Поезия

[Kostadin`]

На прощаване в 1868 г.



Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, 'га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехранимайка излезе", -
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то 'га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта си и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
и на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади...
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят...
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

[fred]

Явно го ударихме на патриотизъм, няма лошо
Левски /Иван Вазов/

Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.

Мисля, че вратата на небесний рай
на къде изглеждат никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.

Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарят същ
с овцете живее, на пек и на дъжд,
и че мойте братя търпят иго страшно,
а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.

Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта - пиянство,
че равни сме всички в големия час -
той внасяше бодрост в народната свяст.

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него и приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжье висеше,
за да бъде страшен, кoга нужда беше.
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше не дух, на огън.
Думата си цяла лейше в едно слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор и гняв,
и душа упорна, и железен нрав.

Той беше невидим, фантом, или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
Покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет.
Веднъж във събранье едно многобройно
той влезна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на един подлец,
и излезе тихо из малкий градец.
Името му беше знак зарад тревога,
властта беше вредом невидима, строга,
обсаждаше двайсет града изведнъж,
да улови тоя демон вездесъщ.
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани, сдушени във тайни места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно,
И тям на душата ставаше по-ясно.
.................................
.................................
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.

Той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и божий служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълни с яд и злост,
изрекоха подло: "Фанете тогоз!"
На кого ръката не благословия,
а издайство сърши, и гръм не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверна,
и кого родила една майка луда,
който равен в адът има само Юда
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,
Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни. Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде в мрака туй гордо страданье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси - грозно изпитанье -
един ответ даде и едно мълчанье
и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"
И никое име той не спомена.

Но тиранът люти да убий духът
една заран Левски осъди на смърт!
Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всякой по една секира
да уморят всичко, дето не умира:
зарад Прометея стръмната скала,
ядът за Сократа с клеветата зла,
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса -
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.

Той биде обесен.

О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
Под теб ний видяхме, уви, да висят
много скъпи жъртви и да се тресят
и вятърът южни с тях да си играе,
и тиранът весел с тях да се ругае.
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на геройте. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода,
за коя под тебе гинеше народа,
и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес
под тебе, бесило, правеше ни чест.
Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що "робство" се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело,
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!

[fred]

Пейо Яворов
По здрач

Света е между нас: от край на края
по здрач те призовах с последна мощ.
От пъкъл ида аз, а ти от рая!
По здрач те призовах, настъпва нощ.
В нощта ще дойдеш, - ще ли те позная?


Но като в гроб да спя съм аз готов:
душата ми привикна да не чака...
Светилника на своята любов
дигни високо и търси из мрака,
че няма кой да чуй сърдечен зов.

Намериш ли ме - нека ме разбуди
целувката на твоята уста.
И сепната душа ще се възчуди:
сънят ли оживява в самота,
зора ли посред нощ съня ми куди

[nhg]

Като прочетох предния пост се сетих за това:

СФИНКС

Зловещо се възема кървава луната
и никнат безпокойни сенки на нощта;
задавени въздишки — плаче тишината…
Сърце ми се не сепва, сам-само в света.

На спомени неволни сенките печални,
безкрайна върволица, никнат пред очи:
другари изнурени, дрипави и кални…
Сърце ми ги не вижда: вижда и мълчи.

Повехнали тела на блянове омайни,
разръфани шибои — нито дъх, ни цвят, —
пребулени се влачат плачещите тайни…
Сърце ми чуй-ме чуе, сам-само в цял свят.

И сфинкс един ме гледа — камък неподвижен,
с коварство притаено в поглед без лъчи,
унесено замръзнал, странен, непостижен:
сърце ми всичко знае — вечно ще мълчи…

П.К. Яворов

[fred]

Яворов е много лиричен, Дебелянов също, а по повод Свинкса се сетих и за Свинкса от форума, като асоциация само

[Kostadin`]

Гергьовден

"Паситесь, добрые народы!
Вас не разбудит чести клыч;
Начто стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь..."
Языков

Ликуй, народе! Старо и младо,
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и сички царьове земни,
поведе стадо с кривакът хубав
и с умни псета - министри верни,
без портфейли, но и без заплата,
на кои същ цар и да погледне,
"Блазе й - би казал - живей овцата
и от народът мой по-честито!"
И тръгна стадо с агнета дребни,
върви и крета от път убито,
та сичко младо под нож да легне
за свети Гергя - божи разбойник...
Бездушен, глуп, изгнил покойник
жертви ли иска? Иска овчарят,
гладното гърло, попът пиени,
както от тебе, народе, царят
иска за свойте гнусни хареми
и за тез, що те мъчат, обират;
а ти им даваш потът, кръвта си
и играйш даже, кога те бият!
На - днес богати и сиромаси,
пиени там - те песни пеят
и хвалят с попът бога и царят...
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчарят.


