Летописите на Mordohy :):):)

[viki]

Най-после всички разкази на mordohy (http://clubalfaromeo.com/forum/member.php?u=6278) събрани на едно място:)
Винаги е успявал да ме усмихне с неговитете истории(а и не само мен ) и се надявам да допълва темата регулярно 8-)


Сбогом на оръжията!
цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=48256)
Братя и сестри, вярвате или не, имам три пищова и една култова пушка, всичките нашарени от отговорни другари във връзка с мои геройства. Колкото повече одъртявам, ги класифицирам, като безумства, ама явно нямам вече трезва преценка.
Преди 14-15 години ги изритах в пенсия и от тогава, дори и не съм ги виждал.
Причината още не съм си я изяснил, ама повода го помня и до ден днешен!
Беше слънчев пролетен ден, когато разстенията се събуждаха, кучетата се гонеха, грозните иначе джанки цъфваха и в атмосферата се носеха ония ухания, които караха момичетата да слагат късите поли, а мъжете да оглеждат крачещите пред тях самки с влажен поглед и надути панталони!
Намирах се в култов сервиз, известен с калпавите си, но винаги отзивчиви майстори.Пиехме бира и си помпахме самочувствието, когато пристигна известна мутра, заедно със скандално скъпата си въздушна пушка.
Аз блеех и се възхищавах на циментовия дирек, който държеше жиците на целия квартал.
Беше уникален!
Разпределяше тока на три страни и колкото повече го гледах, толкова повече виждах, че е съвършен.
Няма по-величествена гледка за един ел.техник, от добре оборудвания дирек. Един такъв със симетричните си чашки,добре затегнатите връзки и бодро опънати кабели.
Красота!
Явно имаше и друг почитател!
Почитателя беше един наперен врабец, с малка сламка в човката си, който хем я държеше, хем се кокошинеше, хем сякаш искаше да каже гордо:
–Аз имам сламка!
Оказа се, че си търси самка!
Тя след малко се яви и танца му стана още по настоятелен.
Явно измърморих нещо, защото всички се впериха в гледката.Даже и децата се укротиха и поеха своята доза от сексуална култура.
По едно време самката се престраши и кацна до своя избранник.
Той пощуря от радост и гордо прие ласката и!
Все още със сламката в човката си, като гарант за добро гнездо, той се покатери над избранницата си и всички усмихнати и радосни, сякаш бяхме на мястото на щастливия врабец....
Усетих, че ме докосва цевта на пушката.
Изстрела покоси и врабеца и избраницата му, преди да го фрасна по чутурата.
Умряха преди да паднат на земята.
Две врабчета!
Залисани в любовна игра!

***

Реквием за една Алфа!

цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=46183)

Вчера се събудих от странен сън!
Сънувах необикновенно големи стволове!Чудех се, кой ли кретен ги е отрязал тия дървета!? С какъв акъл!
Не заспах до сутринта, а аз съм известен поспаланко.
Сутринта тръгна за работа по обичайния маршрут, тоест по бучинските дупки и криво-ляво се дотътрих до околовръстното на София!
Алфи усети, че дупките свършиха и изръмжа доволно!
Тамън да му сложа 5-та, щото бях вече с около120 и разбрах съня!
Вещаеше щета и загуба.
Махнах си моментално крака от педала за газта, а Алфи някак укорително с гласа си ми отвърна!
И лентата се завъртя!
От нищото, или по-точно от калта изкочи едно БМВ и кацна напреко на пътя, на не повече от 8-9 метра.
Не можех да направя нищо!
Преминаха на забавен кадър , първия ми ловен излет, първата целувака...
А отсреща сковани от страх и ужас ме гледаха две очи, които се уголемяваха все повече!
Алфи се вряза като камикадзе, с ясното съзнание, че е по-добре да свърши така, отколкото осран от пуйки и кокошки в някой заден двор!
Не почувствах удар!
Всъщност не чувствах нищо!
После..
После очаквах болката,но не ме болеше нищо!
Всъщност нищо ми нямаше!Щеше да ме боли после. като осъзная какво е станало
На идиота, на който Алфи му вкара колонката до средата на купето също му нямаше нищо, акъла най-вече!
С размазана предница и покривено купе, Алфи сякаш беше заспал доволно своя вечен сън!
С ясното съзнание, че ме е спасил за последен път!
Вечна му памет и мир на тенекиите му!
Амин!

***
КОЧ
цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=49720)

Не знам , дали знаете, ама коч е прабългарска дума , а не турска.
Днеска срещнах един великолепен екземпляр и той ме наведе в едно щастливо и плодотворно минало.
Годината беше 1978 и а тамън се бях върнал от риболов, гащите ми бяха пълни е дрбна риба и само си мислеех за душа и купона с приятелите, които се бяха върнали от училището от Широка Лъка, когато звънеца плахо извъня.
По онова време не се звънеше, а и никой не заключваше.
Отворих вратата и ахнах!
На вратата седеше едно човече, с нови изгладени потури, везано елече и грижливо увит червен пояс.Кехлибарената броеница и новите гумени галоши , допълваха картинката.
Такива екземпляри не бяха радкост, особено наа петъчните молитви или на големите мюсюлмански празници.Все пак , това се случваше в Златоград, а там нямаше никакво значение, какъв е празника.Честваше се от всички.
Спътника му , обаче заслужаваше особено внимание.
Беше млад огромен коч, със златиста козина, вдигнал гордо глава и ме гледаше, както Швейк гледа любимия си поручик Лукаш!
От напора му да влезе вътре, разбрах, че е от тия животни, които свободно се движат по къщите.Тайната на златистата му козина я рзбрах по-късно.Тогава си обясних и легендата за златното руно.Тя му даде и името-Арго.
Та аз седях и гледах коча, който напираше да влезе вътре, а амуджата попита:
-Тука ли живее другарката Ненова!?
-Тука, викам, ама сега е в Пловдив да чете лекции.
–Тъй син, ти нейното копелче ли си!?
-Аз съм - викам!
Слушай, дечко!Тя изучи дъщеря ми и аз нарекох тоя коч на нея!В нашия род, толкова учен човек не сме имали никога!Амуджата, говореше, че е изкарала гимназия, а мама я готвеше зча университета.Той не знаеше, но после тя стана известен журналист.Сега работи за снн.Тогава, обаче той не знаеше, какво му готви съдбата.
Коча, разбрал,че трябва да влезе в по-интимни отношения, ако не иска да бъде заклан, беше започнал да дъвче левия ми крачол/
Ситуацията беше много итересна.
Нямаше какво друго да направя, освен да приема коча.
Не можех да го върна,щото щях да направя за резил човека.
накратко, после дадох коча на една комшийка, а тя, покрай него завъди цяло стадо.
Коча доживя с децата, който го къпеха и решиха до 18 годишна възраст.
Добичето защити стадото си от един Камаз и умря под гумите му.както Карнобатския коч, дето направи челен удар с бързия влак.
Все пак и до ден днешен се сещам за хората от Аламовци! И за коча им!
Разбрала, че не искаме да стъпваме по руното на коча, тя изплете едни уникални чорапи на майка ми, които тя нама да обуе никога.И до ден днешен ги пази и за нея са най-голяма награда.

***
Агнеса

цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=51281)

Случвало ли ви се е, да имате някакво чувство и да не можете да избягате от него! Аз го имам и ще ви го натреса, дето се вика, та дано се успокоя!
Беше чудното лято на 1979 година.
Приеха ме предсрочно комсомолец, а клуба ни Дан Колов, въпреки всички перипетии стана шампион на зона Тракия! Не беше лесно! Това е Златогреад, Смолян, Мадан, Чепеларе, Пловдив, Асеновград, Кърджали и все култови средища на свободната борба.
Събраха ни една група и ни изпратиха на летен лагер-школа в ГДР.
Лагера беше втори по големина, след Артек, в окръг Зул, на няколко десетки километра от Ваймар.
Богатото културно наследство на региона ни накара да четеме Шилер и Гьоте, както и да оглеждаме талиите на хубавите моичета, около нас.
Не знам как стана, но около мене се завъртя едно момиче, най-хубавия модел на северните германки.
Беше дългокрака, стройна, пепеляво-руса хубавица с дълбок алт. Още тогава разбрах, какво означава "изкрящи очи".
Очите и изкряха и още усещам фините и пръсти по гърба си.
Разбира се, ние си бяхме балкански говеда и много скоро си организирахме секта по борба в лагера,
Германците бяха възхитени и редовно идваха на тренировките.
Много обичаше, когато съм се изпотил от борбите, да ме бърше, чеша и масажира. просто ме изяждаше!
Ние смърдяхме на пръчове, но както се оказа е от силния тостестерон. Останалите миришеха , просто на леш!
Дрънкам ви тия простотии, защото имаха значение. Те са валидни и днес!
Любовта ни беше спонтанна и всеотдайна.
Тоест аз я скапвах от целувки, тя ме гушеше и ме представи дори и на семейството си, а аз се дървех, като войник на пост пред знамето!
Съдбата ни срещна след 3 години, когато бях Вършавски Ефрейтор от ВВС, а баща и се оказа наш командващ.
Тогава изживяхме наистина любовта си, а после...
После аз се прибрах и всичко затихна, като летен повей, който минава и се губи зад драките на ливадата.
Седяхме си на плажа на Тузла, аз Йоан, бай Тодор и Мими, братовчедка на майка ми! Тя е синеока хубавица с дълги мигли и точно за това Йоан я мразеше, щото според него, всички я мислеха за моя жена и не можех да си сваля гадже, което той си го беше поставил за цел! Сега е по консервативен, но тогава нямаше задръжки.
Тамън се чудехме, къде да отидеме на разпивка, когато сред мержделеещите се крака видях нещо много познато.
Бяха женски крака, от коляното на долу, но ме развънуваха истински.
Първо опипваха, а след това леко се полагаха на горещия пясък.
Не знам как съм гледал, но Йоан каза:
-Тате, какво става!?
Оказа се, че и тя ме е фиксирала!
Изправих се!
Срещу мене вървеше Агнеса!
Беше понатежала малко, но огъня в очите и беше същия.Така само по едни бикини я прегърнах, без да ми пука за нищо.
Света се завъртя и аз пак бях палавия лагерник от онова време.
След известно време се осъзнахме и запознахме приятелите ни.От моя страна са познатите муцуни, но тя имаше една дъщеря. Родена 1983 година. С Йоан си паснаха веднага, но имаше нещо недоизказано!
Те си общуваха далеч от нас.Дори и сега, зад гърба ми!
Идилията ни продължи цял месец. Не исках да свършва, но уви тя изчезна, без да ми остави никаква надежда!
Аз обаче знаех!
Ивон имаше същите две бемки на гушата, които имам аз, майка ми, сина ми и са общи за кюркчинския род.
Все още я сънувам!
Хубава и силна жена, която не иска нищо друго от мен, освен любовта ми!
Всъщност знае , че иска всичко!
Пълното и име е Агнеса Линдеман!
Обичам те, Агнеса!

***

Илачи-само за пълнолетни

цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=56533)

Миджу Кадир, беше абсолютно средностатически родопчанин.
Влязъл като редник на Н.В. в родната казарма, изкарал храбро втората световна война и се прибрал на село с войнишки кръст , ефрейторски нашивки и ревматизъм.
Построил си голяма каменна къща и се оженил , работил по мините и след ранното си пенсиониране се прибрал на село да сади тютюн и картофи, да отглежда овце и къде без традиционната кравичка от храброто "сиво родопско говедо".
Изучил децата и всичко вървяло безметежно, до като годинките не напомнили за себе си!
Разболяла се баба Минка.
Какво ли не пробвали.
И ходжата и чел и от уроки и баяли, но гаснела неговата стара любов и едничка опора в живота.
Какво да прави!?
Викнал накрая доктора, прегледал я човека и му рекъл:
- Закъснял си , миджу! Ето ти рецептата, яхвай магарето и заминавай за Златоград. Ако там не ги намериш лекарствата, ще ги намериш в Мадан. най-добре в Смолян. Там със сигурност ги има.
Стегнал се стареца, сложил си байрамските потури, везаната риза, нови гумени цървули, пил едно кафе в кафенето и под бодрите пожелания на местната кръчмарска общност яхнал магарето и запрашил храбро към неизвестното бъдеще.
Яздил четрикракия вседеход и се замислил.
То да ходи човек сега до Даръдере, а да се окаже, че там ги няма илачите си е загуба на време. В мадан не ми се ходи, а бе я направо да хващам пътя за Смолян!
Речено-сторено!
Слязъл на главния път и натирил Марко да пасе и се валя по реката и хванал автобуса за Смолян.
Знаел, че вярното добиче ще го чака там, та ако ще и три дена. Ако трябва и седмица, но няма да избяга!
Взел хаповете, поразходил се по строежа на новия център, поцъкал с език, почудил се на грандоманията и хорската суета и дошло време за автобуса.
Рано пристигнал на автогарата и решил да изпие едно кафенце и седнал до двама младежи. Съвсем случайно видял, че на другия край на кафето седят трима старци, в които познал стари приятели от казармата.
-Пазете ми торбичката , момчета, ама да не гледате какво има в нея, че имам важни неща! Аз да видя аркадашите, че скоро Аллах ще си ни прибере!
Тъй рекъл и защо не си е взел торбичката, историята не казва, но това преобърнало живота му!
-Тоя дъртак, какво ли толкова важно има в тая торба!? Я да видиме!-казал единия келеш.
Пребъркали торбата, а там само две опаковки лекарства, бучка сиренце, глава кромид лук и дървени похлупци със сол и лютив пипер.
Извадили една химикалка и само задраскали и добавили една думичка към опаковките и се заусмихвали, предвкусвайки сеира.
Прибрал се човека , приседнал до леглото на болната си изгора , извадил лекарствата и сложил очилата, да види как да и ги дава.
-Бре, грешка е станала!-изревал стареца.
-Каква грешка? Я дай очилата! - понадигнала се баба Минка.
-Ама грешка е станала!
- Дай тука! Няма грешка! Учени хора са го писали!- отсякла бабичката, след като прочела написаното.- я се стягай и да почваме лечението!
Какво да прави човека. На война е ходил, в рудника е работил, в милицията са го били, ще се справи и с това.
Стегнал се и започнали с терапията.
Минал се месец и доктора се разтревожил.
Тия верно са си диви, ама чак пък толкова да не се обадят!?
Яхнал служебното Балканче и запърпорил към колибите в балкана.
Това, което видял го изумило.
Къщата светела и като с магическа пръчка, белезите на запустението били изчезнали.
Баба Минка метяла бодро двора и се кискала с комшийката.
-Добър ден, - рекъл доктора!
- Добър ден! Да си ми жив и здрав, сине! Влизай, влизай, да те черпя едно кафе, а и баклава съм направила!
-Дядото къде е?
- Влизай, вътре е. Ей го де е полегнал на миндера!
Учуден от видяното, щото бабата била пътник за ония свят, доктора влязъл, а дядката се надигнал и с измъчена, но дяволита усмивка посрещнал скъпия гост.
-Добре дошъл, докторе!
-Добре заварил! Как сте?
-Много добре, сине. Бабата живна, само аз съм поуморен малко, ама сме много добре и двамата.
- Това лекарство, дето ми го предписа е много добро. И съседката иска да и го предпишеш!- занареждала баба Минка софрата.- ей сега ще я викна, да я прегледаш и нея!
-Ама при нея може да е нещо друго-рекъл доктора.
-Ами друго! Същото ще да е сине! Жив и здрав да си ни! Такъв учен доктор никога не сме имали!
Доктора още повече се объркал.
-Значи много добре се чувстваш от лекарствата!?
- Много докторе!
- То тогава е добре да повториме процедурата.
-Може, може- закимала енергично бабата!
- Може-изревал измъчено дядо Кадир- ама ако ти ебеш!
-А!?- зяпнал доктора с увиснало от изненада чене.-какво каза!?
- Как каво?- нали ти си я писал тая рецепта! На чети!
Погледнал доктора рецептата и кутийката с вълшебните хапчета и какво да види.
Келешите от автогарата задраскали "след ядене" и написали "след ебане"!
Така и си остана лафа, когато е нещо на чужд гръб.
Може, ама ако ти ...

***
Дограма

цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=57875)

Седяхме си с колегата на кефето пред завода, кацнало направо върху стария склад за кокса. Тревичката нежно се подаваше, между буците, а пролетта бушуваше с пълна сила.
Феромоните бяха навсякъде, жените се бяха поразголили и ние преглъщахме жадно както гледката, така и студената биричка, благославяйки египтяните за тоя дар божий.
Колегата, здрав дългуч, преживял какво ли не, обиколил света от Сибир до либийската пустиня. Имаше весел характер, малко тъжен и пример за нас младоците, как една гадна работа с шеги и философско търпение, може да стане забавна.
Дрънкахме си обичайните мъжки глупости, обсъждайки самките, преминавящи покрай нас, когато се зададе невероятно красив екземпляр.
Висока с черна коса, бяло лице и теменужено сини очи. С лека и грациозна походка, като... абе сетих се!
Точно като на генерал Стойчев кобилата, както се изразяваше старшинката ни в казармата.
Колегата, въпреки , че наближаваше 50-те, още си беше палав, по отношение на жените и се приготвих за нещо специално.
Погледнах го и не повярвах на очите си.
Ако имаше начин, щеше да се зарови в земята.
Ръката му скриваше лицето и се уплаших да не получи удар.
Жената минавайки покрай нас го погледна закачливо, усмихна се и с дълбок звучен глас го поздрави.
- Здравей, Бояне!
-Здравей!-отвърна той, но с глас, който никога не бях чувал от него. Сякаш някоя буца кьомур, от тия дето ни се валяха в краката му беше заседнала в гърлото.
Хубавицата отмина, а аз замълчах и зачаках.
Усещах, че стана нещо много важно, но какво- надявах се, че скоро ще ми каже. Нещо му тежеше. Някакъв стар дълг или резил!?
Не чаках много дълго.
- Видя ли я тая!- някак унесено започна той.
-Видях я! Много хубава жена. Баш като за тебе-подкачих го.- ако ти не можеш да се справиш, да се оправям аз!?
-Офф! Остави ме!
-Добре де! Признавай си! Всеки има своите срамни моменти в историята си!- поднасях го аз, а човека явно изпитваше огромна мъка.
Помълча малко и рече;
-Чувал ли си, оная история за мене, дето ме накара 20 години да обикалям света?
Свих учудено рамене, а той продължи.
-Не си!? Мина време, но някога направих нещо и станах за резил в града.
Наострих уши! Тоя добър човек беше преживял нещо, преобърнало живота му наопаки.
- Знаеш, че съм от бедно, балканджийско село и сме много деца. Рано се махнах от село и дойдох тука да уча в механотехникума. Колко кьомур съм стоварил тука-засмя се и потупа с крак по въпросния кьомур.
- Квартирката ми беше бивш кокошарник, ама от къде пари за друга, а и къщата ни на село не беше по-добра, та си бях доволен и от нея. Що простотии сме правили-замечта се той.
- Бях четвърти курс, когато Теменужка, така се казва тая мадама, като очите и, когато дойде в техникума ни. На майтап се залюбихме. Савърших и хайде в казармата. Три години ме чакаше. Бях моряк. През месец ми идваше на свиждане. Страхотен човек.
Поспря се малко, сякаш събираше мислите си или отново преживяваше нещо. Преглътна тежко и продължи.
- Върнах се и веднага започнах работа тука в завода.
Пак живеех в старата квартирка, но ни беше хубаво. След половин година решихме, че ще се женим. Купих си костюм, нови обуща и една вечер отидох в тях да я искам. Родителите и бяха много добри хора и скоро около масата се отпуснах. Вечер, като всяка друга, когато момъка иска от родителите бъдещата си жена.
По едно време тръгнах да си ходя, ама дядото вика:
- Къде сега по тъмницата!? Хайде! Срамота е! Тука ще спиш! Нали зет ще ми ставаш!
- Нещо ме караше да си ходя, ама пусто като не си вярваш...
Те за това много пъти съм казвал: Вярвайте си на инстинктите си! Не си повярвах и....
Сложиха ме в една разкошна стая на втория етаж, повъртях се малко и заспах.
По едно време се събудих.
Нещо ставаше със стомаха ми. От толкова гозби...
Повъртях се малко, ама...
То клозетите бяха все на двора тогава, ама нощно време всички си пускаха кучетата, че махалата ей къде е.
Тяхното , една овчарка, ме мразеше толкова, че се налагаше да я чакам през две пресечки, щото щеше да ме изяде. Никога не ме е обичал тоя звяр. Ревнуваше, та се късаше.
Опитах се да го умилостивя, ама сега му бях паднал и не отстъпваше. Стои на вратата и само ми се зъби.
А корема ми пука, та ще се пръсне. Да вдигна някой, не върви. Какво ще си кажат хората за мене!?
Погледнах го учудено и свих рамене, а той продължи!
- Да, бе! Ама тогава така расъждавах!- Помисли малко и продължи.
- Накратко, намерих един вестник и се изсрах в него. Срам не срам, какво да правя. Отворих прозореца и го засилих към улицата. Вечерта кучетата щяха да го отнесат.
Да ама от къде да знам, че дограмата била двойна. Къде съм виждал аз двойна дограма!?
В бързината не съм видял и така го пляснах, че лайна се разхвърчаха, като от вентилатор из цялата стая.
Свалих си потника, намокрих го в кухнята и започнах да бърша. Ама то много, бе! Цяла нощ бърсах и проветрявах и си повтарях: така е! Като не си вярваш!
Към трети петли е било, като свърших, вече огледах добре, дали съм отворил и двете крила на прозореца и решително запратих лайняния потник на улицата и доволен си легнах.
На сутринта, ни лук ял, ни лук мирисъл, слязох долу, пихме кафе и се измъкнах.
Песа го бяха вързали, но това не му пречеше да ми се зъби и да ме гледа с поглед, сякаш ми казваше: абе знам аз , какво ги дроби снощи!
Изпратиха ме хората до вратата. Минах трийсетина метра и се обърнах да им махна пак и ръката ми замръзна.
Лайняния ми потник се вееше като знаме, закачен на крушата пред къщата и много ясно си личеше от къде е изхвърчал.
Обърнах се и с мъка разбрах, че за мене живота никога няма да е вече същия. В тоя миг разбрах, че загубих не само Теменужка, а и нещо от себе си. Път назад нямаше.
Прибрах се в квартирата, събрах си багажа и с първия влак отпраших за Варна. От там в Коми , после в Либия и двайсет години не се бях прибирал.
Помълчахме малко, то да се смееш ли, да плачеш ли!? То май си беше за смях отвсякъде, стига да не е на твой гръб.
- Никога ли не сте се виждали от тогава? - попитах го любопитно.
- Никога! Въпреки, че ме откри след месец във Варна и аз за това избягах в Коми.
- Избягал си от късмета! Трябвало е да и обясниш!- отсякох аз.
- Тя и писма ми пишеше и се бяха сетили защо е станало така и даже ми се извиняваше, ама пусти срам! Как да се върна, като дришльо!?- каза сякаш на себе си и отпи от бирата си.
Гледах го с интерес, как е потънал в мислите си и се чудех, какво ли щях аз да направя на негово място. Сигурно същото.
Помълча още малко, усмихна се и рече:
- Ето за това, келеши такива ви казвам, да си вярвате! Първата ви преценка винаги е най-вярната.
Вярвайте си!

***
Вера
цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=58647)

Дните преди Велик денна 200.. година, бяха студени и влажни.Това обаче по никакъв начин не намаляваше приповдигнатото ми настроение. Предвкусвах това, което щеше да стане след малко. Паркирах раздрънканата Аскона на паркинга на гръцката митница, стоварих катуна от нея и я заключих.
После се замислих, свалих чистачките и антената и, проверих пак вратите, ритнах предната и гума като възпитателна мярка и критично я отгледах.
От другата страна, точно под едно щъркелово гнездо ме чакаше едно малко бижу. Жабешко зелено поло 0т първта серия, снабдено със 82 коня, свръхоборотен мотор и съвсем нова 5 степенна скоростна кутия.
Жабока беше учудващо чевръст и вярно другарче. Никой не му обръщаше внимание, до като не се сблъскаше с него на пътя.
Проблема в ония времена беше, че по празниците се чакаше по 2-3 дена на границата, ако си с кола.
А пеша!?
Минавай! Не отнемаше повече от половин час!
Натоварен като родопско магаре, злорадо се усмихвах на изнервените хора, чакащи в препълнените им с всевъзможни боклуци коли. Караха се стари печки, перални, хладилници, телевизори и изобщо всичко, което се намираше в изобилие по гръцките бунища.
Гръцките митничари ме пребъркаха, с обичайните язвителни забележки, но без ентусиазъм. Знаеха, че нашите ще ни разгонят фамилията.
Нарамих дисагите и се запътих към "милата" ни Родина.
Точно на моста, между двете митници, има един камък, боядисан в цветовете на националните флагове, който се нарича " граничен камък".
Аз му викам " камъка за размисъл".
Много пъти съм виждал хора седнали на камъка, с блуждаещ поглед размишлявайки : да минават ли или просто да се изсерат на цялата работа и да се приберат в къщи.
Приближавайки го видях, че поредния Демокрит се клати напред-назад на него.
Имах опит от предишни подобни ситуации, а и не бях говорил на български от половин година, освен в сънищата ми, та побързах да си начешам езика.
На разсеяната светлина от лампите, под ситния мокрещ дъждец, седеше момиче или млада жена, по детски прибрала краката си. Мачкаше с колената дланите си и не просто се клатеше, ами си движеше главата точно като слон.
Щях да се разсмея, защото само хобота и липсваше. Иначе качулката и беше досущ слонски уши!
Нещо ми подсказваше, че положението е сериозно.
Чантата и стоеше на цял метър от нея. Това най-малкото беше неразумно. Не реагираше нито на колите, моито се форсираха покрай нея, нито на дъжда, които се засилваше на талази.
Спрях се до нея.
-Здрасти!-най-безцеремонно я поздравих. - Какво става!? Да не се загуби от групата!?
Никакво внимание!
Огледах я.
Млада жена, около 25-27 години.
Погледа и блуждаеше във водите на реката.
- Алоо! Вали дъжд!Ще се намокриш! За къде си тръгнала?- продължих с просташкия си етюд-влизаш или излизаш!?
Зачаках, но не последва нищо.Просто гледаше реката и се клатеше.
Ако ме беше наругала или просто ми кажеше : простак, щях да съм май по-доволен.
Нула внимание!
Тъкмо се наканих да махна с ръка и да продължа, когато промълви:
-Върнаха ме. Просто ме свалиха от автобуса и ме върнаха. Какво ще правя сега!?
- Ами ще се върнеш! Какво друго?! Хайде ставай, че ще те пипне някия пневмония!
Подхванах я леко и с мъка я вдигнах.
- Сака твой ли е?
- Мой е, - сепна се тя- едвам го домъкнах до тука.
- То ако постои още малко под дъжда и кран няма да го вдигне. Хайде да вървим!
Нарамих и нейния сак. Мамка му!Какво ли носят тия жени?! Сякаш имаше чувал с цимент, а не женски парцали.
Подхванах я и и дадох насока към нашата митница.
- От къде си?
- От Перник. Четири години чакам тоя ден, а то точно на мене ли ще ми се случи!?
- Не бой се! Мене колко пъти са ме връщали...- бодро се замечтах- такива са правилата на играта- философски заключих.
Повървяхме малко и ми светна в главата.
То до тука добре, ама какво ще я правя тая.
Часа е полунощ,няма влакове, нито явтобуси, мокра е като кокошка...
На ти сега Иво!
В хубава каша се забърка!
Теглих една майна на ум и се зауспокоявах.
Вярно, ще се отклоня малко от курса, но пък поне ще си имам компания.
Пък и спътницата ми изглеждаше свястно момиче, пък и...
Абе майната му!
Минахме криво-ляво границата и аз вече бях плувнал в пот от проклетите чанти.
-Какво ще правиме сега?-простичко ме попита тя.
Тръснах багажа, запалих една цигара и жадно засмуках.
С учуване забелязах, че за нея вече бяхме двойка.
- На първо време да се запознаем! Казвам се Иво!
- Вера!- каза тя и ми подаде финната си ръка.
-Слушай сега! Колата ми се намира на два километра нагоре в селото.
- Имаш ли кола?- с патос изрече тя
- Имам, но мио омръзна да влача тия боклуси.
- Аз ще ти помагам
- Няма да стане.Отивай ей там в кафето и ще ме чакаш с катуна. Аз ще докарам Жабока
-Кой жабок?
- Колата ми.Така я наричам, След половин час съм тука.
- Страх ме е- съвсем по детски проплака тя.
- От какво!?- изръмжах аз
-Да хукнеш сама на майната си не те беше, а сега те е страх. Тука си сред хора- пенявех се аз и още усещах чантата и на врата си.
Така ми се пада, като се правя на мъж- мислех си аз.
- Нали и моите чанти са тука- подех деловито, питайки се, за какъв дявол се занимавам още с тая.
Кой знае , как щеше да свършитова, ако не се изсипаха една група съселяни от Гърция.
Седнаха при нас и им обясних положението.
Изказаха се всякакви предположения. Само бай Тодор мълчеше и я оглеждаше строго, както само той умее.
- Прекалено е хубава-тропна с длан по масата той.-взели са я за проститутка.
- А!?-зинах аз.
Не от твърдението, че са я взели за проститутка, а че е хубава.
Чак тогава я огледах.
Имаше дълга, чуплива кестенява, тежка коса и големи кафяви очи. Всичко това гарнирано с копринена кожа.
Добре, че не разбираше, какво си говориме.
-Хубаво! Пазете я до като дойда, - а към нея додадох.
-Това са мои приятели. Бай Тодор се оправя на български. Не се страхувай! ще се върна. Иначе старците ще ми счупят главата.
- Добре!- поусмихна се тя, откривайки белоснежните си зъбки.
Завъртях се объркан и излязох от кафето.
Че е хубава е хубава, ама то само хубост не стига.Какво искаше да ми каже бай Тодор!? Какво по дяволите правя!?
Майната му!
Майната ми!
Докарах колата.Поговорихме си, кой какво е загубил в казиното, пожелахме си весели празници и се разделихме.
Качихме се в Жабока и тръгнахме.Нещо не беше както трябва. Вера нямаше сухо място по себе си.
- Имаш ли дрехи да се преоблечеш
-Ами нали отивах в Атина, взех си само полички и блузки
-Ясно!- изръмжах през зъби, като още един детайл от пъзела си зае мястото.
Спрях на първата отбивка и затършувах по багажника.
Една въдица така беше усукала дръжките на чантите, че успях да си ожуля ръката в крика и да счупя една кутия с плувки, преди да размотая дръжките.
Капак на всичко сложи капака на багажника.
Амортисьора му изпусна и ме халоса доста задоволително по кухата тиква, дето наричах с любов- моя глава.
Изригвайки попържни и клетви, измъкнах един дебел анцунг,вълнена риза,пуловер,фланелка, нови боксерки и вълнени чорапи. Работните ми боти допълниха нещата.
Ако дядо ми ме чуваше от небето, щеше да се гордее смен. Майсторлъка му в тая насока беше пословичен.
Огледах парцалите и и ги сложих на моята седалка.
- Хайде, преобличай се, а аз ще ида в храсталака да си излея впечатленията. Като се оправиш ми свирни!
Тона ми не допускаше възражение.
-Добре- простичко каза тя, а аз се запилях в тъмнината.
Главата ми щеше да се пръсне.
Какво беше накарало това, явно умно и възпитано момиче да направи такава глупост. Само да тръгне за Атина. Кой го е пуснал!?
Нещо имаше и аз бях решен да го открия!
Неведоми са пътищата Божии!
Накрая открих и други неща, които ме върнаха обратни в България.
Но за това утре вечер във втората част!

