Page 5 of 5 FirstFirst ... 345
Results 61 to 70 of 70

Thread: Летописите на Mordohy :):):)

  1. #61
    Дърт гъзар от БКАР dimitar_vd62's Avatar
    Join Date
    Dec 2009
    Location
    Варна
    Age
    57
    Posts
    4,716

    Default

    "Спрях и започнах внимателно да оглеждам мотора. Жената също." - ей, апокалипсис да става няма се откажеш от тънката част.

    п.п. ясно де, жената е оглеждала мотора....почти винаги диагнозата е, че може би карбуратора е запушен.
    По некой път седа и си мисла, а по некой път само си седа...
    Alfa Romeo 156 1.8ts 1997 - ex.
    Alfa Romeo 156 1.8ts 2001

  2. #62
    гинеколог любител mirchozo's Avatar
    Join Date
    Jun 2008
    Location
    Добрич
    Age
    37
    Posts
    3,144

    Default

    Иво, чакаме следващия разказ, да знаеш че има интерес към темата, нищо че повечето не пишем за да не цапаме излишно.
    Alfa Romeo 159SW 2.4JTDm/20V 200* коня + 1 магаре зад волана.
    Ако искаш да си бърз-тръгни сам, ако искаш да стигнеш далеч-тръгни с приятели!!!
    Горе главата, нищо че е празна...

  3. #63
    чичка с очила и шкембенце Член на клуба mordohy's Avatar
    Join Date
    May 2008
    Location
    Кюстендил Перник.
    Age
    57
    Posts
    7,018
    Blog Entries
    1

    Default

    Добре! Ама то не става на сила. Трябва да ми дойде музата!
    Радвам се, че ви харесват.
    На където и да се въртиш, задника ти пак ще е отзад!
    Интелектуален кръг БКАР. Няма тема, която да не превърнем в плюскане и пукница.

  4. #64
    чичка с очила и шкембенце Член на клуба mordohy's Avatar
    Join Date
    May 2008
    Location
    Кюстендил Перник.
    Age
    57
    Posts
    7,018
    Blog Entries
    1

    Default

    Наздраве, братя и сестри! Сядам да ви разкажа една шантава история от преди няколко години. Имам едно апартаментче в Кюстендил, което от бивша гарсониера с много труд се превърна в едно уютно място, облицовано с дърво, дървена дограма и ръчно изработени шкафове. Ръчно изработените родопски китеници и тъкани черги стопляха не само краката но и душите на обитателите. По стените имаше снимки, ловни трофеи, пушки, а дори и молитвено килимче от Мека, подарено на майка ми от нейни ученици. И книги. Много книги. Над всичко това гледаше един часовник. От тия кичозните. Уж стенен, а всъщност с форма на ръчен, щедро окачен на стената. Позлатеният му корпус сигурно щеше да е безвкусен, ако не отговаряше на дървенията и честно казано си беше извоювал мястото там, защото майка ми го защитаваше яростно. Не знам какво ги свързваше, но той оцеля цял четвърт век там на стената. Майка ми почина и постепенно всичко замираше в едно друго измерение на един свят пазещ отминало величие на духа. Колко вечери е имало посветени ей така на изкуството, дървената философия или просто на виното....а и ракийката тоже....?
    Ходехме там по един път на две седмици или месец, както дойде. Щерката, както и батко ѝ обичаше да се рови по "съкровищата" на баба им. Там за мен беше и е свят различен от нашия. Там се потапях в оная аристократичност, която ме отпускаше и откарваше в други измерения. Да но това беше, преди оная гад дивата свиня да ориса в дена на раждането ѝ: " Да не ти слиза от главата". За дъщеря ми става въпрос и тя до сега все ми се катери по нея.
    По едно време стария часовник започна да си показва, каквото на него му харесва време.
    Щях да го изхвърля, но щерката успя някак си да го сваля и с часове го чистеше и му говореше, като на живо същество. Това за мене беше до немай къде щастие, да избегна катеренето ѝ по главата ми.
    - Тате, какво яде часовникът?- сепна ме тя.
    - Ами батерии. По-скоро батерия.-замислих се, кога за последен път съм я сменявал.
    - Хайде да му купим, тате!- примоли ми се тя.-Гладен е.
    - Добре. Ще го нахраня!- беше започнал да ми става симпатичен. -Обещавам!
    Обещах, но забравих. Ей такъв съм си.
    Минаха се два месеца, до като не забелязахме, че часовникът сякаш спира и се пуска, когато пристигнем. Явно топлината от климатика му събуждаше батерията.

