Летописите на Mordohy :):):)

[viki]

Най-после всички разкази на mordohy събрани на едно място
Винаги е успявал да ме усмихне с неговитете истории(а и не само мен ) и се надявам да допълва темата регулярно


Сбогом на оръжията!
цък
Братя и сестри, вярвате или не, имам три пищова и една култова пушка, всичките нашарени от отговорни другари във връзка с мои геройства. Колкото повече одъртявам, ги класифицирам, като безумства, ама явно нямам вече трезва преценка.
Преди 14-15 години ги изритах в пенсия и от тогава, дори и не съм ги виждал.
Причината още не съм си я изяснил, ама повода го помня и до ден днешен!
Беше слънчев пролетен ден, когато разстенията се събуждаха, кучетата се гонеха, грозните иначе джанки цъфваха и в атмосферата се носеха ония ухания, които караха момичетата да слагат късите поли, а мъжете да оглеждат крачещите пред тях самки с влажен поглед и надути панталони!
Намирах се в култов сервиз, известен с калпавите си, но винаги отзивчиви майстори.Пиехме бира и си помпахме самочувствието, когато пристигна известна мутра, заедно със скандално скъпата си въздушна пушка.
Аз блеех и се възхищавах на циментовия дирек, който държеше жиците на целия квартал.
Беше уникален!
Разпределяше тока на три страни и колкото повече го гледах, толкова повече виждах, че е съвършен.
Няма по-величествена гледка за един ел.техник, от добре оборудвания дирек. Един такъв със симетричните си чашки,добре затегнатите връзки и бодро опънати кабели.
Красота!
Явно имаше и друг почитател!
Почитателя беше един наперен врабец, с малка сламка в човката си, който хем я държеше, хем се кокошинеше, хем сякаш искаше да каже гордо:
–Аз имам сламка!
Оказа се, че си търси самка!
Тя след малко се яви и танца му стана още по настоятелен.
Явно измърморих нещо, защото всички се впериха в гледката.Даже и децата се укротиха и поеха своята доза от сексуална култура.
По едно време самката се престраши и кацна до своя избранник.
Той пощуря от радост и гордо прие ласката и!
Все още със сламката в човката си, като гарант за добро гнездо, той се покатери над избранницата си и всички усмихнати и радосни, сякаш бяхме на мястото на щастливия врабец....
Усетих, че ме докосва цевта на пушката.
Изстрела покоси и врабеца и избраницата му, преди да го фрасна по чутурата.
Умряха преди да паднат на земята.
Две врабчета!
Залисани в любовна игра!

***

Реквием за една Алфа!

цък

Вчера се събудих от странен сън!
Сънувах необикновенно големи стволове!Чудех се, кой ли кретен ги е отрязал тия дървета!? С какъв акъл!
Не заспах до сутринта, а аз съм известен поспаланко.
Сутринта тръгна за работа по обичайния маршрут, тоест по бучинските дупки и криво-ляво се дотътрих до околовръстното на София!
Алфи усети, че дупките свършиха и изръмжа доволно!
Тамън да му сложа 5-та, щото бях вече с около120 и разбрах съня!
Вещаеше щета и загуба.
Махнах си моментално крака от педала за газта, а Алфи някак укорително с гласа си ми отвърна!
И лентата се завъртя!
От нищото, или по-точно от калта изкочи едно БМВ и кацна напреко на пътя, на не повече от 8-9 метра.
Не можех да направя нищо!
Преминаха на забавен кадър , първия ми ловен излет, първата целувака...
А отсреща сковани от страх и ужас ме гледаха две очи, които се уголемяваха все повече!
Алфи се вряза като камикадзе, с ясното съзнание, че е по-добре да свърши така, отколкото осран от пуйки и кокошки в някой заден двор!
Не почувствах удар!
Всъщност не чувствах нищо!
После..
После очаквах болката,но не ме болеше нищо!
Всъщност нищо ми нямаше!Щеше да ме боли после. като осъзная какво е станало
На идиота, на който Алфи му вкара колонката до средата на купето също му нямаше нищо, акъла най-вече!
С размазана предница и покривено купе, Алфи сякаш беше заспал доволно своя вечен сън!
С ясното съзнание, че ме е спасил за последен път!
Вечна му памет и мир на тенекиите му!
Амин!

***
КОЧ
цък

Не знам , дали знаете, ама коч е прабългарска дума , а не турска.
Днеска срещнах един великолепен екземпляр и той ме наведе в едно щастливо и плодотворно минало.
Годината беше 1978 и а тамън се бях върнал от риболов, гащите ми бяха пълни е дрбна риба и само си мислеех за душа и купона с приятелите, които се бяха върнали от училището от Широка Лъка, когато звънеца плахо извъня.
По онова време не се звънеше, а и никой не заключваше.
Отворих вратата и ахнах!
На вратата седеше едно човече, с нови изгладени потури, везано елече и грижливо увит червен пояс.Кехлибарената броеница и новите гумени галоши , допълваха картинката.
Такива екземпляри не бяха радкост, особено наа петъчните молитви или на големите мюсюлмански празници.Все пак , това се случваше в Златоград, а там нямаше никакво значение, какъв е празника.Честваше се от всички.
Спътника му , обаче заслужаваше особено внимание.
Беше млад огромен коч, със златиста козина, вдигнал гордо глава и ме гледаше, както Швейк гледа любимия си поручик Лукаш!
От напора му да влезе вътре, разбрах, че е от тия животни, които свободно се движат по къщите.Тайната на златистата му козина я рзбрах по-късно.Тогава си обясних и легендата за златното руно.Тя му даде и името-Арго.
Та аз седях и гледах коча, който напираше да влезе вътре, а амуджата попита:
-Тука ли живее другарката Ненова!?
-Тука, викам, ама сега е в Пловдив да чете лекции.
–Тъй син, ти нейното копелче ли си!?
-Аз съм - викам!
Слушай, дечко!Тя изучи дъщеря ми и аз нарекох тоя коч на нея!В нашия род, толкова учен човек не сме имали никога!Амуджата, говореше, че е изкарала гимназия, а мама я готвеше зча университета.Той не знаеше, но после тя стана известен журналист.Сега работи за снн.Тогава, обаче той не знаеше, какво му готви съдбата.
Коча, разбрал,че трябва да влезе в по-интимни отношения, ако не иска да бъде заклан, беше започнал да дъвче левия ми крачол/
Ситуацията беше много итересна.
Нямаше какво друго да направя, освен да приема коча.
Не можех да го върна,щото щях да направя за резил човека.
накратко, после дадох коча на една комшийка, а тя, покрай него завъди цяло стадо.
Коча доживя с децата, който го къпеха и решиха до 18 годишна възраст.
Добичето защити стадото си от един Камаз и умря под гумите му.както Карнобатския коч, дето направи челен удар с бързия влак.
Все пак и до ден днешен се сещам за хората от Аламовци! И за коча им!
Разбрала, че не искаме да стъпваме по руното на коча, тя изплете едни уникални чорапи на майка ми, които тя нама да обуе никога.И до ден днешен ги пази и за нея са най-голяма награда.

