mordohy
26-03-2011, 00:15
Дните преди Велик денна 200.. година, бяха студени и влажни.Това обаче по никакъв начин не намаляваше приповдигнатото ми настроение. Предвкусвах това, което щеше да стане след малко. Паркирах раздрънканата Аскона на паркинга на гръцката митница, стоварих катуна от нея и я заключих.
После се замислих, свалих чистачките и антената и, проверих пак вратите, ритнах предната и гума като възпитателна мярка и критично я отгледах.
От другата страна, точно под едно щъркелово гнездо ме чакаше едно малко бижу. Жабешко зелено поло 0т първта серия, снабдено със 82 коня, свръхоборотен мотор и съвсем нова 5 степенна скоростна кутия.
Жабока беше учудващо чевръст и вярно другарче. Никой не му обръщаше внимание, до като не се сблъскаше с него на пътя.
Проблема в ония времена беше, че по празниците се чакаше по 2-3 дена на границата, ако си с кола.
А пеша!?
Минавай! Не отнемаше повече от половин час!
Натоварен като родопско магаре, злорадо се усмихвах на изнервените хора, чакащи в препълнените им с всевъзможни боклуци коли. Караха се стари печки, перални, хладилници, телевизори и изобщо всичко, което се намираше в изобилие по гръцките бунища.
Гръцките митничари ме пребъркаха, с обичайните язвителни забележки, но без ентусиазъм. Знаеха, че нашите ще ни разгонят фамилията.
Нарамих дисагите и се запътих към "милата" ни Родина.
Точно на моста, между двете митници, има един камък, боядисан в цветовете на националните флагове, който се нарича " граничен камък".
Аз му викам " камъка за размисъл".
Много пъти съм виждал хора седнали на камъка, с блуждаещ поглед размишлявайки : да минават ли или просто да се изсерат на цялата работа и да се приберат в къщи.
Приближавайки го видях, че поредния Демокрит се клати напред-назад на него.
Имах опит от предишни подобни ситуации, а и не бях говорил на български от половин година, освен в сънищата ми, та побързах да си начешам езика.
На разсеяната светлина от лампите, под ситния мокрещ дъждец, седеше момиче или млада жена, по детски прибрала краката си. Мачкаше с колената дланите си и не просто се клатеше, ами си движеше главата точно като слон.
Щях да се разсмея, защото само хобота и липсваше. Иначе качулката и беше досущ слонски уши!
Нещо ми подсказваше, че положението е сериозно.
Чантата и стоеше на цял метър от нея. Това най-малкото беше неразумно. Не реагираше нито на колите, моито се форсираха покрай нея, нито на дъжда, които се засилваше на талази.
Спрях се до нея.
-Здрасти!-най-безцеремонно я поздравих. - Какво става!? Да не се загуби от групата!?
Никакво внимание!
Огледах я.
Млада жена, около 25-27 години.
Погледа и блуждаеше във водите на реката.
- Алоо! Вали дъжд!Ще се намокриш! За къде си тръгнала?- продължих с просташкия си етюд-влизаш или излизаш!?
Зачаках, но не последва нищо.Просто гледаше реката и се клатеше.
Ако ме беше наругала или просто ми кажеше : простак, щях да съм май по-доволен.
Нула внимание!
Тъкмо се наканих да махна с ръка и да продължа, когато промълви:
-Върнаха ме. Просто ме свалиха от автобуса и ме върнаха. Какво ще правя сега!?
- Ами ще се върнеш! Какво друго?! Хайде ставай, че ще те пипне някия пневмония!
Подхванах я леко и с мъка я вдигнах.
- Сака твой ли е?
- Мой е, - сепна се тя- едвам го домъкнах до тука.
- То ако постои още малко под дъжда и кран няма да го вдигне. Хайде да вървим!
Нарамих и нейния сак. Мамка му!Какво ли носят тия жени?! Сякаш имаше чувал с цимент, а не женски парцали.
Подхванах я и и дадох насока към нашата митница.
- От къде си?
- От Перник. Четири години чакам тоя ден, а то точно на мене ли ще ми се случи!?
- Не бой се! Мене колко пъти са ме връщали...- бодро се замечтах- такива са правилата на играта- философски заключих.
Повървяхме малко и ми светна в главата.
То до тука добре, ама какво ще я правя тая.