    Тя намери стълбата и успя да я дотътри до хола. Качи се на нея и с малките си ръчички успя да свали стария часовник, който отдавна я привличаше. Тя взе кутия клечки за уши и започна методично да го чисти. По всички гънки и процепи. Той въздъхна и започна да усеща на ново онова старо чувство, когато всеки го гледаше, кога с тъга, кога с надежда. Спомни си колко пъти са го гледали с очакване. Колко радост и колко мъка е причинил.... Мнозина са го харесвали, други мразели, но никой до сега не беше му почиствал циферблата и фалшивите каишки.
    Той и помаха със секундната стрелка и тя разбра, че е уморен и гладен.
    -Аз сега ще кажа на тате.- каза тя и попита баща си, какво ядат часовниците.
    -Ти потърпи още малко. Той непременно ще ти вземе.-уверено рече тя и продължи да го чисти и гали, доверявайки му всички свои тайни.
    Баща ѝ забрави.
    Все по-трудно му беше да движи стрелките. Тогава реши.
    Нямаше друг, на когото да показва времето, освен на малката си приятелка.
    Когато тя си тръгваше, той спираше, за да запази последният заряд на своята батерия за Нея! Беше готов да умре, но искаше още веднъж да я види щастлива. Малките и нежни ръчички да го погалят и щастливите детски очички да го погледнат.
    Тя си тръгна, а той се сви, за да задържи последните йони в своята батерия, за да я погледне за последен път.

    Влязохме с жена ми в апартамента. Щерката се забавляваше в коридора с котката на комшиите.
    Направи ми впечатление, че часовникът е спрял точно, когато си тръгнахме.
    -Я, тоя най-после е спрял!- пошегувах се аз.
    -Стига простотии!-сепна ми се жената.- нали знаеш, че малката си го обича?!
    _Добре де!- не му мисля лошото....

    Улисан да вържа антената на телевизора чух едвам доловимо изщракване. Косата ми настръхна. Обърнах се.

    Малката гледаше съсредоточено в часовника. Секундната му стрелка леко подскачаше, до като не трепна решително и започна да цъка по циферблата. Тръгна на горе и почти стигна до 12 часа, когато изсмукал всичките си силици, замаха със секундната стрелка , като птица със счупено крило.
    Малката го гледаше как умира и сигурно си мислеше за бездушието ми...

    Накратко измъкнах една батерия от допотопното дистанционно на допотопния телевизор и я сложих в часовника.
    Той затрака бодро и сякаш всичко се оживи.
    От тогава редовно му сменявам батерията.
    А щерката като отидем, първо се изправя до него. И нещо си говорят. Тяхно си.
    На където и да се въртиш, задника ти пак ще е отзад!
    Интелектуален кръг БКАР. Няма тема, която да не превърнем в плюскане и пукница.

  5. #65
    Къръджия Liminat's Avatar
    Join Date
    Oct 2010
    Location
    Варна
    Posts
    637

    Default

    Как се казваше онова упражнение в борбата, за врат, на тепиха правиш мост и заставаш направо на челото си, за да заяква врата? Предполагам, че наблягайки на него, така добре си развил своето въображение и писателски талант
    Alfa Romeo 147 1.9 JTD

  6. #66
    чичка с очила и шкембенце Член на клуба mordohy's Avatar
    Join Date
    May 2008
    Location
    Кюстендил Перник.
    Age
    57
    Posts
    7,018
    Blog Entries
    1

    Default

    Quote Originally Posted by Liminat View Post
    Как се казваше онова упражнение в борбата, за врат, на тепиха правиш мост и заставаш направо на челото си, за да заяква врата? Предполагам, че наблягайки на него, така добре си развил своето въображение и писателски талант
    Ходене на мост! Прави и кръста гъвкав и силен.
    На където и да се въртиш, задника ти пак ще е отзад!
    Интелектуален кръг БКАР. Няма тема, която да не превърнем в плюскане и пукница.