***
Агнеса

цък

Случвало ли ви се е, да имате някакво чувство и да не можете да избягате от него! Аз го имам и ще ви го натреса, дето се вика, та дано се успокоя!
Беше чудното лято на 1979 година.
Приеха ме предсрочно комсомолец, а клуба ни Дан Колов, въпреки всички перипетии стана шампион на зона Тракия! Не беше лесно! Това е Златогреад, Смолян, Мадан, Чепеларе, Пловдив, Асеновград, Кърджали и все култови средища на свободната борба.
Събраха ни една група и ни изпратиха на летен лагер-школа в ГДР.
Лагера беше втори по големина, след Артек, в окръг Зул, на няколко десетки километра от Ваймар.
Богатото културно наследство на региона ни накара да четеме Шилер и Гьоте, както и да оглеждаме талиите на хубавите моичета, около нас.
Не знам как стана, но около мене се завъртя едно момиче, най-хубавия модел на северните германки.
Беше дългокрака, стройна, пепеляво-руса хубавица с дълбок алт. Още тогава разбрах, какво означава "изкрящи очи".
Очите и изкряха и още усещам фините и пръсти по гърба си.
Разбира се, ние си бяхме балкански говеда и много скоро си организирахме секта по борба в лагера,
Германците бяха възхитени и редовно идваха на тренировките.
Много обичаше, когато съм се изпотил от борбите, да ме бърше, чеша и масажира. просто ме изяждаше!
Ние смърдяхме на пръчове, но както се оказа е от силния тостестерон. Останалите миришеха , просто на леш!
Дрънкам ви тия простотии, защото имаха значение. Те са валидни и днес!
Любовта ни беше спонтанна и всеотдайна.
Тоест аз я скапвах от целувки, тя ме гушеше и ме представи дори и на семейството си, а аз се дървех, като войник на пост пред знамето!
Съдбата ни срещна след 3 години, когато бях Вършавски Ефрейтор от ВВС, а баща и се оказа наш командващ.
Тогава изживяхме наистина любовта си, а после...
После аз се прибрах и всичко затихна, като летен повей, който минава и се губи зад драките на ливадата.
Седяхме си на плажа на Тузла, аз Йоан, бай Тодор и Мими, братовчедка на майка ми! Тя е синеока хубавица с дълги мигли и точно за това Йоан я мразеше, щото според него, всички я мислеха за моя жена и не можех да си сваля гадже, което той си го беше поставил за цел! Сега е по консервативен, но тогава нямаше задръжки.
Тамън се чудехме, къде да отидеме на разпивка, когато сред мержделеещите се крака видях нещо много познато.
Бяха женски крака, от коляното на долу, но ме развънуваха истински.
Първо опипваха, а след това леко се полагаха на горещия пясък.
Не знам как съм гледал, но Йоан каза:
-Тате, какво става!?
Оказа се, че и тя ме е фиксирала!
Изправих се!
Срещу мене вървеше Агнеса!
Беше понатежала малко, но огъня в очите и беше същия.Така само по едни бикини я прегърнах, без да ми пука за нищо.
Света се завъртя и аз пак бях палавия лагерник от онова време.
След известно време се осъзнахме и запознахме приятелите ни.От моя страна са познатите муцуни, но тя имаше една дъщеря. Родена 1983 година. С Йоан си паснаха веднага, но имаше нещо недоизказано!
Те си общуваха далеч от нас.Дори и сега, зад гърба ми!
Идилията ни продължи цял месец. Не исках да свършва, но уви тя изчезна, без да ми остави никаква надежда!
Аз обаче знаех!
Ивон имаше същите две бемки на гушата, които имам аз, майка ми, сина ми и са общи за кюркчинския род.
Все още я сънувам!
Хубава и силна жена, която не иска нищо друго от мен, освен любовта ми!
Всъщност знае , че иска всичко!
Пълното и име е Агнеса Линдеман!
Обичам те, Агнеса!