ВТОРА ЧАСТ

Стресна ме квакането на Жабока.
Набързо забравих за какво се бях ужким наврял в храстите.
- Тръгваме ли?- настаних се зад волана и запалих мотора.
- Тръгваме!- сви се в седалката тя, сякаш не се прибираше в къщи, а отиваше на заколение.
Покарах десетина километра в мълчание.
- Искаш ли ти да ми разкажеш твоята история, а аз моята? Имаме много време до Перник.
Вера помисли малко и кимна с глава.
- Добре! Имаш право да знаеш. Имам приятел в Атина и четири години го чаках.
Аха! Чаках. Времето на глагола ми хареса. Не я прекъснах и тя продължи.
- Когато тръгна си обещахме винаги да сме заедно.Беше само за шест месеца, после стана година... - помисли малко и продължи- Рядко отговаряше на писмата ми и то се обаждаше само по телефона за една минута. Все беше около полунощ и се чуваше кръчмарска музика. Все ми обещаваше, а все не се прибираше. Нашите бяха против тая връзка. Баща ми непрекъснато ми казваше, че ме мами, а аз трябва да имам свой живот.- помълча малко, сякаш си събираше мислите или отново преживява нещо.- Майка ми повтаряше същото. Мъж толкова време без жена не може. Глупава си като мене. Оправдавах го и пред тях и пред себе си, до като не ми хрумна нещо. Можех аз да отида при него.
Писах му, какво съм намислила. Обади се още след три дена.
Да не тръгвам, че било трудно с документите, искали да имаш пари на границата и прочие, ама аз нали съм си го навила...
Баща ми ми даде пари. Обмених ги и след другите разходи ми останаха около две хиляди евро. Мислих, че ще ми стигнат и няма да имам проблеми, а виж какво стана.
- Значи си имала пари да представиш на границата?
- Да! Имам! Да ти ги покажа ли?
- Я да видя!-развеселих се аз от наивитета и.
- Ето!- измъкна тя тлъста пачка- не те лъжа.
- Е поне пари имаш- с мъка сдържах кикота си.- И сега?
- Сега не знам. Нашите сигурно ще ме изгонят
- Е толкова ли са лоши?- подкачих я аз.
- Не са. Аз съм лоша и ме е срам от тях
-Обади ли им се?
- Не съм. Смея ли!?
- А какво ще кажеш, като се изтърсиш около 3-4 сутринта
- Ами не знам.- пак се сви в седалката и потъна в мъката си.
Хрумна ми една тъпа идея.
Малката имаше нужда от един урок!
В дефилето има много места, където пътя е заобикалял, а сега има тунели. Тия места през нощта са наистина страховити.
Избрах си най-кривата отбивка и свих по нея.
- Какво става? Защо спряхме тука- ококори от страх очи и явно се събуди напълно от преживяния до момента кошмар, за да влезе в друг, много по-страшен.
- Абе , маце!- започнах с апашки акцент и доза лудост в очите- Как може да си толкова тъпа!? Аз си мислех само да те изчукам, ама се оказа , че имаш доста кеш. Това изменя нещата.
Ужаса я беше парализирал.
- Вземи парите! Само ме пощади!
- Не съм свършил! - заканително изръмжах.- Едната възможност е да те изчукам, да прибера кеша и да те хвърля в реката.- направих пауза- другата е само да ти взема парите,- тя енергично закима с глава, а аз направих още една пауза- после да те удавя, без да те чукам, че така оставят следи. С мангизите ще чукам много други.-пак направих пауза, сякаш размислям. - има и още една възможност, ама май не ти харесва изобщо!
- Каква?-с дрезгав глас, пълен с отчаяние едвам пророни Вера.
- Ето ти телефона ми и се обади на вашите, че се прибираш. Кажи им с кого и с какво се прибираш, глупачке!
Хвърлих и го в ръцете и и се усмихнах окуражително.
- Ама ти сериозно ли!?
-Съвсем сериозно. Или се обаждаш или ще те изнасиля и ограбя-вече ухилен и говорех- забравих и , че ще те нашляпам.
-Ама по това време!?
- Ти избираш. И по това време мога да те нашляпам. Офертата ми стои и да не си мислиш , че са си легнали, преди да им се обадиш от Атина. Даже вече се притесняват. Автобуса вече е пристигнал.
- Да им се обадя, значи!?
- Мда!- изръмжах аз и и подбутнах телефона, който търкаляше в ръцете си.
Набра бавно и несигурно номера. Вдигнаха и веднага.
- Ало! Мамо! Не! Прибирам се. - зачака малко- дълга история.Прибирам се с един човек. Казва се Иво и е със зелено Поло.Да ще ме докара до нас.- пак пауза, явно се оживи-да, мамо, знам.Ще ти обясня всичко
Разговаряха още известно време и тя затвори.
Помълча малко.
- От къде знаеше, че няма да ми се сърдят?- с любопитство ме заразглежда тя.
- Аз също съм родител и сина ми много ми липсва. Детето дори и престъпник да стане, за родителя то си е дете.- сякаш на себе си го казах. Унесах се малко. Мисълта ми се рееше на друго място. Сепнах се и се отърсих от тия ми мисли.- А ти-през смях разах- какъв престъпник си? Хукнала си след така наречения ти приятел. Можели са да те спрат много лесно, но само за кратко. просто са те оставили сама да си счупиш главата. Сама да се убедиш, че те мами и се забавлява просто с тебе. Не са искали да изгубят връзката с тебе!
- Ама той не е такъв!- неуверено се опита да го защити.
- Слушай сега!-натъртих аз-Всеки в Гърция има телефон и той не прави изключение. Така, че е можел всеки ден да ти се обажда. После ти казва, че не може да дойде, защото няма да може да се върне.
Тогава защо не те посрещна на границата!?
Нали видя моите дятки? Можеше, ако той сам не може да дойде, поне да прати някой да те посрещне или направо да те вземе от България!
Понечи да каже нещо.
- Не спори! Знам какво говоря! Освен това е четири и половина години без тебе. Отдавна е с друга жена. В Атина колкото и каквото щеш. Спомни си какво ми каза, когато ти се е обаждал. Правил го е само като се напие в някоя кръчма, за да се погаври с тебе, за сеир на останалите и да се направи на мъж.
- Значи и ти мислиш , като баща ми.-врътна главица и тръсна косите си.-Интересно! От тебе ми звучи съвсем убедително.
- Да , защото не съм баща ти, а и днеска се убеди, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат.- помислих си, дали да и го спестя, но вече бях набрал обороти- Идеализирала си един мошеник или просто не е бил такъв, но живота го е направил.
Запалих Жабока и потеглихме в мълчание.

- А ти!?- попита ме тя и ме заоглежда с любопитство.
- Моята е проста. Разведохме се с жена ми и се запилях по чужбина. Уж в Гърция, а къде ли не ходихме. ЮАР, Индонезия, Кот диВоар, Сиера Леоне, Канада, Турция и цяла Европа... Само в Австралия и Антарктида не сме работили. Имам малък син и много ми липсва. Кой знае и той, като порасне, какви ще ми ги сервира.
Абе кърпен живот!
Постепенно се отплеснахме и и заразказвах весели истории с бай Тодор и как ме използваше за нагледна агитация , преди изборите,за райския южен бряг на остров Тасос и камъка, на който е седял( според самите гърци, а и според мене е пикал) Демокрит, до като е измислял демокрацията. Дано се пържи в ада!
Пристигнахме около три пред къщата и хората явно ни чакаха с нетърпение.
Не съм много силен с израза на чувствата, иначе казано съм пълен темерут, но бях доста смутен.
Не ме пуснаха и седнахме на по чашка две с баща и.
Леко напреднахме с дегустацията и се отпуснах. Отдавна не бях общувал с нормални хора. Избистрихме случая и всички бяха доволни и щастливи.
По едно време останахме сами с баща и. Протегна си чашата, чукнахме се и със светнали очи каза:
- Много се е променила. Само за един ден. Браво!
Не знаех какво да кажа на тия добри хора.
Поговорихме си още малко и си легнахме.
Сложиха ме в една приветлива стая на горния етаж.
Нещо не ме свърташе.
Бях превъзбуден.
Като в калейдоскоп ми се въртяха бай Тодор с неговите забележки, ухилените физиономии на другите дятки, дяволития поглед през рамо на майка и, светналите очи на баща и..
Но най-вече си мислех за нея. Начина по който се усмихва, нежните и пръсти, тежката и коса...

Бърррр!
Ужас!
Ще ти се!
Я си налягай парцалите, бе дърт пръч!
Направих няколко дихателни упражнения, които обикновенно ме караха бързо-бързо да се отпусна и заспя, ама ядец!
Вече дори и не можех да мисля!
Сякаш Фортуна отгатна мислите ми.
Вратата леко скръцна и се отвори.
Там стоеше тя.
Прекрасна в ефирната си нощница, обляна от лъчите на изгряващото слънце.....

***

Петел и зелка
цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=52009)

Беше есента на 199. година. Аз бях от няколко месеца женен на пълен щат и настана време да се запозная със селската къща на бившата ми жена.
Беше типично стопанство, характерно за северозападна България, с градина, гьол, обор и огромен двор. В него щъкаха десетина опърпани кокошки, философски се търкаляше дългокосместо магаре и важно преминаваше един сив котарак с откъснато ухо и счупена опашка.
Насред ягодите се беше насадила, кой знае от къде, една разкошна зелка. Кипреше се точно като алоевера в ориенталски парк.
Беше толкова прекрасна, че гастрономията отстъпваше, а тя ме омайваше с красотата и естетиката си.
Седеше като изискана дама, която очаква своя кавалер да я поведе във вихъра на танца, независимо в коя тенджера или каца ще ги отведе той.
Сепна ме злобно къткане на разярен петел. Оказа се известен махленски побойник с история. Беше проскубан, с окълван гребен, галски хубостник, въоръжен с огромни остри шипове на краката и дори и кучетата бягаха от него. Типичен представител на породата. Гледаше ме, сякаш искаше да каже: Какво търсиш в моя двор, мамка ти!
Накратко, отбих три атаки, а той изяде три шута, от които би умрял и катър, но не и тоя боец.
Кораво добиче!
Полежа малко и след като се съвзе, промени тактиката и започна да ме дебне в гръб.Бързо го вразумих с познатите средства.
Накрая, след като разбра, че афинитета ми е само към една определена кокошка в къщата, а не по принцип, се заоглеждахме с подобаващо уважение, което винаги се случва след бой между мъжкари.
Всъщност си беше много мил и загрижен водач на кокошарника.
Редовно си "уважаваше" подопечните и не пропускаше нито една. Показваше на всяка, къде да снася, пазеше ги и винаги ги примамваше , когато открие нещо вкусно за кълване.
Станахме добри приятели.Аз му носех редовно глезотийки, а той не ме кълвеше и не изпитваше желание да ме разкъса с острите си шипове.
Идилията свърши след три недели, когато ми го сервираха сготвен с блудкав, мръсно сив ориз.
Заклех се над лявата му кълка, че ще отмъстя за него!
Мамка му!
Заслужаваше по-добър саван.
Поне зелката, а то тоя гаден ориз...
Беше стар петел. Не ставаше за ядене, но виж, работата си вършеше съвестно.
Разхождах се с разбито сърце и се убеждавах за кой ли път, че няма справедливост на тоя свят, когато насред двора зърнах великолепен бял петел.
Един такъв чистичък, със златни пера по шията и две черни на опашката.
Ходеше наперено като... абе като истински петел.
Направи няколко крачки като балетист, поповдигне се , изпляска с крила и изкукурига, а после...
Ама какво гласище имаше!Сигурно притежаваше още един комплект бели дробове.
Да му се ненагледаш!
Кокошките обаче, явно не го харесваха и някак бяха разпилени, всяка уединена в собствените си мисли.
Внезапно ме обзе злорадо чувство!
В главата ми се пръкна пъклен план, който вече се оформяше в подробности.
Стресна ме дядото.
- Радваш му се, а!? Виждаш ли какъв хубавец е? Не е като ония хаймана. А как кукурига! Специална порода. Те такива ви събирам. Левенти!- самодоволно се ухили, с което май искаше да ме поласкае, ама аз се асоциирах повече със стария побойник и работяга, а не със зализания манекен.
-"Ще има да видиш ти накрая"!- усмихвах се наум аз, ама беше нужно търпение!
Писано му беше на тъста, още същия ден да изпие горчивата чаша, но аз още не бях определил, кога ще стигне дъното.
Петела се оказа педераст!
За това и кокошките бягаха от него.
Комшийските петли, дори и не го биеха, а най-безцеремонно му се изреждаха.
Явно нямаше нищо против.
Поколения бяха се люпили в инкубатора. Поколения не знаеха, какво е това майчина ласка.Скъсана беше природната връзка, както оная, която остава за цял живот между бебето и майката, когато засуче от майчината гръд.
Пазите си бюста и тъпчете детето си с хумана и други гадости и не разбирате, до къде може да доведе егоизма ви. а после се чудите, защо сина ви ви води зет в къщи!
Не е виновен!
Збъркали сте го вие, както нещастния петел!
Природата не търпи насилие!
После си отмъщава жестоко!
- К во стана, бе деди!?-питам тъста, а той пребледнял гледа, как една джинка се намества върху нашия левент.
-Абе може да е още много млад и да не знае-опита се да избяга от това, което му казваше селската чест.
- Да,бе-прекъсвам го аз-я на дръвника и в тенджерата...А и оная зелка, знаеш ли как ще му тупа.

-Не , бе чедо!- проплака той- Цяло шиле дадох за него и още три кокошки от породата, та да се плодят и множат, а виж какво стана.
- Ако беше стария...
-Да, ама го заклахме.
-Да де-злорадо изръмжах
-Абе ще го оставя.Виж как хубаво кукурига. Може пък и да се оправи. Млад е още.- заоправда се той, като се самозалъгваше, за да лекува нараненото си достойнство.
-Със сигурност ще се оправи-рекох!
В тенджерата-добавих мислено аз.
Още две седмици го оплождаха останалите петли, въпреки, че яйца не снесе, а аз всяка събота опипвах зелката, кога ще се втвърди, тоест готова ли е за радостното събитие.
Най-накрая момента настъпи.
Отидохме на село още в петък вечерта, а рано-рано сутринта, пристъпих към изпълнението на тайния си план, породен от най-възвишени и не до там чувства.
А той беше много прост.
Хванах петела и с една спринцовка му напълних задника с олио и толкова.
Присламчих се обратно до топлия задник на жена ми и зачаках.
Не чаках дълго.Тъкмо се унасях и чух:
-Бре, мамка му! Какво стана сега!?
Надникнах през прозореца и видях дядката, приклекнал с длани на коленете да наблюдава с изражение на измамен човек, какви ги върши петела.
А той , завалията, направи няколко крачки, поразпери крила, повдигне се на пръсти, изпъне шия, но вместо да изкукурига, подппръцне, а от гърлото му излезе само едно гъргорене.
Това явно го изнервяше по спирала.
Потича малко, вирне опашката, потърка клюна в земята, мощно се изправи и пак "Тръц"
Олиото си вършеше работата.То не му позволяваше да си свие задника и вместо да напълни дробовете си, засмукваше въздуха отзад и гръмкото кукуригане се превръщаше в гръмка пръдня.
Положението се влошаваше.
Изпъчи гърди и протегне шия, напъне се, пръдне, направи няколко крачки, все едно си е настъпил червата и се е омотал в тях и пак отново. Затича се, спре....
Изскочих радостен навънка, със загрижен поглед, решен да сложа край на мъките му.
-Ти , дърто, ваксинира ли го тоя петел?
-Как да го ваксинирам, бе? То петел ваксинира ли се!?
– Ваксинира се я! Ти не знаеш ли, че всички породисти животни се ваксинират, щото са много болнави! Ти помияр с гана виждал ли си!? А я виж на комшията хъскито , как си отиде!
- Бре верно, ама какво да го правим, бе зетко!?
- Знам ли!То тая болест ги удря в мозъка и връщане на зад няма. Може да го откараме на доктор и да го спаси, но после ще трябва да си го гледаш в една кошница, ама какъв живот ще е това!? А и няма да може да кукурига.
-А заразна ли е тая пущина?
- Не! Не се бой! То си е психично заболяване. Викат му кокоша мултиплексна шизофрения.
- Е щом го е плякснала..., щото аз не съм прост , ама това мулти не го разбрах.
–Абе пляснала го е по целия мозък- с безнадежден глас поставих окончателната диагноза.- само дето много слабеят от нея и като решиш да го колиш, от него само осрани пера и кокали ще са останали- заковах последния пирон в съдбата на нещастния бял петел.
Гледайки го какъв е охранен, в него явно нахлуваха и други, не тъй възвишени мисли, по-близки до стомаха, отколкото до сърцето. Последното не му даваше да остави да се порази хайванчето.
-Дай манарчето и кажи на жените да стоплят вода да го попарим-каза с патос, който предполагаше, че ще колим не петел, а поне целия кокошарник.
Въодушевен съобщих новината и отрязах зелката.
Привечер седнахме около масата и къде да се денем, разговора се завъртя, около странните болести на породистите животни. Това затвърди убеждението ми, че съм пълен помияр, а останалата част от компанията от най-добра порода, щото не съм боледувал никога през живота.
Аз обаче си мислех за моя приятел. Стария петел, погинал от хорската суета, станал жертва на криворазбрано чувство за красота и естетика.
Бръкнах решително с пръсти в чинията, захапах сочната кълка и си казах:
Това е за теб, приятелю!!

***

Селски съд!
цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=70052)

Тонче Ненов беше издънка на Кюркчийския род и като всеки представител на тоя род имаше бяло лице, рунтави вежди и идеи и лафове в излишък.
Минал като метеор през втората световна война като диверсант, разузнавач или просто плячкаджия, той имаше български кръст за храброст, руско "Червено знаме" и грамота от някой си генерал Патън.
Историята за сега не казва къде са го вели фронтовите ветрове, а и той не казваше нищо, но беше достатъчно да излезеш с него на лов, за да разбереш, че ще стане нещо необикновенно.
Стреляше рядко.
По двайсет- трийсет пъти вдигаше пушката и пак я сваляше.
- Грехота е , сине!- майка е!- казваше и гледаше как лисицата замазваше следите си.
- Еийййй!-фиксираше го на мушката и подсвиркваше с уста на огромния заек с уши като магаре!
- Ама тоя не става за ядене!
И все в тоя дух!
Не знам как, но в края на излета, неговата раница винаги беше най- пълна.
Някъде след 9. 09 1944 година, когато дошла на власт неговата партия, дошъл исвестен партиен функционер да го агитира да стане политически командир на полка.
- Ти другарю Ненов си избран да те изпратим в СССР на школа , а после да станеш...
- Абе хаймана, аз имам трето отделение! Какъв офицер ще правите от мене.
- Е добре де! За какво се бори толкова време( дъртака беше комунист от преди девети).
- Ами борих се, за да мога да си кова кундурите свободно, бе хайванино.
Дъртия беше известен кундурджия. Направо вълшебник.
От тогава, властите го гледаха с подозрение, ама понеже му знаеха характера и способностите, все гледаха дане му се пречкат в бизнеса с кондурите.
Историята, за която искам да споделя с вас, започна с един разбрицан плет и едно диво прасе.
То диво - диво, ама колко диво?
Много диво!
Растеше само на четина и опашка, според старият чешит, за който ви разправям, защото той е дядо ми.
Въпреки презплетовите престрелки, комшията не си оправи прасето и в един прекрасен ден то излезе от кочината си, порови в двора и реши, че трябва да разшири полето си на действие.
Накратко влезе в нашия двор и започна да рие със зурлата си в най-новите краставици, които дядо ми беше домъкнал от някъде.
Изкочи дядката по долни гащи и вълнен потник, но въоръжен с внушителен Парабелум. Беше го свил от някакъв капитан и имаше дълга цев, голям пълнител и тежък кобур.
Не знам как стана, но с излизането му на чардака и прасето беше застреляно надлежно във врата, точно межди двете уши.
Започнаха съдебни перипетии.
Квартални, адвокати....
Най-после дойде съдебното заседание.
- Тонче Ненов?
- Нещо да кажете по въпроса?
Вярно ли е, че сте застреляли прасето на комшията ви?
Дядката стана с цялото си достолепие. Погледна публиката, дали внимателно следи мисълта му, погледна изчаквателно съдийския състав и чак като грабна вниманието на всички, авторитетно каза"
- Другарю съдия,- направи пауза и го фиксира със сините си бистри очи, -представи си, че си свинкя и си улезнал да ми риеш у компирьето!
Тепам те, та те не ебавам у свинската дурлица!

[old alfist]

Винаги съм се чудел на този човек - откъде взема толкова психична енергия да напише и подреди мислите си в този му литературно-описателен и естетичеки вид.

[Кайо]

.....само не знам,защо не се е захфанал по-сериозно с писането?

[dimitar_vd62]

Който го може, го може.:notworthy:

[toki4a]

Най-после всички разкази на mordohy (http://clubalfaromeo.com/forum/member.php?u=6278) събрани на едно място:)
Винаги е успявал да ме усмихне с неговитете истории(а и не само мен ) и се надявам да допълва темата регулярно 8-)


Сбогом на оръжията!
цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=48256)
Братя и сестри, вярвате или не, имам три пищова и една култова пушка, всичките нашарени от отговорни другари във връзка с мои геройства. Колкото повече одъртявам, ги класифицирам, като безумства, ама явно нямам вече трезва преценка.
Преди 14-15 години ги изритах в пенсия и от тогава, дори и не съм ги виждал.
Причината още не съм си я изяснил, ама повода го помня и до ден днешен!
Беше слънчев пролетен ден, когато разстенията се събуждаха, кучетата се гонеха, грозните иначе джанки цъфваха и в атмосферата се носеха ония ухания, които караха момичетата да слагат късите поли, а мъжете да оглеждат крачещите пред тях самки с влажен поглед и надути панталони!
Намирах се в култов сервиз, известен с калпавите си, но винаги отзивчиви майстори.Пиехме бира и си помпахме самочувствието, когато пристигна известна мутра, заедно със скандално скъпата си въздушна пушка.
Аз блеех и се възхищавах на циментовия дирек, който държеше жиците на целия квартал.
Беше уникален!
Разпределяше тока на три страни и колкото повече го гледах, толкова повече виждах, че е съвършен.
Няма по-величествена гледка за един ел.техник, от добре оборудвания дирек. Един такъв със симетричните си чашки,добре затегнатите връзки и бодро опънати кабели.
Красота!
Явно имаше и друг почитател!
Почитателя беше един наперен врабец, с малка сламка в човката си, който хем я държеше, хем се кокошинеше, хем сякаш искаше да каже гордо:
–Аз имам сламка!
Оказа се, че си търси самка!
Тя след малко се яви и танца му стана още по настоятелен.
Явно измърморих нещо, защото всички се впериха в гледката.Даже и децата се укротиха и поеха своята доза от сексуална култура.
По едно време самката се престраши и кацна до своя избранник.
Той пощуря от радост и гордо прие ласката и!
Все още със сламката в човката си, като гарант за добро гнездо, той се покатери над избранницата си и всички усмихнати и радосни, сякаш бяхме на мястото на щастливия врабец....
Усетих, че ме докосва цевта на пушката.
Изстрела покоси и врабеца и избраницата му, преди да го фрасна по чутурата.
Умряха преди да паднат на земята.
Две врабчета!
Залисани в любовна игра!

***

Реквием за една Алфа!

цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=46183)

Вчера се събудих от странен сън!
Сънувах необикновенно големи стволове!Чудех се, кой ли кретен ги е отрязал тия дървета!? С какъв акъл!
Не заспах до сутринта, а аз съм известен поспаланко.
Сутринта тръгна за работа по обичайния маршрут, тоест по бучинските дупки и криво-ляво се дотътрих до околовръстното на София!
Алфи усети, че дупките свършиха и изръмжа доволно!
Тамън да му сложа 5-та, щото бях вече с около120 и разбрах съня!
Вещаеше щета и загуба.
Махнах си моментално крака от педала за газта, а Алфи някак укорително с гласа си ми отвърна!
И лентата се завъртя!
От нищото, или по-точно от калта изкочи едно БМВ и кацна напреко на пътя, на не повече от 8-9 метра.
Не можех да направя нищо!
Преминаха на забавен кадър , първия ми ловен излет, първата целувака...
А отсреща сковани от страх и ужас ме гледаха две очи, които се уголемяваха все повече!
Алфи се вряза като камикадзе, с ясното съзнание, че е по-добре да свърши така, отколкото осран от пуйки и кокошки в някой заден двор!
Не почувствах удар!
Всъщност не чувствах нищо!
После..
После очаквах болката,но не ме болеше нищо!
Всъщност нищо ми нямаше!Щеше да ме боли после. като осъзная какво е станало
На идиота, на който Алфи му вкара колонката до средата на купето също му нямаше нищо, акъла най-вече!
С размазана предница и покривено купе, Алфи сякаш беше заспал доволно своя вечен сън!
С ясното съзнание, че ме е спасил за последен път!
Вечна му памет и мир на тенекиите му!
Амин!

***
КОЧ
цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=49720)

Не знам , дали знаете, ама коч е прабългарска дума , а не турска.
Днеска срещнах един великолепен екземпляр и той ме наведе в едно щастливо и плодотворно минало.
Годината беше 1978 и а тамън се бях върнал от риболов, гащите ми бяха пълни е дрбна риба и само си мислеех за душа и купона с приятелите, които се бяха върнали от училището от Широка Лъка, когато звънеца плахо извъня.
По онова време не се звънеше, а и никой не заключваше.
Отворих вратата и ахнах!
На вратата седеше едно човече, с нови изгладени потури, везано елече и грижливо увит червен пояс.Кехлибарената броеница и новите гумени галоши , допълваха картинката.
Такива екземпляри не бяха радкост, особено наа петъчните молитви или на големите мюсюлмански празници.Все пак , това се случваше в Златоград, а там нямаше никакво значение, какъв е празника.Честваше се от всички.
Спътника му , обаче заслужаваше особено внимание.
Беше млад огромен коч, със златиста козина, вдигнал гордо глава и ме гледаше, както Швейк гледа любимия си поручик Лукаш!
От напора му да влезе вътре, разбрах, че е от тия животни, които свободно се движат по къщите.Тайната на златистата му козина я рзбрах по-късно.Тогава си обясних и легендата за златното руно.Тя му даде и името-Арго.
Та аз седях и гледах коча, който напираше да влезе вътре, а амуджата попита:
-Тука ли живее другарката Ненова!?
-Тука, викам, ама сега е в Пловдив да чете лекции.
–Тъй син, ти нейното копелче ли си!?
-Аз съм - викам!
Слушай, дечко!Тя изучи дъщеря ми и аз нарекох тоя коч на нея!В нашия род, толкова учен човек не сме имали никога!Амуджата, говореше, че е изкарала гимназия, а мама я готвеше зча университета.Той не знаеше, но после тя стана известен журналист.Сега работи за снн.Тогава, обаче той не знаеше, какво му готви съдбата.
Коча, разбрал,че трябва да влезе в по-интимни отношения, ако не иска да бъде заклан, беше започнал да дъвче левия ми крачол/
Ситуацията беше много итересна.
Нямаше какво друго да направя, освен да приема коча.
Не можех да го върна,щото щях да направя за резил човека.
накратко, после дадох коча на една комшийка, а тя, покрай него завъди цяло стадо.
Коча доживя с децата, който го къпеха и решиха до 18 годишна възраст.
Добичето защити стадото си от един Камаз и умря под гумите му.както Карнобатския коч, дето направи челен удар с бързия влак.
Все пак и до ден днешен се сещам за хората от Аламовци! И за коча им!
Разбрала, че не искаме да стъпваме по руното на коча, тя изплете едни уникални чорапи на майка ми, които тя нама да обуе никога.И до ден днешен ги пази и за нея са най-голяма награда.

***
Агнеса

цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=51281)

Случвало ли ви се е, да имате някакво чувство и да не можете да избягате от него! Аз го имам и ще ви го натреса, дето се вика, та дано се успокоя!
Беше чудното лято на 1979 година.
Приеха ме предсрочно комсомолец, а клуба ни Дан Колов, въпреки всички перипетии стана шампион на зона Тракия! Не беше лесно! Това е Златогреад, Смолян, Мадан, Чепеларе, Пловдив, Асеновград, Кърджали и все култови средища на свободната борба.
Събраха ни една група и ни изпратиха на летен лагер-школа в ГДР.
Лагера беше втори по големина, след Артек, в окръг Зул, на няколко десетки километра от Ваймар.
Богатото културно наследство на региона ни накара да четеме Шилер и Гьоте, както и да оглеждаме талиите на хубавите моичета, около нас.
Не знам как стана, но около мене се завъртя едно момиче, най-хубавия модел на северните германки.
Беше дългокрака, стройна, пепеляво-руса хубавица с дълбок алт. Още тогава разбрах, какво означава "изкрящи очи".
Очите и изкряха и още усещам фините и пръсти по гърба си.
Разбира се, ние си бяхме балкански говеда и много скоро си организирахме секта по борба в лагера,
Германците бяха възхитени и редовно идваха на тренировките.
Много обичаше, когато съм се изпотил от борбите, да ме бърше, чеша и масажира. просто ме изяждаше!
Ние смърдяхме на пръчове, но както се оказа е от силния тостестерон. Останалите миришеха , просто на леш!
Дрънкам ви тия простотии, защото имаха значение. Те са валидни и днес!
Любовта ни беше спонтанна и всеотдайна.
Тоест аз я скапвах от целувки, тя ме гушеше и ме представи дори и на семейството си, а аз се дървех, като войник на пост пред знамето!
Съдбата ни срещна след 3 години, когато бях Вършавски Ефрейтор от ВВС, а баща и се оказа наш командващ.
Тогава изживяхме наистина любовта си, а после...
После аз се прибрах и всичко затихна, като летен повей, който минава и се губи зад драките на ливадата.
Седяхме си на плажа на Тузла, аз Йоан, бай Тодор и Мими, братовчедка на майка ми! Тя е синеока хубавица с дълги мигли и точно за това Йоан я мразеше, щото според него, всички я мислеха за моя жена и не можех да си сваля гадже, което той си го беше поставил за цел! Сега е по консервативен, но тогава нямаше задръжки.
Тамън се чудехме, къде да отидеме на разпивка, когато сред мержделеещите се крака видях нещо много познато.
Бяха женски крака, от коляното на долу, но ме развънуваха истински.
Първо опипваха, а след това леко се полагаха на горещия пясък.
Не знам как съм гледал, но Йоан каза:
-Тате, какво става!?
Оказа се, че и тя ме е фиксирала!
Изправих се!
Срещу мене вървеше Агнеса!
Беше понатежала малко, но огъня в очите и беше същия.Така само по едни бикини я прегърнах, без да ми пука за нищо.
Света се завъртя и аз пак бях палавия лагерник от онова време.
След известно време се осъзнахме и запознахме приятелите ни.От моя страна са познатите муцуни, но тя имаше една дъщеря. Родена 1983 година. С Йоан си паснаха веднага, но имаше нещо недоизказано!
Те си общуваха далеч от нас.Дори и сега, зад гърба ми!
Идилията ни продължи цял месец. Не исках да свършва, но уви тя изчезна, без да ми остави никаква надежда!
Аз обаче знаех!
Ивон имаше същите две бемки на гушата, които имам аз, майка ми, сина ми и са общи за кюркчинския род.
Все още я сънувам!
Хубава и силна жена, която не иска нищо друго от мен, освен любовта ми!
Всъщност знае , че иска всичко!
Пълното и име е Агнеса Линдеман!
Обичам те, Агнеса!