  7. #67
    чичка с очила и шкембенце Член на клуба mordohy's Avatar
    Join Date
    May 2008
    Location
    Кюстендил Перник.
    Age
    57
    Posts
    7,018
    Blog Entries
    1

    Default Лява ръка

    Намерих един гулден. Беше стар, но лъскав. Имаше същият лъв като нашия, сами дето искаше нещо да набоде. Огледах го и тогава осъзнах, че беша най-дълго изработваната пара в моя живот.

    Седях на верандата на бунгалото и си правех равносметка на деня. Пийвах някаква месна бира, която получих от месните домакини в нещо подобно на кофа с капак и галех един рошав котарак. Котаракът се опитваше да ми се качи на главата и ако е вярно, че лягат на болната част, то той я беше уцелил. Крушката си има опашка. Запиването ми в това в това холандско градче, под ефекта на пеперудата беше заложено още преди четиринадесет години...
    Отпих от бирата, наместих котарака и се пренесох в ония щастливи времена, когато бях обикновен електротехник и с шлосерчето палехме огнището през нощните смени, на старата ковачница, вече никому ненужна и клепахме каквото ни попадне. Имахме си и учител - стария точилар. След година и половина реши , че сме готови и от секачи и тесли можем да минем на нещо по-сериозно. Дамаската стомана. Отне ни около половин година да разберем, че дамска стомана не се прави с бобовдолски въглища, а с дървени и ковашката заварка ни разкри красотата на иначе мръсната професия.
    По-нататък беше лесно. Правехме всякакви остриета, но с един основен недостатък. Бяха красиви, но не режеха. Не успяхме да получим твърд дамаск. Или не се заваряваше или после се пукаше и изкривяваше.
    Тъкмо се поотказзахме, когато попаднахме в библиотеката на едно книжле. Беше на руски, но с богато съдържание. Оказа се, че всичко е било под носа ми. Въоръжен теоретично, в първата нощна смяна започнахме да редим пакета:
    пила, ножовка, пила, гатерен лист,65 Г, ножовка ХВГ, пила и между тях Ст1. Мека шина за бъчви. Пилата е У10 и тн.
    Получи се много свирепа стомана. Разделихме я на две парчета и я усукахме в противоположни посоки. Турски дамаск. Оставихме я няколко дена да се отпусне.....
    Обаче съдбата си играеше с мен. Накратко, извика ме директора и ми направи предложение, на което не се отказва. озовах се във ВМЕИ Ленин, в машинен Факултет...., който успешно не завърших. Не го завърших, защото тогава послушах един евреин с рошави мустаци и с връзка с трамвая.
    Както и да е, бях се запилял за две петилетки. Заводът беше отдавна запустял, а аз имах нужда от колофон.
    Сетих се, че там го имаше с варели и речено-срорено зарових се след руините. Намерих буца, която би стигнала за десет електротехници за десет години, но нещо ме влечеше към старата ковачница.
    Влязох в нея. Вандалите бяха порутили всичко. само комина стърчеше и една дупка, в която бръкнах.
    Там бяха двете пръчки. Чисти, ръбати и сякаш ми казваха: Направи ни!!