Христо Ботев

[fred]

Димчо Дебелянов
ЧЕРНА ПЕСЕН

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.

[mordohy]

Веднъж и аз умрях
то бе отдавна!
В чашата ми с вино те сипаха отрова,
не други,а приятели добри,
а в деня на моето погребение
,те притворно заридаха.


А знаете ли,че веднъж и аз възкръснах
и видях моите приятели пак на чашка
Как исках да скоча и да им отхапя носовете,
но си казах:
нека им стоят за да дишат,
а като се разлагам
-да се задушават.



Шандорф Петьофи.




Веднъж един човек в Париж
на члена си той казал-виж!
Със своето пиратство
отне ми слава и богатство,
а сега ,като мижитурка жмиш!

[drajko145]

ПРЕКРАСНИ НЕЩА ПИШЕТЕ !

БРАВО БРАВО !!!

[fred]

Давай и ти, пиши каквото ти е на душа и ти харесва от признати поети, важното е да не се повтаря.



Райнер Рилке

* * *

Какъвто да си, бягай вечерта
От стаята, която те гнети;
навън те чакат хиляди неща,
какъвто да си ти.
И с твоя поглед уморен – какво
че той към прага ти закотвен бе –
в пространството вдигни едно дърво –
самотно, стройно – под това небе.
Ти сътвори света. Той е голям,
узрял е като дума в тишина.
Ти вникваш в цялата му същина
и с поглед нежен го оставяш там...

[fred]

Маски – Владимир Висоцки
Не знам от кой е превода

Tуй криво огледало ме руши:
от него изигран, се смея кански –
Със кука-нос, озъбен до уши,
като във карнавал венециански.

Защо съм тук ? Какъв е този фарс ?
Да скоча ли със тях във танц лудешки ?
Дано под маската на всеки звяр
да има повече черти човешки.

С перуки, с маски – всички до един.
Кой приказен е, кой – литературен…
Палач – отляво, вдясно – Арлекин,
а всеки трети – просто главандурин.

Един белосва се усърдно там,
друг крие си лицето във гримаска…
А трети – вече няма сили сам
да различи дежурната си маска.


Уж скачам с кикот на хороиграч,
а пък отвътре мисъл зла яде ме:
ако е някой с маска на палач и
не поиска маската да снеме ?


Ако завинаги, от скръб разбит,
остане Арлекина с вид печален !
Глупакът пък – с глупашкия си вид,
съвсем забрави своя вид нормален ?

Но мен ме завъртяват в колелце –
прихващат ме; увлечен в танца, пляскам…
Виж ти !...Виж ти !...И моето лице
те всички възприемат като маска !

Фишеци и конфети…Нещо пак упреква ме
на всяка маска взора. И ми крещят,
че пак не съм във такт,
че съм настъпвал по крака партньора.

О, злите маски смеят се над мен,
а веселите – почват да злобеят;
зад криеницата – като зад бент –
лицата им човешки зеленеят….

Преследвам музите без свян и срам,
но да ги знам не искам аз самият,
че ако паднат маските – в миг там
полулицата си ще ми разкрият.

Но тайната на маските разбрах.
Уверен съм в анализа си точен:
прикритие е маската за тях –
щит срещу храчки и плесници впрочем.

Как честното лице да проверя,
как подлото да разбера без намек ?
Измислили са с маски те игра –
лицата си да не разбият в камък.

[Mirela]

ммм едно стихче за лека нощ макар, че на английски звучи по-добре ето го на български.

ЛЕКА НОЩ



Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!

Пърси Шели
Превод: Проф. д-р Симеон Хаджикосев

[fred]

А това ме подсети Джени и ръжта

Робърт Бърнс

В цъфналата ръж

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

Превод: Владимир Свинтила

[Mirela]

Сълза

В ръцете си без страх ще взема

това незримо късче лед,

изтръгната сълза последна,

ранила твоето лице.



С дъха си нежно ще я стопля,

с очи от жар ще изгоря

тъгата, вселила се в нея,

пленила топлото в леда.



С душата си ще вляза в тебе

на зимата ръцете ще стопя

сърцето ти ще грабна, с мене

на края ще го отнеса...

П.П няма да кажа автора, защото рискувам да ме убие

[fred]

В памет на Петя Дубарова, днес щеше да бъде на 47 г.

НОЩ НАД ГРАДА
Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.

И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.

Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност


ПРОЛЕТ
Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...
Със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим... Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече...