mordohy
31-07-2012, 02:09
Код жълто, код оранжево, пембено...
Абе нали виждах , какво става с термометъра тия дни.
Човек трябва да има криминално мислене.
За плаж времето не ставаше, но виж за планина..
Подбрах домочадието и след обичайната суматоха натиках количката в Алфата, бебето в столчето му и гален от констатациите на майка му, че съм пълна откачалка, запрашихме към Витоша.
Никога не бях ходил на Алеко и реших да наваксам тоя пропуск.
Криво-ляво стъпих на калдаръма към върха и стана очебийно, че щерката не искаше повече да седи в столчето, а жена ми е пред нервен срив.
-Нали не беше идвал тука?
- Не съм-бодро отговорих.
-Тогава защо толкова уверено пердашиш?
- Абе нали вървим нагоре, значи сме в правилна посока
Щерката вече се държеше за яката ми, като се кикотеше и крякаше на всеки завой, сякаш искаше да каже: дай още.
-Двамата сте пълни откачалки- констатираше жена ми, като държеше бебето и балансираше на задната седалка.
Изкачвахме се стабилно. Така се покачваше и температурата. Намалих скоростта, но положението не се подобри. Подобри се само температурата. Вече вървеше към 110.
Подбрах нещо като отбивка и спрях. Бебето се разрева, жената заяви, че ще откачи, а вентилатора авторитетно бучеше.
Температурата спадна, аз запалих колата и бодро потеглих.
Щерката моментално спря да реве и заподскача зад мене. Жена ми вече изнемогваше.
Нещо не беше както трябва. Температурата се покачваше.
Спрях и започнах внимателно да оглеждам мотора. Жената също.
Останала без надзор, щерката успя да си откъсне една шепа букова шума, която жвакаше с апетит. Все още имаше само два зъба, но правеше чудеса с тях.
Погледнах предницата и разбрах причината за загряването.
Кой знае от къде се беше довял и залепил на решетката, един вестник "Чук и чук".
На цяла страница сластна хубавица рекламираше вибратори.
-Да ви го начукам и на теб и на вестника ви!- дадох воля на обзелите ме чувства.
-Какво каза?
-Казах, че имаше вестник на решетката.
- Аха ! За това ли загряваше?
-То мотора като е гледал това дупе..
-Какво?...
Нищо!- намъкнах се и подпалих гумите.
Катъра се държа достойно до горе.
На Алеко ме очакваше разочарование.
Обичайното самоуправство по нашите хижи, беше и тук налице. Паркинга с огради и бариери, запазен за "наши" хора, празен, а колите паркирани по трапища и канавки.
Намерих подходяща драка и паркирах Алфата на сянка.
Всъщност не съвсем.
Всички гледат да си паркират колите на сянка, но малцина мислят къде ще е сянката, когато си тръгват.
Сянката щеше да падне след два часа и да се задържи до вечерта. Аз и не мислех да си тръгвам по-рано от заник слънце.
Беше хладно и много приятно.
Свалих количката, която по принцип е за бебето, но по-често в нея се возеше багажа, а принцесата ме яздеше най- безмилостно. В тия ситуации се сещах с умиление за батко и, който и на прага да го оставиш, пак ще заспи...
Разходихме се подобаващо, отбихме номера с туризма и седнахме на кафето на лифта.
Освен дебелата сянка и един куп хлапета, кръчмата си имаше и студена бира, което определено е това, което добавя по една звезда към всяка кръчма.
Хладинка, студена бира, добра жена...
Абе какво друго му трябва на човек?!
Бъбрехме си глупости,някакъв идиот с парапланер се бореше с една термика, хлапетата лющеха карти, а даскала ухажваше младата си колежка....
Нещо гадно ме преряза.
Ръчната. Дръпнах ли ръчната.
Ей така ми се пръкна гадната мисъл в тиквата и скокнах да проверя.
- Отивам до колата. Нещо забравих- рекох аз, а жена ми провлачи:
-Ние сме тука.
Тука ще сте!- мислех си- къде другаде.
Беше се впуснала в лакърдии с една дама на почтенна възраст и очевидно решаваха най-малко съдбата на галактиката.
Оттътрих се до колата и с неудоволствие открих, че проклетата ръчна е дръпната, а бирата ми се стопляше, до като давах дан на ЕГН-то си.
Тъкмо се врътнах, когато едно жужене от мотор ми привлече вниманието.