    Имах един приятел, който заразен от "Шогун"даже се беше записал да тренира джудо. Вечен мърморко и дтрвен филосов, имаше отвратителния навик да е вечно прав. Понякога ме изнервяше, но иначе си беше съвсем наред. Той успя да намери една ковачница, където през нощта да си довърша работата. Две вечери всичко вървеше много добре. Парчетата се завариха без да се кривят и толкова добре стана, че реших да е само едно острие. Две вечери ми досаждаше със самурайски простотии, но на третата смени дразнителя с нещо островно, под формата на голяма бутилка "Гленморанги". Коване на желязо с уиски не върви, но след два часа потръгна. Острието добиваше вид на нещо стредно между сатър и зле изкована мотика.
    -Ето ти нещо-каза ми той и ми бутна един голям нож, който можеше да мине и за сатър с особена конструкция. Голям, леко извит и заточен само от едната страна, досущ като тесла.- Това е японски нож на главния готвач.-каза ми надуто и щеше да се пръсне от надуване.-Ха да те видя!
    Огледах творението си. С минимални усилия щях да го докарам. Започнах го, но това беше дълга и мъчителна работа. Хем гледаш да не го прегориш, хем под 600 градуса се съпротивляваше. За щастие бутилката беше голяма, а ония идиот не пиеше нищо друго освен вода от някой поток. На другия ден го изшлайфах и закалих и заточих. Режеше като бръснач и не се тъпеше. Шарките на дамаска изпъкнаха след киселината.
    Вечерта дойде да види дали съм жив след запоя.
    -Какво ще кажеш-рекох и му пъхнах острието в ръцете.
    Той го пое внимателно и се залюбува на шарките на стоманата, пробва го с едно въже и лицето му сияеше.
    Внезапно очите му се присвиха, ъглите на устата му увиснаха, хвърли презрително ножа и тихо каза:
    -В Япония лява ръка няма!
    - Как така няма , бе педал?! Тия там с какво си чешат задниците?!- набирах и други аргументи, но по благосклонният му поглед разбирах, че кретенът пак е прав.
    На следващият ден ми изчете цяла лекция, как в Япония всички се учат да режат и колят само с дясна ръка.
    Както и да е, дълго време му правех дръжка от слива. Даже преседя на майка ми във фурната около половин година. Накрая намерих една кутия от четки за рисуване, която му пасна. Получи се мног красива, но безполезна вещ, която напъхах в багажника на колата и там преседя две години .... до снощи.

    Беше ми писано да карам даскали до Холандия.
    Last edited by mordohy; 30-10-2018 at 18:52.
    На където и да се въртиш, задника ти пак ще е отзад!
    Интелектуален кръг БКАР. Няма тема, която да не превърнем в плюскане и пукница.

  8. #68
    лют бакшиш от БКАР 546's Avatar
    Join Date
    Jul 2010
    Location
    Варна
    Age
    51
    Posts
    1,054

    Default

    Я ,чичката скочил у гьола на черната м гия.Дай п-скоро продължението ,че ми стана интересно
    Малко хора са наясно колко точно магия и металургия си вкарал в железото!Евала!
    Най-ми хареса за фурната..
    Аз вместо цялата тая гимнастика бих си купил един Солинген,ама са грозотия.
    Ковашка заварка+Гленморанж=красота по Пернишки
    Снимка няма ли?
    Last edited by 546; 31-10-2018 at 00:14.

  9. #69
    чичка с очила и шкембенце Член на клуба mordohy's Avatar
    Join Date
    May 2008
    Location
    Кюстендил Перник.
    Age
    57
    Posts
    7,018
    Blog Entries
    1

