SwappeR
08-11-2008, 00:08
Трета нощ очите му бяха широко отворени. Винаги се повтаряше едно и също - лягаше, но сърцето му биеше забързано и тревожно. Всичко, случило се през последният месец нахлуваше в главата му и не му даваше мира. Самотата сякаш го разяждаше бавно, но сигурно. Бе се отказал да лежи в студеното легло, измъчван от мисли и обвинения. Беше на по-добро място. Плюшената седалка обвиваше тялото му, както едно време ръцете и се сключваха на гърба му. Дланите му се плъзгаха по гладкия махагон, сякаш докосваше кожата и. Аромата на освежителя завладяваше сетивата му както парфюма и, когато тя се навеждаше да го целуне. Една част от нея винаги щеше да живее в него. Но именно тя не му даваше покой нощем.
Вече не знаеше колко време е прекарал тук, но изведнъж се сепна. Луната се подаде иззад облак, а сенките на дърветата започнаха да рисуват причудливи фигури по предния капак на колата. Далечна мисъл се опита да изплува в безумието и объркването му. Нашепваше му колко е опасно той да е тук. Трябваше да бяга! Трябваше да захвърли червения ключ към ада! Но не го направи...точно обратното... Рязко посегна към ключа и го завъртя. Сърцето му учести ритъма си в момента, в който под капака се дочу ревът на всички коне. Те както винаги чакаха неговата команда, неговата ръка, неговото съзнание да ги поведе. Но то отдавна се бе загубило в морето от отрова. То вече не беше същото. То поведе сребърният автомобил към мястото, където я видя за пръв път.
Скоро след сивата камара от бетон и мръсотия се показа тесен път между редица от дървета, по който те двамата толкова често бяха минавали. Заедно... Тогава всичко беше толкова различно. Приказваха за бъдещето, крояха планове за себе си, за децата си... За всичко. Планове, които тя щеше да преправи с друг. Планове, които щяха да бъдат реализирани, но не с него. Всичко това караше десният му крак да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко. Опря до пода, а конете ревяха все по-силно. Гумите започнаха да се борят с асфалта, свиреха в отчаян опит да удържат колата върху пътя. Всичко това той сякаш наблюдаваше отстрани, безучастен и изненадан от безумието си.
Скоро се показа правата към крайната му цел. Завоите бяха зад гърба му и нищо не пречеше на устрема на сребристата кола. Като хала тя летеше напред, към онова място. Там, където преди три години той я бе хванал за ръка. Там, където обичаха да прекарват вечерите, вгледани в бездната пред тях. Там, където слънцето оставяше червеното небе, когато се прибираше вечер. Там, където за пръв път бе погалил златистите и коси и беше вкусил алените и устни. Там, където най-накрая щеше отново да намери себе си.
С всеки изминал метър пред очите му се откриваше величието на бездната. Сърцето му биеше до пръсване, ръцете му стискаха до болка волана, за да не се отклони от неизбежното, воден от отчаяния си инстинкт за самосъхранение. Този инстинкт, който се давеше в морето на горчивина и отчаяние. Този инстинкт, който се опитваше да изкрещи нещо в главата му и да сграбчи волана. Той потъваше в отровата. Вече беше загубил, но продължаваше непреклонно да бушува. Макар че нямаше смисъл. Този инстинкт, който се сети, че е сложил колана пред тялото на господаря си и изведнъж започна истерично да се смее. Защото нищо вече нямаше да го спаси.
Изведнъж дланите пуснаха волана. Не им беше нужен вече. Защото като сребърна стрела автомобилът летеше напред, в бездната. Сърцето му сякаш замря, защото вече нямаше смисъл да бие. Усети как се върна в тялото си и почувства прегръдката и около себе си. Топлината и, която толкова го успокояваше. Аромата на меките и коси, който го събуждаше всяка сутрин. Усмивката и, която грееше по- силно от утринните лъчи. В съзнанието му тя беше до него, успокояваше го и му повтаряше как ще го търси дори да иде в друг свят, в друго измерение. Всичко това разтегли устните му в последната, най-блаженна усмивка, която щеше след малко да се разбие в скалите пред него. Нищо нямаше значение вече. Почувства се спокоен и щастлив. Нещо, което не бе усещал от толкова много време насам. Не можеше да избере как да живее, но поне имаше правото да реши как да си отиде...