От долу идваше Мерцедес, от тия без надписи по задния капак. Без всякаква украса и уточнения.
Многоцилиндровият мотор се справяше с лекота с баира, въпреки подозренията ми, че има доста дебела броня.
Колата спря пред моята. Отвънка нищо не се виждаше и ми стана интересно.
След малко от Мерцедеса се измъкна най-комичното човече, което бях виждал напоследък.
Въпросният индивид имаше ръст около 150 см, огромно шкембе и късички ръчички, които държаха примитивна стара Нокия. Тя рязко контрастираше с всичко останало: бялата копринена риза; скъпите обувки; огромният шит по поръчка панталон, в който можеше да се скрие цял, както и широките тиранти, които държаха панталоните на висотата на гърдите на човечето.
Комичното свършваше до тук.
То невероятно пъргаво закрачи по пътя, без да жали дюстабаните си. Юрна се по пътя на всички пишман туристи, тоест до кръчмата и ски пистата.
Не можеше да ме заблуди.
Тая походка е присъща на човек, на който буря бушува в главата и няма никаква идея къде отива.
Тръгваше, спираше и пак тръгваше, разкъсван душевно като поглеждаше телефона в дясната си ръка.
Следвах го спокойно на няколко метра, когато нещо привлече вниманието ми.
От левия джоб на комичните му панталони надничаше една характерна муцуна.
Гадна муцуна.
Не ме питайте как, но инстинкта ми подсказваше, че това е цевта на 45 калибров скъсен Глок.
Гаден пищов!
Имаше къса цев и малък пълнител. За нищо друго не ставаше, освен да си пръснеш мозъка.
Човечето спря, бръкна в джоба си и явно намести и хвана пистолета.
Повдигна рамото си, сякаш и останалата част от ръката му ще се включи, но тя остана неподвижна.
Много добре разбрах движението му. Просто репетираше как ще си извади ръката и ще си пръсне мозъка в някоя канавка.
Пак тръгна,спря се рязко, завъртя се със свити раменца и изскимтя, като малко кученце, загубило майка си.
Въпреки тъмната коса, номера на колата му, а и всичко останало ми говореше, че е от близките ми братя шваби!
Какъвто и да беше, за мене си оставаше едно човешко същество, което страдаше жестоко.
Никой не заслужава да страда така.
В момента в който се обърна към мен, аз повдигнах ръце и вежди и влязох в роля:
-Матиас, ти ли си бе, ненормално, ваймарско копеле?-имах такъв приятел и живееше на няколкостотин метра от къщата на Шилер. Моя човек имаше същите къдрави коси и джуки като на Матиас и можеше да мине за него, ако Матиас не гонеше 180 см.
Със светнал поглед го хванах за раменете и леко го стиснах.
Знаех, че този първи допир е много важен.
От него можеше да се взриви, но и можеше да се успокои.
-Найн! Аз не Матиас. Аз Тео-каза на развален български, повдигна раменца и ме заразглежда стреснато.
А! Извинете, но имам приятел от Ваймар, който много прилича на вас. Не съм го виждал от около 30 години.
- Аз съм австриец и казва се Тео!-човека се поизпоти, но явно разговора му допадаше.
- Моите извинения, хер Тео, но много си приличате. Аз съм Иво или поне така ме наричат приятелите ми- пуснах му раменцата и му подадох ръка.
Къде ще ходи, нали беше добре възпитан, извади си лявата ръка, пое с нея Нокията и стисна с дясната моята скромна лапа.
Стана ми приятно от силата и топлината на ръката му.
Разтърсих я сърдечно и казах:
-Какво ще кажете да изпием по една студена бира?-хванах го подръка и го повлякох към кръчмата.
-Найн! Майн доктор, - запъна се за малко, сякаш търсеше дума- верботен- и се потупа по шкембето.
-Твайн доктор швайне!-рекох-тука сме в гората и него го няма. Освен това е традиция.-продължих да ломотя и го повлякох.
Предаде се.
Седнахме на една празна маса и се захванахме с бирите.
През цялото време поглеждаше телефона, който трябваше да ми донесе някаква вест, която очевидно щеше да му даде някакво решение.
Каквото и да беше, 45-ти калибър си е определено просташко решение.
Само след няколко минути погледа му почна да блуждае и осъзнах, че го губя.
-Какво има хер Тео? Имате вид на човек със сериозен проблем.