***

Илачи-само за пълнолетни

цък

Миджу Кадир, беше абсолютно средностатически родопчанин.
Влязъл като редник на Н.В. в родната казарма, изкарал храбро втората световна война и се прибрал на село с войнишки кръст , ефрейторски нашивки и ревматизъм.
Построил си голяма каменна къща и се оженил , работил по мините и след ранното си пенсиониране се прибрал на село да сади тютюн и картофи, да отглежда овце и къде без традиционната кравичка от храброто "сиво родопско говедо".
Изучил децата и всичко вървяло безметежно, до като годинките не напомнили за себе си!
Разболяла се баба Минка.
Какво ли не пробвали.
И ходжата и чел и от уроки и баяли, но гаснела неговата стара любов и едничка опора в живота.
Какво да прави!?
Викнал накрая доктора, прегледал я човека и му рекъл:
- Закъснял си , миджу! Ето ти рецептата, яхвай магарето и заминавай за Златоград. Ако там не ги намериш лекарствата, ще ги намериш в Мадан. най-добре в Смолян. Там със сигурност ги има.
Стегнал се стареца, сложил си байрамските потури, везаната риза, нови гумени цървули, пил едно кафе в кафенето и под бодрите пожелания на местната кръчмарска общност яхнал магарето и запрашил храбро към неизвестното бъдеще.
Яздил четрикракия вседеход и се замислил.
То да ходи човек сега до Даръдере, а да се окаже, че там ги няма илачите си е загуба на време. В мадан не ми се ходи, а бе я направо да хващам пътя за Смолян!
Речено-сторено!
Слязъл на главния път и натирил Марко да пасе и се валя по реката и хванал автобуса за Смолян.
Знаел, че вярното добиче ще го чака там, та ако ще и три дена. Ако трябва и седмица, но няма да избяга!
Взел хаповете, поразходил се по строежа на новия център, поцъкал с език, почудил се на грандоманията и хорската суета и дошло време за автобуса.
Рано пристигнал на автогарата и решил да изпие едно кафенце и седнал до двама младежи. Съвсем случайно видял, че на другия край на кафето седят трима старци, в които познал стари приятели от казармата.
-Пазете ми торбичката , момчета, ама да не гледате какво има в нея, че имам важни неща! Аз да видя аркадашите, че скоро Аллах ще си ни прибере!
Тъй рекъл и защо не си е взел торбичката, историята не казва, но това преобърнало живота му!
-Тоя дъртак, какво ли толкова важно има в тая торба!? Я да видиме!-казал единия келеш.
Пребъркали торбата, а там само две опаковки лекарства, бучка сиренце, глава кромид лук и дървени похлупци със сол и лютив пипер.
Извадили една химикалка и само задраскали и добавили една думичка към опаковките и се заусмихвали, предвкусвайки сеира.
Прибрал се човека , приседнал до леглото на болната си изгора , извадил лекарствата и сложил очилата, да види как да и ги дава.
-Бре, грешка е станала!-изревал стареца.
-Каква грешка? Я дай очилата! - понадигнала се баба Минка.
-Ама грешка е станала!
- Дай тука! Няма грешка! Учени хора са го писали!- отсякла бабичката, след като прочела написаното.- я се стягай и да почваме лечението!
Какво да прави човека. На война е ходил, в рудника е работил, в милицията са го били, ще се справи и с това.
Стегнал се и започнали с терапията.
Минал се месец и доктора се разтревожил.
Тия верно са си диви, ама чак пък толкова да не се обадят!?
Яхнал служебното Балканче и запърпорил към колибите в балкана.
Това, което видял го изумило.
Къщата светела и като с магическа пръчка, белезите на запустението били изчезнали.
Баба Минка метяла бодро двора и се кискала с комшийката.
-Добър ден, - рекъл доктора!
- Добър ден! Да си ми жив и здрав, сине! Влизай, влизай, да те черпя едно кафе, а и баклава съм направила!
-Дядото къде е?
- Влизай, вътре е. Ей го де е полегнал на миндера!
Учуден от видяното, щото бабата била пътник за ония свят, доктора влязъл, а дядката се надигнал и с измъчена, но дяволита усмивка посрещнал скъпия гост.
-Добре дошъл, докторе!
-Добре заварил! Как сте?
-Много добре, сине. Бабата живна, само аз съм поуморен малко, ама сме много добре и двамата.
- Това лекарство, дето ми го предписа е много добро. И съседката иска да и го предпишеш!- занареждала баба Минка софрата.- ей сега ще я викна, да я прегледаш и нея!
-Ама при нея може да е нещо друго-рекъл доктора.
-Ами друго! Същото ще да е сине! Жив и здрав да си ни! Такъв учен доктор никога не сме имали!
Доктора още повече се объркал.
-Значи много добре се чувстваш от лекарствата!?
- Много докторе!
- То тогава е добре да повториме процедурата.
-Може, може- закимала енергично бабата!
- Може-изревал измъчено дядо Кадир- ама ако ти ебеш!
-А!?- зяпнал доктора с увиснало от изненада чене.-какво каза!?
- Как каво?- нали ти си я писал тая рецепта! На чети!
Погледнал доктора рецептата и кутийката с вълшебните хапчета и какво да види.
Келешите от автогарата задраскали "след ядене" и написали "след ебане"!
Така и си остана лафа, когато е нещо на чужд гръб.
Може, ама ако ти ...