    Default

    Автобусът им се счупи, точно преди да тръгнат и трябваше да се оправят кой както може. Натоварих майка ми и още две луксозни дами в Жабока и потеглихме. Стигнахме навреме и холандците бяха изумени от возилото ми под формата на АУДИ 50. Модел рядък и на изчезване. Таратайката обаче беше корава и доста чевръста. Ходех на каналите за риба, през деня, за което котаракът ме обожаваше, а вечер пиех бира с книга в ръка. Книга силно казано. Беше учебник по стокознание на хранителните продукти. Четивото ми остана от една друга история с една особа, която учеше… Ама….. това не ви интересува. И така няколко дена, до като нашите домакини решиха да ни водят на японски ресторант. Малко екзотика демек, за провинциалистите на Европа. Припомних си всичко за подобни мероприятия, даже потренирах с две клечки.
    Посрещнаха ни като с всички салтанати, като истински гайджиновци, каквито си бяхме всъщност. Всички гледаха строго и седяха, сякаш са глътнали бастуни. Аз обаче реших да се забавлявам. Опитах от всичко и не пропуснах нищо. По едно време се надпреварваха да ми поднасят всякакви гадости, но си имаха работа с рибар. Нямаше нещо, което да не бях готов да го сложа на куката.
    Сакето не ми вървеше, но както се казва: потръгна.
    Постепенно хората се поотпуснаха и започнаха да общуват на оная смесица от езици, в която се получаваха забавни недоразумения.
    Особено ми хареса една риба. Тънки резенчета филе с купичка сос. Филето се топеше в устата, а сосът създаваше неповторимо усещане на езика. Никога не бях ял нещо толкова просто и изискано.
    На някой му направи впечатление физиономиите които правех, защото ми донесоха втора порция. Една добре изстудена каничка с нещо като ракия и правеше компания. Домакините се впечатлиха. Оказа се, че това е питието на главния готвач и много малко, да не кажа на никой не беше оказвана такава чест. Отпих от ракията. Имаше особен вкус, беше силна и само след около минута буквално ме дрогира. След няколко минути пак ударих една юнашка глътка, но забелязах, че ефектът не е така силен както при първата.
    На втората каничка съвсем изчезна. Хората лека-полека напуснаха ресторанта и останахме само ние. Попитах собственика, не може ли да покани шефа на ресторанта при нас. Той стана и се шмугна в кухнята. След малко се върна с необичайно висок японец с безупречно чиста униформа. Всичко беше толкова бяло, та чак беше неприлично, сравнявайки го с балканските му братя. Беше около 40-45 годишен, с тъжно, но същевременно състрадателно лице. Представи се някак плахо и се опита да запомни имената на останалите. Оказа се, че краткото ми име си го имат и те.
    Имаше нещо, което не ми даваше мира. Като да имаш остър маясил, а да си с тесни дънки на сватбата на сестра си.
    По едно време разбрах! Дясната му ръка се оказа отрязана до лакета. Усети изуменият ми поглед и се стегна, очаквайки реакцията ми по нататък. Сякаш чакаше някаква присъда.
    Понаместих си задника, поклоних му се най- официално и помолих да му преведат
    -Ихиро сан, сега още повече оценявам вашето майсторство и ви благодаря от все сърце. –събрах си наличните познания и изстрелях- Аригато годзиамашита , Ихиро сан.