-Личи ли?- акцента му беше ужасен, но все повече набираше скорост .
-Личи си, но да знаете от мене, винаги има по-голям проблем, от тоя който си мислим, че имаме.
Оставих го да смели това, което му казах.
Явно се справяше по-добре, защото веднага ми отговори:
-Как можеш, като не знаеш какъв проблем имам да твърдиш подобно нещо?-набираше все повече скорост в българския и приятно ми погали ухото, минаването му на Ти.
Ами хайде да опитаме! Ти ще ми кажеш, а аз ще омаловажа проблема и ще ти покажа,че има и по-лошо.
Отпи от бирата си, попи потта си от челото, помисли малко и каза:
- Защо трябва на теб да казвам за проблема си?-тонът му беше загадъчен и леко заплашителен.
-Много просто!-бодро подех-ти караш брониран Мерцедес, а аз Алфа 33. Аз нося маратонки за 50 лева, а ти чепици за поне 1500. Да продължавам ли?
Ние нямаме никакви общи интереси, освен очевидният факт- студената бира.
За това аз съм безопасен и безпристрастен за теб, както и ти за мен.
Поръчах нови бири, както и шепа кебапчетан набучени с клечки за зъби.
-Опасен човек сте хер Иво!-отпи от новата бира, колкото да дегустира как е изстудена, погледна ме с тъжните си очи и се отприщи.
- Аз търгувам с дървесина. Не каква да е , а за фурнири и мебели. Последните години не ми върви добре. Дойдох тука и открих едни приказни богатства.
За съжаление и администрацията ви.-Пак отпи машинално и продължи- Събрах всичките си ресурси и закупик цял кораб с дървесина от Индия. Никога не прави тая грешка!
-Коя?
-Тая да заложиш на една карта-гаврътна си бирата и продължи- корабът изчезна в Ормузкия проток. Сега пиратите ще искат откуп, а аз нямам пари дори за неустойките към клиентите. Разбираш ли ме в какви неща съм напъхан.
Българският му ставаше все по-добър и това ми беше до немай къде познато.
- Слушай сега! Корабът може да е с повредена станция, да са го арестували военните, да имат стачка, абе много причини има да закъснява и забележи, без да ти бърка в джоба. Просто се иска търпение. Мацу! Така му викат японците.
-Имаш ли осигуровки?-рязко смених посоката на разговора.
- Имам! Даже ми тече някаква пенсия.
-Добре! Дай да помислим заедно! Кораба го няма. Потопен, отвлечен, абе загубен завинаги. Разбра ли ме?
-Я! Капут!
Точно! Колко струва тая кола? Около 150-200 хиляди евро?
-Я, да!-закима с глава и ме загледа с явен интерес.
-Ами значи имаш добра пенсия, добра жена, че и 150-200 хиляди евро, с които можеш да си купиш нова къща, по-скромна кола и да си гледаш живота, да си се гушиш с фрау всяка вечер, а не да скиташ по баири и балкани за дървесина.. Нали всички това искаме. Спокойствие и сигурност.
Замисли се.
-Знаеш ли колко си прав.-спусна бирата в бездънното си шкембе, вдигна ръка и рече-още две бите!
Наместихме се по-удобно и се почнахме.
Ха от мене, ха от него.
Смяхме се на Швейк и Крали Марко и тъкмо да се разпеем, когато по пътя се зададоха две високи, рижи и луничави жени. Толкова си приличаха, че не можеше да сбъркам, че са майка и дъщеря.
Тео ги погледна с нежност и каза:
-Иво, това мое семейство. Фрау и дода.- изправи се и им махна.
Те го видяха, оживиха се и се забързаха към нас.
За малко да прихна, като си представих как правят секс хер Тео и фрау Неговата си, защото ако той е около 150 см, фрау е към 180см и толкова кила.
За любовта няма значение.
Фрау и фройлан затракаха като MG-42. Тона им беше загрижен, но и оптимистичен. Явно носеха добри новини. Опита се да ги прегърне, а те го гушнаха и имаше нещо много трогателно в тия едри и рижави жени, които явно имаха и големи любящи сърца.
Страстите преминаха и Тео стоеше непоклатим като "дебелият Буда"
Представи ми ги официално, а за мене каза, че съм му много специален приятел.
През цялото време жената се правеше на непозната, а бебето напук на всички, надушило свежия въздух спеше като заклано!
Натъркаляхме се под смърчовете и се предадохме в обятията на Морфей!