***
Дограма

цък

Седяхме си с колегата на кефето пред завода, кацнало направо върху стария склад за кокса. Тревичката нежно се подаваше, между буците, а пролетта бушуваше с пълна сила.
Феромоните бяха навсякъде, жените се бяха поразголили и ние преглъщахме жадно както гледката, така и студената биричка, благославяйки египтяните за тоя дар божий.
Колегата, здрав дългуч, преживял какво ли не, обиколил света от Сибир до либийската пустиня. Имаше весел характер, малко тъжен и пример за нас младоците, как една гадна работа с шеги и философско търпение, може да стане забавна.
Дрънкахме си обичайните мъжки глупости, обсъждайки самките, преминавящи покрай нас, когато се зададе невероятно красив екземпляр.
Висока с черна коса, бяло лице и теменужено сини очи. С лека и грациозна походка, като... абе сетих се!
Точно като на генерал Стойчев кобилата, както се изразяваше старшинката ни в казармата.
Колегата, въпреки , че наближаваше 50-те, още си беше палав, по отношение на жените и се приготвих за нещо специално.
Погледнах го и не повярвах на очите си.
Ако имаше начин, щеше да се зарови в земята.
Ръката му скриваше лицето и се уплаших да не получи удар.
Жената минавайки покрай нас го погледна закачливо, усмихна се и с дълбок звучен глас го поздрави.
- Здравей, Бояне!
-Здравей!-отвърна той, но с глас, който никога не бях чувал от него. Сякаш някоя буца кьомур, от тия дето ни се валяха в краката му беше заседнала в гърлото.
Хубавицата отмина, а аз замълчах и зачаках.
Усещах, че стана нещо много важно, но какво- надявах се, че скоро ще ми каже. Нещо му тежеше. Някакъв стар дълг или резил!?
Не чаках много дълго.
- Видя ли я тая!- някак унесено започна той.
-Видях я! Много хубава жена. Баш като за тебе-подкачих го.- ако ти не можеш да се справиш, да се оправям аз!?
-Офф! Остави ме!
-Добре де! Признавай си! Всеки има своите срамни моменти в историята си!- поднасях го аз, а човека явно изпитваше огромна мъка.
Помълча малко и рече;
-Чувал ли си, оная история за мене, дето ме накара 20 години да обикалям света?
Свих учудено рамене, а той продължи.
-Не си!? Мина време, но някога направих нещо и станах за резил в града.
Наострих уши! Тоя добър човек беше преживял нещо, преобърнало живота му наопаки.
- Знаеш, че съм от бедно, балканджийско село и сме много деца. Рано се махнах от село и дойдох тука да уча в механотехникума. Колко кьомур съм стоварил тука-засмя се и потупа с крак по въпросния кьомур.
- Квартирката ми беше бивш кокошарник, ама от къде пари за друга, а и къщата ни на село не беше по-добра, та си бях доволен и от нея. Що простотии сме правили-замечта се той.
- Бях четвърти курс, когато Теменужка, така се казва тая мадама, като очите и, когато дойде в техникума ни. На майтап се залюбихме. Савърших и хайде в казармата. Три години ме чакаше. Бях моряк. През месец ми идваше на свиждане. Страхотен човек.
Поспря се малко, сякаш събираше мислите си или отново преживяваше нещо. Преглътна тежко и продължи.
- Върнах се и веднага започнах работа тука в завода.
Пак живеех в старата квартирка, но ни беше хубаво. След половин година решихме, че ще се женим. Купих си костюм, нови обуща и една вечер отидох в тях да я искам. Родителите и бяха много добри хора и скоро около масата се отпуснах. Вечер, като всяка друга, когато момъка иска от родителите бъдещата си жена.
По едно време тръгнах да си ходя, ама дядото вика:
- Къде сега по тъмницата!? Хайде! Срамота е! Тука ще спиш! Нали зет ще ми ставаш!
- Нещо ме караше да си ходя, ама пусто като не си вярваш...
Те за това много пъти съм казвал: Вярвайте си на инстинктите си! Не си повярвах и....
Сложиха ме в една разкошна стая на втория етаж, повъртях се малко и заспах.
По едно време се събудих.
Нещо ставаше със стомаха ми. От толкова гозби...
Повъртях се малко, ама...
То клозетите бяха все на двора тогава, ама нощно време всички си пускаха кучетата, че махалата ей къде е.
Тяхното , една овчарка, ме мразеше толкова, че се налагаше да я чакам през две пресечки, щото щеше да ме изяде. Никога не ме е обичал тоя звяр. Ревнуваше, та се късаше.
Опитах се да го умилостивя, ама сега му бях паднал и не отстъпваше. Стои на вратата и само ми се зъби.
А корема ми пука, та ще се пръсне. Да вдигна някой, не върви. Какво ще си кажат хората за мене!?
Погледнах го учудено и свих рамене, а той продължи!
- Да, бе! Ама тогава така расъждавах!- Помисли малко и продължи.
- Накратко, намерих един вестник и се изсрах в него. Срам не срам, какво да правя. Отворих прозореца и го засилих към улицата. Вечерта кучетата щяха да го отнесат.
Да ама от къде да знам, че дограмата била двойна. Къде съм виждал аз двойна дограма!?
В бързината не съм видял и така го пляснах, че лайна се разхвърчаха, като от вентилатор из цялата стая.
Свалих си потника, намокрих го в кухнята и започнах да бърша. Ама то много, бе! Цяла нощ бърсах и проветрявах и си повтарях: така е! Като не си вярваш!
Към трети петли е било, като свърших, вече огледах добре, дали съм отворил и двете крила на прозореца и решително запратих лайняния потник на улицата и доволен си легнах.
На сутринта, ни лук ял, ни лук мирисъл, слязох долу, пихме кафе и се измъкнах.
Песа го бяха вързали, но това не му пречеше да ми се зъби и да ме гледа с поглед, сякаш ми казваше: абе знам аз , какво ги дроби снощи!
Изпратиха ме хората до вратата. Минах трийсетина метра и се обърнах да им махна пак и ръката ми замръзна.
Лайняния ми потник се вееше като знаме, закачен на крушата пред къщата и много ясно си личеше от къде е изхвърчал.
Обърнах се и с мъка разбрах, че за мене живота никога няма да е вече същия. В тоя миг разбрах, че загубих не само Теменужка, а и нещо от себе си. Път назад нямаше.
Прибрах се в квартирата, събрах си багажа и с първия влак отпраших за Варна. От там в Коми , после в Либия и двайсет години не се бях прибирал.
Помълчахме малко, то да се смееш ли, да плачеш ли!? То май си беше за смях отвсякъде, стига да не е на твой гръб.
- Никога ли не сте се виждали от тогава? - попитах го любопитно.
- Никога! Въпреки, че ме откри след месец във Варна и аз за това избягах в Коми.
- Избягал си от късмета! Трябвало е да и обясниш!- отсякох аз.
- Тя и писма ми пишеше и се бяха сетили защо е станало така и даже ми се извиняваше, ама пусти срам! Как да се върна, като дришльо!?- каза сякаш на себе си и отпи от бирата си.
Гледах го с интерес, как е потънал в мислите си и се чудех, какво ли щях аз да направя на негово място. Сигурно същото.
Помълча още малко, усмихна се и рече:
- Ето за това, келеши такива ви казвам, да си вярвате! Първата ви преценка винаги е най-вярната.
Вярвайте си!