***

Илачи-само за пълнолетни

цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=56533)

Миджу Кадир, беше абсолютно средностатически родопчанин.
Влязъл като редник на Н.В. в родната казарма, изкарал храбро втората световна война и се прибрал на село с войнишки кръст , ефрейторски нашивки и ревматизъм.
Построил си голяма каменна къща и се оженил , работил по мините и след ранното си пенсиониране се прибрал на село да сади тютюн и картофи, да отглежда овце и къде без традиционната кравичка от храброто "сиво родопско говедо".
Изучил децата и всичко вървяло безметежно, до като годинките не напомнили за себе си!
Разболяла се баба Минка.
Какво ли не пробвали.
И ходжата и чел и от уроки и баяли, но гаснела неговата стара любов и едничка опора в живота.
Какво да прави!?
Викнал накрая доктора, прегледал я човека и му рекъл:
- Закъснял си , миджу! Ето ти рецептата, яхвай магарето и заминавай за Златоград. Ако там не ги намериш лекарствата, ще ги намериш в Мадан. най-добре в Смолян. Там със сигурност ги има.
Стегнал се стареца, сложил си байрамските потури, везаната риза, нови гумени цървули, пил едно кафе в кафенето и под бодрите пожелания на местната кръчмарска общност яхнал магарето и запрашил храбро към неизвестното бъдеще.
Яздил четрикракия вседеход и се замислил.
То да ходи човек сега до Даръдере, а да се окаже, че там ги няма илачите си е загуба на време. В мадан не ми се ходи, а бе я направо да хващам пътя за Смолян!
Речено-сторено!
Слязъл на главния път и натирил Марко да пасе и се валя по реката и хванал автобуса за Смолян.
Знаел, че вярното добиче ще го чака там, та ако ще и три дена. Ако трябва и седмица, но няма да избяга!
Взел хаповете, поразходил се по строежа на новия център, поцъкал с език, почудил се на грандоманията и хорската суета и дошло време за автобуса.
Рано пристигнал на автогарата и решил да изпие едно кафенце и седнал до двама младежи. Съвсем случайно видял, че на другия край на кафето седят трима старци, в които познал стари приятели от казармата.
-Пазете ми торбичката , момчета, ама да не гледате какво има в нея, че имам важни неща! Аз да видя аркадашите, че скоро Аллах ще си ни прибере!
Тъй рекъл и защо не си е взел торбичката, историята не казва, но това преобърнало живота му!
-Тоя дъртак, какво ли толкова важно има в тая торба!? Я да видиме!-казал единия келеш.
Пребъркали торбата, а там само две опаковки лекарства, бучка сиренце, глава кромид лук и дървени похлупци със сол и лютив пипер.
Извадили една химикалка и само задраскали и добавили една думичка към опаковките и се заусмихвали, предвкусвайки сеира.
Прибрал се човека , приседнал до леглото на болната си изгора , извадил лекарствата и сложил очилата, да види как да и ги дава.
-Бре, грешка е станала!-изревал стареца.
-Каква грешка? Я дай очилата! - понадигнала се баба Минка.
-Ама грешка е станала!
- Дай тука! Няма грешка! Учени хора са го писали!- отсякла бабичката, след като прочела написаното.- я се стягай и да почваме лечението!
Какво да прави човека. На война е ходил, в рудника е работил, в милицията са го били, ще се справи и с това.
Стегнал се и започнали с терапията.
Минал се месец и доктора се разтревожил.
Тия верно са си диви, ама чак пък толкова да не се обадят!?
Яхнал служебното Балканче и запърпорил към колибите в балкана.
Това, което видял го изумило.
Къщата светела и като с магическа пръчка, белезите на запустението били изчезнали.
Баба Минка метяла бодро двора и се кискала с комшийката.
-Добър ден, - рекъл доктора!
- Добър ден! Да си ми жив и здрав, сине! Влизай, влизай, да те черпя едно кафе, а и баклава съм направила!
-Дядото къде е?
- Влизай, вътре е. Ей го де е полегнал на миндера!
Учуден от видяното, щото бабата била пътник за ония свят, доктора влязъл, а дядката се надигнал и с измъчена, но дяволита усмивка посрещнал скъпия гост.
-Добре дошъл, докторе!
-Добре заварил! Как сте?
-Много добре, сине. Бабата живна, само аз съм поуморен малко, ама сме много добре и двамата.
- Това лекарство, дето ми го предписа е много добро. И съседката иска да и го предпишеш!- занареждала баба Минка софрата.- ей сега ще я викна, да я прегледаш и нея!
-Ама при нея може да е нещо друго-рекъл доктора.
-Ами друго! Същото ще да е сине! Жив и здрав да си ни! Такъв учен доктор никога не сме имали!
Доктора още повече се объркал.
-Значи много добре се чувстваш от лекарствата!?
- Много докторе!
- То тогава е добре да повториме процедурата.
-Може, може- закимала енергично бабата!
- Може-изревал измъчено дядо Кадир- ама ако ти ебеш!
-А!?- зяпнал доктора с увиснало от изненада чене.-какво каза!?
- Как каво?- нали ти си я писал тая рецепта! На чети!
Погледнал доктора рецептата и кутийката с вълшебните хапчета и какво да види.
Келешите от автогарата задраскали "след ядене" и написали "след ебане"!
Така и си остана лафа, когато е нещо на чужд гръб.
Може, ама ако ти ...

***
Дограма

цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=57875)

Седяхме си с колегата на кефето пред завода, кацнало направо върху стария склад за кокса. Тревичката нежно се подаваше, между буците, а пролетта бушуваше с пълна сила.
Феромоните бяха навсякъде, жените се бяха поразголили и ние преглъщахме жадно както гледката, така и студената биричка, благославяйки египтяните за тоя дар божий.
Колегата, здрав дългуч, преживял какво ли не, обиколил света от Сибир до либийската пустиня. Имаше весел характер, малко тъжен и пример за нас младоците, как една гадна работа с шеги и философско търпение, може да стане забавна.
Дрънкахме си обичайните мъжки глупости, обсъждайки самките, преминавящи покрай нас, когато се зададе невероятно красив екземпляр.
Висока с черна коса, бяло лице и теменужено сини очи. С лека и грациозна походка, като... абе сетих се!
Точно като на генерал Стойчев кобилата, както се изразяваше старшинката ни в казармата.
Колегата, въпреки , че наближаваше 50-те, още си беше палав, по отношение на жените и се приготвих за нещо специално.
Погледнах го и не повярвах на очите си.
Ако имаше начин, щеше да се зарови в земята.
Ръката му скриваше лицето и се уплаших да не получи удар.
Жената минавайки покрай нас го погледна закачливо, усмихна се и с дълбок звучен глас го поздрави.
- Здравей, Бояне!
-Здравей!-отвърна той, но с глас, който никога не бях чувал от него. Сякаш някоя буца кьомур, от тия дето ни се валяха в краката му беше заседнала в гърлото.
Хубавицата отмина, а аз замълчах и зачаках.
Усещах, че стана нещо много важно, но какво- надявах се, че скоро ще ми каже. Нещо му тежеше. Някакъв стар дълг или резил!?
Не чаках много дълго.
- Видя ли я тая!- някак унесено започна той.
-Видях я! Много хубава жена. Баш като за тебе-подкачих го.- ако ти не можеш да се справиш, да се оправям аз!?
-Офф! Остави ме!
-Добре де! Признавай си! Всеки има своите срамни моменти в историята си!- поднасях го аз, а човека явно изпитваше огромна мъка.
Помълча малко и рече;
-Чувал ли си, оная история за мене, дето ме накара 20 години да обикалям света?
Свих учудено рамене, а той продължи.
-Не си!? Мина време, но някога направих нещо и станах за резил в града.
Наострих уши! Тоя добър човек беше преживял нещо, преобърнало живота му наопаки.
- Знаеш, че съм от бедно, балканджийско село и сме много деца. Рано се махнах от село и дойдох тука да уча в механотехникума. Колко кьомур съм стоварил тука-засмя се и потупа с крак по въпросния кьомур.
- Квартирката ми беше бивш кокошарник, ама от къде пари за друга, а и къщата ни на село не беше по-добра, та си бях доволен и от нея. Що простотии сме правили-замечта се той.
- Бях четвърти курс, когато Теменужка, така се казва тая мадама, като очите и, когато дойде в техникума ни. На майтап се залюбихме. Савърших и хайде в казармата. Три години ме чакаше. Бях моряк. През месец ми идваше на свиждане. Страхотен човек.
Поспря се малко, сякаш събираше мислите си или отново преживяваше нещо. Преглътна тежко и продължи.
- Върнах се и веднага започнах работа тука в завода.
Пак живеех в старата квартирка, но ни беше хубаво. След половин година решихме, че ще се женим. Купих си костюм, нови обуща и една вечер отидох в тях да я искам. Родителите и бяха много добри хора и скоро около масата се отпуснах. Вечер, като всяка друга, когато момъка иска от родителите бъдещата си жена.
По едно време тръгнах да си ходя, ама дядото вика:
- Къде сега по тъмницата!? Хайде! Срамота е! Тука ще спиш! Нали зет ще ми ставаш!
- Нещо ме караше да си ходя, ама пусто като не си вярваш...
Те за това много пъти съм казвал: Вярвайте си на инстинктите си! Не си повярвах и....
Сложиха ме в една разкошна стая на втория етаж, повъртях се малко и заспах.
По едно време се събудих.
Нещо ставаше със стомаха ми. От толкова гозби...
Повъртях се малко, ама...
То клозетите бяха все на двора тогава, ама нощно време всички си пускаха кучетата, че махалата ей къде е.
Тяхното , една овчарка, ме мразеше толкова, че се налагаше да я чакам през две пресечки, щото щеше да ме изяде. Никога не ме е обичал тоя звяр. Ревнуваше, та се късаше.
Опитах се да го умилостивя, ама сега му бях паднал и не отстъпваше. Стои на вратата и само ми се зъби.
А корема ми пука, та ще се пръсне. Да вдигна някой, не върви. Какво ще си кажат хората за мене!?
Погледнах го учудено и свих рамене, а той продължи!
- Да, бе! Ама тогава така расъждавах!- Помисли малко и продължи.
- Накратко, намерих един вестник и се изсрах в него. Срам не срам, какво да правя. Отворих прозореца и го засилих към улицата. Вечерта кучетата щяха да го отнесат.
Да ама от къде да знам, че дограмата била двойна. Къде съм виждал аз двойна дограма!?
В бързината не съм видял и така го пляснах, че лайна се разхвърчаха, като от вентилатор из цялата стая.
Свалих си потника, намокрих го в кухнята и започнах да бърша. Ама то много, бе! Цяла нощ бърсах и проветрявах и си повтарях: така е! Като не си вярваш!
Към трети петли е било, като свърших, вече огледах добре, дали съм отворил и двете крила на прозореца и решително запратих лайняния потник на улицата и доволен си легнах.
На сутринта, ни лук ял, ни лук мирисъл, слязох долу, пихме кафе и се измъкнах.
Песа го бяха вързали, но това не му пречеше да ми се зъби и да ме гледа с поглед, сякаш ми казваше: абе знам аз , какво ги дроби снощи!
Изпратиха ме хората до вратата. Минах трийсетина метра и се обърнах да им махна пак и ръката ми замръзна.
Лайняния ми потник се вееше като знаме, закачен на крушата пред къщата и много ясно си личеше от къде е изхвърчал.
Обърнах се и с мъка разбрах, че за мене живота никога няма да е вече същия. В тоя миг разбрах, че загубих не само Теменужка, а и нещо от себе си. Път назад нямаше.
Прибрах се в квартирата, събрах си багажа и с първия влак отпраших за Варна. От там в Коми , после в Либия и двайсет години не се бях прибирал.
Помълчахме малко, то да се смееш ли, да плачеш ли!? То май си беше за смях отвсякъде, стига да не е на твой гръб.
- Никога ли не сте се виждали от тогава? - попитах го любопитно.
- Никога! Въпреки, че ме откри след месец във Варна и аз за това избягах в Коми.
- Избягал си от късмета! Трябвало е да и обясниш!- отсякох аз.
- Тя и писма ми пишеше и се бяха сетили защо е станало така и даже ми се извиняваше, ама пусти срам! Как да се върна, като дришльо!?- каза сякаш на себе си и отпи от бирата си.
Гледах го с интерес, как е потънал в мислите си и се чудех, какво ли щях аз да направя на негово място. Сигурно същото.
Помълча още малко, усмихна се и рече:
- Ето за това, келеши такива ви казвам, да си вярвате! Първата ви преценка винаги е най-вярната.
Вярвайте си!

***
Вера
цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=58647)

Дните преди Велик денна 200.. година, бяха студени и влажни.Това обаче по никакъв начин не намаляваше приповдигнатото ми настроение. Предвкусвах това, което щеше да стане след малко. Паркирах раздрънканата Аскона на паркинга на гръцката митница, стоварих катуна от нея и я заключих.
После се замислих, свалих чистачките и антената и, проверих пак вратите, ритнах предната и гума като възпитателна мярка и критично я отгледах.
От другата страна, точно под едно щъркелово гнездо ме чакаше едно малко бижу. Жабешко зелено поло 0т първта серия, снабдено със 82 коня, свръхоборотен мотор и съвсем нова 5 степенна скоростна кутия.
Жабока беше учудващо чевръст и вярно другарче. Никой не му обръщаше внимание, до като не се сблъскаше с него на пътя.
Проблема в ония времена беше, че по празниците се чакаше по 2-3 дена на границата, ако си с кола.
А пеша!?
Минавай! Не отнемаше повече от половин час!
Натоварен като родопско магаре, злорадо се усмихвах на изнервените хора, чакащи в препълнените им с всевъзможни боклуци коли. Караха се стари печки, перални, хладилници, телевизори и изобщо всичко, което се намираше в изобилие по гръцките бунища.
Гръцките митничари ме пребъркаха, с обичайните язвителни забележки, но без ентусиазъм. Знаеха, че нашите ще ни разгонят фамилията.
Нарамих дисагите и се запътих към "милата" ни Родина.
Точно на моста, между двете митници, има един камък, боядисан в цветовете на националните флагове, който се нарича " граничен камък".
Аз му викам " камъка за размисъл".
Много пъти съм виждал хора седнали на камъка, с блуждаещ поглед размишлявайки : да минават ли или просто да се изсерат на цялата работа и да се приберат в къщи.
Приближавайки го видях, че поредния Демокрит се клати напред-назад на него.
Имах опит от предишни подобни ситуации, а и не бях говорил на български от половин година, освен в сънищата ми, та побързах да си начешам езика.
На разсеяната светлина от лампите, под ситния мокрещ дъждец, седеше момиче или млада жена, по детски прибрала краката си. Мачкаше с колената дланите си и не просто се клатеше, ами си движеше главата точно като слон.
Щях да се разсмея, защото само хобота и липсваше. Иначе качулката и беше досущ слонски уши!
Нещо ми подсказваше, че положението е сериозно.
Чантата и стоеше на цял метър от нея. Това най-малкото беше неразумно. Не реагираше нито на колите, моито се форсираха покрай нея, нито на дъжда, които се засилваше на талази.
Спрях се до нея.
-Здрасти!-най-безцеремонно я поздравих. - Какво става!? Да не се загуби от групата!?
Никакво внимание!
Огледах я.
Млада жена, около 25-27 години.
Погледа и блуждаеше във водите на реката.
- Алоо! Вали дъжд!Ще се намокриш! За къде си тръгнала?- продължих с просташкия си етюд-влизаш или излизаш!?
Зачаках, но не последва нищо.Просто гледаше реката и се клатеше.
Ако ме беше наругала или просто ми кажеше : простак, щях да съм май по-доволен.
Нула внимание!
Тъкмо се наканих да махна с ръка и да продължа, когато промълви:
-Върнаха ме. Просто ме свалиха от автобуса и ме върнаха. Какво ще правя сега!?
- Ами ще се върнеш! Какво друго?! Хайде ставай, че ще те пипне някия пневмония!
Подхванах я леко и с мъка я вдигнах.
- Сака твой ли е?
- Мой е, - сепна се тя- едвам го домъкнах до тука.
- То ако постои още малко под дъжда и кран няма да го вдигне. Хайде да вървим!
Нарамих и нейния сак. Мамка му!Какво ли носят тия жени?! Сякаш имаше чувал с цимент, а не женски парцали.
Подхванах я и и дадох насока към нашата митница.
- От къде си?
- От Перник. Четири години чакам тоя ден, а то точно на мене ли ще ми се случи!?
- Не бой се! Мене колко пъти са ме връщали...- бодро се замечтах- такива са правилата на играта- философски заключих.
Повървяхме малко и ми светна в главата.
То до тука добре, ама какво ще я правя тая.
Часа е полунощ,няма влакове, нито явтобуси, мокра е като кокошка...
На ти сега Иво!
В хубава каша се забърка!
Теглих една майна на ум и се зауспокоявах.
Вярно, ще се отклоня малко от курса, но пък поне ще си имам компания.
Пък и спътницата ми изглеждаше свястно момиче, пък и...
Абе майната му!
Минахме криво-ляво границата и аз вече бях плувнал в пот от проклетите чанти.
-Какво ще правиме сега?-простичко ме попита тя.
Тръснах багажа, запалих една цигара и жадно засмуках.
С учуване забелязах, че за нея вече бяхме двойка.
- На първо време да се запознаем! Казвам се Иво!
- Вера!- каза тя и ми подаде финната си ръка.
-Слушай сега! Колата ми се намира на два километра нагоре в селото.
- Имаш ли кола?- с патос изрече тя
- Имам, но мио омръзна да влача тия боклуси.
- Аз ще ти помагам
- Няма да стане.Отивай ей там в кафето и ще ме чакаш с катуна. Аз ще докарам Жабока
-Кой жабок?
- Колата ми.Така я наричам, След половин час съм тука.
- Страх ме е- съвсем по детски проплака тя.
- От какво!?- изръмжах аз
-Да хукнеш сама на майната си не те беше, а сега те е страх. Тука си сред хора- пенявех се аз и още усещах чантата и на врата си.
Така ми се пада, като се правя на мъж- мислех си аз.
- Нали и моите чанти са тука- подех деловито, питайки се, за какъв дявол се занимавам още с тая.
Кой знае , как щеше да свършитова, ако не се изсипаха една група съселяни от Гърция.
Седнаха при нас и им обясних положението.
Изказаха се всякакви предположения. Само бай Тодор мълчеше и я оглеждаше строго, както само той умее.
- Прекалено е хубава-тропна с длан по масата той.-взели са я за проститутка.
- А!?-зинах аз.
Не от твърдението, че са я взели за проститутка, а че е хубава.
Чак тогава я огледах.
Имаше дълга, чуплива кестенява, тежка коса и големи кафяви очи. Всичко това гарнирано с копринена кожа.
Добре, че не разбираше, какво си говориме.
-Хубаво! Пазете я до като дойда, - а към нея додадох.
-Това са мои приятели. Бай Тодор се оправя на български. Не се страхувай! ще се върна. Иначе старците ще ми счупят главата.
- Добре!- поусмихна се тя, откривайки белоснежните си зъбки.
Завъртях се объркан и излязох от кафето.
Че е хубава е хубава, ама то само хубост не стига.Какво искаше да ми каже бай Тодор!? Какво по дяволите правя!?
Майната му!
Майната ми!
Докарах колата.Поговорихме си, кой какво е загубил в казиното, пожелахме си весели празници и се разделихме.
Качихме се в Жабока и тръгнахме.Нещо не беше както трябва. Вера нямаше сухо място по себе си.
- Имаш ли дрехи да се преоблечеш
-Ами нали отивах в Атина, взех си само полички и блузки
-Ясно!- изръмжах през зъби, като още един детайл от пъзела си зае мястото.
Спрях на първата отбивка и затършувах по багажника.
Една въдица така беше усукала дръжките на чантите, че успях да си ожуля ръката в крика и да счупя една кутия с плувки, преди да размотая дръжките.
Капак на всичко сложи капака на багажника.
Амортисьора му изпусна и ме халоса доста задоволително по кухата тиква, дето наричах с любов- моя глава.
Изригвайки попържни и клетви, измъкнах един дебел анцунг,вълнена риза,пуловер,фланелка, нови боксерки и вълнени чорапи. Работните ми боти допълниха нещата.
Ако дядо ми ме чуваше от небето, щеше да се гордее смен. Майсторлъка му в тая насока беше пословичен.
Огледах парцалите и и ги сложих на моята седалка.
- Хайде, преобличай се, а аз ще ида в храсталака да си излея впечатленията. Като се оправиш ми свирни!
Тона ми не допускаше възражение.
-Добре- простичко каза тя, а аз се запилях в тъмнината.
Главата ми щеше да се пръсне.
Какво беше накарало това, явно умно и възпитано момиче да направи такава глупост. Само да тръгне за Атина. Кой го е пуснал!?
Нещо имаше и аз бях решен да го открия!
Неведоми са пътищата Божии!
Накрая открих и други неща, които ме върнаха обратни в България.
Но за това утре вечер във втората част!

ВТОРА ЧАСТ

Стресна ме квакането на Жабока.
Набързо забравих за какво се бях ужким наврял в храстите.
- Тръгваме ли?- настаних се зад волана и запалих мотора.
- Тръгваме!- сви се в седалката тя, сякаш не се прибираше в къщи, а отиваше на заколение.
Покарах десетина километра в мълчание.
- Искаш ли ти да ми разкажеш твоята история, а аз моята? Имаме много време до Перник.
Вера помисли малко и кимна с глава.
- Добре! Имаш право да знаеш. Имам приятел в Атина и четири години го чаках.
Аха! Чаках. Времето на глагола ми хареса. Не я прекъснах и тя продължи.
- Когато тръгна си обещахме винаги да сме заедно.Беше само за шест месеца, после стана година... - помисли малко и продължи- Рядко отговаряше на писмата ми и то се обаждаше само по телефона за една минута. Все беше около полунощ и се чуваше кръчмарска музика. Все ми обещаваше, а все не се прибираше. Нашите бяха против тая връзка. Баща ми непрекъснато ми казваше, че ме мами, а аз трябва да имам свой живот.- помълча малко, сякаш си събираше мислите или отново преживява нещо.- Майка ми повтаряше същото. Мъж толкова време без жена не може. Глупава си като мене. Оправдавах го и пред тях и пред себе си, до като не ми хрумна нещо. Можех аз да отида при него.
Писах му, какво съм намислила. Обади се още след три дена.
Да не тръгвам, че било трудно с документите, искали да имаш пари на границата и прочие, ама аз нали съм си го навила...
Баща ми ми даде пари. Обмених ги и след другите разходи ми останаха около две хиляди евро. Мислих, че ще ми стигнат и няма да имам проблеми, а виж какво стана.
- Значи си имала пари да представиш на границата?
- Да! Имам! Да ти ги покажа ли?
- Я да видя!-развеселих се аз от наивитета и.
- Ето!- измъкна тя тлъста пачка- не те лъжа.
- Е поне пари имаш- с мъка сдържах кикота си.- И сега?
- Сега не знам. Нашите сигурно ще ме изгонят
- Е толкова ли са лоши?- подкачих я аз.
- Не са. Аз съм лоша и ме е срам от тях
-Обади ли им се?
- Не съм. Смея ли!?
- А какво ще кажеш, като се изтърсиш около 3-4 сутринта
- Ами не знам.- пак се сви в седалката и потъна в мъката си.
Хрумна ми една тъпа идея.
Малката имаше нужда от един урок!
В дефилето има много места, където пътя е заобикалял, а сега има тунели. Тия места през нощта са наистина страховити.
Избрах си най-кривата отбивка и свих по нея.
- Какво става? Защо спряхме тука- ококори от страх очи и явно се събуди напълно от преживяния до момента кошмар, за да влезе в друг, много по-страшен.
- Абе , маце!- започнах с апашки акцент и доза лудост в очите- Как може да си толкова тъпа!? Аз си мислех само да те изчукам, ама се оказа , че имаш доста кеш. Това изменя нещата.
Ужаса я беше парализирал.
- Вземи парите! Само ме пощади!
- Не съм свършил! - заканително изръмжах.- Едната възможност е да те изчукам, да прибера кеша и да те хвърля в реката.- направих пауза- другата е само да ти взема парите,- тя енергично закима с глава, а аз направих още една пауза- после да те удавя, без да те чукам, че така оставят следи. С мангизите ще чукам много други.-пак направих пауза, сякаш размислям. - има и още една възможност, ама май не ти харесва изобщо!
- Каква?-с дрезгав глас, пълен с отчаяние едвам пророни Вера.
- Ето ти телефона ми и се обади на вашите, че се прибираш. Кажи им с кого и с какво се прибираш, глупачке!
Хвърлих и го в ръцете и и се усмихнах окуражително.
- Ама ти сериозно ли!?
-Съвсем сериозно. Или се обаждаш или ще те изнасиля и ограбя-вече ухилен и говорех- забравих и , че ще те нашляпам.
-Ама по това време!?
- Ти избираш. И по това време мога да те нашляпам. Офертата ми стои и да не си мислиш , че са си легнали, преди да им се обадиш от Атина. Даже вече се притесняват. Автобуса вече е пристигнал.
- Да им се обадя, значи!?
- Мда!- изръмжах аз и и подбутнах телефона, който търкаляше в ръцете си.
Набра бавно и несигурно номера. Вдигнаха и веднага.
- Ало! Мамо! Не! Прибирам се. - зачака малко- дълга история.Прибирам се с един човек. Казва се Иво и е със зелено Поло.Да ще ме докара до нас.- пак пауза, явно се оживи-да, мамо, знам.Ще ти обясня всичко
Разговаряха още известно време и тя затвори.
Помълча малко.
- От къде знаеше, че няма да ми се сърдят?- с любопитство ме заразглежда тя.
- Аз също съм родител и сина ми много ми липсва. Детето дори и престъпник да стане, за родителя то си е дете.- сякаш на себе си го казах. Унесах се малко. Мисълта ми се рееше на друго място. Сепнах се и се отърсих от тия ми мисли.- А ти-през смях разах- какъв престъпник си? Хукнала си след така наречения ти приятел. Можели са да те спрат много лесно, но само за кратко. просто са те оставили сама да си счупиш главата. Сама да се убедиш, че те мами и се забавлява просто с тебе. Не са искали да изгубят връзката с тебе!
- Ама той не е такъв!- неуверено се опита да го защити.
- Слушай сега!-натъртих аз-Всеки в Гърция има телефон и той не прави изключение. Така, че е можел всеки ден да ти се обажда. После ти казва, че не може да дойде, защото няма да може да се върне.
Тогава защо не те посрещна на границата!?
Нали видя моите дятки? Можеше, ако той сам не може да дойде, поне да прати някой да те посрещне или направо да те вземе от България!
Понечи да каже нещо.
- Не спори! Знам какво говоря! Освен това е четири и половина години без тебе. Отдавна е с друга жена. В Атина колкото и каквото щеш. Спомни си какво ми каза, когато ти се е обаждал. Правил го е само като се напие в някоя кръчма, за да се погаври с тебе, за сеир на останалите и да се направи на мъж.
- Значи и ти мислиш , като баща ми.-врътна главица и тръсна косите си.-Интересно! От тебе ми звучи съвсем убедително.
- Да , защото не съм баща ти, а и днеска се убеди, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат.- помислих си, дали да и го спестя, но вече бях набрал обороти- Идеализирала си един мошеник или просто не е бил такъв, но живота го е направил.
Запалих Жабока и потеглихме в мълчание.

- А ти!?- попита ме тя и ме заоглежда с любопитство.
- Моята е проста. Разведохме се с жена ми и се запилях по чужбина. Уж в Гърция, а къде ли не ходихме. ЮАР, Индонезия, Кот диВоар, Сиера Леоне, Канада, Турция и цяла Европа... Само в Австралия и Антарктида не сме работили. Имам малък син и много ми липсва. Кой знае и той, като порасне, какви ще ми ги сервира.
Абе кърпен живот!
Постепенно се отплеснахме и и заразказвах весели истории с бай Тодор и как ме използваше за нагледна агитация , преди изборите,за райския южен бряг на остров Тасос и камъка, на който е седял( според самите гърци, а и според мене е пикал) Демокрит, до като е измислял демокрацията. Дано се пържи в ада!
Пристигнахме около три пред къщата и хората явно ни чакаха с нетърпение.
Не съм много силен с израза на чувствата, иначе казано съм пълен темерут, но бях доста смутен.
Не ме пуснаха и седнахме на по чашка две с баща и.
Леко напреднахме с дегустацията и се отпуснах. Отдавна не бях общувал с нормални хора. Избистрихме случая и всички бяха доволни и щастливи.
По едно време останахме сами с баща и. Протегна си чашата, чукнахме се и със светнали очи каза:
- Много се е променила. Само за един ден. Браво!
Не знаех какво да кажа на тия добри хора.
Поговорихме си още малко и си легнахме.
Сложиха ме в една приветлива стая на горния етаж.
Нещо не ме свърташе.
Бях превъзбуден.
Като в калейдоскоп ми се въртяха бай Тодор с неговите забележки, ухилените физиономии на другите дятки, дяволития поглед през рамо на майка и, светналите очи на баща и..
Но най-вече си мислех за нея. Начина по който се усмихва, нежните и пръсти, тежката и коса...

Бърррр!
Ужас!
Ще ти се!
Я си налягай парцалите, бе дърт пръч!
Направих няколко дихателни упражнения, които обикновенно ме караха бързо-бързо да се отпусна и заспя, ама ядец!
Вече дори и не можех да мисля!
Сякаш Фортуна отгатна мислите ми.
Вратата леко скръцна и се отвори.
Там стоеше тя.
Прекрасна в ефирната си нощница, обляна от лъчите на изгряващото слънце.....

