не рече: Милост! - в общата тревога;
и - нищожна, тъмна, без крепост, без мощ
и със голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни,
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.

Но войската скоро храмът окръжава,
отвсякъде ужас и смърт приближава.
и сганта, упита от лакома стръв,
и гладна за блудство, за месо и кръв
изскърца със зъби. Бомбите трещяха
и момите красни с децата пишяха.
Слисаните майки с поглед страховит
блъскаха глави си о голия зид
и падаха, други - с настръхнали власи
във свойте колене душаха деца си.
Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
и рече: "Невасто Виж, настая сеч
и по-лошо нещо... Ти разбираш веч...
Искаш ли да умреш?" - И клетата майка
бледна, луда, няма и без да завайка,
сложи се детето с трептящи ръце
и кат го цалуна в бялото чебце,
задтана и рече: "То да е отзади!
Удряй!"...И Кочо ножът си извади
кървав из гърди й; и чучур червен
бликна и затече, и Кочо втрещен
погледна детето. То плачеше, клето!
"Майка ти не ще и сама на небето!"
Рече и замахна като в някой сън
и възви глава си, пламнала в огън.
Главицата падна, трупът се затресе
и кръвта детинска с майчинта се смеси.
И Кочо пак рече: Не остана мощ,
но за един удар имам сила йощ!"
И ножът димещи опря с две ръце
право дето тупа негово сърце.
И падна обагрен, грозен, страховит
с отворени очи и със нож забит.
..............................
..............................
И храмът ехтеше от моми, невести,
кат падаха в кръвье или в безчестье!

И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...

Иван Вазов

[Kostadin`]

Българският войник



Щом войната се захвана,
ний простихме се в часът
с майки, с братя - и с Балкана
и потеглихме на път.
Но тъгата бе разляна
по лица ни в оня миг...
Чужденците туй видяха
и презрително казаха:
Ето българский войник!

Преди боя да достигнем,
ний борихме се на смърт
седем дена, без да мигнем,
с калта, гладът и студът.
В нас душите не остаха,
ний изплезихме език.
Чужденците ни видяха
и насмешливо мълвяха:
Що за български войник!

Ний веч мязахме на сянки,
на разсипана войска.
Едвам тежките берданки
ний крепяхме ги с ръка.
В миг горите заехтяха:
пред нас беше бой велик!
Чужденците ни видяха
и злорадостно шептяха:
Клети български войник!

Чухме ги и подлудяхме
и във сливнишкия дим
като бесни полетяхме
да умрем ил победим.
И победата я взехме
с бодила на наший щик!
Враговете се слисаха
и уплашени крещяха:
Бежте! Българский войник!

И на Драгоман проходът
много къс им се видя,
удиви се Царибродът:
вчера той ги посреща!
И Милан отседна клети
да почине бар на миг,
но и там го страх връхлете:
Бре, я коня доведете,
ето българский войник!

Ех, ний скоро ще се върнем,
ако бог ни поживи,
мили майки ще прегърнем
с лавров венец на глави.
И когато се покаже
полкът ни в града със вик,
нека чуем в оня миг
що светът ще пак да каже
зарад българский войник!


София, декември 1885
Иван Вазов

[fein86]

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Мисля няма нужда да пиша имена и дати, не би следвало уважаващ себе си българин да не потръпне докато чете това, и да не знае кой е автора!!!

[fein86]

Обесването на Васил Левски!

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

[fein86]

Хайдути!


Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна - запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти войводи -
за Чавдар страшен хайдутин,
за Чавдар вехта войвода -
синът на Петка Страшника!
Да чуят моми и момци
по сборове и по седенки:
какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
Ах, че мен, дядо, додея
любовни песни да слушам,
а сам за тегло да пея,
за тегло, дядо, сюрмашко,
и за свойте си кахъри,
кахъри, черни ядове!
Тъжно ми й, дядо, жално ми й,
ала засвири - не бой се, -
аз нося сърце юнашко,
глас имам меден загорски,
та`ко ме никой не чуе,
песента ще се пронесе
по гори и по долища -
горите ще я поемат,
долища ще я повторят
и тъгата ми ще мине,
тъгата, дядо, от сърце!
Пък който иска, та тегли -
тежко му нима ще кажа?
Юнакът тегло не търпи -
ала съм му думал и думам:
Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти -
доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава, -
пък ще си викна песента!