    Той ми се поклони, аз му се кланях, до като не замениха сакето с датска водка, а нашата „каничка“ определено порасна с поне две степени в йерархията. Ихиро също се отпусна и ми разказа, как вървял много добре в професията, когато катастрофирал с мотор и му ампутирали ръката. За останалите бил вече пълен инвалид и само това, че имал щастието да работи в американска фирма и да има американска застраховка му позволила да не гладува и да има едно сносно битие. Оказа се, че сме родени е една и съща година. Годината на водния тигър. Решил, че след като Япония не го иска, то той може да се прояви някъде другаде. Така довтасъл в Холандия с един търговски кораб. Капитанът го изритал от кораба и го довел в тоя ресторант, защото си хабял таланта на него. Абе шантава история. Тя е още по-шантава, защото трябва да отговоря на въпроса, който вече всички си задавате: Абе тия двамата на какъв език си говорят!? На три: булеварден, пиянски и на…. Руски.
    На третият ден от пристигането си тук успял да се сбие с някакви докери, които очевидно са си мислели, че всеки японец е и каратист. Така попаднал на бъдещата си жена в травматологията. Около година не искали да си признаят чувствата, до като не омръзнали на всички и взели, че ги оженили под административен предлог. Каквото и да означава. А сега ето ви и пикантерията:
    Жена му Кургана, така се казва е от едно „градче“ Анива до Южно Сахалинск. На Сахалинския полуостров, а той от северната част на префектура Сапоро. Расли са на един хвърлей разстояние, а са се намерили на другия край на света. Както и да е, тя също беше с дръпнати очи и си бяха лика-прилика.
    Привършихме с порасналата каничка. Излязох със стабилна походка и отидох до Жабока. Хубавото му на това градче е, че всичко е на пет минути.
    Взех ножа и се върнах обратно. Някой тъкмо разказваше плоския виц за едноръкия готвач, та трябваше да обяснявам що е това кюфтета и как се пълнят чушки. Даскалите ревяха от кеф, а аз седнах срещу моя нов приятел и хубавата му жена. Забравих да ви кажа. Беше ослепителна красавица с една строга хубост. Но това е нищо. Като бивша гимнастичка имаше божествена походка и подлудяваше мъжете. Мразех я, защото го знаеше и им замътваше главите. Обаче за нея беше важен само Ихиро. Очевидно имаше взаимност, защото успешно се размножаваха. Имаха вече три деца и не мислеха да спират. Ама се отплеснах.
    Поставих кутията пред себе си . После я преместих пред него и казах;
    - Прав сте Ихиро. Всичко е карма. Ние му викаме съдба. Някога гоних ками, тоест напих се като казак и създадох най-безсмисленото нещо. Японски нож на главния готвач за лява ръка. Сега виждам, че няма нищо случайно, както казваше стария ходжа в Добромирци.
    - Ихиро извади ножа и му се залюбува. Дамаскът се беше още повече очертал, а дръжката преливаше от черно в кафяво, та чак до жълто. Всичко това прорязано от розови ивици.
    - Както го държеше замахна и отряза, съвсем чисто един букет от цветя, които очевидно все още не ставаха за салата!
    - -Аригато годзиамашита, Иво сан. – каза Ихиро , поклони се с допряна до челото си кутия с ножа.
    - Ааааа! Да си ги нямаме такива! Ножът не се подарява. Давай някаква монета!
    - Във всеобщата врява се изгуби превода и той отиде с твърда крачка до кухнята и се върна с една солидна пачка. Разбра, че номерът му няма да мине и донесе още една. Повече нямаше човека. Накрая някой му обясни, че не искаме пачки, а някаква монета.
    - …….. Дълго след това му разказвах, защо нож не се подарява. Толкова дълго, че посрещнахме изгрева.
    - А ракията се оказа някаква тайландска, но със змийска отрова.
    - А филето…. Не било никакво филе, а черен дроб от някаква риба, дето точно дробът и бил отровен.
    - Последното го научих от сестрата на Кургана, която беше дошла да види какво става.
    - То после стана една….
    - Добре, че бяха оправили даскалското бусче.
    - На Сахалин има много отзивчив и бих казал красив народ.