Часа е полунощ,няма влакове, нито явтобуси, мокра е като кокошка...
На ти сега Иво!
В хубава каша се забърка!
Теглих една майна на ум и се зауспокоявах.
Вярно, ще се отклоня малко от курса, но пък поне ще си имам компания.
Пък и спътницата ми изглеждаше свястно момиче, пък и...
Абе майната му!
Минахме криво-ляво границата и аз вече бях плувнал в пот от проклетите чанти.
-Какво ще правиме сега?-простичко ме попита тя.
Тръснах багажа, запалих една цигара и жадно засмуках.
С учуване забелязах, че за нея вече бяхме двойка.
- На първо време да се запознаем! Казвам се Иво!
- Вера!- каза тя и ми подаде финната си ръка.
-Слушай сега! Колата ми се намира на два километра нагоре в селото.
- Имаш ли кола?- с патос изрече тя
- Имам, но мио омръзна да влача тия боклуси.
- Аз ще ти помагам
- Няма да стане.Отивай ей там в кафето и ще ме чакаш с катуна. Аз ще докарам Жабока
-Кой жабок?
- Колата ми.Така я наричам, След половин час съм тука.
- Страх ме е- съвсем по детски проплака тя.
- От какво!?- изръмжах аз
-Да хукнеш сама на майната си не те беше, а сега те е страх. Тука си сред хора- пенявех се аз и още усещах чантата и на врата си.
Така ми се пада, като се правя на мъж- мислех си аз.
- Нали и моите чанти са тука- подех деловито, питайки се, за какъв дявол се занимавам още с тая.
Кой знае , как щеше да свършитова, ако не се изсипаха една група съселяни от Гърция.
Седнаха при нас и им обясних положението.
Изказаха се всякакви предположения. Само бай Тодор мълчеше и я оглеждаше строго, както само той умее.
- Прекалено е хубава-тропна с длан по масата той.-взели са я за проститутка.
- А!?-зинах аз.
Не от твърдението, че са я взели за проститутка, а че е хубава.
Чак тогава я огледах.
Имаше дълга, чуплива кестенява, тежка коса и големи кафяви очи. Всичко това гарнирано с копринена кожа.
Добре, че не разбираше, какво си говориме.
-Хубаво! Пазете я до като дойда, - а към нея додадох.
-Това са мои приятели. Бай Тодор се оправя на български. Не се страхувай! ще се върна. Иначе старците ще ми счупят главата.
- Добре!- поусмихна се тя, откривайки белоснежните си зъбки.
Завъртях се объркан и излязох от кафето.
Че е хубава е хубава, ама то само хубост не стига.Какво искаше да ми каже бай Тодор!? Какво по дяволите правя!?
Майната му!
Майната ми!
Докарах колата.Поговорихме си, кой какво е загубил в казиното, пожелахме си весели празници и се разделихме.
Качихме се в Жабока и тръгнахме.Нещо не беше както трябва. Вера нямаше сухо място по себе си.
- Имаш ли дрехи да се преоблечеш
-Ами нали отивах в Атина, взех си само полички и блузки
-Ясно!- изръмжах през зъби, като още един детайл от пъзела си зае мястото.
Спрях на първата отбивка и затършувах по багажника.
Една въдица така беше усукала дръжките на чантите, че успях да си ожуля ръката в крика и да счупя една кутия с плувки, преди да размотая дръжките.
Капак на всичко сложи капака на багажника.
Амортисьора му изпусна и ме халоса доста задоволително по кухата тиква, дето наричах с любов- моя глава.
Изригвайки попържни и клетви, измъкнах един дебел анцунг,вълнена риза,пуловер,фланелка, нови боксерки и вълнени чорапи. Работните ми боти допълниха нещата.
Ако дядо ми ме чуваше от небето, щеше да се гордее смен. Майсторлъка му в тая насока беше пословичен.
Огледах парцалите и и ги сложих на моята седалка.
- Хайде, преобличай се, а аз ще ида в храсталака да си излея впечатленията. Като се оправиш ми свирни!
Тона ми не допускаше възражение.
-Добре- простичко каза тя, а аз се запилях в тъмнината.
Главата ми щеше да се пръсне.
Какво беше накарало това, явно умно и възпитано момиче да направи такава глупост. Само да тръгне за Атина. Кой го е пуснал!?