***
Вера
цък

Дните преди Велик денна 200.. година, бяха студени и влажни.Това обаче по никакъв начин не намаляваше приповдигнатото ми настроение. Предвкусвах това, което щеше да стане след малко. Паркирах раздрънканата Аскона на паркинга на гръцката митница, стоварих катуна от нея и я заключих.
После се замислих, свалих чистачките и антената и, проверих пак вратите, ритнах предната и гума като възпитателна мярка и критично я отгледах.
От другата страна, точно под едно щъркелово гнездо ме чакаше едно малко бижу. Жабешко зелено поло 0т първта серия, снабдено със 82 коня, свръхоборотен мотор и съвсем нова 5 степенна скоростна кутия.
Жабока беше учудващо чевръст и вярно другарче. Никой не му обръщаше внимание, до като не се сблъскаше с него на пътя.
Проблема в ония времена беше, че по празниците се чакаше по 2-3 дена на границата, ако си с кола.
А пеша!?
Минавай! Не отнемаше повече от половин час!
Натоварен като родопско магаре, злорадо се усмихвах на изнервените хора, чакащи в препълнените им с всевъзможни боклуци коли. Караха се стари печки, перални, хладилници, телевизори и изобщо всичко, което се намираше в изобилие по гръцките бунища.
Гръцките митничари ме пребъркаха, с обичайните язвителни забележки, но без ентусиазъм. Знаеха, че нашите ще ни разгонят фамилията.
Нарамих дисагите и се запътих към "милата" ни Родина.
Точно на моста, между двете митници, има един камък, боядисан в цветовете на националните флагове, който се нарича " граничен камък".
Аз му викам " камъка за размисъл".
Много пъти съм виждал хора седнали на камъка, с блуждаещ поглед размишлявайки : да минават ли или просто да се изсерат на цялата работа и да се приберат в къщи.
Приближавайки го видях, че поредния Демокрит се клати напред-назад на него.
Имах опит от предишни подобни ситуации, а и не бях говорил на български от половин година, освен в сънищата ми, та побързах да си начешам езика.
На разсеяната светлина от лампите, под ситния мокрещ дъждец, седеше момиче или млада жена, по детски прибрала краката си. Мачкаше с колената дланите си и не просто се клатеше, ами си движеше главата точно като слон.
Щях да се разсмея, защото само хобота и липсваше. Иначе качулката и беше досущ слонски уши!
Нещо ми подсказваше, че положението е сериозно.
Чантата и стоеше на цял метър от нея. Това най-малкото беше неразумно. Не реагираше нито на колите, моито се форсираха покрай нея, нито на дъжда, които се засилваше на талази.
Спрях се до нея.
-Здрасти!-най-безцеремонно я поздравих. - Какво става!? Да не се загуби от групата!?
Никакво внимание!
Огледах я.
Млада жена, около 25-27 години.
Погледа и блуждаеше във водите на реката.
- Алоо! Вали дъжд!Ще се намокриш! За къде си тръгнала?- продължих с просташкия си етюд-влизаш или излизаш!?
Зачаках, но не последва нищо.Просто гледаше реката и се клатеше.
Ако ме беше наругала или просто ми кажеше : простак, щях да съм май по-доволен.
Нула внимание!
Тъкмо се наканих да махна с ръка и да продължа, когато промълви:
-Върнаха ме. Просто ме свалиха от автобуса и ме върнаха. Какво ще правя сега!?
- Ами ще се върнеш! Какво друго?! Хайде ставай, че ще те пипне някия пневмония!
Подхванах я леко и с мъка я вдигнах.
- Сака твой ли е?
- Мой е, - сепна се тя- едвам го домъкнах до тука.
- То ако постои още малко под дъжда и кран няма да го вдигне. Хайде да вървим!
Нарамих и нейния сак. Мамка му!Какво ли носят тия жени?! Сякаш имаше чувал с цимент, а не женски парцали.
Подхванах я и и дадох насока към нашата митница.
- От къде си?
- От Перник. Четири години чакам тоя ден, а то точно на мене ли ще ми се случи!?
- Не бой се! Мене колко пъти са ме връщали...- бодро се замечтах- такива са правилата на играта- философски заключих.
Повървяхме малко и ми светна в главата.
То до тука добре, ама какво ще я правя тая.
Часа е полунощ,няма влакове, нито явтобуси, мокра е като кокошка...
На ти сега Иво!
В хубава каша се забърка!
Теглих една майна на ум и се зауспокоявах.
Вярно, ще се отклоня малко от курса, но пък поне ще си имам компания.
Пък и спътницата ми изглеждаше свястно момиче, пък и...
Абе майната му!
Минахме криво-ляво границата и аз вече бях плувнал в пот от проклетите чанти.
-Какво ще правиме сега?-простичко ме попита тя.
Тръснах багажа, запалих една цигара и жадно засмуках.
С учуване забелязах, че за нея вече бяхме двойка.
- На първо време да се запознаем! Казвам се Иво!
- Вера!- каза тя и ми подаде финната си ръка.
-Слушай сега! Колата ми се намира на два километра нагоре в селото.
- Имаш ли кола?- с патос изрече тя
- Имам, но мио омръзна да влача тия боклуси.
- Аз ще ти помагам
- Няма да стане.Отивай ей там в кафето и ще ме чакаш с катуна. Аз ще докарам Жабока
-Кой жабок?
- Колата ми.Така я наричам, След половин час съм тука.
- Страх ме е- съвсем по детски проплака тя.
- От какво!?- изръмжах аз
-Да хукнеш сама на майната си не те беше, а сега те е страх. Тука си сред хора- пенявех се аз и още усещах чантата и на врата си.
Така ми се пада, като се правя на мъж- мислех си аз.
- Нали и моите чанти са тука- подех деловито, питайки се, за какъв дявол се занимавам още с тая.
Кой знае , как щеше да свършитова, ако не се изсипаха една група съселяни от Гърция.
Седнаха при нас и им обясних положението.
Изказаха се всякакви предположения. Само бай Тодор мълчеше и я оглеждаше строго, както само той умее.
- Прекалено е хубава-тропна с длан по масата той.-взели са я за проститутка.
- А!?-зинах аз.
Не от твърдението, че са я взели за проститутка, а че е хубава.
Чак тогава я огледах.
Имаше дълга, чуплива кестенява, тежка коса и големи кафяви очи. Всичко това гарнирано с копринена кожа.
Добре, че не разбираше, какво си говориме.
-Хубаво! Пазете я до като дойда, - а към нея додадох.
-Това са мои приятели. Бай Тодор се оправя на български. Не се страхувай! ще се върна. Иначе старците ще ми счупят главата.
- Добре!- поусмихна се тя, откривайки белоснежните си зъбки.
Завъртях се объркан и излязох от кафето.
Че е хубава е хубава, ама то само хубост не стига.Какво искаше да ми каже бай Тодор!? Какво по дяволите правя!?
Майната му!
Майната ми!
Докарах колата.Поговорихме си, кой какво е загубил в казиното, пожелахме си весели празници и се разделихме.
Качихме се в Жабока и тръгнахме.Нещо не беше както трябва. Вера нямаше сухо място по себе си.
- Имаш ли дрехи да се преоблечеш
-Ами нали отивах в Атина, взех си само полички и блузки
-Ясно!- изръмжах през зъби, като още един детайл от пъзела си зае мястото.
Спрях на първата отбивка и затършувах по багажника.
Една въдица така беше усукала дръжките на чантите, че успях да си ожуля ръката в крика и да счупя една кутия с плувки, преди да размотая дръжките.
Капак на всичко сложи капака на багажника.
Амортисьора му изпусна и ме халоса доста задоволително по кухата тиква, дето наричах с любов- моя глава.
Изригвайки попържни и клетви, измъкнах един дебел анцунг,вълнена риза,пуловер,фланелка, нови боксерки и вълнени чорапи. Работните ми боти допълниха нещата.
Ако дядо ми ме чуваше от небето, щеше да се гордее смен. Майсторлъка му в тая насока беше пословичен.
Огледах парцалите и и ги сложих на моята седалка.
- Хайде, преобличай се, а аз ще ида в храсталака да си излея впечатленията. Като се оправиш ми свирни!
Тона ми не допускаше възражение.
-Добре- простичко каза тя, а аз се запилях в тъмнината.
Главата ми щеше да се пръсне.
Какво беше накарало това, явно умно и възпитано момиче да направи такава глупост. Само да тръгне за Атина. Кой го е пуснал!?
Нещо имаше и аз бях решен да го открия!
Неведоми са пътищата Божии!
Накрая открих и други неща, които ме върнаха обратни в България.
Но за това утре вечер във втората част!