Посветено на първия месец от дългата ми самота.
P.S.
Към загрижените - спокойно, захвърлил съм далеч червения ключ.
Вече не знаеше колко време е прекарал тук, но изведнъж се сепна. Луната се подаде иззад облак, а сенките на дърветата започнаха да рисуват причудливи фигури по предния капак на колата. Далечна мисъл се опита да изплува в безумието и объркването му. Нашепваше му колко е опасно той да е тук. Трябваше да бяга! Трябваше да захвърли червения ключ към ада! Но не го направи...точно обратното... Рязко посегна към ключа и го завъртя. Сърцето му учести ритъма си в момента, в който под капака се дочу ревът на всички коне. Те както винаги чакаха неговата команда, неговата ръка, неговото съзнание да ги поведе. Но то отдавна се бе загубило в морето от отрова. То вече не беше същото. То поведе сребърният автомобил към мястото, където я видя за пръв път.
Скоро след сивата камара от бетон и мръсотия се показа тесен път между редица от дървета, по който те двамата толкова често бяха минавали. Заедно... Тогава всичко беше толкова различно. Приказваха за бъдещето, крояха планове за себе си, за децата си... За всичко. Планове, които тя щеше да преправи с друг. Планове, които щяха да бъдат реализирани, но не с него. Всичко това караше десният му крак да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко. Опря до пода, а конете ревяха все по-силно. Гумите започнаха да се борят с асфалта, свиреха в отчаян опит да удържат колата върху пътя. Всичко това той сякаш наблюдаваше отстрани, безучастен и изненадан от безумието си.
Скоро се показа правата към крайната му цел. Завоите бяха зад гърба му и нищо не пречеше на устрема на сребристата кола. Като хала тя летеше напред, към онова място. Там, където преди три години той я бе хванал за ръка. Там, където обичаха да прекарват вечерите, вгледани в бездната пред тях. Там, където слънцето оставяше червеното небе, когато се прибираше вечер. Там, където за пръв път бе погалил златистите и коси и беше вкусил алените и устни. Там, където най-накрая щеше отново да намери себе си.
С всеки изминал метър пред очите му се откриваше величието на бездната. Сърцето му биеше до пръсване, ръцете му стискаха до болка волана, за да не се отклони от неизбежното, воден от отчаяния си инстинкт за самосъхранение. Този инстинкт, който се давеше в морето на горчивина и отчаяние. Този инстинкт, който се опитваше да изкрещи нещо в главата му и да сграбчи волана. Той потъваше в отровата. Вече беше загубил, но продължаваше непреклонно да бушува. Макар че нямаше смисъл. Този инстинкт, който се сети, че е сложил колана пред тялото на господаря си и изведнъж започна истерично да се смее. Защото нищо вече нямаше да го спаси.
Изведнъж дланите пуснаха волана. Не им беше нужен вече. Защото като сребърна стрела автомобилът летеше напред, в бездната. Сърцето му сякаш замря, защото вече нямаше смисъл да бие. Усети как се върна в тялото си и почувства прегръдката и около себе си. Топлината и, която толкова го успокояваше. Аромата на меките и коси, който го събуждаше всяка сутрин. Усмивката и, която грееше по- силно от утринните лъчи. В съзнанието му тя беше до него, успокояваше го и му повтаряше как ще го търси дори да иде в друг свят, в друго измерение. Всичко това разтегли устните му в последната, най-блаженна усмивка, която щеше след малко да се разбие в скалите пред него. Нищо нямаше значение вече. Почувства се спокоен и щастлив. Нещо, което не бе усещал от толкова много време насам. Не можеше да избере как да живее, но поне имаше правото да реши как да си отиде...
Посветено на първия месец от дългата ми самота.
P.S.
Към загрижените - спокойно, захвърлил съм далеч червения ключ.