Нещо имаше и аз бях решен да го открия!
Неведоми са пътищата Божии!
Накрая открих и други неща, които ме върнаха обратни в България.
Но за това утре вечер във втората част!
После се замислих, свалих чистачките и антената и, проверих пак вратите, ритнах предната и гума като възпитателна мярка и критично я отгледах.
От другата страна, точно под едно щъркелово гнездо ме чакаше едно малко бижу. Жабешко зелено поло 0т първта серия, снабдено със 82 коня, свръхоборотен мотор и съвсем нова 5 степенна скоростна кутия.
Жабока беше учудващо чевръст и вярно другарче. Никой не му обръщаше внимание, до като не се сблъскаше с него на пътя.
Проблема в ония времена беше, че по празниците се чакаше по 2-3 дена на границата, ако си с кола.
А пеша!?
Минавай! Не отнемаше повече от половин час!
Натоварен като родопско магаре, злорадо се усмихвах на изнервените хора, чакащи в препълнените им с всевъзможни боклуци коли. Караха се стари печки, перални, хладилници, телевизори и изобщо всичко, което се намираше в изобилие по гръцките бунища.
Гръцките митничари ме пребъркаха, с обичайните язвителни забележки, но без ентусиазъм. Знаеха, че нашите ще ни разгонят фамилията.
Нарамих дисагите и се запътих към "милата" ни Родина.
Точно на моста, между двете митници, има един камък, боядисан в цветовете на националните флагове, който се нарича " граничен камък".
Аз му викам " камъка за размисъл".
Много пъти съм виждал хора седнали на камъка, с блуждаещ поглед размишлявайки : да минават ли или просто да се изсерат на цялата работа и да се приберат в къщи.
Приближавайки го видях, че поредния Демокрит се клати напред-назад на него.
Имах опит от предишни подобни ситуации, а и не бях говорил на български от половин година, освен в сънищата ми, та побързах да си начешам езика.
На разсеяната светлина от лампите, под ситния мокрещ дъждец, седеше момиче или млада жена, по детски прибрала краката си. Мачкаше с колената дланите си и не просто се клатеше, ами си движеше главата точно като слон.
Щях да се разсмея, защото само хобота и липсваше. Иначе качулката и беше досущ слонски уши!
Нещо ми подсказваше, че положението е сериозно.
Чантата и стоеше на цял метър от нея. Това най-малкото беше неразумно. Не реагираше нито на колите, моито се форсираха покрай нея, нито на дъжда, които се засилваше на талази.
Спрях се до нея.
-Здрасти!-най-безцеремонно я поздравих. - Какво става!? Да не се загуби от групата!?
Никакво внимание!
Огледах я.
Млада жена, около 25-27 години.
Погледа и блуждаеше във водите на реката.
- Алоо! Вали дъжд!Ще се намокриш! За къде си тръгнала?- продължих с просташкия си етюд-влизаш или излизаш!?
Зачаках, но не последва нищо.Просто гледаше реката и се клатеше.
Ако ме беше наругала или просто ми кажеше : простак, щях да съм май по-доволен.
Нула внимание!
Тъкмо се наканих да махна с ръка и да продължа, когато промълви:
-Върнаха ме. Просто ме свалиха от автобуса и ме върнаха. Какво ще правя сега!?
- Ами ще се върнеш! Какво друго?! Хайде ставай, че ще те пипне някия пневмония!
Подхванах я леко и с мъка я вдигнах.
- Сака твой ли е?
- Мой е, - сепна се тя- едвам го домъкнах до тука.
- То ако постои още малко под дъжда и кран няма да го вдигне. Хайде да вървим!
Нарамих и нейния сак. Мамка му!Какво ли носят тия жени?! Сякаш имаше чувал с цимент, а не женски парцали.
Подхванах я и и дадох насока към нашата митница.
- От къде си?
- От Перник. Четири години чакам тоя ден, а то точно на мене ли ще ми се случи!?
- Не бой се! Мене колко пъти са ме връщали...- бодро се замечтах- такива са правилата на играта- философски заключих.
Повървяхме малко и ми светна в главата.
То до тука добре, ама какво ще я правя тая.
Часа е полунощ,няма влакове, нито явтобуси, мокра е като кокошка...
На ти сега Иво!
В хубава каша се забърка!
Теглих една майна на ум и се зауспокоявах.