ВТОРА ЧАСТ

Стресна ме квакането на Жабока.
Набързо забравих за какво се бях ужким наврял в храстите.
- Тръгваме ли?- настаних се зад волана и запалих мотора.
- Тръгваме!- сви се в седалката тя, сякаш не се прибираше в къщи, а отиваше на заколение.
Покарах десетина километра в мълчание.
- Искаш ли ти да ми разкажеш твоята история, а аз моята? Имаме много време до Перник.
Вера помисли малко и кимна с глава.
- Добре! Имаш право да знаеш. Имам приятел в Атина и четири години го чаках.
Аха! Чаках. Времето на глагола ми хареса. Не я прекъснах и тя продължи.
- Когато тръгна си обещахме винаги да сме заедно.Беше само за шест месеца, после стана година... - помисли малко и продължи- Рядко отговаряше на писмата ми и то се обаждаше само по телефона за една минута. Все беше около полунощ и се чуваше кръчмарска музика. Все ми обещаваше, а все не се прибираше. Нашите бяха против тая връзка. Баща ми непрекъснато ми казваше, че ме мами, а аз трябва да имам свой живот.- помълча малко, сякаш си събираше мислите или отново преживява нещо.- Майка ми повтаряше същото. Мъж толкова време без жена не може. Глупава си като мене. Оправдавах го и пред тях и пред себе си, до като не ми хрумна нещо. Можех аз да отида при него.
Писах му, какво съм намислила. Обади се още след три дена.
Да не тръгвам, че било трудно с документите, искали да имаш пари на границата и прочие, ама аз нали съм си го навила...
Баща ми ми даде пари. Обмених ги и след другите разходи ми останаха около две хиляди евро. Мислих, че ще ми стигнат и няма да имам проблеми, а виж какво стана.
- Значи си имала пари да представиш на границата?
- Да! Имам! Да ти ги покажа ли?
- Я да видя!-развеселих се аз от наивитета и.
- Ето!- измъкна тя тлъста пачка- не те лъжа.
- Е поне пари имаш- с мъка сдържах кикота си.- И сега?
- Сега не знам. Нашите сигурно ще ме изгонят
- Е толкова ли са лоши?- подкачих я аз.
- Не са. Аз съм лоша и ме е срам от тях
-Обади ли им се?
- Не съм. Смея ли!?
- А какво ще кажеш, като се изтърсиш около 3-4 сутринта
- Ами не знам.- пак се сви в седалката и потъна в мъката си.
Хрумна ми една тъпа идея.
Малката имаше нужда от един урок!
В дефилето има много места, където пътя е заобикалял, а сега има тунели. Тия места през нощта са наистина страховити.
Избрах си най-кривата отбивка и свих по нея.
- Какво става? Защо спряхме тука- ококори от страх очи и явно се събуди напълно от преживяния до момента кошмар, за да влезе в друг, много по-страшен.
- Абе , маце!- започнах с апашки акцент и доза лудост в очите- Как може да си толкова тъпа!? Аз си мислех само да те изчукам, ама се оказа , че имаш доста кеш. Това изменя нещата.
Ужаса я беше парализирал.
- Вземи парите! Само ме пощади!
- Не съм свършил! - заканително изръмжах.- Едната възможност е да те изчукам, да прибера кеша и да те хвърля в реката.- направих пауза- другата е само да ти взема парите,- тя енергично закима с глава, а аз направих още една пауза- после да те удавя, без да те чукам, че така оставят следи. С мангизите ще чукам много други.-пак направих пауза, сякаш размислям. - има и още една възможност, ама май не ти харесва изобщо!
- Каква?-с дрезгав глас, пълен с отчаяние едвам пророни Вера.
- Ето ти телефона ми и се обади на вашите, че се прибираш. Кажи им с кого и с какво се прибираш, глупачке!
Хвърлих и го в ръцете и и се усмихнах окуражително.
- Ама ти сериозно ли!?
-Съвсем сериозно. Или се обаждаш или ще те изнасиля и ограбя-вече ухилен и говорех- забравих и , че ще те нашляпам.
-Ама по това време!?
- Ти избираш. И по това време мога да те нашляпам. Офертата ми стои и да не си мислиш , че са си легнали, преди да им се обадиш от Атина. Даже вече се притесняват. Автобуса вече е пристигнал.
- Да им се обадя, значи!?
- Мда!- изръмжах аз и и подбутнах телефона, който търкаляше в ръцете си.
Набра бавно и несигурно номера. Вдигнаха и веднага.
- Ало! Мамо! Не! Прибирам се. - зачака малко- дълга история.Прибирам се с един човек. Казва се Иво и е със зелено Поло.Да ще ме докара до нас.- пак пауза, явно се оживи-да, мамо, знам.Ще ти обясня всичко
Разговаряха още известно време и тя затвори.
Помълча малко.
- От къде знаеше, че няма да ми се сърдят?- с любопитство ме заразглежда тя.
- Аз също съм родител и сина ми много ми липсва. Детето дори и престъпник да стане, за родителя то си е дете.- сякаш на себе си го казах. Унесах се малко. Мисълта ми се рееше на друго място. Сепнах се и се отърсих от тия ми мисли.- А ти-през смях разах- какъв престъпник си? Хукнала си след така наречения ти приятел. Можели са да те спрат много лесно, но само за кратко. просто са те оставили сама да си счупиш главата. Сама да се убедиш, че те мами и се забавлява просто с тебе. Не са искали да изгубят връзката с тебе!
- Ама той не е такъв!- неуверено се опита да го защити.
- Слушай сега!-натъртих аз-Всеки в Гърция има телефон и той не прави изключение. Така, че е можел всеки ден да ти се обажда. После ти казва, че не може да дойде, защото няма да може да се върне.
Тогава защо не те посрещна на границата!?
Нали видя моите дятки? Можеше, ако той сам не може да дойде, поне да прати някой да те посрещне или направо да те вземе от България!
Понечи да каже нещо.
- Не спори! Знам какво говоря! Освен това е четири и половина години без тебе. Отдавна е с друга жена. В Атина колкото и каквото щеш. Спомни си какво ми каза, когато ти се е обаждал. Правил го е само като се напие в някоя кръчма, за да се погаври с тебе, за сеир на останалите и да се направи на мъж.
- Значи и ти мислиш , като баща ми.-врътна главица и тръсна косите си.-Интересно! От тебе ми звучи съвсем убедително.
- Да , защото не съм баща ти, а и днеска се убеди, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат.- помислих си, дали да и го спестя, но вече бях набрал обороти- Идеализирала си един мошеник или просто не е бил такъв, но живота го е направил.
Запалих Жабока и потеглихме в мълчание.

- А ти!?- попита ме тя и ме заоглежда с любопитство.
- Моята е проста. Разведохме се с жена ми и се запилях по чужбина. Уж в Гърция, а къде ли не ходихме. ЮАР, Индонезия, Кот диВоар, Сиера Леоне, Канада, Турция и цяла Европа... Само в Австралия и Антарктида не сме работили. Имам малък син и много ми липсва. Кой знае и той, като порасне, какви ще ми ги сервира.
Абе кърпен живот!
Постепенно се отплеснахме и и заразказвах весели истории с бай Тодор и как ме използваше за нагледна агитация , преди изборите,за райския южен бряг на остров Тасос и камъка, на който е седял( според самите гърци, а и според мене е пикал) Демокрит, до като е измислял демокрацията. Дано се пържи в ада!
Пристигнахме около три пред къщата и хората явно ни чакаха с нетърпение.
Не съм много силен с израза на чувствата, иначе казано съм пълен темерут, но бях доста смутен.
Не ме пуснаха и седнахме на по чашка две с баща и.
Леко напреднахме с дегустацията и се отпуснах. Отдавна не бях общувал с нормални хора. Избистрихме случая и всички бяха доволни и щастливи.
По едно време останахме сами с баща и. Протегна си чашата, чукнахме се и със светнали очи каза:
- Много се е променила. Само за един ден. Браво!
Не знаех какво да кажа на тия добри хора.
Поговорихме си още малко и си легнахме.
Сложиха ме в една приветлива стая на горния етаж.
Нещо не ме свърташе.
Бях превъзбуден.
Като в калейдоскоп ми се въртяха бай Тодор с неговите забележки, ухилените физиономии на другите дятки, дяволития поглед през рамо на майка и, светналите очи на баща и..
Но най-вече си мислех за нея. Начина по който се усмихва, нежните и пръсти, тежката и коса...