Събудих се от ласките на дъщеря ми.Дърпаше ме за косата, до като не се обърнах, като ръмжеше като Крали Марко, а после ме захапа за носа, очевидно мислейки, че така ме целува.
Огледах се, но хер Тео се беше изнесъл и ми се привиждаше само като някакъв пиянски сън.
Наканих се да платя сметката.
-Платена е!-ухили се кръчмарят.-Вашият приятел заръча да ви кажа, че ви дължи една студена бира, каквото и да означава това.
-Ок! Прекарахме чудесно.
-Пак заповядайте!
Тръгнахме към колата.
-Ти видя ли , че има пистолет в джоба-попита ме жена ми и ме огледа подозрително.
Да! Видях го.За това и го заговорих.
-Абе и добре си попихте, ама от мен да мине. Видях, че беше пред срив човека.
- Аха! Беше решил да се гръмне.
-Стига бе!-окори се тя.
-Да. Имаше си проблеми.
-И ти реши да го спреш?
-Ами какво да правя? Идиота носеше пистолета с цевта нагоре. Сигурно я беше напълнил с боклуци. Вместо да се гръмне, най-вероятно щеше да се пръсне цевта и само да се осакати. Аматьор!- заключих аз и се изплюх авторитетно.
-Гадняр! Пак се бъзикаш. - рече жена ми и одобрително ме срита в задника, все едно, че бях любимата и босова круша.
Засмях се и както държах бебето я привлякох и целунах.
Тръгнахме прегърнати към верния Катър.
Хич не се бъзиках!
Абе нали виждах , какво става с термометъра тия дни.
Човек трябва да има криминално мислене.
За плаж времето не ставаше, но виж за планина..
Подбрах домочадието и след обичайната суматоха натиках количката в Алфата, бебето в столчето му и гален от констатациите на майка му, че съм пълна откачалка, запрашихме към Витоша.
Никога не бях ходил на Алеко и реших да наваксам тоя пропуск.
Криво-ляво стъпих на калдаръма към върха и стана очебийно, че щерката не искаше повече да седи в столчето, а жена ми е пред нервен срив.
-Нали не беше идвал тука?
- Не съм-бодро отговорих.
-Тогава защо толкова уверено пердашиш?
- Абе нали вървим нагоре, значи сме в правилна посока
Щерката вече се държеше за яката ми, като се кикотеше и крякаше на всеки завой, сякаш искаше да каже: дай още.
-Двамата сте пълни откачалки- констатираше жена ми, като държеше бебето и балансираше на задната седалка.
Изкачвахме се стабилно. Така се покачваше и температурата. Намалих скоростта, но положението не се подобри. Подобри се само температурата. Вече вървеше към 110.
Подбрах нещо като отбивка и спрях. Бебето се разрева, жената заяви, че ще откачи, а вентилатора авторитетно бучеше.
Температурата спадна, аз запалих колата и бодро потеглих.
Щерката моментално спря да реве и заподскача зад мене. Жена ми вече изнемогваше.
Нещо не беше както трябва. Температурата се покачваше.
Спрях и започнах внимателно да оглеждам мотора. Жената също.
Останала без надзор, щерката успя да си откъсне една шепа букова шума, която жвакаше с апетит. Все още имаше само два зъба, но правеше чудеса с тях.
Погледнах предницата и разбрах причината за загряването.
Кой знае от къде се беше довял и залепил на решетката, един вестник "Чук и чук".
На цяла страница сластна хубавица рекламираше вибратори.
-Да ви го начукам и на теб и на вестника ви!- дадох воля на обзелите ме чувства.
-Какво каза?
-Казах, че имаше вестник на решетката.
- Аха ! За това ли загряваше?
-То мотора като е гледал това дупе..
-Какво?...
Нищо!- намъкнах се и подпалих гумите.
Катъра се държа достойно до горе.
На Алеко ме очакваше разочарование.
Обичайното самоуправство по нашите хижи, беше и тук налице. Паркинга с огради и бариери, запазен за "наши" хора, празен, а колите паркирани по трапища и канавки.
Намерих подходяща драка и паркирах Алфата на сянка.
Всъщност не съвсем.
Всички гледат да си паркират колите на сянка, но малцина мислят къде ще е сянката, когато си тръгват.
Сянката щеше да падне след два часа и да се задържи до вечерта. Аз и не мислех да си тръгвам по-рано от заник слънце.