***

Петел и зелка
цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=52009)

Беше есента на 199. година. Аз бях от няколко месеца женен на пълен щат и настана време да се запозная със селската къща на бившата ми жена.
Беше типично стопанство, характерно за северозападна България, с градина, гьол, обор и огромен двор. В него щъкаха десетина опърпани кокошки, философски се търкаляше дългокосместо магаре и важно преминаваше един сив котарак с откъснато ухо и счупена опашка.
Насред ягодите се беше насадила, кой знае от къде, една разкошна зелка. Кипреше се точно като алоевера в ориенталски парк.
Беше толкова прекрасна, че гастрономията отстъпваше, а тя ме омайваше с красотата и естетиката си.
Седеше като изискана дама, която очаква своя кавалер да я поведе във вихъра на танца, независимо в коя тенджера или каца ще ги отведе той.
Сепна ме злобно къткане на разярен петел. Оказа се известен махленски побойник с история. Беше проскубан, с окълван гребен, галски хубостник, въоръжен с огромни остри шипове на краката и дори и кучетата бягаха от него. Типичен представител на породата. Гледаше ме, сякаш искаше да каже: Какво търсиш в моя двор, мамка ти!
Накратко, отбих три атаки, а той изяде три шута, от които би умрял и катър, но не и тоя боец.
Кораво добиче!
Полежа малко и след като се съвзе, промени тактиката и започна да ме дебне в гръб.Бързо го вразумих с познатите средства.
Накрая, след като разбра, че афинитета ми е само към една определена кокошка в къщата, а не по принцип, се заоглеждахме с подобаващо уважение, което винаги се случва след бой между мъжкари.
Всъщност си беше много мил и загрижен водач на кокошарника.
Редовно си "уважаваше" подопечните и не пропускаше нито една. Показваше на всяка, къде да снася, пазеше ги и винаги ги примамваше , когато открие нещо вкусно за кълване.
Станахме добри приятели.Аз му носех редовно глезотийки, а той не ме кълвеше и не изпитваше желание да ме разкъса с острите си шипове.
Идилията свърши след три недели, когато ми го сервираха сготвен с блудкав, мръсно сив ориз.
Заклех се над лявата му кълка, че ще отмъстя за него!
Мамка му!
Заслужаваше по-добър саван.
Поне зелката, а то тоя гаден ориз...
Беше стар петел. Не ставаше за ядене, но виж, работата си вършеше съвестно.
Разхождах се с разбито сърце и се убеждавах за кой ли път, че няма справедливост на тоя свят, когато насред двора зърнах великолепен бял петел.
Един такъв чистичък, със златни пера по шията и две черни на опашката.
Ходеше наперено като... абе като истински петел.
Направи няколко крачки като балетист, поповдигне се , изпляска с крила и изкукурига, а после...
Ама какво гласище имаше!Сигурно притежаваше още един комплект бели дробове.
Да му се ненагледаш!
Кокошките обаче, явно не го харесваха и някак бяха разпилени, всяка уединена в собствените си мисли.
Внезапно ме обзе злорадо чувство!
В главата ми се пръкна пъклен план, който вече се оформяше в подробности.
Стресна ме дядото.
- Радваш му се, а!? Виждаш ли какъв хубавец е? Не е като ония хаймана. А как кукурига! Специална порода. Те такива ви събирам. Левенти!- самодоволно се ухили, с което май искаше да ме поласкае, ама аз се асоциирах повече със стария побойник и работяга, а не със зализания манекен.
-"Ще има да видиш ти накрая"!- усмихвах се наум аз, ама беше нужно търпение!
Писано му беше на тъста, още същия ден да изпие горчивата чаша, но аз още не бях определил, кога ще стигне дъното.
Петела се оказа педераст!
За това и кокошките бягаха от него.
Комшийските петли, дори и не го биеха, а най-безцеремонно му се изреждаха.
Явно нямаше нищо против.
Поколения бяха се люпили в инкубатора. Поколения не знаеха, какво е това майчина ласка.Скъсана беше природната връзка, както оная, която остава за цял живот между бебето и майката, когато засуче от майчината гръд.
Пазите си бюста и тъпчете детето си с хумана и други гадости и не разбирате, до къде може да доведе егоизма ви. а после се чудите, защо сина ви ви води зет в къщи!
Не е виновен!
Збъркали сте го вие, както нещастния петел!
Природата не търпи насилие!
После си отмъщава жестоко!
- К во стана, бе деди!?-питам тъста, а той пребледнял гледа, как една джинка се намества върху нашия левент.
-Абе може да е още много млад и да не знае-опита се да избяга от това, което му казваше селската чест.
- Да,бе-прекъсвам го аз-я на дръвника и в тенджерата...А и оная зелка, знаеш ли как ще му тупа.

-Не , бе чедо!- проплака той- Цяло шиле дадох за него и още три кокошки от породата, та да се плодят и множат, а виж какво стана.
- Ако беше стария...
-Да, ама го заклахме.
-Да де-злорадо изръмжах
-Абе ще го оставя.Виж как хубаво кукурига. Може пък и да се оправи. Млад е още.- заоправда се той, като се самозалъгваше, за да лекува нараненото си достойнство.
-Със сигурност ще се оправи-рекох!
В тенджерата-добавих мислено аз.
Още две седмици го оплождаха останалите петли, въпреки, че яйца не снесе, а аз всяка събота опипвах зелката, кога ще се втвърди, тоест готова ли е за радостното събитие.
Най-накрая момента настъпи.
Отидохме на село още в петък вечерта, а рано-рано сутринта, пристъпих към изпълнението на тайния си план, породен от най-възвишени и не до там чувства.
А той беше много прост.
Хванах петела и с една спринцовка му напълних задника с олио и толкова.
Присламчих се обратно до топлия задник на жена ми и зачаках.
Не чаках дълго.Тъкмо се унасях и чух:
-Бре, мамка му! Какво стана сега!?
Надникнах през прозореца и видях дядката, приклекнал с длани на коленете да наблюдава с изражение на измамен човек, какви ги върши петела.
А той , завалията, направи няколко крачки, поразпери крила, повдигне се на пръсти, изпъне шия, но вместо да изкукурига, подппръцне, а от гърлото му излезе само едно гъргорене.
Това явно го изнервяше по спирала.
Потича малко, вирне опашката, потърка клюна в земята, мощно се изправи и пак "Тръц"
Олиото си вършеше работата.То не му позволяваше да си свие задника и вместо да напълни дробовете си, засмукваше въздуха отзад и гръмкото кукуригане се превръщаше в гръмка пръдня.
Положението се влошаваше.
Изпъчи гърди и протегне шия, напъне се, пръдне, направи няколко крачки, все едно си е настъпил червата и се е омотал в тях и пак отново. Затича се, спре....
Изскочих радостен навънка, със загрижен поглед, решен да сложа край на мъките му.
-Ти , дърто, ваксинира ли го тоя петел?
-Как да го ваксинирам, бе? То петел ваксинира ли се!?
– Ваксинира се я! Ти не знаеш ли, че всички породисти животни се ваксинират, щото са много болнави! Ти помияр с гана виждал ли си!? А я виж на комшията хъскито , как си отиде!
- Бре верно, ама какво да го правим, бе зетко!?
- Знам ли!То тая болест ги удря в мозъка и връщане на зад няма. Може да го откараме на доктор и да го спаси, но после ще трябва да си го гледаш в една кошница, ама какъв живот ще е това!? А и няма да може да кукурига.
-А заразна ли е тая пущина?
- Не! Не се бой! То си е психично заболяване. Викат му кокоша мултиплексна шизофрения.
- Е щом го е плякснала..., щото аз не съм прост , ама това мулти не го разбрах.
–Абе пляснала го е по целия мозък- с безнадежден глас поставих окончателната диагноза.- само дето много слабеят от нея и като решиш да го колиш, от него само осрани пера и кокали ще са останали- заковах последния пирон в съдбата на нещастния бял петел.
Гледайки го какъв е охранен, в него явно нахлуваха и други, не тъй възвишени мисли, по-близки до стомаха, отколкото до сърцето. Последното не му даваше да остави да се порази хайванчето.
-Дай манарчето и кажи на жените да стоплят вода да го попарим-каза с патос, който предполагаше, че ще колим не петел, а поне целия кокошарник.
Въодушевен съобщих новината и отрязах зелката.
Привечер седнахме около масата и къде да се денем, разговора се завъртя, около странните болести на породистите животни. Това затвърди убеждението ми, че съм пълен помияр, а останалата част от компанията от най-добра порода, щото не съм боледувал никога през живота.
Аз обаче си мислех за моя приятел. Стария петел, погинал от хорската суета, станал жертва на криворазбрано чувство за красота и естетика.
Бръкнах решително с пръсти в чинията, захапах сочната кълка и си казах:
Това е за теб, приятелю!!

***

Селски съд!
цък (http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=70052)

Тонче Ненов беше издънка на Кюркчийския род и като всеки представител на тоя род имаше бяло лице, рунтави вежди и идеи и лафове в излишък.
Минал като метеор през втората световна война като диверсант, разузнавач или просто плячкаджия, той имаше български кръст за храброст, руско "Червено знаме" и грамота от някой си генерал Патън.
Историята за сега не казва къде са го вели фронтовите ветрове, а и той не казваше нищо, но беше достатъчно да излезеш с него на лов, за да разбереш, че ще стане нещо необикновенно.
Стреляше рядко.
По двайсет- трийсет пъти вдигаше пушката и пак я сваляше.
- Грехота е , сине!- майка е!- казваше и гледаше как лисицата замазваше следите си.
- Еийййй!-фиксираше го на мушката и подсвиркваше с уста на огромния заек с уши като магаре!
- Ама тоя не става за ядене!
И все в тоя дух!
Не знам как, но в края на излета, неговата раница винаги беше най- пълна.
Някъде след 9. 09 1944 година, когато дошла на власт неговата партия, дошъл исвестен партиен функционер да го агитира да стане политически командир на полка.
- Ти другарю Ненов си избран да те изпратим в СССР на школа , а после да станеш...
- Абе хаймана, аз имам трето отделение! Какъв офицер ще правите от мене.
- Е добре де! За какво се бори толкова време( дъртака беше комунист от преди девети).
- Ами борих се, за да мога да си кова кундурите свободно, бе хайванино.
Дъртия беше известен кундурджия. Направо вълшебник.
От тогава, властите го гледаха с подозрение, ама понеже му знаеха характера и способностите, все гледаха дане му се пречкат в бизнеса с кондурите.
Историята, за която искам да споделя с вас, започна с един разбрицан плет и едно диво прасе.
То диво - диво, ама колко диво?
Много диво!
Растеше само на четина и опашка, според старият чешит, за който ви разправям, защото той е дядо ми.
Въпреки презплетовите престрелки, комшията не си оправи прасето и в един прекрасен ден то излезе от кочината си, порови в двора и реши, че трябва да разшири полето си на действие.
Накратко влезе в нашия двор и започна да рие със зурлата си в най-новите краставици, които дядо ми беше домъкнал от някъде.
Изкочи дядката по долни гащи и вълнен потник, но въоръжен с внушителен Парабелум. Беше го свил от някакъв капитан и имаше дълга цев, голям пълнител и тежък кобур.
Не знам как стана, но с излизането му на чардака и прасето беше застреляно надлежно във врата, точно межди двете уши.
Започнаха съдебни перипетии.
Квартални, адвокати....
Най-после дойде съдебното заседание.
- Тонче Ненов?
- Нещо да кажете по въпроса?
Вярно ли е, че сте застреляли прасето на комшията ви?
Дядката стана с цялото си достолепие. Погледна публиката, дали внимателно следи мисълта му, погледна изчаквателно съдийския състав и чак като грабна вниманието на всички, авторитетно каза"
- Другарю съдия,- направи пауза и го фиксира със сините си бистри очи, -представи си, че си свинкя и си улезнал да ми риеш у компирьето!
Тепам те, та те не ебавам у свинската дурлица!

то това кат Под Игото бре:big_whoops:, заболяха ма очите!

бъди здрав ,Иво!

[viki]

Помогнал един момък на една баба да пресече реката, а тя в отплата му дала шепа вълшебни семена. Само, че трябвало да натиска ралото силно, за да стане магията...

Седя си, гледам си доматите и им се радвам.Едни буйни, засмени, целите в цвят и все още малки и зелени доматчета.
Винаги съм имал, още от малък, своя градинка.
Спомних си за мъдрия ми дядо.
-Гледай , сине, на където е бил разсада, пак на там да го садиш!
-Защо, бе дедо?- недоумявах, какво пък ще му стане на разсада, ако го завъртя на обратно.
- Садим семена, пикираме и накрая пак садим...- направи пауза, а аз пак гледам недоумяващо- Добре де! Ако ти извивам три пъти главата така, че да си гледаш спокойно задника, как ще се чувстваш?

-Ами сигурно лошо.
То и лошо го разбирах, ама...
-Не виждаш ли, че всичко живо си обръща листата към слънцето. Бори се за повече топлинка и светлинка.- развълнува се стареца. -само хората си печеме задниците. То и за това сме на тоя хал де- философски завърши лекцията си и си цъдурна дежурната ракийка.
- И сади по-дълбоко!
То дълбоко, ама колко?
Хванах една клечка и му я поднесо да ми покаже.
-Я зарежи това и копай на около метър от лозата! Тя ще ти покаже. - захили се лукаво- Тя не е луда. Корените и са винаги във влагата.
Поразрових малко и на около 30 сантиметра ги открих.
- Браво, деди! Сега, като намаам пиперо на тая дълбочина и баба ще ни изгони и двамата. - запоказвах въодушевено, къде в джендема ще се скрие, въпросния пипер.
Успях да избегна пръчката, с която бъркаше на прасето и застинах на по-безопасна дистанция.
- За доматите говорех бе, келеш такъв! Хайванин!- заключи той, но аз си знаех, че както лесно пали, така и лесно се укротява.
Почопли малко по тенекията, помисли, дали сега да ме набие или по-късно и със съвсем равен глас продължи:
- И като ги засадиш, няма да ги поливаш много! Нека не се учат на мързел и да си пуснат корените на дълбоко! И не ги сади на гъсто! Алчно е човешкото око. Иска още от началото да му се напълни градинката, ама вместо плод, после само шума бере- заключи той , с лека тъга от човешката глупост и алчност.
- Нямат търпение, а после завиждат.
- Хайде, изчезвай!- оживи се стареца- Вчера хубаво ни оскуба. Ама ще има да видиш!- закани ми се люто, размахвайки тояжката, но явно се гордееше с постижението ми.
Ато беше, а и до сега си е останало, като семейна закачка.
Дядо ми, с още двама ветерани, се бяха събрали на годишната им сбирка, да се преброят, попийнат и попсуват Хитлер и Втората световна война, която на един беше донесла постове, на друг слава, а на дядо ми ревматизъм!
След първите наздравици, очевидно ги обхвана войнствено настроение и скоро си намериха нов враг!
От известно време, в градината се беше заселила една къртица и те я подхванаха.
Първо с вода, а после се почна: карабит, опушваха я с черен барут, атакуваха я с капсули, отрови и тъкмо да започнат да правят по-големи поразии от къртицата, времето си каза своето. Умората ги надви и те решиха да се прегрупират, превъоръжат и подкрепят джигерите си с водка, ракийка и мастика- кой каквото обича.
- Хитлер го бихме, ама тоя кърт ни взе здравето. Трябва да има и друг начин- заобсъждаха положението те, а баба ми ги гледаше кръвнишки, щото по-добре кърта да си беше ровил на воля. По-малко пакости щеше да направи.
Усетих открилата ми се възможност да изкарам и аз нещо . Най малкото бой, ама трябваше да опитам.
- Абе, дъртаци! Защо се занимавате с глупости? Не знаете ли най-новия начин за справяне с къртица, та да не ви рие в градината!?
Изгледаха ме свирепо, но ги държах в ръцете си.
После се спогледаха и започнаха да хитреят. Очевидно решиха, че първо може да ме изслушат, а после на воля да ме пердашат.
- Хайде, казвай!- Мазно подеха- няма да те бием.
-Да ама това струва два лева!- категорично и много сериозно заявих аз.
Два лева си бяха два лева, а боя си беше ежедневно възпитателно стредство по ония времена.
Лечебно също!
-Я и пари ли искало!?
-Иска я! Ама ако нямате, мога и да изчакам. Кърта, обаче няма да ви чака!- врътнах се и важно зачоплих с босите си крака по пръстта.
- То ако си чини ще дадем, ама от къде да знаем, че ще проработи.
- Просто е, а и веднага ще разберете, че действа, ама първо двата лева.- и аз като един известен балкански субект, бях решил, че колкото е лошо да те набият, толкова е добре да имаш два лева.
След известни кандърми ми дадоха два лева и ме заоглеждаха с очакване и интерес, пийвайки по една юнашка глътка.
-Първо-заизмъквах се заднишком-взимате малко поцинкована тел. После-вече бях на два метра- едни клеши.
Добил нужната дистанция, на скоропоговорка изстрелях:
- Хващате кърта и му слагате халка на носа, също като на прасето!
Обърнах се и дим да ме няма.
Ей такива поразии вършех, за гордост на дядо ми, но постепенно си станах добър градинар.

***

Чушки и домати!

Жабешко зелена алфа летеше по пътя за Видин.
Отвътре се носеше" жечь Полска", дим явно не от тютюн и звуци от отдавна забравената Пудълс.
Внезапно колата заби спирачки, проскърца и спря в близкия банкет. Отвътре изкочиха полутрезви младежи и започнаха да снимат местната забележителност!
Типична картинка за селото!
Чужденците масово спираха, защото точно в тоя участък, можеше да се види нещо, което...
Всеки, дори и невоенният човек, когато види генералските лампази, някак се стяга и му става едно драго....
Тука нещата не стояха така.
Генералските лампази се мъдреха на износен брич, в който се помещаваше местният луд.
Облеклото му беше чудно.
Фуражка от неизяснен вид, куртка от кондуктор на рейс, брича на генерал от ВВС, акуратно пъхнат в бозови плетени чорапи и нови гумени цървули!
Вместо пушка, носеше огромна гега, която му служеше само да я размахва, когато попържаше гръмко своите подопечни.
Овцете на родното му село!
Толкова често снимаха генерала овчар, че сигурно и бай Тошо нямаше толкова много снимки по чужбина.
При всичките му кусури, той беше много добър човек.
Дон Кихот на своето време, бяха го били повече в милицията, отколкото трябва и си беше позагубил разсъдъка, но не и ума!
Беше като бръснач и винаги на разположение!
Все си мисля, че носеше лампазите, като отмъщение.
Спря ме с гегата и със светнал поглед ме уведоми!
Балдъзата ти е бясна. Пред срив е! Викаха и Бърза помош!
Ейййй!
Как го измисли бе!?
- Ами!!!- недоумявах, какво толкова съм направил.
Стана за смях на цело село!-заключи той и се ръгна в акациите да си довърши разговора ни.
Спрях пред къщата и разбрах, че работата е дебела.
Балдъзата се беше изтегнала на двора и сами пристенваше: мръсен кюстендилец!
Огледах се и разбрах какво става. Цялата градина беше изровена и някак неестествено пуста.
почна да ми просветва и се върнах няколко години назад.
Тогава си направих моя градинка.
Три реда домати, малко чушки и една гижа краставици.
Това ми стигаше.
Имаше гьобре в изобилие. Вода също!
Значи оставаше само да обгрижиш растението и то щеше да ти се отблагодари.
Всички ми завиждаха.
А тя най- вече.
Все ме подпитваше:
- Е как я правиш тая работа!
- Коя бе?
- Ами гледай твоите чушки, а пък моите...
- Ами какво да ти кажа?! Те си искат своето.
- Не щеш да ми кажеш! Не ти харесвам!- оглеждаше ме тъжно, а аз изтръпвах.
Защото балдъзата ми беше над 2 метра и над 150 кила .
Голяма снага- голямо сърце?!
Нищо подобно.
Беше, а и сега си е злобна и завистлива, като стара мома анорексичка.
- Ами то си трябва работа- подех дипломатично, - но най-важното е да усещаш нещата.
Остави това! Не искаш ти да ми кажеш тайната си!
- Добре де!
Ще ти я кажа, ама е много опасна!
- Ти кажи, пък аз си знам!
- Гледай, сега!
Преди да засадя , каквото и да е, аз слагам по една уклейка в корените, ама дълбоко.
-Е защо уклейка?
- Ами нали като се разлага и става на тор, а и има много фосфор!
- Аааааа! Разбрах!- Усмихна се тържествуващо и аз разбрах, че вече ме е зачерктнала.
Почнала балдъзата, ама вместо уклейки, купила копърка.
Вместо на дълбоко ги закопала на три пръста.
Разсадила юнашки градината и зачакала да расте пипера.
Настанала вечер!
Облаци покрили звездите.
Вятър не повял, но котараците надушили рибата и с мяукане обявили началото на пира.
Цяла нощ балдъзата ги гонила от градината, но паднала пред бройката на селските котаци, а те търсили и търсили копърката, до като изрили и чушки и домати и останалите фрути в градината на балдъзата!

Минали години и момъка пак срещнал бабата.
-Сполай ти бабо за вълшебните семена. Станах богат човек!
- Не бяха вълшебни, сине!
Цялата магия беше да натискаш здраво ралото!

***


Юфка


Георги беше кокалест дългуч, който се движеше внимателно, сякаш да не счупи нещо. За дядо му се носеше легендата, че с едната ръка държал вдигната овцата, а с другата я дерял.Дядката въпреки възрастта си не сдаваше фронта. Беше от ония старомодни и достолепни българи, дето се въдят в околностите на Пловдив.Старият чешит беше прочут майстор винар, ловджия и рибар.
Внука му не падаше по-долу. Имаше смахнати декадентски мустачки. Допълваше ги с кръгли очила с метална рамка, които придаваха на недодяланата му фигура образа на типичен руски революционер от 19-ти век.
Появи се , когато бях в гимназията. Открих сродна душа и много скоро града пропищя от нас.
Хрисимия му вид, за малко да заблуди и мене.
Разбрах защо е загубил една година от училище и защо е толкова внимателен.
Дощли родителите му в Родопите за по-голяма заплата и се настанили в Мадан.
Баща му миньор, майка му в подема, а той първи курс в минния техникум.
Пълна идилия.
Всичко вървяло мирно и кротко, до като нашия герой не се залюбил с местната хубавица.
Това било толкова отвратително нарушение, че...
Хем новобранец в техникума, хем не е от там, а на всичкото отгоре ще им взима и мацката.
Разхождал се с гаджето си, когато двама от по-големите ги спипали, точно на моста в центъра на града.
Почнали да го побутват, подритват и почукват по тиквата, а той ги слушал учтиво.
Решили, че са го уплашили, те сръмжали и на мацката.
Грешка!
Него винаги можеш да го риташ, млатиш и каквото ти е угодно, до като те заболят ръцете и краката, а идиота само се киска, все едно го гъделичкаш.
Обаче влезеш ли му в жизненото и интелектуално пространство- ставаше лошо.
Без нищо да казва, просто ги изхвърлил от моста в реката.
Моста е около 5-6 метра висок, а виж водата е само 30-40 см.
Теглил им една майна и си тръгнал.
Двамата кретени естествено не си взели поука и се оплакали на по-големите, тоест третокурсниците.
Те дотолкова взели работата присърце, че трима изфръкнали от втория етаж на техникума, още на другия ден, преди да разберат какво става.
Разбрали какво става най-големите и решили да дадат един хубав урок на него, а и на другите новобранци.
Събрали се петима и го почнали.
Нашият човек бил склонен да изяде малко бой, но да се приключи с тая тъпа история.
До сега си било като всяка една друга тренировка по самбо, а в залата бил още от детската градина, ама кой да знае?!
Батковците също.Те озверели и искали да му променят из основи иконостаса, който и без това бил пострадал доста.
Писнало му и като откъртил единия крак на масата на даскала, че като ги почне...
За един ден напълнил травматологията, сякаш рудник се е срутил, а не са се били келешите от техникума.
По стара традиция, бой, пиянство и разврат у нас не са смъртни греховце, особено като се разкаеш.
Той се разкаял, те му намалили поведението, треньора по борба си попълнил с него категорията и всички били доволни.
Да, ама то шило в торба стои ли!?
Дали им за тема: "Защо обичам моята Родина"

Ей така!
Свобода на словото. Да се порей мисълта . Да си попишат.
А той понаписал, че и отгоре.
Как да обичам родината си, когато майка ми и баща ми се скапват в рудника, морето е на двайсет километра от мене, а не мога да ида.
Като дойде комунизма, кой ще копае в рудника и кой ще смуче лайната от шахтите. Те чии потребности ще са!?
Все в тоя дух!
Явно не са могли да преглътнат лайната и го изключили от техникума.
Така дойде със семейството си и се запознахме.
Ходехме за риба, гонехме гаджетата, свирехме на китарите , играехме в театъра и само съжалявах, че пътищата ни ще се разделят.
А те наистина ни се разделиха и се загубихме във времето.
Срещнах го пак след осем години, където най-малко го очаквах.
В РабФага на ВМЕИ в Перник.
Тамън се чудех, кой още има мотор тука и ще можем ли да си спретнем една рокерска група, когато дочух нещо много познато. То беше толкова нелепо, че нямаше как да сбъркам.
Някакъв идиот пееше , под съпровод на китара, църковен тропар. Въпреки годините, все още не можеше да замени моите части от певческия шедьовър, защото това беше разбира се Жоро.
Имахме доста такива в репертоара ни, като се почне с цикъла за поп Ставри и се стигне до наистина класически неща.
Всички разбира се окарикатурени.
Пак се събрахме и определено вдигнахме "интелектуалното" ниво на славното учебно заведение.
Но...
Медала има две страни.
Скоро парите ни свършиха. Стипендията от 40 лева нени стигаше и настанаха гладни години.
Добре, че Кюстендил е наблизо, та прескачахме да напълним раниците, а вуйчо ми, бог да го прости, винаги ми мушваше по някоя двайсетолевка.
Така с малко пари и много хумор някак изкарвахме.
Годината си отиваше,а заедно с нея си отиде и неговия мотор. Някой го открадна и останахме само с моя вихрогон.
Съботата дойде и трябваше да се организираме по някакъв начин да стигнем да Кюстендил.
Събрахме всичко налично и започнахме с инвентаризацията:
1: малко над литър бензин
2: пакет Арда с шест цигари
3: три шепи юфка- на Жоро шепите!
4: буркан от мас, все още неогребан.
-Слабото ни място е бензина.- рече Жоро.- трябва ни поне още литър, за да стигнем.- погледна над очилата и помръдна с мустачките си като бобър.
- М-да! Юфка имаме за цялата стая, а виж с бензина...- зачесах се и започнах да мисля, каква комбинация да правя.
- Хрумна ми нещо.- оживи се той и скочи от кревата. - слагай юфката, а бензина го остави на мене!
- Хубаво, ама побързай, че като гледам тая лапавица, може да си стане на чист сняг и тогава цялата ни стратегия отива на майната си!
- Гледай само какво ще стане!- изду бузи като хамстер и щастливо се усмихна. Оттегли се с достойнство.
Юфката не е просто нещо.
Има си чалъм.
Как ще я свариш, в колко вода, а колко сол. Как ще я запържиш?!
Изобщо много са условията.
Имахме една голяма и една малка тенджерка, която е налице и до днес.
В нея главно пържехме,а в голямата варяхме боб, зеле,юфка, картофи, тикви-каквото бог дал. Чат-пат се сваряваше и по някой карбуратор, ама на никой не му правеше впечатление. Все пак бяхме бъдещи инженери и Родината гледаше на нас...
Тамън сложих голямата тенджера с водата върху котлона и усетих суматоха в коридора. Вратата се отвори и Жоро съвсем галантно въведе " двете скумрии", както бяхме кръстили две от колежките ни.
Те бяха от Македонията и се държаха като вкопчени една в друга. Винаги имаха пари, но което беше по-важно, едната се возеше в ладата на баща си.
За такива рибари като нас, ако не глисти, то поне имаха бензин.
- Ето, сега ще видите, че не ви лъжа. Иво такава юфка ще ви сготви, каквато нито сте яли нито ще ядете!- изказа му беше много двусмислен.
- То хубаво,ама от тая Лада няма как да се източи бензин. Баща ми нещо и е правил.
- Ти не се безпокой-с налудничава усмивка и мазен гласец поде Жоро.-Остави това на мене.- Изду бузи и разбрах, че работата е опечена.
- Ами хайде да видим-предизвика го тя- каквото можеш да източиш си е за тебе.
- Не ме подценявай!-сръмжа той- ще съжаляваш!
- Няма!- тропна тя с краче, а аз долових флуидите, които започнаха и двамата да излъчват. Те излизаха от тях, отблъскваха се, после се преплитаха отново и много малко им трябваше за да изгубят контрол.
Не , че на някой му пукаше какво ще правят, ама аз имах да си варя юфка.

- Да тръгваме!-хвана една тубичка от масло и и подаде ръка той.
Измъкнаха се навънка, като коридора ечеше от гласовете им, сякаш не отиват да източат малко бензин от колата, а ще завладяват света.
- Как мислиш? Ще успее ли?- стресна ме другата колежка, за която бях съвсем забравил.
- Ще успее. Ако трябва ще свали и резервоара, но няма да се стигне до там.
- Интересно! А аз не и вярвам толкова на моята приятелка
- Аз изобщо не му вярвам, но вярвам на "Неволята".
-Не разбирам.- заинтригува се тя.
- Ами дори и да не знам, дали ще може да се справи, то знам, че трябва да се справи и той го знае. Малко сложно е за обяснение, но..
-Разбрах!-прекъсна ме тя.- Много интересно.- сякаш на себе си каза тя и се отплесна някъде.
Водата завря и аз започнах да сипвам юфката във водата.
Водата трябва да ври. Не трябва да слагаш много юфка на куп, защото престава да ври. Иска се търпение. Освен това и водата трябва да е много, защото...
Точно в момента, когато се въртях около Раховеца, подритвайки с крачета танца на юфката и си мърморех заклинания, влетяха нашите бензинджии. Времето през което отцъствуваха, явно не отговаряше на мизерното количество бензин в тубата. Зачервения им вид и накриво закопчаната и блузка подсказваха с какво са се занимавали.
- Значи можеш да източиш бензин от всяка кола- сякаш да ни го похвали, каза тя!
- Да ! - засмя се той и засука мустак. Огледа я лакомо, а тя се обърна и запърха с ушенца.
Жоро затърка палеца си, защото не е лесна работа да източиш три литра и половина бензин с бензиновата помпа.
Който не вярва- да опита!
Скоро юфката се свари и остана най-деликатната операция.
Запържването.
Двамата идиоти продължаваха да се заяждат, за това ги изгоних на другия край, там да се щипят и гъделичкат.
Маста трябваше да се нагорещи и излее върху току-що изцедената юфка.
Процеса трябва да е синхронизиран до секунда, а тия продължаваха да се кискат и ме вбесяваха.
Измъкнах тенджерката. Хванах буркана с мастта и съвестно го огребах. Добих една солидна буца мас, напълно достатъчна за целта. Пляснах я в тенджерката , а нея поставих на котлона.
От дългата употреба, дъното и се беше издуло и опираше само в една точка. Ядосах се, хванах я и я натиснах здраво. Дъното се прибра и самодоволно се обърнах да видя, как е юфката.
Голямата тенджера, беше поставена на масата, точно в центъра на стаята.
Зад мене се чу едно : Дааанннннннннн
Обърнах се. Тенджерката пак си беше издула дъното и хем се клатеше, хем се въртеше.
Стаята избухна в смях и кикот. Жоро се превиваше от смях и ревеше като магаре.
- Стига си ревал, бе идиот!- Ревнах му със строг глас, а той забелил очи- ма, ма ... ма .. ахк..-и сочеше нагоре.
- Какво ма ма мамка ти- момичетата и те като него- ще се задушите бе! - идеше ми да ги изхвърля от прозореца, защото аз се пържа около печката , а те... реват.
- Маста е на тавана.- с последни усилия изрече той и продължи да рита.
Погледнах и що да видя.
Като се е изплеснало дъното, с голяма сила е изпляснало и пляснало маста на тавана.
- Сега какво ще правите-попита ме едно от момичетата и продължи да се кикоти.
-Как какво? Сега ще видиш!
Маста си изглеждаше съвсем наред така, че се качих на един стол и я остъргах от таван и я сложиш обратно в тенджерата, където и е мястото.
-Ама ти сериозно ли?- ококориха се и двете.
- Съвсем сериозно!- изръмжах. - Нещо друго да предлагате!?