Бърррр!
Ужас!
Ще ти се!
Я си налягай парцалите, бе дърт пръч!
Направих няколко дихателни упражнения, които обикновенно ме караха бързо-бързо да се отпусна и заспя, ама ядец!
Вече дори и не можех да мисля!
Сякаш Фортуна отгатна мислите ми.
Вратата леко скръцна и се отвори.
Там стоеше тя.
Прекрасна в ефирната си нощница, обляна от лъчите на изгряващото слънце.....

***

Петел и зелка
цък

Беше есента на 199. година. Аз бях от няколко месеца женен на пълен щат и настана време да се запозная със селската къща на бившата ми жена.
Беше типично стопанство, характерно за северозападна България, с градина, гьол, обор и огромен двор. В него щъкаха десетина опърпани кокошки, философски се търкаляше дългокосместо магаре и важно преминаваше един сив котарак с откъснато ухо и счупена опашка.
Насред ягодите се беше насадила, кой знае от къде, една разкошна зелка. Кипреше се точно като алоевера в ориенталски парк.
Беше толкова прекрасна, че гастрономията отстъпваше, а тя ме омайваше с красотата и естетиката си.
Седеше като изискана дама, която очаква своя кавалер да я поведе във вихъра на танца, независимо в коя тенджера или каца ще ги отведе той.
Сепна ме злобно къткане на разярен петел. Оказа се известен махленски побойник с история. Беше проскубан, с окълван гребен, галски хубостник, въоръжен с огромни остри шипове на краката и дори и кучетата бягаха от него. Типичен представител на породата. Гледаше ме, сякаш искаше да каже: Какво търсиш в моя двор, мамка ти!
Накратко, отбих три атаки, а той изяде три шута, от които би умрял и катър, но не и тоя боец.
Кораво добиче!
Полежа малко и след като се съвзе, промени тактиката и започна да ме дебне в гръб.Бързо го вразумих с познатите средства.
Накрая, след като разбра, че афинитета ми е само към една определена кокошка в къщата, а не по принцип, се заоглеждахме с подобаващо уважение, което винаги се случва след бой между мъжкари.
Всъщност си беше много мил и загрижен водач на кокошарника.
Редовно си "уважаваше" подопечните и не пропускаше нито една. Показваше на всяка, къде да снася, пазеше ги и винаги ги примамваше , когато открие нещо вкусно за кълване.
Станахме добри приятели.Аз му носех редовно глезотийки, а той не ме кълвеше и не изпитваше желание да ме разкъса с острите си шипове.
Идилията свърши след три недели, когато ми го сервираха сготвен с блудкав, мръсно сив ориз.
Заклех се над лявата му кълка, че ще отмъстя за него!
Мамка му!
Заслужаваше по-добър саван.
Поне зелката, а то тоя гаден ориз...
Беше стар петел. Не ставаше за ядене, но виж, работата си вършеше съвестно.
Разхождах се с разбито сърце и се убеждавах за кой ли път, че няма справедливост на тоя свят, когато насред двора зърнах великолепен бял петел.
Един такъв чистичък, със златни пера по шията и две черни на опашката.
Ходеше наперено като... абе като истински петел.
Направи няколко крачки като балетист, поповдигне се , изпляска с крила и изкукурига, а после...
Ама какво гласище имаше!Сигурно притежаваше още един комплект бели дробове.
Да му се ненагледаш!
Кокошките обаче, явно не го харесваха и някак бяха разпилени, всяка уединена в собствените си мисли.
Внезапно ме обзе злорадо чувство!
В главата ми се пръкна пъклен план, който вече се оформяше в подробности.
Стресна ме дядото.
- Радваш му се, а!? Виждаш ли какъв хубавец е? Не е като ония хаймана. А как кукурига! Специална порода. Те такива ви събирам. Левенти!- самодоволно се ухили, с което май искаше да ме поласкае, ама аз се асоциирах повече със стария побойник и работяга, а не със зализания манекен.
-"Ще има да видиш ти накрая"!- усмихвах се наум аз, ама беше нужно търпение!
Писано му беше на тъста, още същия ден да изпие горчивата чаша, но аз още не бях определил, кога ще стигне дъното.
Петела се оказа педераст!
За това и кокошките бягаха от него.
Комшийските петли, дори и не го биеха, а най-безцеремонно му се изреждаха.
Явно нямаше нищо против.
Поколения бяха се люпили в инкубатора. Поколения не знаеха, какво е това майчина ласка.Скъсана беше природната връзка, както оная, която остава за цял живот между бебето и майката, когато засуче от майчината гръд.
Пазите си бюста и тъпчете детето си с хумана и други гадости и не разбирате, до къде може да доведе егоизма ви. а после се чудите, защо сина ви ви води зет в къщи!
Не е виновен!
Збъркали сте го вие, както нещастния петел!
Природата не търпи насилие!
После си отмъщава жестоко!
- К во стана, бе деди!?-питам тъста, а той пребледнял гледа, как една джинка се намества върху нашия левент.
-Абе може да е още много млад и да не знае-опита се да избяга от това, което му казваше селската чест.
- Да,бе-прекъсвам го аз-я на дръвника и в тенджерата...А и оная зелка, знаеш ли как ще му тупа.