Вярно, ще се отклоня малко от курса, но пък поне ще си имам компания.
Пък и спътницата ми изглеждаше свястно момиче, пък и...
Абе майната му!
Минахме криво-ляво границата и аз вече бях плувнал в пот от проклетите чанти.
-Какво ще правиме сега?-простичко ме попита тя.
Тръснах багажа, запалих една цигара и жадно засмуках.
С учуване забелязах, че за нея вече бяхме двойка.
- На първо време да се запознаем! Казвам се Иво!
- Вера!- каза тя и ми подаде финната си ръка.
-Слушай сега! Колата ми се намира на два километра нагоре в селото.
- Имаш ли кола?- с патос изрече тя
- Имам, но мио омръзна да влача тия боклуси.
- Аз ще ти помагам
- Няма да стане.Отивай ей там в кафето и ще ме чакаш с катуна. Аз ще докарам Жабока
-Кой жабок?
- Колата ми.Така я наричам, След половин час съм тука.
- Страх ме е- съвсем по детски проплака тя.
- От какво!?- изръмжах аз
-Да хукнеш сама на майната си не те беше, а сега те е страх. Тука си сред хора- пенявех се аз и още усещах чантата и на врата си.
Така ми се пада, като се правя на мъж- мислех си аз.
- Нали и моите чанти са тука- подех деловито, питайки се, за какъв дявол се занимавам още с тая.
Кой знае , как щеше да свършитова, ако не се изсипаха една група съселяни от Гърция.
Седнаха при нас и им обясних положението.
Изказаха се всякакви предположения. Само бай Тодор мълчеше и я оглеждаше строго, както само той умее.
- Прекалено е хубава-тропна с длан по масата той.-взели са я за проститутка.
- А!?-зинах аз.
Не от твърдението, че са я взели за проститутка, а че е хубава.
Чак тогава я огледах.
Имаше дълга, чуплива кестенява, тежка коса и големи кафяви очи. Всичко това гарнирано с копринена кожа.
Добре, че не разбираше, какво си говориме.
-Хубаво! Пазете я до като дойда, - а към нея додадох.
-Това са мои приятели. Бай Тодор се оправя на български. Не се страхувай! ще се върна. Иначе старците ще ми счупят главата.
- Добре!- поусмихна се тя, откривайки белоснежните си зъбки.
Завъртях се объркан и излязох от кафето.
Че е хубава е хубава, ама то само хубост не стига.Какво искаше да ми каже бай Тодор!? Какво по дяволите правя!?
Майната му!
Майната ми!
Докарах колата.Поговорихме си, кой какво е загубил в казиното, пожелахме си весели празници и се разделихме.
Качихме се в Жабока и тръгнахме.Нещо не беше както трябва. Вера нямаше сухо място по себе си.
- Имаш ли дрехи да се преоблечеш
-Ами нали отивах в Атина, взех си само полички и блузки
-Ясно!- изръмжах през зъби, като още един детайл от пъзела си зае мястото.
Спрях на първата отбивка и затършувах по багажника.
Една въдица така беше усукала дръжките на чантите, че успях да си ожуля ръката в крика и да счупя една кутия с плувки, преди да размотая дръжките.
Капак на всичко сложи капака на багажника.
Амортисьора му изпусна и ме халоса доста задоволително по кухата тиква, дето наричах с любов- моя глава.
Изригвайки попържни и клетви, измъкнах един дебел анцунг,вълнена риза,пуловер,фланелка, нови боксерки и вълнени чорапи. Работните ми боти допълниха нещата.
Ако дядо ми ме чуваше от небето, щеше да се гордее смен. Майсторлъка му в тая насока беше пословичен.
Огледах парцалите и и ги сложих на моята седалка.
- Хайде, преобличай се, а аз ще ида в храсталака да си излея впечатленията. Като се оправиш ми свирни!
Тона ми не допускаше възражение.
-Добре- простичко каза тя, а аз се запилях в тъмнината.
Главата ми щеше да се пръсне.
Какво беше накарало това, явно умно и възпитано момиче да направи такава глупост. Само да тръгне за Атина. Кой го е пуснал!?
Нещо имаше и аз бях решен да го открия!
Неведоми са пътищата Божии!
Накрая открих и други неща, които ме върнаха обратни в България.
Но за това утре вечер във втората част!