Спогледаха се двете и пак избухнаха в истеричен кикот.
Дългия кретен, беше успял да падне между двата кревата и риташе от там. Размахваше стъпалцата си 48 номер и между хълцанията си пръдна, с което още повече развесели обстановката.
Теглих им една майна, защото маста се разцвърча. лиснах я в юфката, затворих капака и хубавичко я раздрусах.
-Сега ще видите, каква прелест ще стане!- нула внимание. още се кикотеха, като някакви кикимори и хич не им беше до мен.
-Готово,- обявих след четвърт час- можете да подушите!
Вече се бяха поуспокоили и задушиха настървено!
Къде от глад, къде от куртоазия, ама мене това не ме бъркаше. Аз си имах свои планове.
Както си стоеше юфката насред масата и вдигаше ароматна пара, се случи нещо невероятно. Нещо неочаквано.
Тавана падаше!
Времето сякаш спря.
С последни усилия, напъвайки до болка и скъсване всички нерви , мускули и сухожилия, с отчаянието на смъртника, ние се хвърлихме и закрихме с телата си юфката.
Лошо е, когато си най-отдолу.
Ако не те смачкат, то юфката ще те свари.
Май им хареса да ме мачкат и точно като забелвах белтъците и се чудех, заслужава ли си да погинеш, заради една юфка, Жоро и компания решиха да се махнат от мене и екзекуцията ми се размина.
Беше се отлепило впечатляващо парче и хоросана се стелеше навсякъде.
Навсякъде, освен в юфката.
Трудът сближава хората.
Гледахме я и се усмихвахме самодоволни, от екипната ни работа, когато като дрисък цопна, едно недоотлепило се първия път парче хоросан, точно в тенджерата.
- Еййй!- ревнаха колежките, решили, че всичко свърши.
Не и ние!
Поизчистихме малко хоросана и на принципа: това е мръсно- това е чисто, накрая се оказа , че всичко е чисто и юфката беше изядена.
Момичетата старателно си записваха рецептата.
С едната се срещнахме след около 10 години на едно съвсем откачено място!
Тогава тя ми каза нещо, което ме изуми!
За първи път яли такава юфка!
И двете били мюсюлманки!

[wrc]

бъди здрав ,Иво!

Ама как така "Иво",този човек не се ли казва Чудомир :-P:-P

[fred]

Темата не трябва да се казва летописите, а разказите на Мордохай, Иво по паспорт :)

[mordohy]

.....само не знам,защо не се е захфанал по-сериозно с писането?


Бях се захванал, но понеже обичам да посочвам и реални неща, съответните другари, сега господа , ме привикаха и обясниха колко съм лош!
За това и като нещо ме напъне отвътре, пиша тука, защото знам, че ще ми простите и няма да ме съдите много строго.
Разказите , които пиша ми идват ей така и пиша на прима виста, без да ги редактирам.
Знам, че мога да ги ошлайфам и си виждам недостатъците, но ме радва, че все пак ви харесват.
Предлагали са ми много пъти да ги посвам в други, по-професионални сайтове за литература, но си мисля, че камъка си тежи на мястото си!
Не ги пиша с комерсиална цел, а ей така, да се посмеем или поучим от нещо, което ме е впечатлило в живота.
Форума и хората в него ми подадоха ръка в много труден за мен момент в живота и си мисля, че каквото и добро да направя, трябва да го свържа с тая общност, която някога ме изведе от ада.

[Кайо]

Бях се захванал, но понеже обичам да посочвам и реални неща, съответните другари, сега господа , ме привикаха и обясниха колко съм лош!
За това и като нещо ме напъне отвътре, пиша тука, защото знам, че ще ми простите и няма да ме съдите много строго.
Разказите , които пиша ми идват ей така и пиша на прима виста, без да ги редактирам.
Знам, че мога да ги ошлайфам и си виждам недостатъците, но ме радва, че все пак ви харесват.
Предлагали са ми много пъти да ги посвам в други, по-професионални сайтове за литература, но си мисля, че камъка си тежи на мястото си!
Не ги пиша с комерсиална цел, а ей така, да се посмеем или поучим от нещо, което ме е впечатлило в живота.
Форума и хората в него ми подадоха ръка в много труден за мен момент в живота и си мисля, че каквото и добро да направя, трябва да го свържа с тая общност, която някога ме изведе от ада.

Мордоха,ни те знам ни те познавам,надявам се скоро да поправим тази грешка,но определено имаш талант.
Комерсиалното в писането е трудно,тоест ако пишеше с такава цел нямаше да напишеш това,което пишеш но все пак замисли се малко,опитай се да издадеш нещо написано от теб,ей так за идеята.
А тия дет са те привиквали.....писнало ми е от такива,аз им викам другарю-господин.

[koolio]

Моля някой добър човек да направи темата важна!

[fred]

Бях се захванал, но понеже обичам да посочвам и реални неща, съответните другари, сега господа , ме привикаха и обясниха колко съм лош!
За това и като нещо ме напъне отвътре, пиша тука, защото знам, че ще ми простите и няма да ме съдите много строго.
Разказите , които пиша ми идват ей така и пиша на прима виста, без да ги редактирам.
Знам, че мога да ги ошлайфам и си виждам недостатъците, но ме радва, че все пак ви харесват.
Предлагали са ми много пъти да ги посвам в други, по-професионални сайтове за литература, но си мисля, че камъка си тежи на мястото си!
Не ги пиша с комерсиална цел, а ей така, да се посмеем или поучим от нещо, което ме е впечатлило в живота.
Форума и хората в него ми подадоха ръка в много труден за мен момент в живота и си мисля, че каквото и добро да направя, трябва да го свържа с тая общност, която някога ме изведе от ада.

Това е добре, продължавай, пък ние ще ги четем. Да ти кажа, колкото книги съм чел за известни музиканти, писатели и каквито и да се сетеш хора-винаги е било така.Хората влизат в калъпи от които трудно излизат, повечето гледат каноно и не обичат да мръднат "извън правия път", та да не ти дреме, доколкото е възможно разбира се.

[DJ Vladic]

Искам да наблегна, че в темата "Петел и зелка" има още няколко разказа надолу. Тези които не са ги видяли, нека да прочетат. Може Вики или някой Модератор да ги сложат като допълнителни линкове :)

[TishO]

На ИВО му свалям шапка и му целувам ръка!!! Този човек е уникален за мене не се познаваме лично но от общуването ми с него и от това което твори просто така с лека ръка съм не просто очарован !!! Браво бате Иво продалжаваи да радваш хората със страхотните ти раскази аз ги чета в захлас и с голям кеф!!!!

[mordohy]

Слънцето беше изгряло, но още не можеше да разтопи сутрешната слана и силно светеше, като лъчите му се пречупваха в ледените късчета по върховете на дърветата.
Свраката се изшмули и показа главата си от гнездото. Въздуха беше наситен с оная миризма, която кара всичко живо да се чифтосва. Идваше пролетта!
Вниманието и привлякоха трима души, които вървяха по черния път долу.
Всъщност вървяха двамата милиционери, а третия го влачеха.
Беше младо момче с остригана глава, хилаво телце и костюм, явно останал от абитуриентската. Типично войниче в отпуска.
-Спокойно бе, мойто момче! Сега всичко ще си признаеш.-нареждаше галювно десният милиционер, като с подкованият милиционерски ботуш, точно като с коса, ритваше момчето в кокалчетата на глезените с желязното налче.
В момента , в който то се свиваше, левият го бухаше с лакът в бъбреците и загрижено нареждаше:
-Лелеее! Много си мършав бе! Как ще издържиш там ,където отиваш?...
После се опитаха да се сменят та да не криви, но нещо не им се получи.
Десният не можеше да буха в бъбреците с левият лакът, а пък левият беше патрав и с дюстабан, та не можеше да се примерва добре и имаше вероятност да му счупи глезена.
Решиха да го карат по старому.
-Нищо не съм направил. Пуснете ме! Невинен съм!- гърчеше се в ръцете им момчето, но те не искаха и да чуят. Загрижено бащински продължаваха да го влачат по пътя, като го поощряваха с ритници и юмруци.



Друга сврака, може би пра-внучка на първата се измъкна от гнездото и отлетя към близката гара.
Черният път вече беше послан с чукан камък. По него енергично крачеше млад милиционер. Нямаше ги отдавна и бричовете и ботушите и портупеите и омаслените от пот яки.
Прав панталон, половинки лъснати обуща, риза с къс ръкав и фуражка. Семпло и функционално.
Това бях аз!
Отивах да се запозная с първият ми подопечен.
Опасен престъпник с над двадесет години по затворите.
Стигнах до гарата и зачаках влака.
Скоро той пристигна. Хората се заизнизваха от перона, а моите още ги нямаше.
Нищо. Знаех, че така трябваше. Щяха да излезат чак , когато се изчисти перона.
Така и стана.
Скоро се подаде една фуражка, а след нея собственика и, а малко след това конвоираният и другият милиционер.
Единият го познавах. Като ме видя се ухили и се развика.
-Ти ли си бе!- размаха ръце във въздуха и устата му се разчекна в широка усмивка.- Да знаеш какво ти караме!? Най-невинният човек на света. Цели двадесет и две години твърди , че е невинен.
-Стига бе!
- На ти досието му! Интересно четиво. До сега да беше излезъл пет пъти, ама пустият му инат. Вместо три години, набутали му един куп други вътрешни присъди и така до днес.- Между другото-понижи глас той- нещо има в тоя човек. На никой не е посегнал толкова години, само в дисципа, но всички имат някакъв респект от него. Дори и аз не се чувствувах добре. Все едно аз съм престъпника.
Огледах подопечният и забелязах белезниците на китките му.
-Защо е с белезници?- попитах, а те и двамата се сконфузиха.
-Ми нали е затвотник...
-Да ама вече не е. Нали е излежал.
- Е да ама ако направи нещо-запелтечи колегата, ама сам не си вярваше.
- Хайде сваляйте ги!
-Дайте го тука!
Свалиха му белезниците, бутнаха ми дебело досие и изчезнаха.
-Ела да идем в кафето на гарата! Няма какво да стърчим тука.-предложих му, а той запелтечи:
-Ама наистина ли? Аз никога не съм влизал в кафе.
-Хайде идвай! Сега ще му направиш сефтето.
Явно беше някакъв чешит, но още не можех да разбера какъв. Влязохме и поръчах по едно кафе.
Запалих цигара и отворих делото.
Запрелиствах листовете:
Кражба на златни обеци и два златни пръстена по време на полагаемият му се отпуск в казармата.
Имаше нещо гнило.
Златото не беше намерено. Не беше си признал, въпреки "проведените мероприятия". Много лош термин. Някой се беше амбицирал и му бяха друснали четири годинки за нищо.
После...
После е все тая!
Аха и диагноза от психиатър: "Натрапчива невроза" . Постоянно твърди, че е невинен.
Сигурно съм си мърдал устата, защото внезапно каза:
- Не всичко е вярно вътре, но аз все пак съм невинен. -погледна ме някак си топло и с разбиране.
- Добре! Няма да се впускаме в подробности. Накратко, ти си си излежал присъдата и се завръщаш у дома. До колкото разбрах старата къщурка на рида е твоя. Цяло чудо е, че не е паднала и не се е порутила.- той се усмихна с тъга в очите, а аз продължих.- Аз ще съм твой наблюдаващ. Това означава, че ще се грижа за адаптацията ти в цивилният живот. Каквото и да не ти е ясно-питай! Аз съм за това. Пари имаш ли?
-Имам. Колко искате?
-Нищо не искам-ухилих се-питам за да знам дали имаш или да търсиме някакъв изход.
-Имам. Двайсет и две години ги спестявам. Имам даже за нов апартамент, ама каква полза.
-Ясно!-нищо не ми беше ясно.- Тогава заминавай си, а аз ще те навестявам от време на време. Всеки ден по обед ще идваш да се разписваш тука на гарата. Започнеш ли работа ще спре подписката/
-Успех!
Станах и му дадох път.Проследих го с поглед. Вървеше като човек, който не иска да се сблъска с бъдещето. Беше го страх, какво ли ще му донесе.
Седнах си на задника и се зачетох в досието му.
Знаех, че има друго, по-интересно, но и това казваше много.
Обвинен, че е откраднал златни бижута- аха!Познавам я собственичката. Живее долу на черния път. Тя го е обвинила и е потдържала до край обвинението. Я и обществен обвинител е имало. Оппааа. Ама това е бил мъжът и.
Много интересно!
На втората година в Дисципа някакви цигани са искали да изнасилят някакво турче от разградско.
Явно нашият герой е заякнал, защото не са успели. И двамата със средни телесни повреди- още няколко годинки отгоре.
Хронологично се споменава, че не желае да оказва съдействие и да сътрудничи.
Малко след това се лепват още пет годинки за опит за бягство- отрича да е бягал, ама на всички е ясно от досието му, че не може да му се вярва.
Това последното от решението на съдийката по делото.
После....
После свят ми се зави.
Чешита станал дърводелец и така спестил хубавичката сума от около 18 000 лева.
Реших, че ми стига за днеска, затворих тлъстото досие и отпраших към центъра.
Бай Живко, така се казваше той, много скоро си сдоби прякора "Невинният".
Хлапетата го поднасяха, мъжете го канеха в кръчмата да им разказва истории и всички се бяха втелили по това, няма ли да си признае най-после.
В махалата станаха и някои размествания. Цяло едно семейство заобикаляше половината град, само и само да не срещне бай Живко по пътя. Сещате се кои бяха.
А бай ти Живко започна със занаята си, но до като се научи да ходи по кръчми и кафенета се изтърколиха още петнайсет-двайсет годинки, аз отдавна не бях милиционер, даже вече нямаше милиция, а дори и барата до пътя пресъхна.
Заедно с нея изсъхна и тополата, която бяха срязали още дядовците ни, за да могат щъркелите да си свият гнездо. Гнездото си беше там от както се помня и още много други птици се приютяваха в него. Тополата обаче беше изгнила и заплашваше да се стовари върху къщите. Друга млада топола имаше наблизо и решихме нея да подкастрим и там да направим площадка, та нашите щъркели да си направят гнездото. Нали поверието гласи, че там където има щъркелово гнездо, там град не бие.
Домъкнахме две резачки, но като не ни е ден...
Не запали нито една. Пълно мъртвило.
-Това не е на хубаво.-отсече бакалина- грабвайте секирите, че както се е затишило, може и буря да се извие.
-Да бе! И от къде ще дойде?- почнахме да го поднасяме, но човека само се врътна и си отиде.
Решихме да оправим поне една резачка и тъкмо я разглобихме, когато се разяри бурята.
Дойде ей така от нищото.
Гърмя, трещя и фуча около половин час, а след това тишина!
Едно хубаво слънце....
-Тичайте дечица!-Завайка се баба Гуна.- Тополата падна. Страх ме е да ида при нея.
-Защо бабке? Нали е паднала. Да не е счупила нещо.
-По-лошо дечица.По-лошо е!
-Какво по-лошо бе, кукавелник такъв!- ревнах и подстанах.
-Точно ти ела, защото ти ще имаш най-много работа сега-каза съвсем сериозно бабата и се врътна.-Невинна кръв-невинна кръв.
Последвахме я всички и се заоглеждахме като хора, които нямат много вяра в бабините деветини.
Още отдалече се виждаше, че тополата е паднала. Беше паднала като по поръчка. Точно до пътя и не виждахме защо баба Гуна се е толкова уплашила.
Бяха се насъбрали и други хора. Нещо гледаха, а после се махаха като омърсени.
Приближихме се, а всички ми направиха път и бабето ми посочи нещо кокалестия си възлест пръст в гнездото.
-Виж! Това не са ли обеци и пръстени в сврачето гнездо?
-Не са ли на Ветка пръстените и обеците, огън да я гори у уроспията. Изгоря си момчето.Кръвта му изпиха.- занарежда бабата.
Поразровихме гнездото. Освен златото имаше и много станиол и шарени стъкълца. Мен обаче ме интересуваше единият пръстен. Бях го познал по рисунките от делото. На него трябваше да има надпис и точно той ме интересуваше.
Взех го и прочетох от вътрешната му страна:
-Венета Чемширова!- Казах високо и ясно. -Ха сега да ви видя, как ще гледаме бай-Живко в очите!
Нещо ме задави в гърлото и се чудех как да му го кажа.
Не се наложи.
Той беше там.
С горящи очи и изпъната снага.
-Казвах ви, че съм невинен. Доказвах ви го, ама никой не слушаше.
-Да бай Живко, ама кой да знае.-обади се някой, но той си продължи:
-Казвах ви гражданино Началник, ама не ми вярвахте. Сега кой ще ми върне неродените деца и недолюбената ми жена. А..!-обърна се и продължи диалога си.
-Боже, полудял е!-Каза баба Гуна и тръгна след него.
До сутринта се чуваха воплите му:
-Аз съм невинен! Невинееееен!


............................
Слънцето изгря.
Друга сврака поскачаше там на баира в клоните на старата круша.
До ствола се полюшваше, с посинял подут език и затворени очи трупът на бай Живко!
Беше се обесил.
Не беше понесъл толкова много и чак сега си беше дал сметка за ограбения живот и пропиляните години.
Може би той искаше своята справедливост.
Нищо не беше вече същото.
В две години три къщи се затвориха. Кой се разболя, кой удави, кой гръм го удари, но всеки, който имаше пръст в тая история пострада.
И до сега, само свраки подскачат в тия пущинаци.
Щъркелите и те се запиляха!




......http://clubalfaromeo.com/forum/showthread.php?t=72822

[CBET]

:respect::bravo:

[viki]

Благодаря,Иво!:clap2:

[badmadafaka]

Това не го видях в "сборника":


Седях си на кафето в парка и се препичах на мартенското слънце. По-смелите момичете се бяха поразголили и представляваха приятна гледка. Чаках кафето си и се бях отпуснал в блаженно безделие. Един гълъб с омотан син конец, около крачето си, пърхаше , около дясния ми крак и тъкмо се чудех, как да го докопм и да го освободя, когато ми донесоха кафето. В чинийката, заедно със захарта имаше една от тия, навити на тръбичка хартийки с пожелания! Понякога имаха учудваи попаденя.
Отворих го.
Там пишеше:
" За света може да си никой, но за някой си целият свят".
Усмихнах се.
То си вярно си бях никой, но за децата и жените ми....
Не беше това!
Нещо ми се мотаеше.
Нещо ми се въртешев главата...
Слънчевите лъчи, проникващи през клоните на дърветата се размиха пред погледа ми, глъчката наоколо някак изостана и избяга настрани и аз се озовах на портала на завода.Бях в онова настроение, когато навънка е студено, духа вятър, превалява мокър сняг, а ти си топло облечен, добре нахранен, можеш всеки момент да се гмурнеш обратно в топлия цех и студеният вятър само ти напомня колко силен си.
Пазача ни е полковник, бивш командир на дивизия.
Това, че са го сложили в положение да е пазач на някакъв завод не го беше озлобила.
Той ми казваше: здравей ефрейторе!
Аз му отговарях: здраве желая, гу син полковник!
Войнската етика, която беше дълбоко заложена в личността ни, ни потдържаше будни, помагаше ни да се справяме със всякакви глупости и подхранвше гордостта ни.
Дрънкахме си глупости, когато по пътя се зададе един много смешен колоездач.
Приличаше на торен бръмбарт, яхнал водно конче.
Представет си стар , прогнил бегач, с джанти, които се кривяха като гевреци и педали, които така се клатеха, че явно возилото се движеше само от десният педал, като левият служеше да се догони десният.
Отгоре беше кацнал странн индивид с огромна , издута ватенка, украсен с голяма ушанка с неисвезвестен цвят, чиито капаци се вееха отгоре свободно, като ушите на кокер-шпанйол.
Двамата с полковника се напъвахме в такт с човека, когато се случи неизбежното.
Точно пред портала му падна веригата.
Някак неестествено спря колелото, като си държеше огромното шкембе на невъзможната си шуба, пусна си вилката и стъпи даже на рамката.
Зяпнахме, какво точно ше стане и не се наложи дълго да чакаме.
Маскираният като кукер колоездач, много внимателно подхвана шкембето си, разкопча горните си копчета и се зазяпа с много любов ,в това, което имаше вътре.
От там се показа едно щастливо личице, на малко момченце, около 4-5 годишно.
Детенцето имаше белези, които не се получават от игри, дребно все още недохраненно телце и огромни кафяви очи.
Втурнахме се да помагаме.
Половника подхвана детенцето, но то панически отказа да тръгне с него.
-Аз съм тука с тати!
Добре де, дечко!- Няма да те отделяме от него!- ухилих се аз и си спомних за сина ми.
- Аз тука ше помагам на тати!
Тати имаше явни затруднения, защото инструмента му се състоеше от едн керпеден и много ентусиазъм.
- Имам няколко ключа , дето не ми трябват. Искаш ли помощ!?
- Искам, каза човека и нещо в тона му ми бръкна в сърцето.
Имах доста сбъркани ключове 14-15 ни 16 мм, та отидох да ги взема. Помислих малко и добавих и един френски ключ и едни добри клещи.
Захванахме се с колелото.
Опънахме спиците, смазахме лагерите и тамън започнахме да оправяме веригата, когато малкия каза:
Іаз като порастна, ще купя на татко ново колело!
-Бе ти ще му купиш направо нова кола!
- Как!? Кола ли?
Нима е възможно това!?
Не го каза, но погледа му точно това казваше.
Веригата обаче си искаше коване.
ковяхме я заедно,а труда сближава хората.
-Имаш чудно синче!
- Да ! Много го обичам. И майка му много я обичах!
Усетих, че тоя добър човек, не трябва да го спирам.
Бяхме на сватба.-сякаш говореше на себе си, а не на мене- хапнахме, пийнахме и се заприбирахме. Карах си нормално. Изведнъж стана. Джип, светлина удар..
Озовх се в ареста и никой не миказваше нищо.
След пет месеца ме осъдиха на пет години затвор и първо разбрах, че вече съм затворник и мога да се изпикая по всяко време, когато ми се прииска и, че жена ми е починала.
За детето никой нищо не ми казваше.
Мислех, че е при майка ми!
Беше починала три дена след ареста ми!
Слава на Бога,на вицето ми попаднала историята ми, та ме помилвал без двуокати и прочие.
Попаднах на добър човек.
Бил на моето положение и създал фондация.
Назначиха ме на работа.
След една седмица се явих с всички документи и с шефа и си взех детенцето от детския дом.
От тогава сме така.
Все с колелото.
-Ама аз ще купя на тати по-хубаво колело- ...
Гледах го тоя орапан от живото човек. Никому ненужен.
Той обаче за това момченце беше целия му свят.
Наздраве за тия пустиняци, на които се крепи тоя свят!


Посвещавам го на пролетния ни събор 2012 год и на нашите домакини-пустиняци!

[Liminat]

Стават такива истории. Куп неща могат да се случат само на един борец.
Като човек, загубил много часове да следя спорт и спортисти, винаги съм съжалявал за това, че голямата част от тях се занимават само със своята си дисциплина, а всъщност са имали качества да бъдат от най-добрите и в други спортове.
Та, отивам начи да кандидатствам във ВИФ, и аз човек да ставам един вид и то си беше задължително всички да бягат на 100 м. 800 м или гюлле беше по избор, но стотачката задължителна. Като такъв, който на кросовете винаги е бягал с едничката грижа да не ме изпреварят жените, бях много горд с изумителните си спринтове и като такъв, зорко следях най-яките бегачи, разпределени в сериите. Гледам един борец от средните категории, абе по мое скромно мнение не повече от 75 кг, застана криво - ляво в нещо като нисък старт, гръмнаха тия с пищова, че като отряза това момче, за отрицателно време дръпна на останалите с 2-3 метра, после, явно реши, че е направил фал старт, забави, за да се връща, в това време тия около него му набраха и го дръпнаха с 3-4 метра, че като отряза пак! Настигна ги и ги отпра с поне 3 метра, страшен бързак :)
Викам си, ако имаше кой да го види това момче / в нашата рота имахме лекоатлет, спринтьор, дошъл от борбата/ къде ли щеше да троши останалите в спринта... Ама да не изпадам в положението на наш треньор, като отишъл за пръв път на международно състезание и гледа, тренира някакъв /многократен световен шампион, впоследствие и олимпийски/ и тоз нали не го познава, да вземе да каже - е на тва момченце само да му опраим малко техниката и ше земе мидал от световно!

[mordohy]

Тълкувател на пиянски делириум

Всичко беше зелено, зелено, зелено....
Не като цвят, а като качество. Онова качество, дето определя дали става за нещо даденото нещо или е все още сурово, жилаво, безцветно и безвкусно.



Беше като пробуждане от дълбок сън.
Нещо не беше както трябва.
Нищо не беше както трябва.
Всичко беше до такава степен "зелено", че дори цвета на тревата не беше изумрудено зелен, а сивкав.
Вървяхме с жена ми по недовършения път и всъщност, тя все още не ми беше никаква жена.
Стигнахме до едно гръцко село, в което сякаш нещо беше изсмукало живота.
Дори розите в парка не бяха разцъфнали, а само напъпили.Пъпките и те увяхнали.
Дори и небето беше сиво-зелено.
Нямаше аромати.
Носеше се мирис, като от зелена тиква или кратуна.
Стигнахме до площата, където имаше малка кръчма, а пред нея, направо на тротоара скара, на която се печаха шишчета и свински ребра.
Подуших ги, но миришеха на трева.
Взехме си две шишчета, но се оказаха жилави, сухи и безвкусни, направо отвратителни.
Кръчмарят, индивид с увиснали бузи, къси ръчички и хилаво шкембе, въздъхна тежко и изхлипа, когато видя, че ги хвърлихме на проскубания пес, довлякъл се бог знае от къде.
Имаше нещо странно.
Огледах площада. На отсрещната страна имаше голям хладилен склад с рампа, а пред него железопътни релси. Явно влака минаваше през селото.
Чак сега разбрах, какво ми липсваше.
Беше тихо. Необичайно тихо.
Нямаше ги хората. Нямаше ги птиците!
Бог също!
-Къде са всички?-попитах кръчмарят, а той снизавайки гласа си отвърна:
-Тука са, но днеска ще е Събитието!- рече и се озърна страхливо.
-Какво събитие? Да не бръснат брадата на попа ви?
-Не. Отдавна нямаме поп! А и църква също, а и ...
Аааааа....! Започва се-изрева слабосилно човека, с поглед закован в релсите.
Настана тишина.
Една такава тиха и безплодна.
Нещо заскърца. Нещо нарушаваше зеления пояс.
Един влак, съставен само от дизелов локомотов и два вагона влизаше в селото.
Влака спя на рампата. Двама с белезникави престилки отвориха плъзгащите се врати на вагоните.
По таваните им имаше релси, по които се движеха касапски ченгели.
Изкараха едно парче релса и го свързаха със склада и релсата на вагона.
После подхванаха ченгелите и ги предвижиха в склада
Постепенно от ъглите заприиждаха хора. Едни такива зелени.. Тихо си говореха..
Някой, немощно извика:
-Вадят ги!-хората се люшнаха и извикаха спонтанно.
Нещо заромоля от склада , като набираше скорост и скоро двама започнаха да изкарват бързо обратно ченгелите, на които висяха трупове.
Човешки трупове.
Всички бяха изкормени и почистени, с извадени езици и отрязани пръсти на ръцете и краката.
Ченгелите бяха забити в гърба и труповете висяха с увиснали глави.
Бързо отрязаха главите на женските трупове и ги струпаха в единия ъгъл.
До мен хората коментираха:
-Това е комшията. Погребахме го преди три години, а я виж баща ми! Него пък преди две години.
- А двете деца, дето ги смаза камиона?
-Тях ги взеха още веднага.
-Щом са по-млади ги взимат веднага.
-Тука са само дъртаци
-Нима сте ги погребали, а те са все още тук?
-Какво ще ги правят?
-Какво става мамка му?-попитах ги с растяща тревога, защото един труп не ми даваше мира.
Беше с рошава черна коса, набит и здрав.
Виждаше се жълтата сланина в разреза на корема му, както и белега от куршум на дясната му ръка.
Гледаше ме с изцъклените си очи,сякаш да ми каже нещо.
-Ама и ние не знаем какво точно ги правят.
Нещо свързано с енергийната ефективност. Така ни казват.
По-младичките веднага ги взимат, а дъртаците виждаш. След няколко години.
Ония рошавия ме гледаше втренчено.
Повя вятър. Забърса зелениша и се опита да възстанови равновесието.
Вгледах се в погледа му!
Гледаше ме присмехулно с живец. Проследих погледа му.
На вагона имаше рекламен плакат, който рекламираше станция за изкуствено осеменяване, приканвайки всички да опитат.
Имаше и промоция до края на текущата 2052 година.
Тогава разбрах!
Тоя на ченгела бях аз!
Започнах да усещсм ченгела в ребрата си.
Събудих се от жена ми, която щедро ме ръгаше в ребрата, шепнейки ядовито:
-Събуди се най-после и се обърни!
Хъркаш и вече три пъти събуди детето.
Ще го водиш да му баят. Пияндурник такъв!
Станах и отидох в банята. Облекчих си стомаха. Поред излязоха ракийките и салатите...
Разбрах защо сънувах всичко в сиво-зелено.
Пуснах си душа, измих си зъбите и се шмугнах в леглото.Прикотках си жената и я попитах:
-Много ли хърках? Сънувах много интересен сън.
- То хъркането как и да е, но не всеки може като тебе да псува на седем -осем езика. Тоя път надмина себе си. Дядо ти сигурно щеше да се гордее с теб- гушна се и разроши косата ми.
-Повече никаква енергийна ефективност няма да ме потведе!
-Какво каза?
- Нищо. Спи! То и тя е като всичко в съня. Мамим само себе си.- последното го казах на ум, защото потънах в един друг сън, за който ще разкажа някой друг път.

[CBET]

Много SciFi ... а и има нужда от редакция ... Но пък както винаги нестандартно и интересно! :)

mordohy (http://clubalfaromeo.com/forum/member.php?u=6278), едно книжле трябва да издадеш!

[viki]

Не знам какво да кажа.Разказът ми харесва.Не ми харесва поводът за написването му.
И все пак не забравяй,че всяко зло е за добро .Факт .
http://r25.imgfast.net/users/2515/84/14/08/smiles/52226.gif

[pa4ito]

Това си го спомням. Разказа, че си го сънувал, когато се видяхме предния път в двете хаби ;)
Браво, че го написа... :)

[mordohy]

Искам да ви се извиня, но бях с мобилния нет, нещо се обърка и изобщо не бях нито свършил, нито редактирал. Пиша на един стар лаптоп, с разбрицана клавиатура и в бързината се получават най-разнообразни простотии. Изобщо не мислех , че се е поснало нещо. Чак сега видях и го поправих!
Иначе беше наистина за лобут!:comphits:

[546]

Ша ти набия обръчите като те видя!