-Не , бе чедо!- проплака той- Цяло шиле дадох за него и още три кокошки от породата, та да се плодят и множат, а виж какво стана.
- Ако беше стария...
-Да, ама го заклахме.
-Да де-злорадо изръмжах
-Абе ще го оставя.Виж как хубаво кукурига. Може пък и да се оправи. Млад е още.- заоправда се той, като се самозалъгваше, за да лекува нараненото си достойнство.
-Със сигурност ще се оправи-рекох!
В тенджерата-добавих мислено аз.
Още две седмици го оплождаха останалите петли, въпреки, че яйца не снесе, а аз всяка събота опипвах зелката, кога ще се втвърди, тоест готова ли е за радостното събитие.
Най-накрая момента настъпи.
Отидохме на село още в петък вечерта, а рано-рано сутринта, пристъпих към изпълнението на тайния си план, породен от най-възвишени и не до там чувства.
А той беше много прост.
Хванах петела и с една спринцовка му напълних задника с олио и толкова.
Присламчих се обратно до топлия задник на жена ми и зачаках.
Не чаках дълго.Тъкмо се унасях и чух:
-Бре, мамка му! Какво стана сега!?
Надникнах през прозореца и видях дядката, приклекнал с длани на коленете да наблюдава с изражение на измамен човек, какви ги върши петела.
А той , завалията, направи няколко крачки, поразпери крила, повдигне се на пръсти, изпъне шия, но вместо да изкукурига, подппръцне, а от гърлото му излезе само едно гъргорене.
Това явно го изнервяше по спирала.
Потича малко, вирне опашката, потърка клюна в земята, мощно се изправи и пак "Тръц"
Олиото си вършеше работата.То не му позволяваше да си свие задника и вместо да напълни дробовете си, засмукваше въздуха отзад и гръмкото кукуригане се превръщаше в гръмка пръдня.
Положението се влошаваше.
Изпъчи гърди и протегне шия, напъне се, пръдне, направи няколко крачки, все едно си е настъпил червата и се е омотал в тях и пак отново. Затича се, спре....
Изскочих радостен навънка, със загрижен поглед, решен да сложа край на мъките му.
-Ти , дърто, ваксинира ли го тоя петел?
-Как да го ваксинирам, бе? То петел ваксинира ли се!?
– Ваксинира се я! Ти не знаеш ли, че всички породисти животни се ваксинират, щото са много болнави! Ти помияр с гана виждал ли си!? А я виж на комшията хъскито , как си отиде!
- Бре верно, ама какво да го правим, бе зетко!?
- Знам ли!То тая болест ги удря в мозъка и връщане на зад няма. Може да го откараме на доктор и да го спаси, но после ще трябва да си го гледаш в една кошница, ама какъв живот ще е това!? А и няма да може да кукурига.
-А заразна ли е тая пущина?
- Не! Не се бой! То си е психично заболяване. Викат му кокоша мултиплексна шизофрения.
- Е щом го е плякснала..., щото аз не съм прост , ама това мулти не го разбрах.
–Абе пляснала го е по целия мозък- с безнадежден глас поставих окончателната диагноза.- само дето много слабеят от нея и като решиш да го колиш, от него само осрани пера и кокали ще са останали- заковах последния пирон в съдбата на нещастния бял петел.
Гледайки го какъв е охранен, в него явно нахлуваха и други, не тъй възвишени мисли, по-близки до стомаха, отколкото до сърцето. Последното не му даваше да остави да се порази хайванчето.
-Дай манарчето и кажи на жените да стоплят вода да го попарим-каза с патос, който предполагаше, че ще колим не петел, а поне целия кокошарник.
Въодушевен съобщих новината и отрязах зелката.
Привечер седнахме около масата и къде да се денем, разговора се завъртя, около странните болести на породистите животни. Това затвърди убеждението ми, че съм пълен помияр, а останалата част от компанията от най-добра порода, щото не съм боледувал никога през живота.
Аз обаче си мислех за моя приятел. Стария петел, погинал от хорската суета, станал жертва на криворазбрано чувство за красота и естетика.
Бръкнах решително с пръсти в чинията, захапах сочната кълка и си казах:
Това е за теб, приятелю!!

***

Селски съд!
цък

Тонче Ненов беше издънка на Кюркчийския род и като всеки представител на тоя род имаше бяло лице, рунтави вежди и идеи и лафове в излишък.
Минал като метеор през втората световна война като диверсант, разузнавач или просто плячкаджия, той имаше български кръст за храброст, руско "Червено знаме" и грамота от някой си генерал Патън.
Историята за сега не казва къде са го вели фронтовите ветрове, а и той не казваше нищо, но беше достатъчно да излезеш с него на лов, за да разбереш, че ще стане нещо необикновенно.
Стреляше рядко.
По двайсет- трийсет пъти вдигаше пушката и пак я сваляше.
- Грехота е , сине!- майка е!- казваше и гледаше как лисицата замазваше следите си.
- Еийййй!-фиксираше го на мушката и подсвиркваше с уста на огромния заек с уши като магаре!
- Ама тоя не става за ядене!
И все в тоя дух!
Не знам как, но в края на излета, неговата раница винаги беше най- пълна.
Някъде след 9. 09 1944 година, когато дошла на власт неговата партия, дошъл исвестен партиен функционер да го агитира да стане политически командир на полка.
- Ти другарю Ненов си избран да те изпратим в СССР на школа , а после да станеш...
- Абе хаймана, аз имам трето отделение! Какъв офицер ще правите от мене.
- Е добре де! За какво се бори толкова време( дъртака беше комунист от преди девети).
- Ами борих се, за да мога да си кова кундурите свободно, бе хайванино.
Дъртия беше известен кундурджия. Направо вълшебник.
От тогава, властите го гледаха с подозрение, ама понеже му знаеха характера и способностите, все гледаха дане му се пречкат в бизнеса с кондурите.
Историята, за която искам да споделя с вас, започна с един разбрицан плет и едно диво прасе.
То диво - диво, ама колко диво?
Много диво!
Растеше само на четина и опашка, според старият чешит, за който ви разправям, защото той е дядо ми.
Въпреки презплетовите престрелки, комшията не си оправи прасето и в един прекрасен ден то излезе от кочината си, порови в двора и реши, че трябва да разшири полето си на действие.
Накратко влезе в нашия двор и започна да рие със зурлата си в най-новите краставици, които дядо ми беше домъкнал от някъде.
Изкочи дядката по долни гащи и вълнен потник, но въоръжен с внушителен Парабелум. Беше го свил от някакъв капитан и имаше дълга цев, голям пълнител и тежък кобур.
Не знам как стана, но с излизането му на чардака и прасето беше застреляно надлежно във врата, точно межди двете уши.
Започнаха съдебни перипетии.
Квартални, адвокати....
Най-после дойде съдебното заседание.
- Тонче Ненов?
- Нещо да кажете по въпроса?
Вярно ли е, че сте застреляли прасето на комшията ви?
Дядката стана с цялото си достолепие. Погледна публиката, дали внимателно следи мисълта му, погледна изчаквателно съдийския състав и чак като грабна вниманието на всички, авторитетно каза"
- Другарю съдия,- направи пауза и го фиксира със сините си бистри очи, -представи си, че си свинкя и си улезнал да ми риеш у компирьето!
Тепам те, та те не ебавам у свинската дурлица!