mordohy
16-05-2012, 22:49
Седях си на кафето в парка и се препичах на мартенското слънце. По-смелите момичете се бяха поразголили и представляваха приятна гледка. Чаках кафето си и се бях отпуснал в блаженно безделие. Един гълъб с омотан син конец, около крачето си, пърхаше , около дясния ми крак и тъкмо се чудех, как да го докопм и да го освободя, когато ми донесоха кафето. В чинийката, заедно със захарта имаше една от тия, навити на тръбичка хартийки с пожелания! Понякога имаха учудваи попаденя.
Отворих го.
Там пишеше:
" За света може да си никой, но за някой си целият свят".
Усмихнах се.
То си вярно си бях никой, но за децата и жените ми....
Не беше това!
Нещо ми се мотаеше.
Нещо ми се въртешев главата...
Слънчевите лъчи, проникващи през клоните на дърветата се размиха пред погледа ми, глъчката наоколо някак изостана и избяга настрани и аз се озовах на портала на завода.Бях в онова настроение, когато навънка е студено, духа вятър, превалява мокър сняг, а ти си топло облечен, добре нахранен, можеш всеки момент да се гмурнеш обратно в топлия цех и студеният вятър само ти напомня колко силен си.
Пазача ни е полковник, бивш командир на дивизия.
Това, че са го сложили в положение да е пазач на някакъв завод не го беше озлобила.
Той ми казваше: здравей ефрейторе!
Аз му отговарях: здраве желая, гу син полковник!
Войнската етика, която беше дълбоко заложена в личността ни, ни потдържаше будни, помагаше ни да се справяме със всякакви глупости и подхранвше гордостта ни.
Дрънкахме си глупости, когато по пътя се зададе един много смешен колоездач.
Приличаше на торен бръмбарт, яхнал водно конче.
Представет си стар , прогнил бегач, с джанти, които се кривяха като гевреци и педали, които така се клатеха, че явно возилото се движеше само от десният педал, като левият служеше да се догони десният.
Отгоре беше кацнал странн индивид с огромна , издута ватенка, украсен с голяма ушанка с неисвезвестен цвят, чиито капаци се вееха отгоре свободно, като ушите на кокер-шпанйол.
Двамата с полковника се напъвахме в такт с човека, когато се случи неизбежното.
Точно пред портала му падна веригата.
Някак неестествено спря колелото, като си държеше огромното шкембе на невъзможната си шуба, пусна си вилката и стъпи даже на рамката.
Зяпнахме, какво точно ше стане и не се наложи дълго да чакаме.
Маскираният като кукер колоездач, много внимателно подхвана шкембето си, разкопча горните си копчета и се зазяпа с много любов ,в това, което имаше вътре.
От там се показа едно щастливо личице, на малко момченце, около 4-5 годишно.
Детенцето имаше белези, които не се получават от игри, дребно все още недохраненно телце и огромни кафяви очи.
Втурнахме се да помагаме.
Половника подхвана детенцето, но то панически отказа да тръгне с него.
-Аз съм тука с тати!
Добре де, дечко!- Няма да те отделяме от него!- ухилих се аз и си спомних за сина ми.
- Аз тука ше помагам на тати!
Тати имаше явни затруднения, защото инструмента му се състоеше от едн керпеден и много ентусиазъм.
- Имам няколко ключа , дето не ми трябват. Искаш ли помощ!?
- Искам, каза човека и нещо в тона му ми бръкна в сърцето.
Имах доста сбъркани ключове 14-15 ни 16 мм, та отидох да ги взема. Помислих малко и добавих и един френски ключ и едни добри клещи.
Захванахме се с колелото.
Опънахме спиците, смазахме лагерите и тамън започнахме да оправяме веригата, когато малкия каза:
Іаз като порастна, ще купя на татко ново колело!
-Бе ти ще му купиш направо нова кола!
- Как!? Кола ли?
Нима е възможно това!?
Не го каза, но погледа му точно това казваше.
Веригата обаче си искаше коване.
ковяхме я заедно,а труда сближава хората.
-Имаш чудно синче!
- Да ! Много го обичам. И майка му много я обичах!
Усетих, че тоя добър човек, не трябва да го спирам.
Бяхме на сватба.-сякаш говореше на себе си, а не на мене- хапнахме, пийнахме и се заприбирахме. Карах си нормално. Изведнъж стана. Джип, светлина удар..
Озовх се в ареста и никой не миказваше нищо.
След пет месеца ме осъдиха на пет години затвор и първо разбрах, че вече съм затворник и мога да се изпикая по всяко време, когато ми се прииска и, че жена ми е починала.
За детето никой нищо не ми казваше.
Мислех, че е при майка ми!
Беше починала три дена след ареста ми!
Слава на Бога,на вицето ми попаднала историята ми, та ме помилвал без двуокати и прочие.
Попаднах на добър човек.
Бил на моето положение и създал фондация.
Назначиха ме на работа.
След една седмица се явих с всички документи и с шефа и си взех детенцето от детския дом.
От тогава сме така.
Все с колелото.
-Ама аз ще купя на тати по-хубаво колело- ...