[mordohy]

Нещо пак ме подкара на писане.
Я да видя, това дали ще се посне в тоя вид.

[mirchozo]

Браво Иво, отново трогателно четиво! Какво пиеш че ти идват такива щуротии (в добрия смисъл на думата) в главата?

[mordohy]

Аз на трезво си ги пиша!:cheers:

[CBET]

:clap:

[Кайо]

Аз на трезво си ги пуиша!:cheers:

Че ти га си трезвен бре????:handshake:

[mordohy]

Че ти га си трезвен бре????:handshake:

Ами снощи. Не помниш ли?!:hehe:

[546]

Иво ,да знаеш на войнишки гроб само името стига.Снимки не трябват.

[Кайо]

Ами снощи. Не помниш ли?!:hehe:

Помня колкото и ти.:):):)

[avvasilev]

Нямам думи ... :thumbup:

[mordohy]

Нямам думи ... :thumbup:Благодаря!
Отдавна не съм писал нищо, но набирам скорост.
Мотаят ми се две-три идеи....:blah:

[Кайо]

Благодаря!
Отдавна не съм писал нищо, но набирам скорост.
Мотаят ми се две-три идеи....:blah:

Две-три идеи или две-три шушета.....:bounce8:

[avvasilev]

Ами ако идеите са в шУшета? :lol:

[Кайо]

Ами ако идеите са в шУшета? :lol:

Винаги са там,а Морди има бая шушета.:strong:

[mordohy]

Винаги са там,а Морди има бая шушета.:strong:
Тая година ей така от сиромашия -245 литра гроздова на 52-5 градуса.

[Кайо]

Тая година ей така от сиромашия -245 литра гроздова на 52-5 градуса.

МилиоТ.......

[mordohy]

а р а п



С бай Иван турчина чакахме на спирката една пратка с чаркове за завода. Все се канех да го питам, защо му казват турчина, ама все не ми идваше на сгода. Нещо ми подсказваше, че скоро ще разбера.
По пътя с вой, пушилка и тропане премина лъскава катафалка. Цялата една такава помпозна и кичозна, а разбрицаният и мотор пушеше като локомотив. На тавана и имаше смешно устройство, което позволяваше много бързо да се издига кръст, полумесец или еврейска звезда. Според вкуса на покойника. То също тропаше и на тавана подскачаха и трите символа. Отстрани, вместо херувими и ангелчета, бяха закачени сладострастни амурчета. Това имали с криле-това сложили. Хвъркатото ято се допълваше от германски орел, нелепо закачен на страничното стъкло.
Изражението ми сигурно е било особено, защото той каза:
-То какво ли няма да видиш! Един комшия държеше да го закарат с магарешката каручка.
-Е то и в нашия град докараха от Унгария една катафалка с четири черни коня, ама....
-Какво? Върнаха ли ги обратно- ухили се бай Иван и ме погледна дяволито.
-Не. Сами се върнаха.
-Е, и това е възможно. Разбраха ли защо?!
_Не!- и му заразказвах случката от преди двадесетина години.
В началото на демокрацията се очакваше съвсем резонно, доста видни, уважавани личности да бъдат пратени в отвъдното. Някои си отидоха доброволно, но на други трябваше да им се помага. Помогнаха им, но не това беше бизнеса на няколко предприемчиви, мургави нашенци. Зачудиха се, как да пробият на пазара за траурни услуги. Мислиха-мислиха и най-накрая измислиха. Отидоха в Унгария и докараха луксозна катафалка, теглена от четири коня. Докараха ги със специален вагон. Опитаха се още на гарата да ги впрегнат, но нещо не се получи. Животните бяха огромни и въобще не се подчиняваха.
-А кочияша къде беше- попита бай Иван, с готовност да ме засипе с въпроси.
-Ами нямаше..
-Нямаше?! Не докараха ли от Унгария и кочияш?
- Не за какво им е?! Ама слушай нататък!
- Ха ха ха- ревна той- чок буюк сеир! Сещам се какво е станало, ама ти казвай- подкани ме явно развеселен.
Ами то няма много за разказване. Опитаха се няколко пъти да ги впрегнат, но не успяха. После се опитаха да ги напият с бира, те взеха , че си легнаха. Опитаха с вино, но явно редовно са си подпийвали, та пак удариха на камък. На края викнаха един ветеринар, който ги приспа и с кран и мотокар ги наместиха в сбруя. Биха им по една инжекция за събуждане и сеира започна. Животните се изчакаха да се освестят и чак , когато и четирите бяха готови с тежка и величествена стъпка поеха право на северозапад. Вървяха като танк и нищо не можеше да ги спре. Инстинктът и способността им да се ориентират ги водеше към родната им Пуста. Нито войната в Югославия, нито усилията на родните ни мургави бизнесмени не успя да ги спре и само приказките, че се е явил Архангел Михаил с четири коня да защитава Сърбия доказваше , че са минали безпрепятствено. Съвестните унгарци се бяха обадили, че конете са там, но от катафалката няма и помен. Тя още някъде към Гюешево беше станала на трески.
Бай Иван вече ревеше от удоволствие.
- Конете не са знаели български.- изрече с мъка, между две кикотения.
- К'во! - зяпнах аз
-Ясно е какво! Не са знаели български.- погледна ме вече по сериозно.-Ти наистина ли не знаеш?- човека гледаше няколко коня на село и чак сега се сетих, че е експерт в тая област.
- Не знам-рекох заинтригуван-я се поясни.
Погледна ме замислех
-Знаеш ли защо ми казват турчина?- ни в клин, ни в ръкав ме попита той.
-Не!
_Хм! След две седмици ми е рождения ден. Имам юбилей. Каня ви цялата смяна на село. Там ще разбереш и защо ми викат така, защо са потрошили катафалката конете и как се прави доброволно възродителен процес на цяло едно село. Ще има и изненада за тебе.
Куриерския камион дойде и ние започнахме един по един да разтоварваме четирите лагера с мотокара по палетата.
След един месец бяхме на софра в родопското му село. Седяхме под огромна липа. От едната страна на двора му минаваше леден планински поток, който миеше три стъкленици с различни ракии, две шишета мастика и няколко каси с бира. На масата, върху домашно тъкана покривка имаше свежи стръкове чесън, лук, тънки резени сланина, пастърма, домашен кашкавал и един куп домашно направени месни деликатеси. Купа с няколко вида люти чушки, от ония месестите, доукрасяваха всичко това. Бай Иван държеше огромен нож, съизмерен със снагата му, с който щедро режеше парчета козе сирене от тънка пита и раздаваше на всички.
-Яжте на воля! Има.- рече той и се обърна към жена си- Арап къде е? Пак ли дечурлигата са го отвлекли някъде?
- Ами пролет е!- погледна го дяволито тя.- И то душа носи.- и понеже той продължаваше да я гледа неразбиращо, тя допълни- в съседното село някаква кобила се е разгонила, а той хубостникът я е надушил и от обед е там.
-Ясно-рече той, а ние вкупом вдигнахме важен тост за мъжката сила на всички обитатели в тая благословена къща.
Вдигнаха се още доста тостове, та замязахме на грузинска сватба, а домакинът все още не отваряше дума за нещата, които ни беше обещал да разкрие. Правеше впечатление, че в селото, макар да нямаше и един турчин, езикът им изобилствуваше с турски думи. Не просто обичайните турцизми, дълбоко залегнали в езика ни, а съвсем литературни турски думи, които дори и нашите турци не използуват.
По едно време, колкото и да се бях наквасил вече, усетих някакъв топъл , неестествено топъл полъх във врата ми. Беше се вече стъмнило и като се обърнах видях само две огромни очи, които ме гледаха в упор. Сепнах се, а бай Иван ревна:
- Гит бурда, анамъ сиктими.... -първото означаваше бягай от тука, а второто не превеждам и не давам изцяло, от уважение към аудиторията.
Това изобщо не му подейства. Казаха се още непревеждаеми думи, но...
Няма да ви мъча. Това беше Арап, който се беше завърнал от любовния си поход.
Арап беше черен жребец от унгарската порода тежковози, който на дневна светлина имаше цвят на узряла къпина. Имаше дълга , явно редовно ресана грива и разкошна опашка. Целият му вид говореше, че е "Много важна личност". Имах възможност да му се полюбувам на другия ден. Над огромните му копита имаше богата, къдрава козина, все едно, че имаше гети. Въпреки, че тежеше около тон се движеше изключително леко и грациозно. Имаше особена походка, сякаш танцуваше. Беше изключително любопитен , контактен и си вреше муцуната навсякъде, но любимото му бяха децата. Те по цял ден го чешеха, решеха, яздеха, къпеха и му лъскаха копитата.
-Харесал те е и няма да мръдне от тебе.-рече домакинът.-не бой се. Не е агресивен. Ако искаше, до сега да те е разкъсал. Нашият герой е тука, така, че можем да започнем. Ти си първи!
Разказах моята история. Разказах им и за обещанието му да ми изясни това за езика и прочие.
- Вижте сега-започна бай Иван-напълнете си чашите и започвам. -Напълнихме ги. - Тоя хубостник е бил на един човек от Шумен. Лятно време с него е карал файтон на морето и от там му е тая походка и склонността му да се закача и общува с хората. Обаче починал човека, а децата му, като не знаят какво да правят с него го продали на някакви хора от Първомай. Понеже изобщо не ги слушал и им изпотрошил сайванта и двора, те го продали на едни от Видин, после в Благоевград и да не се разпростирам, взех го на цена като за салами и вярно на там беше тръгнал. Знаете, че обичам животните и просто виждах, че тоя кон е много умен, но имаше нещо. Тръгнах да го впрягам, но той се инатеше и колкото и да съм силен, не можех да се оправя с него. Арап се беше възбудил, цвилеше, тропаше и вече го виждах сервиран като наденички и вурстчета. Обикновено от името си се успокояваше, но сега....
Нещо ме удари по главата. Завъртя ми се, напънах се и накрая тиха казах: дур!
Арап се закова и ме загледа с вдигнати уши и радостно замаха с опашка.
Какви глупаци сме били всички!
Първият му стопанин е бил турчин и добичето е научено да изпълнява команди само на турски. После беше лесно. Намерих един аркадаш от казармата и от него научих правилните думи. Да , ама това не се оказа достатъчно. Звярът му нейден искаше и да му говориш. Разбира всичко. Освен това, може не само да тегли каруца, файтон или просто трупи в гората, но можеш и да ореш с него по дворовете, като нямаш нужда от поводи. Трябва само да му говориш, но...-Вдигна пръст- само на турски. Всеки може да го впрегне и кара, но а е проговорил на друг език, а е отказал да върши каквото и да било и се връща веднага в къщи, без да мисли, какво ще направи с инвентара. точно както тия, дето са потрошили катафалката.
Ето как, заради Арап, цяло село проговори турски и ето защо на мене ми викат турчина. Заради ей тоя хубостник, дето за малко не стана на салам. Цяло село потурчи, та и на попа, дето идва само за Велик ден и на погребения му е направило впечатление и ни мисли за гагаузи.
Вдигнаха се още наздравици и сякаш времето беше спряло в това село, където Арап се биеше с мечките по балкана, за да защити потомството си, заедно с Ирко, пръча на бай Иван, но това е вече друга история, за друга маса.

[Ранобудниче]

Майстор си, Морди.
Все едно бях на тая софра - тъй разказваш :)

[mordohy]

Майстор си, Морди.
Все едно бях на тая софра - тъй разказваш :)

Точа перото за продължението.:tequilla:

[mirchozo]

Страшен си Иво, радвам се че се запознахме на феста.

[mordohy]

Лежахме с Коцо под една тенда от палмови листа на атлантическия океан в Санданя и се правехме на важни, като посръбвахме френско перно. Имахме десетина дни престой и решихме да посетим един нашия стар приятел Ханес, инженер от известна фирма за ремонт на тежки мотори. Познавахме се от Драма, където бяхме разглобили едно симпатично агрегатче, с шестнадесет цилиндров мотор и скромните 10 000 конски сили. Агрегатът от своя страна беше вече кацнал в Сиера Леоне, а ние трябваше да го сглобим на ново там. Сега ще питате, какво по дяволите търсим в ЮАР, но днешните комуникации са нелогични, като цялата ни икономика. От летище Солун кацнахме в Амстердам и от там се започна: Чикаго, Сао Пауло, Кейптаун, а после Луанда в Ангола, Лагос в Нигерия, а след това на един МИ-2 със славен руски екипаж. Имах чувството, че се возя в подвижен обор, защото наред с хората се возеха и техните любими кози, пръчове, крави....
Ама сега сме все още на плажа с палмовите листа, въпреки, че наоколо няма никакви палми, а само изгорена, червена земя.
Слънцето се завъртя, а заедно с него се завъртя и вятърът. Това доведе до ново разместване сред хората на плажа, които влязоха в обхвата на миризмата на коцовите крака. Той беше дал обет да не стъпва в Атлантическия океан, както и никога да не си мие краката, до като не се прибере в родната Еллада.
Аз също трябваше да се преместя, защото имаше дупка в ръкоделието от шума и слънцето ми запече в очите.
Преместих се, хората също се наместиха, след като сервитьорите ги увериха, че няма наблизо разлагащ се труп, пошумяха с търсещи погледи и пак се отдадоха на мързела.
Една шушулка от едно листо се въртеше като луда и аз се загледах в нея, очаквайки всеки момент да се скъса и отлети на някъде. Това стана след около минута, когато вече се бях отказал, но вместо да отлети на майната си, тя се завъртя и цопна точно във чашата ми с френската мастика.
Това е отвратително нарушение. Изригнах в майсторски попържни, тоя път на родния си език, надявайки се, че никой не го разбира. Имах правилото, никога зад граница да не псувам, ама като ме кара дявола....
А Дявола чакаше своя момент.
По някое време станахме, хапнахме по един телешки стек, полят с холандска бира и се за стягахме да се прибираме в ранчото на Ханес. Тъкмо се качвахме в малкото джипче, когато до нас се приближи един млад мъж и съвсем по нашенски родно и мило рече:
–Бате, разбрах, че си българин, имам една голяма молба. Гледам, че си господар тука и можеш да ми помогнеш.
Огледах се що за "господар" съм, ама явно щом живея в такова ранчо...
–Казвай! Каквото мога ще помогна.- очаквах някоя милозлива история и искане на пари, но той наведе глава, замисли се и започна да говори:
-В ранчото ви има един мегдан, където има голямо огнище в средата. Там "Големият крак" разрешава на своите работници да палят голям огън и да си танцуват своите танци.
"Големият крак" беше Ханес, защото по европейската номерация носеше 49-ти номер, а за огнището знаех. Беше просто кръг с диаметър около четири метра и явно доста големи стволове са горени там.
–Давай на там - подканих го аз, а той преглътна и съвсем неочаквано сълзи се появиха в очите му и почти изхлипа:
– Тя трябва довечера да играе, иначе огъня ще я изгори. Не яде и не пие нищо от три дена. Нито говори, нито ходи някъде. Само ми казва: Бате, напали ми огън, за да мога да играя. Иначе огънят от вътре ще ме изгори.
Гледах тъпо и чак след малко ми прещрака в кухата кратуна.
– Абе тя да не е нестинарка?!- зацепих аз най-накрая, защото пред мен стоеше едно нашенско цигане, кой знае от къде дошло тука за по-добър живот.
– Да, бате,-рече то- тя е нестинарка, но не от тия, дето играят по кръчмите. Не! Тя си е от Бога такава. Иначе си е съвсем нормална, но дойде ли и времето да танцува и става страшно. Не танцува ли се разболява. Тя може да лекува всеки, но себе си не може. Само огънят я лекува. Къде ли не бягахме, но няма спасение за нея. Дори и тука.
Примижах очи и се насилих да си спомня всичко за нашите нестинари. Не беше много, но бях някъде чувал, че истинските нестинарки наистина лекуват, особено деца. Лекуват ги с огъня.
Добре!-рекох-Аз ще отида да оправя нещата. Вие кога ще дойдете?
-На здрач. Само да има ток по-наблизо, за да включа музиката. Имам касети с гайда. Тъпана аз си го бия.
Разделихме се. Бях окончателно изтрезнял. Подбрах Коцо и му обясних какво ще следва. Това го ентусиазира, особено като разбра, че него няма да го хвърляме в огъна.
Бях се запознал с две семейства руснаци, които от години живееха там. Те бързо разпространиха новината и помогнаха да уредим нещата с местния полицай.
Слънцето клонеше на залез, когато от всякъде започнаха да идват хора и да носят дърва. Готвачът, с който се разбирахме горе-долу, попита дали може и чернокожи да присъстват. Казах му, че няма никакъв проблем и да заповядат всички.
– Може би тази вечер я чакаме от много луни-каза той на невъзможния си английски и се замечта.
Бях обяснил, какво точно ще става, та да не се плашат хората, даже им обясних за ритуала, когато нестинарката прекарва децата над жаравата.
Огънят се разгоря и отначало плахо, а после по-смело заприиждаха хора, от всякаква раса и народност. Кръгът се разшири, хората се разприказваха и подозрителни шишета започнаха да се ухажват сред тълпата. Първите звезди се появиха, вятърът утихна и от някъде засвири гайда. След малко огромна тон колона влезе в кръга и дивата странджанска гайда зашиба събралото се множество. Тони, така се казваше нашият нов приятел, извади от някъде един огромен даул и започна отначало леко и игриво да води гайдата, като само леко го докосваше. Съвсем скоро седналите мъже, жени и деца започнаха да се клатят в ритъма на танца. Сякаш винаги са танцували този ритъм.
Беше се образувал втори кръг, където имаше негри, облечени в своите си носии, явно за конкретния случай. В тях разпознах както нашия готвач и градинар, така и чиновници и работници по плажа. Всички те блъскаха с крака в такта на нестинарския танц. Луната изгря. Няколко ствола се свлякоха в огъня и сноп искри се издигнаха към небето. Още малко и огромният огън се превърна в бушуваща жарава. Бяхме се подготвили и с дълги пръти разслахме жарта.
Мелодията се промени и Тони чак сега показа мощта и силата на огромния тъпан.
Звуците му ни шибаха, после галеха и сякаш викаха някой или по-точно нещо.
Трябва да се бях разсеял, защото тя се появи, сякаш от нищото. Стройна и много хубава млада жена на около двадесет години. Беше облечена в бяла рокля, а смолисто-черната ѝ коса стигаше до кръста. В ръцете си носеше малка икона. Вдигна я на високо и започна да танцува около огъня. Наближаваше го и пак се отдръпваше от него, сякаш го проверяваше, кога той ще е готов за нея. Кога ще я повика. Въртеше се като дервиш, спираше и пак заситняше в ритъма на мелодията. Никой не разбра, кога влезе в жаравата и направи първото преминаване. Всички се вцепениха. Шишетата изпопадаха на земята, някой до мене звучно пръдна и спонтанен възглас се откъсна от множеството.
След като премина на кръст през жаравата, тя започна все повече да се задържа в нея. Изглеждаше сякаш не я лови огъня. Тя му се отдаваше и той на нея. Транса и продължи. Беше угасила половината от жаравата, а продължаваше да танцува. Негърската група и тя беше изпаднала в транс и удряше в ритъм с босите си крака, като от това вибрираше всичко.
Внезапно излезе и се приближи до млада майка, която държеше в скута си малко момченце. Даде ѝ да държи иконата и взе детето. Гушна го и влезе с него в огъня. Протягаше го на ръце над жаравата, вдигаше го, гушеше го и пак почти го слагаше на въглените.
Тъпанът сякаш и той се бореше с нещо и ту усилваше-ту замираше в някакво очакване. Туземният състав усилваше натиска и от тропота на краката им, сякаш зависеше това, което чакаха да стане.
Изведнъж детето се разрева. Ревеше така, както никога не е ревало дете. Не от болка, а от наслаждение. Майката скочи, целуна иконата, а после пое малкото човече, което и се усмихваше. И тя и то за първи път чуваха неговия глас.
Тя пое иконата и се запъти към друго дете. Взе го, а то до края на живота си щеше да си спомня, как престана да заеква там в огъня, в ръцете на една нестинарка.
Тропотът се усилваше и явно прииждаха още хора.
Тони беше гроги, но не се предаваше. Някаква холандка му бършеше челото и му даваше нещо различно от вода да пие.
Изведнъж тропането замря. Сякаш галеха майката Земя и очакваше някой да ги удари с бича.

-Ехемба фезу комлило - извика някой и сякаш ада се отвори.
Стотици гърла викаха "Ехемба фезу комлило" и блъскаха в ритъма на нестинарския танц, сякаш искаха да продънят земята. Двадесетина от тях, облечени в най-живописните носии и с явно висок ранг в тяхната си йерархия, влязоха в кръга и започнаха да танцуват около нестинарката, като извършваха някакъв техен ритуал и ѝ отдаваха почести. Постепенно сцената се промени. От някъде се появи подобие на трон, където те поставиха нестинарката, нашата Мария и започна техният празник, като угощаваха всички с разни вкусотии. Даулът беше сменен от техни тъпани и тарамбуки, но ритъмът си остана същият.
Възгласът също:
Ехемба фезу комлило! Ехемба фезу комлило! Ехеза фезу комлило!....

Докопах нашия готвач за гащите и го отмъкнах на страна.
-Какво е това бе? Какво става?
-Тя е ходещата по огъня. Тя е нашата огнена принцеса. Чакаме я от много луни-каза той сериозно и продължи- Още от дядо ми съм чувал легендата за огнената бяла жена, която ще дойде да танцува в огъня и ще лекува народа ни. Тя ще освободи своя дух тука и той ще се преражда в други жени до края на времето.
Гледах я Мария, едно обикновено, хубавичко наше цигане, на което никой няма да обърне внимание, а то в себе си да носи ония особен огън, който мнозина търсят, но не са достойни за него и за това, никога не ще го намерят.
Тези хора обаче бяха готови да намерят своя огън. Намериха го и го прибраха.
Всичко това ми дойде твърде много. Намерих Никанор, моя нов познат и се примъкнах към бутилката му. Беше време за водка.
Тъй де! Стига с тия френски лиготии!
И сега понякога се сещам за Мария и Тони. За обичта на един брат и готовността му да иде накрай света, но да спаси сестра си и за чудесните приятели, които оставихме там.
За един нестинарски танц и един възглас:
Ехемба фезу комлило!

[mordohy]

Читателите ми знаят за приключенията ми в ЮАР и маршрута ми от Солун до Сиера Леоне. Тука ще пропусна отегчителното пътуване по три континента и ще започна моя разказ от качването ни в Нигерия на нещо, което само с много голям ентусиазъм мога да нареча: хеликоптер. Въпросното возило беше под формата на МИ-2. Една доста поомачкана и отдавна непрана форма, очевадно имаща въпиюща нужда от ремонт или просто от гробище за старо желязо. Руското возило имаше две врати от пред и една от зад, която никога не се затваряше. Предните тоже. Това ме смути в началото, но после бях благодарен. Освен нас двамата в хеликоптера се качиха две монахини с една коза, някаква вещица с кокалестата си крава и един потомствен белгиец, който водеше със себе си един породист пръч. Пръчът имаше дълги рога, които стърчаха настрани и правеха всяко негово движение опасно. Както и да е, наместихме се, двамата пилоти развъртяха турбините, които съвсем учудващо заработиха с успокоителен вой. Вдигнахме се във въздуха и всеки се усамоти. Но не защото му се иска, а защото всичко тропаше и подскачаше пред очите ни. Първа се предаде кравата. Учудих се, как може толкова мършава крава да поеме толкова много храна. Облекчи се точно на средата, като всичко стана освен смръдливо и доволно хлъзгаво. Хеликоптерът се движеше като влакчето на ужасите и при едно спускане пръчът се освободи и се приближи до монахините с тяхната коза. Светостта им изобщо не му попречи на не до там духовните му помисли и съвсем твърдо показа своите плътски намерения, без да го интересува обета за въздържание на монахините. Козата дали от монашеското възпитание, дали от чисто женски инат, но показа пълно пренебрежение към дългокосместия мераклия. Това не го обезкуражи. Очевидно реши, че трябва да покаже своите достойнства и започна енергично да онанира, като пръскаше със сперма не само себе си, но и двете монахини, които виеха от ужас, сякаш Сатаната ги онождаше.
Един от пилотите се показа да види какво става. Обясних му уникалността на ситуацията, а той като чу руска реч ме покани при тях в кабината. Приех поканата и се настаних върху една тенекия с масло.
-Е за срещата!-подаде ми едно шише с водка моя нов познат.
- Ама вие пиете ли до като летите?-рекох аз и дръпнах яко, за да измия вкуса на лайна и смрадта от пръча.
- Какво говориш?-каза другия- Ти на трезво би ли карал тоя курник?!
Разделихме се като приятели и двамата с Коцо се потопихме в протокола по приема на гостите.
Хората ни посрещнаха без особен ентусиазъм, но не беше и зле. На другия ден разбрахме защо. Обектът беше далече и на практика се работеше само по един два часа на ден. Те обаче плащаха за цял ден. Останалите групи бяха им омръзнали с претенциите си. Виждах още от първия ден, че само ще се мотаем.
–Мосю Ломбер, не е ли възможно да изградим един лагер до обекта и да не губим по шест часа за път всеки ден. Ще ни трябва един фургон, една походна баня и един хладилник. Агрегат имаме....
Инструмента и оборудването ни бяха вече там и не ни липсваше нищо.
-Мосю, вие сте първите, които предлагат подобно нещо. Разбира се, че ще го направим. Ние също имаме всичко.
Това бързо се разчу и моментално отношението към нас се промени. Още на другия ден бяхме на обекта и се захванахме за работа. Много скоро дойдоха доброволци и трябваше да върнем доста от тях. Аз завивах шпилките за картера, а те от радост танцуваха около мене, за да стане по-добра заварката. Личният ми помощник имаше някакво име, което така и не запомних. Наричахме го Джо, защото поразително приличаше на Джо Кокър.
На третия ден той дойде при мене и със загрижен глас ми каза:
- Мосю Иво, с ударението на "О", вие вече няколко дена сте без жена. Това е много лошо за вашето здраве. Ако ми позволите ще доведа сестра ми и братовчедка ми. Те с удоволствие ще ви асистират.
Кимнах с глава, за да махна пяната от лицето си, а той изчезна преди да му отговоря.
На другия ден продължихме с работата и шегите. Тоя генератор щеше да захранва цялата околия и хората се надяваха с него да се сдобият с питейна вода, хладилници, телевизия и други благинки.
Привечер захвърлих дрехите си и се отправих към импровизираната ни баня. Тя представляваше резервоар с вода, качен на високо и нещо като плажна съблекалня. Тъкмо се насапунисах и усетих, че вратата се отваря. Пак Коцо или някой друг идиот с някоя плоска шега. Тъкмо се приготвих за кофа ледена вода или нещо подобно, когато усетих присъствие на жена и дискретен парфюм. Преди да успея да направя каквото и да било, два чифта женски ръце започнаха да ме трият и галят, като бърбореха и се смееха. Най-накрая прогледнах и видях две много красиви момичета, които блестяха със своята прямост и безсрамие. Кикотеха се и се забавляваха със смущението ми, но слабо ме познаваха. Щях да им го върна тъпкано. Два дена им се съпротивлявах. по цял ден ходеха след мене , винаги готови да ми донесат кафе или нещо друго и само дебнеха да седна и почваха да ме трият и масажират. Две вечери ги оставих да спят на вън, до като Джо не ме попита, дали да доведе други, ако тия не ми харесват. Реших, че ми харесват и заживях като паша.Като не можеш с нещо да се справиш- отдай му се.
Работата приближаваше своя край. Скоро щяха да започнат дъждовете, а Джо обяви, че ще се жени и ни покани на истинска негърска сватба. Щеше да я прави в стар стил със всичките му салтанати. Попитах Жозефа, това е едната от, да кажем сътрудничките ми, какво се носи на сватба. Има ли някаква тънкост.
- Ами ако си благодарен се носят кокошки. Ако не-не се носят,- рече тя, а аз запалих джипа и слязох до пазара на градчето. Там за пет долара взех цял голям кафез с кокошки и отделно реших, че ще им подхожда и един бял петел. Сложих ги от зад и потеглих към сватбата.
Сватба като сватба. Навсякъде е едно и също. Само дето тука булката е добре да има предварително няколко деца, та да покаже , че е плодовита.
Започнаха да носят подаръците и няколко мъже донесоха по една-две кокошки и те биваха приемани с уважение.
Дойде и моя ред. Помолих един до мен да дойде да ми помогне с кафеза. Когато го сложих пред младоженците се възцари гробна тишина. Започнаха да си шушукат и хората явно се развеселиха. Но когато донесох и петела, сякаш небето се продъни. Всички се въргаляха от смях.
–Джо, защо се смеят?-попитах го аз, а той- Ами кокошки носят тия, които са спали с жена ми и са останали доволни. Кой с кокошка, кой с две, а ти цял кокошарник носиш-ревеше на пресекулки той, а аз искаш да се разтворя в земята.- Това остави, ами петела-продължаваше да се киска.
-Какво петела?-усетих, че има по-голям гаф.
-Ами той означава, че си доволен и от мене-чак сега и аз се запревивах от смях. Резилът беше пълен.
След няколко дена си тръгнахме. Този път със самолет до Алжир. Жозефа и Мадлен искаха да ме изпратят. Опитах се да ги откажа, но реших, че може би за тях ще е предизвикателство да видят летище и малко цивилизация.
Пристигнаха облечени в дискретни сиви костюми и бели копринени ризи, подчертаващи прекрасните им фигури. От дивачките не беше останало нищо.
–Беше ми хубаво с вас-рекох и нещо ми приседна-извинете ме, ако с нещо съм ви обидил.
-Ти нас също, но за съжаление и нашата ваканция свърши и трябва да се прибираме в Марсей.
Явно изражението не ми е било много умно, защото Мадлен каза:
- Там учим. Тя за лекар, а аз за журналист. Страната ни има нужда от такива като нас и хората са ни изпратили да учим. Да и на нас ни се иска да живеем волния живот, но....
Прегърнах ги и ги целунах.
Сбогом Африка!
Тука нищо не е такова, каквото изглежда.

[dimitar_vd62]

Виж ся, после ща чета ама аз не зная за приключенията ти в черния континент.Редно е лятоска на сянка под асмалъка на едно безалкохолно да споделиш и най-вече за ония черните газели, с розова фуга ли са.Не че нещо, ама мислим да прайм банята с черен мрамор с розова фуга, та да знам как стои.

[mordohy]

А и разказите са два!

[Milcho]

Браво mordohy, това е поредният разказ, който ме остави без думи.

[dimitar_vd62]

От малък си е такъф, още от времето на Лили Иванова.Все му разправяме да издаде сборник, ама македонски инат.

[mordohy]

От малък си е такъф, още от времето на Лили Иванова.Все му разправяме да издаде сборник, ама македонски инат.
Само една четвърт съм македонец. Дядовците ми са къцавци, а другата ми баба е от едно разбойническо село до Марсей!:grandpa:

[V@K@T@]

Пхахахахаха туй с кокошките и петела ма събори от смях хахах

[pa4ito]

Лелеее и ти досега да не разкажеш нищо такова наживо. Явно е било малко пиенето. Ама следващият път няма да се отървеш. :roll2:

[myato]

Пхахахахаха туй с кокошките и петела ма събори от смях хахах

И аз искрено се забавлявах и с двата разказа.


