Член на клуба
Баба Яга
При който и открит рудник да отидете, независимо какво добива: въглища, руда или просто камъни, там ще откриете една глутница от всевъзможни помияри, с най-причудлива окраска и козина и никой не може да се оправи с родословното им дърво. Нашият рудник не правеше изключение. Някой път ще ги опиша в друг разказ, защото заслужават отделно внимание. Те се раждаха в калта, живееха под открито небе и пак там умираха свободни. Ядяха всичко, що става за ядене. Бяха глутница със строга йерархия и водач им беше една кучка, която по фотографии беше на 26 години. Представете си сиво-черния койот от филмчето „койотът и бързото пиле“ и ще добиете бегла представа. Вечно парцалива, с черни очета и остър нос, тя беше карикатура на куче. Ушичките и бяха вирнати и с пречупени върхове. Оплезила език и с черните си очета беше толкова грозна, че нямаше как да не се влюбиш в нея. Тя решаваше кой какво ще яде и къде му е мястото. Имаше точно четири кила , проскубана козина, ребра и кожа, но се разпореждаше с останалите хибриди.
Всички очаквахме взрива! 20 тона взривно вещество трябваше да направят част от планината в чакъл, камънак и пясък. Кучетата се държаха възбудено, като пред взрив, но най-забележителна беше Баба Яга. Баба тичаше , ровеше със задните лапи, скимтеше и душеше. Цялото и същество се вълнуваше. Отиде до главния сапьор и сякаш го подкара да бърза, а той я погали и каза: Е почакай още малко! Преди три години я заварих замряла, но я взех на особен оклад и живна. Всъщност оцеля и ми даде щастието да я опозная.
Чуха се слаби изщраквания, полето се изду, а после се разпукаи чак тогава се чу приглушен гръм.
Баба вирна опашката и хукна към взривното поле. Обикаляше камъните, душеше и скимтеше и така всеки път.
Това поведение ме озадачи. Реших да се консултирам със стар приятел кинолог. Описах му ситуацията и поведението ѝ, а той веднага отсече: Това е куче спасител!
-Абе какъв спасител е!? Тя е повече койот, отколкото нещо друго!
-Офффф! Изоставаш! Защо си мислиш, че спасителите са само немските овчарки?! Хората вече и плъхове използват. Някой , предполагам служил като граничар я е обучавал от скука, а тя явно е много умна и …абе натам знаеш.
Разгласих навсякъде новината и с Баба започнаха да се отнасят с нужното уважение. Първо на нея ще дадат вкусотиите. Шофьорите и разнасяха славата и стана местната атракция. Ходеше с мене навсякъде. Единствено три дена лежа, когато се биха с глутница чакали. Битката продължи цяла нощ. На сутринта Чарли беше с окървавена муцуна, Боби с разкъсано ухо, Райка куцаше, Агнето го бяха ухапали по лапата, Мравояд беше с разкъсана кожа на плешката. Някой го закърпи с конец, Чубака беше цялата омазана в кръв, но дългата и козина я беше предпазила. Баба беше най-зле.
Влачеше си краката, но не изпускаше глутницата. Всички кучета бяха с ясното съзнание на изпълнен дълг.
Преди месец бяха дошли от Общината и ги бяха кастрирали. Всички без Мравояд! Беше ги изпохапал и запазил джингълбелите. Преди седмица си доведе Агнето и станаха семейство.
Останалите обаче загубиха хормоните, а от там и силата.
Не разбирам безразборното кастриране!
Кастрират не злобните кучета, а тия, които могат да хванат най-лесно. И оная баба от Трън какво казваше: Ама они ни апат. Не ни ебат!
Както е тръгнало, след десет години няма да можеш да си намериш здраво, нормално куче.
Преди около десет хиляди години човекът е опитомил коня, кучето и котката. Конят е ясен. Кучето е пазело от едри хищници, а котката от гризачи и влечуги.
С поголовната кастрация, тия наши питомни животни, макар и улични ще изчезнат и на тяхно място ще дойдат мечките, вълците, чакалите, змиите, поровете, невестулките…. Природата празни места не търпи. Ето защо има паметник на Сибирската котка в Ленинград. Спасила е града от плъховете. В Истанбул котките са на почит. Говоря за уличните. Всеки ще им даде храна и ще им помогне, защото хората знаят, че те пазят крехкото равновесие.
Отплеснах се! Както винаги.
Баба се беше прочула от шофьорите по цяла България. Снимаха се с нея, скубяха от козината и за късмет, а тя сякаш разбираше собственото си значение.
Кучето Спасител се радваше на особено внимание, а само аз знаех истината.
Мина около година. Аз си я обичах и тя ми отвръщаше със същото.
Пак имаше взривяване.Тя скимтеше, пролайваше и се въртеше, до като земята не потрепери от взрива. Баба излая и се шмугна в гъстата мъгла от прах и остатъчни газове. Нека си спасява! След около час тя задраска с лапи по вратата на бърлогата ми, като скимтеше настоятелно. Отворих вратата и ….Държеше в муцуната едно предно заешко краче с малко кожа. Постави го пред мене със сияещ поглед и сякаш ми каза: Яж, като си толкова смотан, че не можеш сам да си хванеш….
Тогава ми светна!
Никакъв спасител не беше.
Просто след взрива намираше останките на избитите животни.
Още по-мила ми стана.
Изнизаха се три-четири години.
Баба беше постоянно с мене. Подвизите и набираха сила.
Вдигахме около десетина тона машинария. Трябваше да я курдисаме на около седем метра височина. Тъкмо я за вдигахме и Баба пощуря. Захапваше ни за глезените, лаеше и ни се караше. Накрая краниста ни се скара: Или да и теглим шута или да се махаме. Стояхме глупаво около машинарията, чудейки се :сега ли да набием Баба или по-късно?! По средата на дебатите въжетата се скъсаха и оцеляхме благодарение на слуха на Баба, която беше чула, как се късат въжетата.
-Ела да си вземеш тоя помияр!-това беше багеристът на далечния багер.- не ме пуска в багера. Ако и тегля един шут ще иде чак зад баира, ама заради тебе…
Запалих първото ми попаднало возило и отпраших към багера. Няма да ви отегчавам! Пепелянка беше влязла в кабината. После багериста само под опашката не я цунка.
Времето неумолимо напредваше.
Беше валяло дъжд. Баба престана да се храни и понякога залиташе. Все още обичаше да я сложа на коленете и да и скубя старата козина. Останалите кучета и носеха храна и я обгръщаха за през нощта.
Сондата обаче я върна към живота. Тя дупчеше планината, за да натъпчат с взрив полето. Два дена това я разбуди, даже започна да се храни.
Времето наближаваше.
Взрив и всичко потреперя.
Тя стана, излая и хукна към взривното поле.
На втория скок се вцепени, наклони се на една страна и падна в локвата. Крачетата и подритнаха няколко пъти и тя беше вече в ПОЛЕТО. Нейното поле. Надявам се да е там вечно.
Вдигнах телцето ѝ. Едва ли имаше повече от два килограма. Сложих я на една дървена макара. Колегите започнаха да си спомнят случки с нея. А аз загубих същество, което ме обичаше.
Някой изкопа от плановете, къде няма да се копае. Тоест няма да се развиват рудниците.
Откарах ме я и а погребахме под един дъб!
След месец отидох да поставя някакъв знак. Обаче ме бяха изпреварили. Някой на плоча от хардокс 40х50 см беше написал с електрожен:
Баба Яга-куче спасител
Няма тема, която да не превърнем в плюскане и пукница.
Reply With Quote
