Член на клуба
За няколко кокошки повече.
Читателите ми знаят за приключенията ми в ЮАР и маршрута ми от Солун до Сиера Леоне. Тука ще пропусна отегчителното пътуване по три континента и ще започна моя разказ от качването ни в Нигерия на нещо, което само с много голям ентусиазъм мога да нареча: хеликоптер. Въпросното возило беше под формата на МИ-2. Една доста поомачкана и отдавна непрана форма, очевадно имаща въпиюща нужда от ремонт или просто от гробище за старо желязо. Руското возило имаше две врати от пред и една от зад, която никога не се затваряше. Предните тоже. Това ме смути в началото, но после бях благодарен. Освен нас двамата в хеликоптера се качиха две монахини с една коза, някаква вещица с кокалестата си крава и един потомствен белгиец, който водеше със себе си един породист пръч. Пръчът имаше дълги рога, които стърчаха настрани и правеха всяко негово движение опасно. Както и да е, наместихме се, двамата пилоти развъртяха турбините, които съвсем учудващо заработиха с успокоителен вой. Вдигнахме се във въздуха и всеки се усамоти. Но не защото му се иска, а защото всичко тропаше и подскачаше пред очите ни. Първа се предаде кравата. Учудих се, как може толкова мършава крава да поеме толкова много храна. Облекчи се точно на средата, като всичко стана освен смръдливо и доволно хлъзгаво. Хеликоптерът се движеше като влакчето на ужасите и при едно спускане пръчът се освободи и се приближи до монахините с тяхната коза. Светостта им изобщо не му попречи на не до там духовните му помисли и съвсем твърдо показа своите плътски намерения, без да го интересува обета за въздържание на монахините. Козата дали от монашеското възпитание, дали от чисто женски инат, но показа пълно пренебрежение към дългокосместия мераклия. Това не го обезкуражи. Очевидно реши, че трябва да покаже своите достойнства и започна енергично да онанира, като пръскаше със сперма не само себе си, но и двете монахини, които виеха от ужас, сякаш Сатаната ги онождаше.
Един от пилотите се показа да види какво става. Обясних му уникалността на ситуацията, а той като чу руска реч ме покани при тях в кабината. Приех поканата и се настаних върху една тенекия с масло.
-Е за срещата!-подаде ми едно шише с водка моя нов познат.
- Ама вие пиете ли до като летите?-рекох аз и дръпнах яко, за да измия вкуса на лайна и смрадта от пръча.
- Какво говориш?-каза другия- Ти на трезво би ли карал тоя курник?!
Разделихме се като приятели и двамата с Коцо се потопихме в протокола по приема на гостите.
Хората ни посрещнаха без особен ентусиазъм, но не беше и зле. На другия ден разбрахме защо. Обектът беше далече и на практика се работеше само по един два часа на ден. Те обаче плащаха за цял ден. Останалите групи бяха им омръзнали с претенциите си. Виждах още от първия ден, че само ще се мотаем.
–Мосю Ломбер, не е ли възможно да изградим един лагер до обекта и да не губим по шест часа за път всеки ден. Ще ни трябва един фургон, една походна баня и един хладилник. Агрегат имаме....
Инструмента и оборудването ни бяха вече там и не ни липсваше нищо.
-Мосю, вие сте първите, които предлагат подобно нещо. Разбира се, че ще го направим. Ние също имаме всичко.
Това бързо се разчу и моментално отношението към нас се промени. Още на другия ден бяхме на обекта и се захванахме за работа. Много скоро дойдоха доброволци и трябваше да върнем доста от тях. Аз завивах шпилките за картера, а те от радост танцуваха около мене, за да стане по-добра заварката. Личният ми помощник имаше някакво име, което така и не запомних. Наричахме го Джо, защото поразително приличаше на Джо Кокър.
На третия ден той дойде при мене и със загрижен глас ми каза:
- Мосю Иво, с ударението на "О", вие вече няколко дена сте без жена. Това е много лошо за вашето здраве. Ако ми позволите ще доведа сестра ми и братовчедка ми. Те с удоволствие ще ви асистират.
Кимнах с глава, за да махна пяната от лицето си, а той изчезна преди да му отговоря.