Лелеее и ти досега да не разкажеш нищо такова наживо. Явно е било малко пиенето. Ама следващият път няма да се отървеш. :roll2:

Само внимавайте с качеството на пиенето, да ни са повредите:devil::drinking::tequilla:

[mordohy]

И аз искрено се забавлявах и с двата разказа.



Само внимавайте с качеството на пиенето, да ни са повредите:devil::drinking::tequilla:
Поливам го с Феймъз Граус!:mrgreen:

[mordohy]

Код жълто, код оранжево, пембено...
Абе нали виждах , какво става с термометъра тия дни.
Човек трябва да има криминално мислене.
За плаж времето не ставаше, но виж за планина..
Подбрах домочадието и след обичайната суматоха натиках количката в Алфата, бебето в столчето му и гален от констатациите на майка му, че съм пълна откачалка, запрашихме към Витоша.
Никога не бях ходил на Алеко и реших да наваксам тоя пропуск.
Криво-ляво стъпих на калдаръма към върха и стана очебийно, че щерката не искаше повече да седи в столчето, а жена ми е пред нервен срив.
-Нали не беше идвал тука?
- Не съм-бодро отговорих.
-Тогава защо толкова уверено пердашиш?
- Абе нали вървим нагоре, значи сме в правилна посока
Щерката вече се държеше за яката ми, като се кикотеше и крякаше на всеки завой, сякаш искаше да каже: дай още.
-Двамата сте пълни откачалки- констатираше жена ми, като държеше бебето и балансираше на задната седалка.
Изкачвахме се стабилно. Така се покачваше и температурата. Намалих скоростта, но положението не се подобри. Подобри се само температурата. Вече вървеше към 110.
Подбрах нещо като отбивка и спрях. Бебето се разрева, жената заяви, че ще откачи, а вентилатора авторитетно бучеше.
Температурата спадна, аз запалих колата и бодро потеглих.
Щерката моментално спря да реве и заподскача зад мене. Жена ми вече изнемогваше.
Нещо не беше както трябва. Температурата се покачваше.
Спрях и започнах внимателно да оглеждам мотора. Жената също.
Останала без надзор, щерката успя да си откъсне една шепа букова шума, която жвакаше с апетит. Все още имаше само два зъба, но правеше чудеса с тях.
Погледнах предницата и разбрах причината за загряването.
Кой знае от къде се беше довял и залепил на решетката, един вестник "Чук и чук".
На цяла страница сластна хубавица рекламираше вибратори.
-Да ви го начукам и на теб и на вестника ви!- дадох воля на обзелите ме чувства.
-Какво каза?
-Казах, че имаше вестник на решетката.
- Аха ! За това ли загряваше?
-То мотора като е гледал това дупе..
-Какво?...
Нищо!- намъкнах се и подпалих гумите.
Катъра се държа достойно до горе.
На Алеко ме очакваше разочарование.
Обичайното самоуправство по нашите хижи, беше и тук налице. Паркинга с огради и бариери, запазен за "наши" хора, празен, а колите паркирани по трапища и канавки.
Намерих подходяща драка и паркирах Алфата на сянка.
Всъщност не съвсем.
Всички гледат да си паркират колите на сянка, но малцина мислят къде ще е сянката, когато си тръгват.
Сянката щеше да падне след два часа и да се задържи до вечерта. Аз и не мислех да си тръгвам по-рано от заник слънце.
Беше хладно и много приятно.
Свалих количката, която по принцип е за бебето, но по-често в нея се возеше багажа, а принцесата ме яздеше най- безмилостно. В тия ситуации се сещах с умиление за батко и, който и на прага да го оставиш, пак ще заспи...
Разходихме се подобаващо, отбихме номера с туризма и седнахме на кафето на лифта.
Освен дебелата сянка и един куп хлапета, кръчмата си имаше и студена бира, което определено е това, което добавя по една звезда към всяка кръчма.
Хладинка, студена бира, добра жена...
Абе какво друго му трябва на човек?!
Бъбрехме си глупости,някакъв идиот с парапланер се бореше с една термика, хлапетата лющеха карти, а даскала ухажваше младата си колежка....
Нещо гадно ме преряза.
Ръчната. Дръпнах ли ръчната.
Ей така ми се пръкна гадната мисъл в тиквата и скокнах да проверя.
- Отивам до колата. Нещо забравих- рекох аз, а жена ми провлачи:
-Ние сме тука.
Тука ще сте!- мислех си- къде другаде.
Беше се впуснала в лакърдии с една дама на почтенна възраст и очевидно решаваха най-малко съдбата на галактиката.
Оттътрих се до колата и с неудоволствие открих, че проклетата ръчна е дръпната, а бирата ми се стопляше, до като давах дан на ЕГН-то си.
Тъкмо се врътнах, когато едно жужене от мотор ми привлече вниманието.
От долу идваше Мерцедес, от тия без надписи по задния капак. Без всякаква украса и уточнения.
Многоцилиндровият мотор се справяше с лекота с баира, въпреки подозренията ми, че има доста дебела броня.
Колата спря пред моята. Отвънка нищо не се виждаше и ми стана интересно.
След малко от Мерцедеса се измъкна най-комичното човече, което бях виждал напоследък.
Въпросният индивид имаше ръст около 150 см, огромно шкембе и късички ръчички, които държаха примитивна стара Нокия. Тя рязко контрастираше с всичко останало: бялата копринена риза; скъпите обувки; огромният шит по поръчка панталон, в който можеше да се скрие цял, както и широките тиранти, които държаха панталоните на висотата на гърдите на човечето.
Комичното свършваше до тук.
То невероятно пъргаво закрачи по пътя, без да жали дюстабаните си. Юрна се по пътя на всички пишман туристи, тоест до кръчмата и ски пистата.
Не можеше да ме заблуди.
Тая походка е присъща на човек, на който буря бушува в главата и няма никаква идея къде отива.
Тръгваше, спираше и пак тръгваше, разкъсван душевно като поглеждаше телефона в дясната си ръка.
Следвах го спокойно на няколко метра, когато нещо привлече вниманието ми.
От левия джоб на комичните му панталони надничаше една характерна муцуна.
Гадна муцуна.
Не ме питайте как, но инстинкта ми подсказваше, че това е цевта на 45 калибров скъсен Глок.
Гаден пищов!
Имаше къса цев и малък пълнител. За нищо друго не ставаше, освен да си пръснеш мозъка.
Човечето спря, бръкна в джоба си и явно намести и хвана пистолета.
Повдигна рамото си, сякаш и останалата част от ръката му ще се включи, но тя остана неподвижна.
Много добре разбрах движението му. Просто репетираше как ще си извади ръката и ще си пръсне мозъка в някоя канавка.
Пак тръгна,спря се рязко, завъртя се със свити раменца и изскимтя, като малко кученце, загубило майка си.
Въпреки тъмната коса, номера на колата му, а и всичко останало ми говореше, че е от близките ми братя шваби!
Какъвто и да беше, за мене си оставаше едно човешко същество, което страдаше жестоко.
Никой не заслужава да страда така.
В момента в който се обърна към мен, аз повдигнах ръце и вежди и влязох в роля:
-Матиас, ти ли си бе, ненормално, ваймарско копеле?-имах такъв приятел и живееше на няколкостотин метра от къщата на Шилер. Моя човек имаше същите къдрави коси и джуки като на Матиас и можеше да мине за него, ако Матиас не гонеше 180 см.
Със светнал поглед го хванах за раменете и леко го стиснах.
Знаех, че този първи допир е много важен.
От него можеше да се взриви, но и можеше да се успокои.
-Найн! Аз не Матиас. Аз Тео-каза на развален български, повдигна раменца и ме заразглежда стреснато.
А! Извинете, но имам приятел от Ваймар, който много прилича на вас. Не съм го виждал от около 30 години.
- Аз съм австриец и казва се Тео!-човека се поизпоти, но явно разговора му допадаше.
- Моите извинения, хер Тео, но много си приличате. Аз съм Иво или поне така ме наричат приятелите ми- пуснах му раменцата и му подадох ръка.
Къде ще ходи, нали беше добре възпитан, извади си лявата ръка, пое с нея Нокията и стисна с дясната моята скромна лапа.
Стана ми приятно от силата и топлината на ръката му.
Разтърсих я сърдечно и казах:
-Какво ще кажете да изпием по една студена бира?-хванах го подръка и го повлякох към кръчмата.
-Найн! Майн доктор, - запъна се за малко, сякаш търсеше дума- верботен- и се потупа по шкембето.
-Твайн доктор швайне!-рекох-тука сме в гората и него го няма. Освен това е традиция.-продължих да ломотя и го повлякох.
Предаде се.
Седнахме на една празна маса и се захванахме с бирите.
През цялото време поглеждаше телефона, който трябваше да ми донесе някаква вест, която очевидно щеше да му даде някакво решение.
Каквото и да беше, 45-ти калибър си е определено просташко решение.
Само след няколко минути погледа му почна да блуждае и осъзнах, че го губя.
-Какво има хер Тео? Имате вид на човек със сериозен проблем.
-Личи ли?- акцента му беше ужасен, но все повече набираше скорост .
-Личи си, но да знаете от мене, винаги има по-голям проблем, от тоя който си мислим, че имаме.
Оставих го да смели това, което му казах.
Явно се справяше по-добре, защото веднага ми отговори:
-Как можеш, като не знаеш какъв проблем имам да твърдиш подобно нещо?-набираше все повече скорост в българския и приятно ми погали ухото, минаването му на Ти.
Ами хайде да опитаме! Ти ще ми кажеш, а аз ще омаловажа проблема и ще ти покажа,че има и по-лошо.
Отпи от бирата си, попи потта си от челото, помисли малко и каза:
- Защо трябва на теб да казвам за проблема си?-тонът му беше загадъчен и леко заплашителен.
-Много просто!-бодро подех-ти караш брониран Мерцедес, а аз Алфа 33. Аз нося маратонки за 50 лева, а ти чепици за поне 1500. Да продължавам ли?
Ние нямаме никакви общи интереси, освен очевидният факт- студената бира.
За това аз съм безопасен и безпристрастен за теб, както и ти за мен.
Поръчах нови бири, както и шепа кебапчетан набучени с клечки за зъби.
-Опасен човек сте хер Иво!-отпи от новата бира, колкото да дегустира как е изстудена, погледна ме с тъжните си очи и се отприщи.
- Аз търгувам с дървесина. Не каква да е , а за фурнири и мебели. Последните години не ми върви добре. Дойдох тука и открих едни приказни богатства.
За съжаление и администрацията ви.-Пак отпи машинално и продължи- Събрах всичките си ресурси и закупик цял кораб с дървесина от Индия. Никога не прави тая грешка!
-Коя?
-Тая да заложиш на една карта-гаврътна си бирата и продължи- корабът изчезна в Ормузкия проток. Сега пиратите ще искат откуп, а аз нямам пари дори за неустойките към клиентите. Разбираш ли ме в какви неща съм напъхан.
Българският му ставаше все по-добър и това ми беше до немай къде познато.
- Слушай сега! Корабът може да е с повредена станция, да са го арестували военните, да имат стачка, абе много причини има да закъснява и забележи, без да ти бърка в джоба. Просто се иска търпение. Мацу! Така му викат японците.
-Имаш ли осигуровки?-рязко смених посоката на разговора.
- Имам! Даже ми тече някаква пенсия.
-Добре! Дай да помислим заедно! Кораба го няма. Потопен, отвлечен, абе загубен завинаги. Разбра ли ме?
-Я! Капут!
Точно! Колко струва тая кола? Около 150-200 хиляди евро?
-Я, да!-закима с глава и ме загледа с явен интерес.
-Ами значи имаш добра пенсия, добра жена, че и 150-200 хиляди евро, с които можеш да си купиш нова къща, по-скромна кола и да си гледаш живота, да си се гушиш с фрау всяка вечер, а не да скиташ по баири и балкани за дървесина.. Нали всички това искаме. Спокойствие и сигурност.
Замисли се.
-Знаеш ли колко си прав.-спусна бирата в бездънното си шкембе, вдигна ръка и рече-още две бите!
Наместихме се по-удобно и се почнахме.
Ха от мене, ха от него.
Смяхме се на Швейк и Крали Марко и тъкмо да се разпеем, когато по пътя се зададоха две високи, рижи и луничави жени. Толкова си приличаха, че не можеше да сбъркам, че са майка и дъщеря.
Тео ги погледна с нежност и каза:
-Иво, това мое семейство. Фрау и дода.- изправи се и им махна.
Те го видяха, оживиха се и се забързаха към нас.
За малко да прихна, като си представих как правят секс хер Тео и фрау Неговата си, защото ако той е около 150 см, фрау е към 180см и толкова кила.
За любовта няма значение.
Фрау и фройлан затракаха като MG-42. Тона им беше загрижен, но и оптимистичен. Явно носеха добри новини. Опита се да ги прегърне, а те го гушнаха и имаше нещо много трогателно в тия едри и рижави жени, които явно имаха и големи любящи сърца.
Страстите преминаха и Тео стоеше непоклатим като "дебелият Буда"
Представи ми ги официално, а за мене каза, че съм му много специален приятел.
През цялото време жената се правеше на непозната, а бебето напук на всички, надушило свежия въздух спеше като заклано!
Натъркаляхме се под смърчовете и се предадохме в обятията на Морфей!
Събудих се от ласките на дъщеря ми.Дърпаше ме за косата, до като не се обърнах, като ръмжеше като Крали Марко, а после ме захапа за носа, очевидно мислейки, че така ме целува.
Огледах се, но хер Тео се беше изнесъл и ми се привиждаше само като някакъв пиянски сън.
Наканих се да платя сметката.
-Платена е!-ухили се кръчмарят.-Вашият приятел заръча да ви кажа, че ви дължи една студена бира, каквото и да означава това.
-Ок! Прекарахме чудесно.
-Пак заповядайте!
Тръгнахме към колата.
-Ти видя ли , че има пистолет в джоба-попита ме жена ми и ме огледа подозрително.
Да! Видях го.За това и го заговорих.
-Абе и добре си попихте, ама от мен да мине. Видях, че беше пред срив човека.
- Аха! Беше решил да се гръмне.
-Стига бе!-окори се тя.
-Да. Имаше си проблеми.
-И ти реши да го спреш?
-Ами какво да правя? Идиота носеше пистолета с цевта нагоре. Сигурно я беше напълнил с боклуци. Вместо да се гръмне, най-вероятно щеше да се пръсне цевта и само да се осакати. Аматьор!- заключих аз и се изплюх авторитетно.
-Гадняр! Пак се бъзикаш. - рече жена ми и одобрително ме срита в задника, все едно, че бях любимата и босова круша.
Засмях се и както държах бебето я привлякох и целунах.
Тръгнахме прегърнати към верния Катър.


Хич не се бъзиках!
__________________
На където и да се въртиш, задника ти пак ще е отзад!
Интелектуален кръг БКАР. Няма тема, която да не превърнем в плюскане и пукница.
Последната редакция е на mordohy от 31.07.12 г., 02:30 часа
mordohy е на линия Докладвай при нарушение Промени съобщението Отговори с цитат Multi-Quote This Message Бърз отговор

[pa4ito]

Браво, активира се. Това е добре, значи ще има още... :)

[mordohy]

Ма дааа

[stelt]

Последния разказ си го пускал,познат ми е :)

[mordohy]

Да! Даже го има по-нагоре, но само като линк и реших да го направя в прегледен вид :yes::yes:

[dimitar_vd62]

"Спрях и започнах внимателно да оглеждам мотора. Жената също." - ей, апокалипсис да става няма се откажеш от тънката част.

п.п. ясно де, жената е оглеждала мотора....почти винаги диагнозата е, че може би карбуратора е запушен.

[mirchozo]

Иво, чакаме следващия разказ, да знаеш че има интерес към темата, нищо че повечето не пишем за да не цапаме излишно.

[mordohy]

Добре! Ама то не става на сила. Трябва да ми дойде :chair: музата!
Радвам се, че ви харесват.

[mordohy]

Наздраве, братя и сестри! Сядам да ви разкажа една шантава история от преди няколко години. Имам едно апартаментче в Кюстендил, което от бивша гарсониера с много труд се превърна в едно уютно място, облицовано с дърво, дървена дограма и ръчно изработени шкафове. Ръчно изработените родопски китеници и тъкани черги стопляха не само краката но и душите на обитателите. По стените имаше снимки, ловни трофеи, пушки, а дори и молитвено килимче от Мека, подарено на майка ми от нейни ученици. И книги. Много книги. Над всичко това гледаше един часовник. От тия кичозните. Уж стенен, а всъщност с форма на ръчен, щедро окачен на стената. Позлатеният му корпус сигурно щеше да е безвкусен, ако не отговаряше на дървенията и честно казано си беше извоювал мястото там, защото майка ми го защитаваше яростно. Не знам какво ги свързваше, но той оцеля цял четвърт век там на стената. Майка ми почина и постепенно всичко замираше в едно друго измерение на един свят пазещ отминало величие на духа. Колко вечери е имало посветени ей така на изкуството, дървената философия или просто на виното....а и ракийката тоже....?
Ходехме там по един път на две седмици или месец, както дойде. Щерката, както и батко ѝ обичаше да се рови по "съкровищата" на баба им. Там за мен беше и е свят различен от нашия. Там се потапях в оная аристократичност, която ме отпускаше и откарваше в други измерения. Да но това беше, преди оная гад дивата свиня да ориса в дена на раждането ѝ: " Да не ти слиза от главата". За дъщеря ми става въпрос и тя до сега все ми се катери по нея.
По едно време стария часовник започна да си показва, каквото на него му харесва време.
Щях да го изхвърля, но щерката успя някак си да го сваля и с часове го чистеше и му говореше, като на живо същество. Това за мене беше до немай къде щастие, да избегна катеренето ѝ по главата ми.
- Тате, какво яде часовникът?- сепна ме тя.
- Ами батерии. По-скоро батерия.-замислих се, кога за последен път съм я сменявал.
- Хайде да му купим, тате!- примоли ми се тя.-Гладен е.
- Добре. Ще го нахраня!- беше започнал да ми става симпатичен. -Обещавам!
Обещах, но забравих. Ей такъв съм си.
Минаха се два месеца, до като не забелязахме, че часовникът сякаш спира и се пуска, когато пристигнем. Явно топлината от климатика му събуждаше батерията.

Тя намери стълбата и успя да я дотътри до хола. Качи се на нея и с малките си ръчички успя да свали стария часовник, който отдавна я привличаше. Тя взе кутия клечки за уши и започна методично да го чисти. По всички гънки и процепи. Той въздъхна и започна да усеща на ново онова старо чувство, когато всеки го гледаше, кога с тъга, кога с надежда. Спомни си колко пъти са го гледали с очакване. Колко радост и колко мъка е причинил.... Мнозина са го харесвали, други мразели, но никой до сега не беше му почиствал циферблата и фалшивите каишки.
Той и помаха със секундната стрелка и тя разбра, че е уморен и гладен.
-Аз сега ще кажа на тате.- каза тя и попита баща си, какво ядат часовниците.
-Ти потърпи още малко. Той непременно ще ти вземе.-уверено рече тя и продължи да го чисти и гали, доверявайки му всички свои тайни.
Баща ѝ забрави.
Все по-трудно му беше да движи стрелките. Тогава реши.
Нямаше друг, на когото да показва времето, освен на малката си приятелка.
Когато тя си тръгваше, той спираше, за да запази последният заряд на своята батерия за Нея! Беше готов да умре, но искаше още веднъж да я види щастлива. Малките и нежни ръчички да го погалят и щастливите детски очички да го погледнат.
Тя си тръгна, а той се сви, за да задържи последните йони в своята батерия, за да я погледне за последен път.

Влязохме с жена ми в апартамента. Щерката се забавляваше в коридора с котката на комшиите.
Направи ми впечатление, че часовникът е спрял точно, когато си тръгнахме.
-Я, тоя най-после е спрял!- пошегувах се аз.
-Стига простотии!-сепна ми се жената.- нали знаеш, че малката си го обича?!
_Добре де!- не му мисля лошото....

Улисан да вържа антената на телевизора чух едвам доловимо изщракване. Косата ми настръхна. Обърнах се.

Малката гледаше съсредоточено в часовника. Секундната му стрелка леко подскачаше, до като не трепна решително и започна да цъка по циферблата. Тръгна на горе и почти стигна до 12 часа, когато изсмукал всичките си силици, замаха със секундната стрелка , като птица със счупено крило.
Малката го гледаше как умира и сигурно си мислеше за бездушието ми...

Накратко измъкнах една батерия от допотопното дистанционно на допотопния телевизор и я сложих в часовника.
Той затрака бодро и сякаш всичко се оживи.
От тогава редовно му сменявам батерията.
А щерката като отидем, първо се изправя до него. И нещо си говорят. Тяхно си.

[Liminat]

Как се казваше онова упражнение в борбата, за врат, на тепиха правиш мост и заставаш направо на челото си, за да заяква врата? Предполагам, че наблягайки на него, така добре си развил своето въображение и писателски талант :)

[mordohy]

Как се казваше онова упражнение в борбата, за врат, на тепиха правиш мост и заставаш направо на челото си, за да заяква врата? Предполагам, че наблягайки на него, така добре си развил своето въображение и писателски талант :)
Ходене на мост!:cheers: Прави и кръста гъвкав и силен.

[mordohy]

Намерих един гулден. Беше стар, но лъскав. Имаше същият лъв като нашия, сами дето искаше нещо да набоде. Огледах го и тогава осъзнах, че беша най-дълго изработваната пара в моя живот.

Седях на верандата на бунгалото и си правех равносметка на деня. Пийвах някаква месна бира, която получих от месните домакини в нещо подобно на кофа с капак и галех един рошав котарак. Котаракът се опитваше да ми се качи на главата и ако е вярно, че лягат на болната част, то той я беше уцелил. Крушката си има опашка. Запиването ми в това в това холандско градче, под ефекта на пеперудата беше заложено още преди четиринадесет години...
Отпих от бирата, наместих котарака и се пренесох в ония щастливи времена, когато бях обикновен електротехник и с шлосерчето палехме огнището през нощните смени, на старата ковачница, вече никому ненужна и клепахме каквото ни попадне. Имахме си и учител - стария точилар. След година и половина реши , че сме готови и от секачи и тесли можем да минем на нещо по-сериозно. Дамаската стомана. Отне ни около половин година да разберем, че дамска стомана не се прави с бобовдолски въглища, а с дървени и ковашката заварка ни разкри красотата на иначе мръсната професия.
По-нататък беше лесно. Правехме всякакви остриета, но с един основен недостатък. Бяха красиви, но не режеха. Не успяхме да получим твърд дамаск. Или не се заваряваше или после се пукаше и изкривяваше.
Тъкмо се поотказзахме, когато попаднахме в библиотеката на едно книжле. Беше на руски, но с богато съдържание. Оказа се, че всичко е било под носа ми. Въоръжен теоретично, в първата нощна смяна започнахме да редим пакета:
пила, ножовка, пила, гатерен лист,65 Г, ножовка ХВГ, пила и между тях Ст1. Мека шина за бъчви. Пилата е У10 и тн.
Получи се много свирепа стомана. Разделихме я на две парчета и я усукахме в противоположни посоки. Турски дамаск. Оставихме я няколко дена да се отпусне.....
Обаче съдбата си играеше с мен. Накратко, извика ме директора и ми направи предложение, на което не се отказва. озовах се във ВМЕИ Ленин, в машинен Факултет...., който успешно не завърших. Не го завърших, защото тогава послушах един евреин с рошави мустаци и с връзка с трамвая.
Както и да е, бях се запилял за две петилетки. Заводът беше отдавна запустял, а аз имах нужда от колофон.
Сетих се, че там го имаше с варели и речено-срорено зарових се след руините. Намерих буца, която би стигнала за десет електротехници за десет години, но нещо ме влечеше към старата ковачница.
Влязох в нея. Вандалите бяха порутили всичко. само комина стърчеше и една дупка, в която бръкнах.
Там бяха двете пръчки. Чисти, ръбати и сякаш ми казваха: Направи ни!!

Имах един приятел, който заразен от "Шогун"даже се беше записал да тренира джудо. Вечен мърморко и дтрвен филосов, имаше отвратителния навик да е вечно прав. Понякога ме изнервяше, но иначе си беше съвсем наред. Той успя да намери една ковачница, където през нощта да си довърша работата. Две вечери всичко вървеше много добре. Парчетата се завариха без да се кривят и толкова добре стана, че реших да е само едно острие. Две вечери ми досаждаше със самурайски простотии, но на третата смени дразнителя с нещо островно, под формата на голяма бутилка "Гленморанги". Коване на желязо с уиски не върви, но след два часа потръгна. Острието добиваше вид на нещо стредно между сатър и зле изкована мотика.
-Ето ти нещо-каза ми той и ми бутна един голям нож, който можеше да мине и за сатър с особена конструкция. Голям, леко извит и заточен само от едната страна, досущ като тесла.- Това е японски нож на главния готвач.-каза ми надуто и щеше да се пръсне от надуване.-Ха да те видя!
Огледах творението си. С минимални усилия щях да го докарам. Започнах го, но това беше дълга и мъчителна работа. Хем гледаш да не го прегориш, хем под 600 градуса се съпротивляваше. За щастие бутилката беше голяма, а ония идиот не пиеше нищо друго освен вода от някой поток. На другия ден го изшлайфах и закалих и заточих. Режеше като бръснач и не се тъпеше. Шарките на дамаска изпъкнаха след киселината.
Вечерта дойде да види дали съм жив след запоя.
-Какво ще кажеш-рекох и му пъхнах острието в ръцете.
Той го пое внимателно и се залюбува на шарките на стоманата, пробва го с едно въже и лицето му сияеше.
Внезапно очите му се присвиха, ъглите на устата му увиснаха, хвърли презрително ножа и тихо каза:
-В Япония лява ръка няма!
- Как така няма , бе педал?! Тия там с какво си чешат задниците?!- набирах и други аргументи, но по благосклонният му поглед разбирах, че кретенът пак е прав.
На следващият ден ми изчете цяла лекция, как в Япония всички се учат да режат и колят само с дясна ръка.
Както и да е, дълго време му правех дръжка от слива. Даже преседя на майка ми във фурната около половин година. Накрая намерих една кутия от четки за рисуване, която му пасна. Получи се мног красива, но безполезна вещ, която напъхах в багажника на колата и там преседя две години .... до снощи.

Беше ми писано да карам даскали до Холандия.

[546]

Я ,чичката скочил у гьола на черната м гия.Дай п-скоро продължението ,че ми стана интересно :metal:
Малко хора са наясно колко точно магия и металургия си вкарал в железото!Евала!
Най-ми хареса за фурната..
Аз вместо цялата тая гимнастика бих си купил един Солинген,ама са грозотия.
Ковашка заварка+Гленморанж=красота по Пернишки ;)
Снимка няма ли?

[mordohy]

Автобусът им се счупи, точно преди да тръгнат и трябваше да се оправят кой както може. Натоварих майка ми и още две луксозни дами в Жабока и потеглихме. Стигнахме навреме и холандците бяха изумени от возилото ми под формата на АУДИ 50. Модел рядък и на изчезване. Таратайката обаче беше корава и доста чевръста. Ходех на каналите за риба, през деня, за което котаракът ме обожаваше, а вечер пиех бира с книга в ръка. Книга силно казано. Беше учебник по стокознание на хранителните продукти. Четивото ми остана от една друга история с една особа, която учеше… Ама….. това не ви интересува. И така няколко дена, до като нашите домакини решиха да ни водят на японски ресторант. Малко екзотика демек, за провинциалистите на Европа. Припомних си всичко за подобни мероприятия, даже потренирах с две клечки.
Посрещнаха ни като с всички салтанати, като истински гайджиновци, каквито си бяхме всъщност. Всички гледаха строго и седяха, сякаш са глътнали бастуни. Аз обаче реших да се забавлявам. Опитах от всичко и не пропуснах нищо. По едно време се надпреварваха да ми поднасят всякакви гадости, но си имаха работа с рибар. Нямаше нещо, което да не бях готов да го сложа на куката.
Сакето не ми вървеше, но както се казва: потръгна.
Постепенно хората се поотпуснаха и започнаха да общуват на оная смесица от езици, в която се получаваха забавни недоразумения.
Особено ми хареса една риба. Тънки резенчета филе с купичка сос. Филето се топеше в устата, а сосът създаваше неповторимо усещане на езика. Никога не бях ял нещо толкова просто и изискано.
На някой му направи впечатление физиономиите които правех, защото ми донесоха втора порция. Една добре изстудена каничка с нещо като ракия и правеше компания. Домакините се впечатлиха. Оказа се, че това е питието на главния готвач и много малко, да не кажа на никой не беше оказвана такава чест. Отпих от ракията. Имаше особен вкус, беше силна и само след около минута буквално ме дрогира. След няколко минути пак ударих една юнашка глътка, но забелязах, че ефектът не е така силен както при първата.
На втората каничка съвсем изчезна. Хората лека-полека напуснаха ресторанта и останахме само ние. Попитах собственика, не може ли да покани шефа на ресторанта при нас. Той стана и се шмугна в кухнята. След малко се върна с необичайно висок японец с безупречно чиста униформа. Всичко беше толкова бяло, та чак беше неприлично, сравнявайки го с балканските му братя. Беше около 40-45 годишен, с тъжно, но същевременно състрадателно лице. Представи се някак плахо и се опита да запомни имената на останалите. Оказа се, че краткото ми име си го имат и те.
Имаше нещо, което не ми даваше мира. Като да имаш остър маясил, а да си с тесни дънки на сватбата на сестра си.
По едно време разбрах! Дясната му ръка се оказа отрязана до лакета. Усети изуменият ми поглед и се стегна, очаквайки реакцията ми по нататък. Сякаш чакаше някаква присъда.
Понаместих си задника, поклоних му се най- официално и помолих да му преведат
-Ихиро сан, сега още повече оценявам вашето майсторство и ви благодаря от все сърце. –събрах си наличните познания и изстрелях- Аригато годзиамашита , Ихиро сан.
Той ми се поклони, аз му се кланях, до като не замениха сакето с датска водка, а нашата „каничка“ определено порасна с поне две степени в йерархията. Ихиро също се отпусна и ми разказа, как вървял много добре в професията, когато катастрофирал с мотор и му ампутирали ръката. За останалите бил вече пълен инвалид и само това, че имал щастието да работи в американска фирма и да има американска застраховка му позволила да не гладува и да има едно сносно битие. Оказа се, че сме родени е една и съща година. Годината на водния тигър. Решил, че след като Япония не го иска, то той може да се прояви някъде другаде. Така довтасъл в Холандия с един търговски кораб. Капитанът го изритал от кораба и го довел в тоя ресторант, защото си хабял таланта на него. Абе шантава история. Тя е още по-шантава, защото трябва да отговоря на въпроса, който вече всички си задавате: Абе тия двамата на какъв език си говорят!? На три: булеварден, пиянски и на…. Руски.
На третият ден от пристигането си тук успял да се сбие с някакви докери, които очевидно са си мислели, че всеки японец е и каратист. Така попаднал на бъдещата си жена в травматологията. Около година не искали да си признаят чувствата, до като не омръзнали на всички и взели, че ги оженили под административен предлог. Каквото и да означава. А сега ето ви и пикантерията:
Жена му Кургана, така се казва е от едно „градче“ Анива до Южно Сахалинск. На Сахалинския полуостров, а той от северната част на префектура Сапоро. Расли са на един хвърлей разстояние, а са се намерили на другия край на света. Както и да е, тя също беше с дръпнати очи и си бяха лика-прилика.
Привършихме с порасналата каничка. Излязох със стабилна походка и отидох до Жабока. Хубавото му на това градче е, че всичко е на пет минути.
Взех ножа и се върнах обратно. Някой тъкмо разказваше плоския виц за едноръкия готвач, та трябваше да обяснявам що е това кюфтета и как се пълнят чушки. Даскалите ревяха от кеф, а аз седнах срещу моя нов приятел и хубавата му жена. Забравих да ви кажа. Беше ослепителна красавица с една строга хубост. Но това е нищо. Като бивша гимнастичка имаше божествена походка и подлудяваше мъжете. Мразех я, защото го знаеше и им замътваше главите. Обаче за нея беше важен само Ихиро. Очевидно имаше взаимност, защото успешно се размножаваха. Имаха вече три деца и не мислеха да спират. Ама се отплеснах.
Поставих кутията пред себе си . После я преместих пред него и казах;
- Прав сте Ихиро. Всичко е карма. Ние му викаме съдба. Някога гоних ками, тоест напих се като казак и създадох най-безсмисленото нещо. Японски нож на главния готвач за лява ръка. Сега виждам, че няма нищо случайно, както казваше стария ходжа в Добромирци.
- Ихиро извади ножа и му се залюбува. Дамаскът се беше още повече очертал, а дръжката преливаше от черно в кафяво, та чак до жълто. Всичко това прорязано от розови ивици.
- Както го държеше замахна и отряза, съвсем чисто един букет от цветя, които очевидно все още не ставаха за салата!
- -Аригато годзиамашита, Иво сан. – каза Ихиро , поклони се с допряна до челото си кутия с ножа.
- Ааааа! Да си ги нямаме такива! Ножът не се подарява. Давай някаква монета!
- Във всеобщата врява се изгуби превода и той отиде с твърда крачка до кухнята и се върна с една солидна пачка. Разбра, че номерът му няма да мине и донесе още една. Повече нямаше човека. Накрая някой му обясни, че не искаме пачки, а някаква монета.
- …….. Дълго след това му разказвах, защо нож не се подарява. Толкова дълго, че посрещнахме изгрева.
- А ракията се оказа някаква тайландска, но със змийска отрова.
- А филето…. Не било никакво филе, а черен дроб от някаква риба, дето точно дробът и бил отровен.
- Последното го научих от сестрата на Кургана, която беше дошла да види какво става.
- То после стана една….
- Добре, че бяха оправили даскалското бусче.
- На Сахалин има много отзивчив и бих казал красив народ.