    ---------- Post added at 22:12 ---------- Previous post was at 22:11 ----------

    Quote Originally Posted by 546 View Post
    Я ,чичката скочил у гьола на черната м гия.Дай п-скоро продължението ,че ми стана интересно
    Малко хора са наясно колко точно магия и металургия си вкарал в железото!Евала!
    Най-ми хареса за фурната..
    Аз вместо цялата тая гимнастика бих си купил един Солинген,ама са грозотия.
    Ковашка заварка+Гленморанж=красота по Пернишки
    Снимка няма ли?
    Нямам снимки. Имам от сегашните ножове, но никой не е като този. Представяш ли си! Правиш нещо перфектно, а се оказва пълна глупост. После....
    Last edited by mordohy; 13-11-2018 at 18:21.
    На където и да се въртиш, задника ти пак ще е отзад!
    Интелектуален кръг БКАР. Няма тема, която да не превърнем в плюскане и пукница.

  10. #70
    чичка с очила и шкембенце Член на клуба mordohy's Avatar
    Join Date
    May 2008
    Location
    Кюстендил Перник.
    Age
    57
    Posts
    7,018
    Blog Entries
    1

    Default

    АРХИД
    Седяхме на една пейка в Разлог с жена ми , а малката ми дъщеря си играеше до статуята на един великолепен пръч. Имаше нещо особено в него. Всеки детайл си беше на мястото и сякаш искаше да каже нещо. Такива статуи не се правеха току-така. Те трябва да ти дойдат от някъде в съзнанието , да те обсебят, дълго време да ги носиш и чак тогава да ги пренесеш в глина, мрамор или метал. Мързелувах под пролетното слънце и го зяпах.
    -Завиждаш ли му- сепна ме жена ми!?
    -За какво?-не разбрах аз?
    -За дисагите между краката-рече ехидно и пак се зачете в някаква брошура за дамски мазила.
    Станах и го огледах отзад. Имаше внушително мъжко достойнство. Това още повече затвърди мнението ми, че авторът е искал да каже нещо повече. До като се глумех със загадката се изтърсиха два автобуса с туристи. Две дами на средна възраст се приближиха и му се залюбуваха. По едно време съзряха тупурдаците му. Ококориха очи като пуритани разглеждащи клозетна живопис, стиснаха с коленете дланите си, приклекнаха и сигурно се изживяваха във фантазиите си като любовници на пръча. Не бяха далеч от истината.
    Очевидно им изглеждах като местна забележителност, защото се обърнаха към мене:
    -Знаете ли историята на тоя красавец?
    -Знам я-рекох- но е малко дълга.
    -Нищо. Ние имаме време.
    -Слушайте тогава-жена ми ме погледна из под вежди, но аз се бях зареял и върнал хилядолетия назад!
    Живял някога по тия места момък. Бил обикновен козар. Силата му била пословична. Дори дивите зверове му се подчинявали. Но той имал особена сила. Силата на живота. Дори на краката имал дрънкулки, за да предупреждават малките гадини, за да не ги стъпче. Били са варварски времена, когато свирепите езически богове изисквали кръв и жертвоприношения. Човешка плът и кръв. Отдавна се носела легендата за човека, който ще положи началото на една нова епоха, но каква? Никой не знаел.
    Тогава потокът не е бил така опитомен. Течал е между камъните и е образувал няколко вира, преди да се влее в езерото. На него момъкът водил своето стадо да се напие с вода, но само до втория вир. Надолу не бивало. Поверието гласяло, че злият бог на езерото Охро ще го убие. Една сутрин една от козите паднала в потока и той я понесъл. Опитал се младият козар да я извади, но неусетно се озовал до езерото. В него плували риби, патици и всякаква друга гад. Но нямал време да ги гледа. Дъхът му спрял от младо момиче с особена красота. Той бил виждал много красиви момичета и не една въздишала по него, но от никоя не му се подкосявали краката, както от нея. Тя го видяла, погледите им се срещнали и разбрали, че са обречени един на друг за цял живот. Това била Ела. Дъщерята на Охро. От любовта им цялата долина разцъфтяла. Всички видели едно ново начало. Нарекли момъка Архид. От гръцкото „архи“, което означава „начало“.
    Но злият Охро разбрал за любовта им. Не го трогнали нито сълзите на дъщеря му, нито молбите на хората и животните. Той превърнал Архид в пръч, който да води стадото. Оъ ъогава всеки пръч стои в началото на стадото и го води напред. Дълго търсила Ела своя любим. Един път тя видяла стадото. Приближила се до страшния пръч и нещо в очите му я привлякло. Познал я Архид и повдигнал муцуната си, сякаш нещо да и каже. Толкова любов и мъка имало в погледа му, че тя се навела и го целунала по муцуната. Треснал гръм, който убил злия Охро, Архид се вкаменил, а Ела се превърнала в стройно дърво. Така майката Природа възстановила равновесието. Скоро се разбрало, че Архид, както всички го знаели, има особена сила. Хората го галели по мъжкото му достойнство. От това жените лесно забременявали и раждали, а мъжете се сдобивали с мъжка сила. Младите моми го целували по муцуната, защото вярвали, че така пращат послания на своите любими, които са по гурбет или в казармата.
    Минало време и камъкът се напукал и статуята се разпаднала, но духът останал. Така и трябвало. В много статуи подред се вселявал Архид. На много хора дал радост и щастие. Правели го от бронз, дърво, мрамор или просто го изобразявали на монети и медали. Но винаги първо се явявал на склуптори и художници. Това е новият Архид!
    Замълчах в непразна тишина.
    Жена ми ме гледаше с поглед вещаещ убийства и изтезания, а двете дами по движението на главите им съдех, че още преживяват историята на Архид и Ела. Скоро станаха и се отдалечиха.
    -Че си пълен идиот го знам отдавна, но че така ще се гавриш с хората…..-жена ми набра скорост- Сега остава да видим, как два автобуса хора чешат пръча по ташаците!
    - Дай да се махнем от тука и само гледай-рекох и забелязах, че слушателките ми вече разнасяха историята, но явно се притесняваха от нас.
    Махнахме се надолу в парка и зачакахме. Скоро една група се приближи. Огледаха се , дали някой ги наблюдава и скришом почесаха Архид на правилното място. След тях се престрашиха и други и скоро веселбата започна.
    Жена ми ме гледаше хем осъдително, хем с възхищение, тръсна с глава и рече- Как пък ти дойде това в главата?! Голямо магаре си. Да накараш горките хорица…..
    -Не съм си измислял нищо. –рекох- Историята ми я разказа ха преди малко.
    -Кога?!
    -Ами преди малко.
    -Кой?-тя се огледа.
    -Е как кой?! Разказа ми я............ Архид!
    На където и да се въртиш, задника ти пак ще е отзад!
    Интелектуален кръг БКАР. Няма тема, която да не превърнем в плюскане и пукница.

Page 5 of 5 FirstFirst ... 345

Posting Permissions

  • You may not post new threads
  • You may not post replies
  • You may not post attachments
  • You may not edit your posts
  •