На другия ден продължихме с работата и шегите. Тоя генератор щеше да захранва цялата околия и хората се надяваха с него да се сдобият с питейна вода, хладилници, телевизия и други благинки.
Привечер захвърлих дрехите си и се отправих към импровизираната ни баня. Тя представляваше резервоар с вода, качен на високо и нещо като плажна съблекалня. Тъкмо се насапунисах и усетих, че вратата се отваря. Пак Коцо или някой друг идиот с някоя плоска шега. Тъкмо се приготвих за кофа ледена вода или нещо подобно, когато усетих присъствие на жена и дискретен парфюм. Преди да успея да направя каквото и да било, два чифта женски ръце започнаха да ме трият и галят, като бърбореха и се смееха. Най-накрая прогледнах и видях две много красиви момичета, които блестяха със своята прямост и безсрамие. Кикотеха се и се забавляваха със смущението ми, но слабо ме познаваха. Щях да им го върна тъпкано. Два дена им се съпротивлявах. по цял ден ходеха след мене , винаги готови да ми донесат кафе или нещо друго и само дебнеха да седна и почваха да ме трият и масажират. Две вечери ги оставих да спят на вън, до като Джо не ме попита, дали да доведе други, ако тия не ми харесват. Реших, че ми харесват и заживях като паша.Като не можеш с нещо да се справиш- отдай му се.
Работата приближаваше своя край. Скоро щяха да започнат дъждовете, а Джо обяви, че ще се жени и ни покани на истинска негърска сватба. Щеше да я прави в стар стил със всичките му салтанати. Попитах Жозефа, това е едната от, да кажем сътрудничките ми, какво се носи на сватба. Има ли някаква тънкост.
- Ами ако си благодарен се носят кокошки. Ако не-не се носят,- рече тя, а аз запалих джипа и слязох до пазара на градчето. Там за пет долара взех цял голям кафез с кокошки и отделно реших, че ще им подхожда и един бял петел. Сложих ги от зад и потеглих към сватбата.
Сватба като сватба. Навсякъде е едно и също. Само дето тука булката е добре да има предварително няколко деца, та да покаже , че е плодовита.
Започнаха да носят подаръците и няколко мъже донесоха по една-две кокошки и те биваха приемани с уважение.
Дойде и моя ред. Помолих един до мен да дойде да ми помогне с кафеза. Когато го сложих пред младоженците се възцари гробна тишина. Започнаха да си шушукат и хората явно се развеселиха. Но когато донесох и петела, сякаш небето се продъни. Всички се въргаляха от смях.
–Джо, защо се смеят?-попитах го аз, а той- Ами кокошки носят тия, които са спали с жена ми и са останали доволни. Кой с кокошка, кой с две, а ти цял кокошарник носиш-ревеше на пресекулки той, а аз искаш да се разтворя в земята.- Това остави, ами петела-продължаваше да се киска.
-Какво петела?-усетих, че има по-голям гаф.
-Ами той означава, че си доволен и от мене-чак сега и аз се запревивах от смях. Резилът беше пълен.
След няколко дена си тръгнахме. Този път със самолет до Алжир. Жозефа и Мадлен искаха да ме изпратят. Опитах се да ги откажа, но реших, че може би за тях ще е предизвикателство да видят летище и малко цивилизация.
Пристигнаха облечени в дискретни сиви костюми и бели копринени ризи, подчертаващи прекрасните им фигури. От дивачките не беше останало нищо.
–Беше ми хубаво с вас-рекох и нещо ми приседна-извинете ме, ако с нещо съм ви обидил.
-Ти нас също, но за съжаление и нашата ваканция свърши и трябва да се прибираме в Марсей.
Явно изражението не ми е било много умно, защото Мадлен каза:
- Там учим. Тя за лекар, а аз за журналист. Страната ни има нужда от такива като нас и хората са ни изпратили да учим. Да и на нас ни се иска да живеем волния живот, но....
Прегърнах ги и ги целунах.
Сбогом Африка!
Тука нищо не е такова, каквото изглежда.
Няма тема, която да не превърнем в плюскане и пукница.
Reply With Quote
Originally Posted by dimitar_vd62