---------- Post added at 22:12 ---------- Previous post was at 22:11 ----------


Я ,чичката скочил у гьола на черната м гия.Дай п-скоро продължението ,че ми стана интересно :metal:
Малко хора са наясно колко точно магия и металургия си вкарал в железото!Евала!
Най-ми хареса за фурната..
Аз вместо цялата тая гимнастика бих си купил един Солинген,ама са грозотия.
Ковашка заварка+Гленморанж=красота по Пернишки ;)
Снимка няма ли?
Нямам снимки. Имам от сегашните ножове, но никой не е като този. Представяш ли си! Правиш нещо перфектно, а се оказва пълна глупост. После....

[mordohy]

АРХИД
Седяхме на една пейка в Разлог с жена ми , а малката ми дъщеря си играеше до статуята на един великолепен пръч. Имаше нещо особено в него. Всеки детайл си беше на мястото и сякаш искаше да каже нещо. Такива статуи не се правеха току-така. Те трябва да ти дойдат от някъде в съзнанието , да те обсебят, дълго време да ги носиш и чак тогава да ги пренесеш в глина, мрамор или метал. Мързелувах под пролетното слънце и го зяпах.
-Завиждаш ли му- сепна ме жена ми!?
-За какво?-не разбрах аз?
-За дисагите между краката-рече ехидно и пак се зачете в някаква брошура за дамски мазила.
Станах и го огледах отзад. Имаше внушително мъжко достойнство. Това още повече затвърди мнението ми, че авторът е искал да каже нещо повече. До като се глумех със загадката се изтърсиха два автобуса с туристи. Две дами на средна възраст се приближиха и му се залюбуваха. По едно време съзряха тупурдаците му. Ококориха очи като пуритани разглеждащи клозетна живопис, стиснаха с коленете дланите си, приклекнаха и сигурно се изживяваха във фантазиите си като любовници на пръча. Не бяха далеч от истината.
Очевидно им изглеждах като местна забележителност, защото се обърнаха към мене:
-Знаете ли историята на тоя красавец?
-Знам я-рекох- но е малко дълга.
-Нищо. Ние имаме време.
-Слушайте тогава-жена ми ме погледна из под вежди, но аз се бях зареял и върнал хилядолетия назад!
Живял някога по тия места момък. Бил обикновен козар. Силата му била пословична. Дори дивите зверове му се подчинявали. Но той имал особена сила. Силата на живота. Дори на краката имал дрънкулки, за да предупреждават малките гадини, за да не ги стъпче. Били са варварски времена, когато свирепите езически богове изисквали кръв и жертвоприношения. Човешка плът и кръв. Отдавна се носела легендата за човека, който ще положи началото на една нова епоха, но каква? Никой не знаел.
Тогава потокът не е бил така опитомен. Течал е между камъните и е образувал няколко вира, преди да се влее в езерото. На него момъкът водил своето стадо да се напие с вода, но само до втория вир. Надолу не бивало. Поверието гласяло, че злият бог на езерото Охро ще го убие. Една сутрин една от козите паднала в потока и той я понесъл. Опитал се младият козар да я извади, но неусетно се озовал до езерото. В него плували риби, патици и всякаква друга гад. Но нямал време да ги гледа. Дъхът му спрял от младо момиче с особена красота. Той бил виждал много красиви момичета и не една въздишала по него, но от никоя не му се подкосявали краката, както от нея. Тя го видяла, погледите им се срещнали и разбрали, че са обречени един на друг за цял живот. Това била Ела. Дъщерята на Охро. От любовта им цялата долина разцъфтяла. Всички видели едно ново начало. Нарекли момъка Архид. От гръцкото „архи“, което означава „начало“.
Но злият Охро разбрал за любовта им. Не го трогнали нито сълзите на дъщеря му, нито молбите на хората и животните. Той превърнал Архид в пръч, който да води стадото. Оъ ъогава всеки пръч стои в началото на стадото и го води напред. Дълго търсила Ела своя любим. Един път тя видяла стадото. Приближила се до страшния пръч и нещо в очите му я привлякло. Познал я Архид и повдигнал муцуната си, сякаш нещо да и каже. Толкова любов и мъка имало в погледа му, че тя се навела и го целунала по муцуната. Треснал гръм, който убил злия Охро, Архид се вкаменил, а Ела се превърнала в стройно дърво. Така майката Природа възстановила равновесието. Скоро се разбрало, че Архид, както всички го знаели, има особена сила. Хората го галели по мъжкото му достойнство. От това жените лесно забременявали и раждали, а мъжете се сдобивали с мъжка сила. Младите моми го целували по муцуната, защото вярвали, че така пращат послания на своите любими, които са по гурбет или в казармата.
Минало време и камъкът се напукал и статуята се разпаднала, но духът останал. Така и трябвало. В много статуи подред се вселявал Архид. На много хора дал радост и щастие. Правели го от бронз, дърво, мрамор или просто го изобразявали на монети и медали. Но винаги първо се явявал на склуптори и художници. Това е новият Архид!
Замълчах в непразна тишина.
Жена ми ме гледаше с поглед вещаещ убийства и изтезания, а двете дами по движението на главите им съдех, че още преживяват историята на Архид и Ела. Скоро станаха и се отдалечиха.
-Че си пълен идиот го знам отдавна, но че така ще се гавриш с хората…..-жена ми набра скорост- Сега остава да видим, как два автобуса хора чешат пръча по ташаците!
- Дай да се махнем от тука и само гледай-рекох и забелязах, че слушателките ми вече разнасяха историята, но явно се притесняваха от нас.
Махнахме се надолу в парка и зачакахме. Скоро една група се приближи. Огледаха се , дали някой ги наблюдава и скришом почесаха Архид на правилното място. След тях се престрашиха и други и скоро веселбата започна.
Жена ми ме гледаше хем осъдително, хем с възхищение, тръсна с глава и рече- Как пък ти дойде това в главата?! Голямо магаре си. Да накараш горките хорица…..
-Не съм си измислял нищо. –рекох- Историята ми я разказа ха преди малко.
-Кога?!
-Ами преди малко.
-Кой?-тя се огледа.
-Е как кой?! Разказа ми я............ Архид!

[mordohy]

Гипс и снимки
Ето ви как протича едно посещение по спешност в пернишката бърза помощ.
На връх велик ден е. Дотатрузваш се по някакъв начин до сградата, но установяваш, че окуцял е доста трудно да стигнеш до отделението. Има някаква естакада, но то е все едно да катериш Сурибачи. С много междуметия и непечатаеми думи и изрази, някак си забивам знамето на върха, а там ме чака цяла тумба пияни цигани, които придружават един единствен циганин с аркада. Тя не е голяма, но тече обилно кръв и за това всички вият на умряло. Някакъв от персонала се опитва да въведе ред, но това не му се отдава, до като някакъв бабанка, с вид на санитар от контингента на сестра Рачел ги надвиква и с напълно непечатаеми изрази ги усмирява. Тука е трудно да различиш кой какъв е. Кое е шофьор, кой лекат или просто кибик. Всички са с кръвясали очи и всички псуват. Чакам чинно, някой да ми обърне внимание, но една сестра се занимава с боеца, а другите контролират тълпата, която става все по-голяма. По едно време няколко бабанки успяват да изведат циганите отвънка, което разбира се води до разгаряне на страстите. Очевидно решават, че така и така са тука и има лекарска помощ, защо да не си спретнат и един хубав бой. Кьотекът започва като скандал между две дърти вещици, който се поема с ентусиазъм от останалите и той се превръща във весел и бих казал бодър пердах. Понеже е произлязъл от жени, за сега всички се придържат към шамарите, които си раздават щедро. Веселбата щеше да продължи незлобиво, ако не бяха счупили една пейка. Някаква грабна едната летва и халоса задоволително един от тълпата. Това отприщи по-ниски страсти и само след минутка беше като в костинбродската кланица. Ето как от една аркада се стигна до счупени пищали, ребра, глави, ръце, носове и пукнат таз, на един дебелак, който падна от естакадата, до като дърпаше две разярени етърви. След около час ме погледнаха и изпратиха на ренген.
-Само след час ще бъде готово- ентусиазирано ми съобщи лаборантката-лекарката сигурно сега пътува някъде и след около час ще влезе в нета и ще разчете снимката. Явно и лекарката беше запразнила някъде, защото това беше казала и на тия преди мене.
След час и половина:
-Има съмнение за пукнато, има съмнение за счупено, както и за скъсани връзки, ама няма нищо сигурно- бодро ми заяви лаборантката, нещо което и аз можех да поставя като диагноза.
При травматолога беше като в руски медсанбат по време на настъпление. Докторът щедро раздаваше псувни и тоалетна хартия на пациентите, които сами един друг си извършваха предварителната санитарна обработка. След половин час, използувайки всякакви подръчни материали, докторът беше закърпил, шинирал и напсувал на майка цялата циганска махала и дойде моят ред.
Докторът ме погледна, после затвори очи, повдигна си главата към тавана, пое дълбоко въздух, вцепени се за миг в религиозен екстаз, а после бавно се отпусна и отвори очи, в които вече не се четеше лудостта и сапиенса бавно натделяваше.
Всичко е измамно на тоя свят.
-Дай снимката!-подадох му я. Не беше никаква снимка, а диск.- твоята мама..- опитваше се за пореден път да напъха диска в някакво външно устройство, но явно и то имаше някакъв предел. Дееба и курвата- пенявеше се докторът
-Моля-подех аз-ако не става да ви докарам лаптопа.
- За сестрата говорех!-колко пъти и казвам, като е с мене да не ходи да се чука , без да ми каже- най-накрая устройството се предаде и пое диска.
Явно доволен, докторът благоволи най-накрая да ме погледне.-И какво сега, аз ще те питам-боли ли те, а ти ще ми кажеш- боли ме. И аз какво да направя?!...
След още половин час машинарията захапа и глезенът ми, сниман в профил и ан фас се показа на екрана.
- Мдаааа!-проточи той- да видим...- може да има счупено, а може и да е само спукано. Сигурно има и скъсани връзки, ама не можем да сме сигурни. Ти какво мислиш?
- Аз съм техник докторе. Какво се прави при различните диагнози.
-Ами слага се гипс.
- И при трите ли?
-И при трите.
-Ами слагайте слагайте тогава!
-Ааа! Това не е толкова просто. - явно изследователя в него надделя .- Ние трябва да сме сигурни, какво точно е! За това след една седмица нова снимка, за да уточним, а за сега.... ами ще те боли. За това нещо обезболяващо. Ракийка или мастичка. Аз лично пия уиски, ама да го знаеш само за протокола.... и завърши научното си изследване.
Ей така цяла нощ прекарах в Бърза помощ и травматологията и си представям, какво щеше да стане ако беше дете то ми, а не аз.
Още на другия ден, наш добре познат форумен разбойник разгледа снимката и постави ясна диагноза: Счупено еди къде си, разкъсани връзки- лекува се със шина и стегната превръзка и то немедлено, а не след няколко дена!
За което съм му дълбоко благодарен!

[myato]

Боже, това беше преди "100 години"! Не бях влизал във. форума горе, долу от толкова време. Надявам се да си О. К. Тази вечер най-накрая мога да си позволя няколко ракий, понеже си взех 3 дни отпуск, за да си прибера детето от София, след като я сакратиха, поради "кризата", гарантирана от ГЕРБ.. Желая ти всичкото здраве на света, на теб и на семейството приятельо.

[mordohy]

Супер съм. Изкарах и Ковид-а. 26 дена карцер. Но вече ръмжа и съм на обща диета. Тоест ракийка и останалите хубосии. Надявам се и ти да си добре.! Весело изкарване на празниците! Жива и здрава да е, а останалото ще се оправи! И аз бях съкратен, пък се оправям, слава на Бога!

[Liminat]

-Не съм си измислял нищо. –рекох- Историята ми я разказа ха преди малко.
-Кога?!
-Ами преди малко.
-Кой?-тя се огледа.
-Е как кой?! Разказа ми я............ Архид!

Голям си! :)
Като е до пръчове, на времето край обекта ни всеки ден минаваше козар със голямо стадо кози и пръчове. И, естествено пръча, огромен и смрадлив и той наличен винаги. Имах един колега, свадливичък си беше, и обичаше да се подиграе или захапе някого за... Все си намираше кого за какво. Та, пак минава стадото и тоя вика на козаря, дай едно яре за почерпка, че ви строим (каквото строяхме там, за село край Варна). Човека му вика яре не мога да ти подаря, но ей тоя пръч за 50 лева ще ти го дам, щом искаш... Колегата вика, а, не ща пръча, че месото му много мирише. Тук вече оня се издразни- мирише, щото си лапа __я сам! Ти ако си го налапаш, без пари ще ти го дам! :)

[mordohy]

[B] Дедо Моше сома
Точно срещу ГУМ в Кюстендил има паркинг. Някога там имаше една сграда. Такава една старичка, на два етажа-това по спомен, която през годините я боядисваха в най-различни цветове. В спомените ми се е запечатала най-ярко като тъмно жълта със саксии по балконите на втория етаж. А на първия беше бръснарницата на дедо Моше. Викаха му Сома, вероятно заради мустаците. Имаше издадена брадичка, разточителни мустаци и авторитетен обонятелен орган. Ако не сте се досетили, типичен еврейски сурат! Беше калпав рибар, като своите приятели и абсолютен карък в ловните предизвикателства. Честно казано, никой никога не можеше да потвърди, че дедо Моше е застрелял нещо. Дори и гарга. На стрелбището редовно му подменяха патроните и сачмите просто се изсипваха пред него, а един път, вместо пушка в калъфа му бяха сложили един лизгар с къса дръжка. На всички тия простотии той само се смееше, все едно, че сам ги е направил. Всичко за мене обаче започна в един есенен ден, когато жените искаха да ходят в събота на поредния събор на българо-югославската дружба, а точно тогава се откриваше ловът. Аз бях ябълката на раздора, понеже майка ми и бабите ми не искаха да ме взимат на събора, а те очевидно си мислеха, че дядо ми няма да отиде на лов с мене. Все пак нямах още две годинки. По принцип бяха прави, но явно не дооценяваха дядо ми. Той беше Тонче Ненов с твърда македонска глава, а не някой лигльо.
-Влизай тука , паразит!- паразитът бях аз, а "тука" беше брезентовата му раница за лов. Вътре имаше солидна тенекиена кутия, където се помещаваха барут, капсули, сачми и някои други, съвсем непозволени от закона неща. Та върху тая кутия беше сложил една лисича кожа, която обхващаше гърба, задника и краката ми. Насадих се вътре, той завърза раницата, наметна я и аз през целия лов си седях там на топло. Освен това му бях и допълнителните очи. Като сядахме да почиваме ме вадеха от раницата и си играех с кучетата. Привечер правиха лагер. Вадеха разни неща за вечеря, като посръбваха ракийка от чашките на дядо му. Бяха шест чашки, които влизаха една в друга, като матрьошки и имаха общ капак, който им даваше вид на миниатюрна кофа за боклук.
Друг колорит в тая сбирщина от дърти перверзници беше дедо Пене. Всъщност бяха на по 42-48 години, но се дедосваха заради мене. Дедо пене имаше ясни сини очи, лукава усмивка и кръчма, точно където сега е полицията е Кюстендил. Точно пред нея минаваше павираният път за Скопие, а от другата страна беше обущарският еснаф, където дядо ми беше безспорният майстор на кондурите от всякакъв калибър. Дърдият. синеок пръч имаше една коза, която беше като изкарана от някой цирк. Тръгне дедо Пене с нея, да я заведе под Хисарлъка, той мине пътя, а тя се запъне на другата страна. Така въжето препречи пътя и спре цялото движения. Започват попържни по адрес на козата и стопанина ѝ, до като той не и каже нещо на ухото и тя мине през пътя. Маймунджълъците му бяха безброй. Дойдат сутринта търговци за пазара, печката гори, а в кръчмата е студено. Пийнете по още едно вино. ще рече той- и ще се сгреете,юнаци! Един път обаче Фортуна му се намръщила. Някой решил да си изхвърли празната кутия от цигари и видял, че вместо дърва в печката гори свещ! Разбира се, че имало "коментари", но след седмица раните по главата му зарасли и програмата продължила. Безспорно, шедьовърът му е, когато козата пак се заинатила на пътя и под всеобщите възгласи :- Махни го от тука тоя козел, бе пръч- и други зоопожелания, той след консултации с въпросната особа от чифтокопитен вид обявил, че тя иска бели лачени чепици. Накрая викнали дядо ми да и вземе мярка и чк след това вироглавата коза преминала пътя и се запасла около стадиона. Но това не било всичко за деня. Дедо Пене видял, че освен новия чирак, съдбата е донесла и един киленик ракия в дюкяна. Върнал се обратно и нарязал една зелка от кацата в разкошен глинен гьовеч. Полял я с олио, ама с онова старото. Истинското. Сложил му и червен пипер от ония....сещате си и отишъл при обущарите. Те веднага сипали по ракийка и наболи от киселото зеле на баба Мега. Почти попривършили с ракията и зелето, когато дъртият пръч им рекъл: Яжте юнаци от зелето! Мачекот се удавил у кацата и баба Мега не ще да готви от него, ама вие яжте! Да ви е здраве. Новият чирак не разбрал, къде се е забъркал, хванал каленият гьовеч и го трснал на паважа- Леле-рекъл дедо Пене- сега къде ще серат децата, бре!!! Те такива чешите бяха всички. Всички без дедо Моше. Той само им се смееше на глупотевините ѝм.
Годините си минаваха и аз отърколих седми клас. Очевидно се развивах по-рано, защото се бях окосмил съвсем задоволително. Някои дори в казармата нямаха такава брада и мустаци. Тъкмо пристигнах за лятната ваканция в Кюстендил и поздравих с боботещ глас всички, когато дядо ми се надигна с вирнати мустаци и кръвясали очи на овен, какъвто си беше всъщност:
-Ти поп ли ще ми ставаш!? Марш да се обръснеш, паразит такъв!- това с "паразита" му беше запазена мярка.
-Ама аз нямам с какво-заоправдавах се, а той кресна
-Не ме интересува! Марш от тука!
Изхвърчах от вкъщи и се сетих къде да отида. Чичо Моше щеше да ми помогне. Открих го да натиква дървената дръжка на една метла и му бях спасението, което не очакваше. Хвърли я на жена си и ме завлече в бръснарницата.
-Дядо ми....започнах аз- Знам-рече той! -Пратил те е да се обръснеш!
-Абе не точно при тебе, но аз се сетх!
- Няма нищо случайно. -рече той.- а първото бръснене е най-важно!
По-късно се убедих, че освен всичко друго беше и добър дерматолог. Излекува доста хора със сериозни проблеми.
-Сега искам поне един месец да идваш всеки ден да те бъсна. После всичко ще е наред.
Благодарение на тоя човек, нямам засукана брада и всеки косъм си е на мястото си. В един от сеансите го попитах, колко ще ми струва всичко това.
-А за тебе дядо ти е платил вече.
-Кога?-недоумявах аз.
-Преди доста години. Не знаеш ли?!
-Нищо не знам-рекох-само знам, че постоянно се майтапят с тебе, а ти им уйдисваш на акъла.
-Хм!Трябва да знаеш! Знаеш ли как станах ловец?!-не ме изчака и продължи- дядо ми беше равин и в нашето семейство дори мухите не ги убивахме. Всяка гад има право на живот и то е дадено от Бога. На гарата имаше два влака. На единия за София товареха евреите, а другият беше за Гюешево. Жената и децата се скриха, но мене ме измъкнаха от бръснарницата. Късмет, че бяха свършили еврейските звезди. Чакахме на перона, когато от някъде се довя дядо ти. Тури ми ловджийската шапка с перото, надена ми на шията един патронташ и ми задена едник калъф с ловджийска пушка и се развика:
-Айде бе, аз се чудя как да ти оправя приклада, а ти без мене ще тръгнеш. Хем не ядеш домуза, щото си рязан фес, хем само го стреляш!!
Хвана ме за рамото и ми даде начална скорост към влака за Гюешево. Пене, кюркчията и Дамян проправяха пътя към влака.. Един поручик ни огледа и явно му хареса миниатюрата, която изигра.Най-демонстративно се обърна и се загледа в тополите около гарата. На Церовица слязохме и така започнах с ловджилъка. На другият ден патриарха беше казал на царя, че ако не върне ешелоните на другия ден във всички църкви ще му четет "Анатема". Ешелоните ги върнаха, но ако не бяха ги върнали?!.....Там на гарата всички тия хора заложиха главите си за мене. Кюркчията и Дамян си оставиха кокалите на Драва, а виж ние тримата се върнахме.
Понякога си мисля, че за "Тримата от запаса" са черпили идеи от нашите герои.
Дедцо Моше почина съвсем навреме. Три месеца преди да срутят къщата, където беше минал целият му живот и където беше неговата бръснарница. Той беше един от четиримата евреи, с които ме сблъска живота. Но за това - друг път!

[mordohy]

Баба Яга
При който и открит рудник да отидете, независимо какво добива: въглища, руда или просто камъни, там ще откриете една глутница от всевъзможни помияри, с най-причудлива окраска и козина и никой не може да се оправи с родословното им дърво. Нашият рудник не правеше изключение. Някой път ще ги опиша в друг разказ, защото заслужават отделно внимание. Те се раждаха в калта, живееха под открито небе и пак там умираха свободни. Ядяха всичко, що става за ядене. Бяха глутница със строга йерархия и водач им беше една кучка, която по фотографии беше на 26 години. Представете си сиво-черния койот от филмчето „койотът и бързото пиле“ и ще добиете бегла представа. Вечно парцалива, с черни очета и остър нос, тя беше карикатура на куче. Ушичките и бяха вирнати и с пречупени върхове. Оплезила език и с черните си очета беше толкова грозна, че нямаше как да не се влюбиш в нея. Тя решаваше кой какво ще яде и къде му е мястото. Имаше точно четири кила , проскубана козина, ребра и кожа, но се разпореждаше с останалите хибриди.
Всички очаквахме взрива! 20 тона взривно вещество трябваше да направят част от планината в чакъл, камънак и пясък. Кучетата се държаха възбудено, като пред взрив, но най-забележителна беше Баба Яга. Баба тичаше , ровеше със задните лапи, скимтеше и душеше. Цялото и същество се вълнуваше. Отиде до главния сапьор и сякаш го подкара да бърза, а той я погали и каза: Е почакай още малко! Преди три години я заварих замряла, но я взех на особен оклад и живна. Всъщност оцеля и ми даде щастието да я опозная.
Чуха се слаби изщраквания, полето се изду, а после се разпукаи чак тогава се чу приглушен гръм.
Баба вирна опашката и хукна към взривното поле. Обикаляше камъните, душеше и скимтеше и така всеки път.
Това поведение ме озадачи. Реших да се консултирам със стар приятел кинолог. Описах му ситуацията и поведението ѝ, а той веднага отсече: Това е куче спасител!
-Абе какъв спасител е!? Тя е повече койот, отколкото нещо друго!
-Офффф! Изоставаш! Защо си мислиш, че спасителите са само немските овчарки?! Хората вече и плъхове използват. Някой , предполагам служил като граничар я е обучавал от скука, а тя явно е много умна и …абе натам знаеш.
Разгласих навсякъде новината и с Баба започнаха да се отнасят с нужното уважение. Първо на нея ще дадат вкусотиите. Шофьорите и разнасяха славата и стана местната атракция. Ходеше с мене навсякъде. Единствено три дена лежа, когато се биха с глутница чакали. Битката продължи цяла нощ. На сутринта Чарли беше с окървавена муцуна, Боби с разкъсано ухо, Райка куцаше, Агнето го бяха ухапали по лапата, Мравояд беше с разкъсана кожа на плешката. Някой го закърпи с конец, Чубака беше цялата омазана в кръв, но дългата и козина я беше предпазила. Баба беше най-зле.
Влачеше си краката, но не изпускаше глутницата. Всички кучета бяха с ясното съзнание на изпълнен дълг.
Преди месец бяха дошли от Общината и ги бяха кастрирали. Всички без Мравояд! Беше ги изпохапал и запазил джингълбелите. Преди седмица си доведе Агнето и станаха семейство.
Останалите обаче загубиха хормоните, а от там и силата.
Не разбирам безразборното кастриране!
Кастрират не злобните кучета, а тия, които могат да хванат най-лесно. И оная баба от Трън какво казваше: Ама они ни апат. Не ни ебат!
Както е тръгнало, след десет години няма да можеш да си намериш здраво, нормално куче.
Преди около десет хиляди години човекът е опитомил коня, кучето и котката. Конят е ясен. Кучето е пазело от едри хищници, а котката от гризачи и влечуги.
С поголовната кастрация, тия наши питомни животни, макар и улични ще изчезнат и на тяхно място ще дойдат мечките, вълците, чакалите, змиите, поровете, невестулките…. Природата празни места не търпи. Ето защо има паметник на Сибирската котка в Ленинград. Спасила е града от плъховете. В Истанбул котките са на почит. Говоря за уличните. Всеки ще им даде храна и ще им помогне, защото хората знаят, че те пазят крехкото равновесие.
Отплеснах се! Както винаги.
Баба се беше прочула от шофьорите по цяла България. Снимаха се с нея, скубяха от козината и за късмет, а тя сякаш разбираше собственото си значение.
Кучето Спасител се радваше на особено внимание, а само аз знаех истината.
Мина около година. Аз си я обичах и тя ми отвръщаше със същото.
Пак имаше взривяване.Тя скимтеше, пролайваше и се въртеше, до като земята не потрепери от взрива. Баба излая и се шмугна в гъстата мъгла от прах и остатъчни газове. Нека си спасява! След около час тя задраска с лапи по вратата на бърлогата ми, като скимтеше настоятелно. Отворих вратата и ….Държеше в муцуната едно предно заешко краче с малко кожа. Постави го пред мене със сияещ поглед и сякаш ми каза: Яж, като си толкова смотан, че не можеш сам да си хванеш….
Тогава ми светна!
Никакъв спасител не беше.
Просто след взрива намираше останките на избитите животни.
Още по-мила ми стана.
Изнизаха се три-четири години.
Баба беше постоянно с мене. Подвизите и набираха сила.
Вдигахме около десетина тона машинария. Трябваше да я курдисаме на около седем метра височина. Тъкмо я за вдигахме и Баба пощуря. Захапваше ни за глезените, лаеше и ни се караше. Накрая краниста ни се скара: Или да и теглим шута или да се махаме. Стояхме глупаво около машинарията, чудейки се :сега ли да набием Баба или по-късно?! По средата на дебатите въжетата се скъсаха и оцеляхме благодарение на слуха на Баба, която беше чула, как се късат въжетата.
-Ела да си вземеш тоя помияр!-това беше багеристът на далечния багер.- не ме пуска в багера. Ако и тегля един шут ще иде чак зад баира, ама заради тебе…
Запалих първото ми попаднало возило и отпраших към багера. Няма да ви отегчавам! Пепелянка беше влязла в кабината. После багериста само под опашката не я цунка.
Времето неумолимо напредваше.
Беше валяло дъжд. Баба престана да се храни и понякога залиташе. Все още обичаше да я сложа на коленете и да и скубя старата козина. Останалите кучета и носеха храна и я обгръщаха за през нощта.
Сондата обаче я върна към живота. Тя дупчеше планината, за да натъпчат с взрив полето. Два дена това я разбуди, даже започна да се храни.
Времето наближаваше.
Взрив и всичко потреперя.
Тя стана, излая и хукна към взривното поле.
На втория скок се вцепени, наклони се на една страна и падна в локвата. Крачетата и подритнаха няколко пъти и тя беше вече в ПОЛЕТО. Нейното поле. Надявам се да е там вечно.
Вдигнах телцето ѝ. Едва ли имаше повече от два килограма. Сложих я на една дървена макара. Колегите започнаха да си спомнят случки с нея. А аз загубих същество, което ме обичаше.
Някой изкопа от плановете, къде няма да се копае. Тоест няма да се развиват рудниците.
Откарах ме я и а погребахме под един дъб!
След месец отидох да поставя някакъв знак. Обаче ме бяха изпреварили. Някой на плоча от хардокс 40х50 см беше написал с електрожен:
Баба Яга-куче спасител

[ДТИванов]

Голям си! Респект!

[Бобби]

Не....той е уникат.....доказан пияница...��