I

Кой не знай Чавдар войвода,
кой не е слушал за него?
Чорбаджия ли изедник,
или турските сердари?
Овчар ли по планината,
или пък клети сюрмаси!
Водил бе Чавдар дружина
тъкмо до двайсет години
и страшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци;
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!
Затуй му пее песента
на Странджа баир гората,
на Ирин-Пирин тревата;
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав -
по румелийски полета...

Един бе Чавдар войвода -
един на баща и майка,
един на вярна дружина;
мъничък майка остави,
глупав от татка отдели,
без сестра, Чавдар, без братец,
ни нийде някой роднина -
един сал вуйка изедник
и деветмина дружина!...
Хлапак дванайсетгодишен,
овчар го даде майка му,
по чужди врата да ходи,
на чужд хляб да се научи;
но стоя Чавдар, що стоя -
стоял ми й от ден до пладня!
И какво да ми спечели?
Голям армаган на майка -
тез тежки думи отровни:
"Що ме си, майко, продала
на чуждо село аргатин:
овци и кози да паса,
да ми се смеят хората
и да ми думат в очите:
да имам баща войвода
над толкозмина дружина,
три кази да е наплашил,
да владей Стара планина,
а аз при вуйча да седя -
при тоз сюрмашки изедник! -
копилето му да бавя;
час по час да ме нахоква,
че съм се и аз увълчил,
че човек няма да стана,
а ще да гния в тъмница,
и ще ми капнат месата
на Кара баир на кола!...
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е, майко - казвам ти,
не ща при него да седя,
копилето му да бавя
и крастите да му завръщам.
Яли ги свраки и псета!
При татка искам да ида,
при татка в Стара планина;
татко ми да ме научи
на к`ъвто искам занаят."
Зави се майка, замая -
камък й падна на сърце;
гледа си в очи Чавдара,
във очи черни, големи,
глади му глава къдрава
и ръда клета, та плаче.
Чавдар я плахо изгледа,
и с сълзи и той на очи,
майка си бърже попита:
"Кажи ми, мале, що плачеш?
Да не са татка хванали,
хванали или убили,
та ти си, мале, остала
сирота, гладна и жъдна?..."
Прегърна майка Чавдара,
в очи го черни целуна,
въздъхна, та му продума:
"За тебе плача, Чавдаре,
за тебе, дете хубаво,
писано, още шарено:
ти ми си, синко, едничък,
едничък още мъничък,
а лоши думи хортуваш; -
как ще те майка прежали,
да идеш, синко, с татка си,
хайдутин като ще станеш!
Татко ти й снощи доходял,
за тебе, синко, да пита -
много ме й съдил и хокал,
що съм те, синко, пратила
при вуйча ти, а не при него -
да види и той, че има
хубаво дете юначе;
далеч ли да го проводи,
на книга да се изучи,
или хайдутин направи,
по планината да ходи.
Триста й заръци заръчал,
в неделя да те проводя
на хайдушкото сборище...
Ще идеш, синко Чавдаре,
едничко чедо на майка!
Ще идеш утре при него;
ала те клетва заклинам,
ако ти й мила майка ти,
да плачеш, синко, да искаш,
с дружина да те не води,
а да те далеч проводи,
на книга да се изучиш -
майци си писма да пишеш,
кога на гурбет отидеш..."
Рипна ми Чавдар от радост,
че при татка си ще иде,
страшни хайдути да види
на хайдушкото сборище;
а майка ядна, жалостна,
дете си мило прегърна,
и ... пак заръда, заплака!...

[fein86]

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по силно тече!

Жетва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнака грижи!

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят в трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!

[fein86]

Това бяха стихове, които и до момента са в главата ми и мога да декламирам без дори да погледна в написаното - тъй силни, тъй дръзки и показващи безпомощността, но и смелостта, и духовната сила и вяра на българските борци за свобода, всеотдайни на идеалите си и готови да жертват ВСИЧКО в името на една кауза, често защитавана само от самите тях!!! Надявам се да ги четете със същия интерес и опиянение като мен!!!