Гледах го тоя орапан от живото човек. Никому ненужен.
Той обаче за това момченце беше целия му свят.
Наздраве за тия пустиняци, на които се крепи тоя свят!
Посвещавам го на пролетния ни събор 2012 год и на нашите домакини-пустиняци!
Отворих го.
Там пишеше:
" За света може да си никой, но за някой си целият свят".
Усмихнах се.
То си вярно си бях никой, но за децата и жените ми....
Не беше това!
Нещо ми се мотаеше.
Нещо ми се въртешев главата...
Слънчевите лъчи, проникващи през клоните на дърветата се размиха пред погледа ми, глъчката наоколо някак изостана и избяга настрани и аз се озовах на портала на завода.Бях в онова настроение, когато навънка е студено, духа вятър, превалява мокър сняг, а ти си топло облечен, добре нахранен, можеш всеки момент да се гмурнеш обратно в топлия цех и студеният вятър само ти напомня колко силен си.
Пазача ни е полковник, бивш командир на дивизия.
Това, че са го сложили в положение да е пазач на някакъв завод не го беше озлобила.
Той ми казваше: здравей ефрейторе!
Аз му отговарях: здраве желая, гу син полковник!
Войнската етика, която беше дълбоко заложена в личността ни, ни потдържаше будни, помагаше ни да се справяме със всякакви глупости и подхранвше гордостта ни.
Дрънкахме си глупости, когато по пътя се зададе един много смешен колоездач.
Приличаше на торен бръмбарт, яхнал водно конче.
Представет си стар , прогнил бегач, с джанти, които се кривяха като гевреци и педали, които така се клатеха, че явно возилото се движеше само от десният педал, като левият служеше да се догони десният.
Отгоре беше кацнал странн индивид с огромна , издута ватенка, украсен с голяма ушанка с неисвезвестен цвят, чиито капаци се вееха отгоре свободно, като ушите на кокер-шпанйол.
Двамата с полковника се напъвахме в такт с човека, когато се случи неизбежното.
Точно пред портала му падна веригата.
Някак неестествено спря колелото, като си държеше огромното шкембе на невъзможната си шуба, пусна си вилката и стъпи даже на рамката.
Зяпнахме, какво точно ше стане и не се наложи дълго да чакаме.
Маскираният като кукер колоездач, много внимателно подхвана шкембето си, разкопча горните си копчета и се зазяпа с много любов ,в това, което имаше вътре.
От там се показа едно щастливо личице, на малко момченце, около 4-5 годишно.
Детенцето имаше белези, които не се получават от игри, дребно все още недохраненно телце и огромни кафяви очи.
Втурнахме се да помагаме.
Половника подхвана детенцето, но то панически отказа да тръгне с него.
-Аз съм тука с тати!
Добре де, дечко!- Няма да те отделяме от него!- ухилих се аз и си спомних за сина ми.
- Аз тука ше помагам на тати!
Тати имаше явни затруднения, защото инструмента му се състоеше от едн керпеден и много ентусиазъм.
- Имам няколко ключа , дето не ми трябват. Искаш ли помощ!?
- Искам, каза човека и нещо в тона му ми бръкна в сърцето.
Имах доста сбъркани ключове 14-15 ни 16 мм, та отидох да ги взема. Помислих малко и добавих и един френски ключ и едни добри клещи.
Захванахме се с колелото.
Опънахме спиците, смазахме лагерите и тамън започнахме да оправяме веригата, когато малкия каза:
Іаз като порастна, ще купя на татко ново колело!
-Бе ти ще му купиш направо нова кола!
- Как!? Кола ли?
Нима е възможно това!?
Не го каза, но погледа му точно това казваше.
Веригата обаче си искаше коване.
ковяхме я заедно,а труда сближава хората.
-Имаш чудно синче!
- Да ! Много го обичам. И майка му много я обичах!
Усетих, че тоя добър човек, не трябва да го спирам.
Бяхме на сватба.-сякаш говореше на себе си, а не на мене- хапнахме, пийнахме и се заприбирахме. Карах си нормално. Изведнъж стана. Джип, светлина удар..
Озовх се в ареста и никой не миказваше нищо.
След пет месеца ме осъдиха на пет години затвор и първо разбрах, че вече съм затворник и мога да се изпикая по всяко време, когато ми се прииска и, че жена ми е починала.
За детето никой нищо не ми казваше.
Мислех, че е при майка ми!
Беше починала три дена след ареста ми!
Слава на Бога,на вицето ми попаднала историята ми, та ме помилвал без двуокати и прочие.
Попаднах на добър човек.
Бил на моето положение и създал фондация.
Назначиха ме на работа.
След една седмица се явих с всички документи и с шефа и си взех детенцето от детския дом.
От тогава сме така.
Все с колелото.
-Ама аз ще купя на тати по-хубаво колело- ...
Гледах го тоя орапан от живото човек. Никому ненужен.
Той обаче за това момченце беше целия му свят.
Наздраве за тия пустиняци, на които се крепи тоя свят!
Посвещавам го на пролетния ни събор 2012 год и на нашите домакини-пустиняци!