Беше хладно и много приятно.
Свалих количката, която по принцип е за бебето, но по-често в нея се возеше багажа, а принцесата ме яздеше най- безмилостно. В тия ситуации се сещах с умиление за батко и, който и на прага да го оставиш, пак ще заспи...
Разходихме се подобаващо, отбихме номера с туризма и седнахме на кафето на лифта.
Освен дебелата сянка и един куп хлапета, кръчмата си имаше и студена бира, което определено е това, което добавя по една звезда към всяка кръчма.
Хладинка, студена бира, добра жена...
Абе какво друго му трябва на човек?!
Бъбрехме си глупости,някакъв идиот с парапланер се бореше с една термика, хлапетата лющеха карти, а даскала ухажваше младата си колежка....
Нещо гадно ме преряза.
Ръчната. Дръпнах ли ръчната.
Ей така ми се пръкна гадната мисъл в тиквата и скокнах да проверя.
- Отивам до колата. Нещо забравих- рекох аз, а жена ми провлачи:
-Ние сме тука.
Тука ще сте!- мислех си- къде другаде.
Беше се впуснала в лакърдии с една дама на почтенна възраст и очевидно решаваха най-малко съдбата на галактиката.
Оттътрих се до колата и с неудоволствие открих, че проклетата ръчна е дръпната, а бирата ми се стопляше, до като давах дан на ЕГН-то си.
Тъкмо се врътнах, когато едно жужене от мотор ми привлече вниманието.
От долу идваше Мерцедес, от тия без надписи по задния капак. Без всякаква украса и уточнения.
Многоцилиндровият мотор се справяше с лекота с баира, въпреки подозренията ми, че има доста дебела броня.
Колата спря пред моята. Отвънка нищо не се виждаше и ми стана интересно.
След малко от Мерцедеса се измъкна най-комичното човече, което бях виждал напоследък.
Въпросният индивид имаше ръст около 150 см, огромно шкембе и късички ръчички, които държаха примитивна стара Нокия. Тя рязко контрастираше с всичко останало: бялата копринена риза; скъпите обувки; огромният шит по поръчка панталон, в който можеше да се скрие цял, както и широките тиранти, които държаха панталоните на висотата на гърдите на човечето.
Комичното свършваше до тук.
То невероятно пъргаво закрачи по пътя, без да жали дюстабаните си. Юрна се по пътя на всички пишман туристи, тоест до кръчмата и ски пистата.
Не можеше да ме заблуди.
Тая походка е присъща на човек, на който буря бушува в главата и няма никаква идея къде отива.
Тръгваше, спираше и пак тръгваше, разкъсван душевно като поглеждаше телефона в дясната си ръка.
Следвах го спокойно на няколко метра, когато нещо привлече вниманието ми.
От левия джоб на комичните му панталони надничаше една характерна муцуна.
Гадна муцуна.
Не ме питайте как, но инстинкта ми подсказваше, че това е цевта на 45 калибров скъсен Глок.
Гаден пищов!
Имаше къса цев и малък пълнител. За нищо друго не ставаше, освен да си пръснеш мозъка.
Човечето спря, бръкна в джоба си и явно намести и хвана пистолета.
Повдигна рамото си, сякаш и останалата част от ръката му ще се включи, но тя остана неподвижна.
Много добре разбрах движението му. Просто репетираше как ще си извади ръката и ще си пръсне мозъка в някоя канавка.
Пак тръгна,спря се рязко, завъртя се със свити раменца и изскимтя, като малко кученце, загубило майка си.
Въпреки тъмната коса, номера на колата му, а и всичко останало ми говореше, че е от близките ми братя шваби!
Какъвто и да беше, за мене си оставаше едно човешко същество, което страдаше жестоко.
Никой не заслужава да страда така.
В момента в който се обърна към мен, аз повдигнах ръце и вежди и влязох в роля:
-Матиас, ти ли си бе, ненормално, ваймарско копеле?-имах такъв приятел и живееше на няколкостотин метра от къщата на Шилер. Моя човек имаше същите къдрави коси и джуки като на Матиас и можеше да мине за него, ако Матиас не гонеше 180 см.
Със светнал поглед го хванах за раменете и леко го стиснах.
Знаех, че този първи допир е много важен.
От него можеше да се взриви, но и можеше да се успокои.
-Найн! Аз не Матиас. Аз Тео-каза на развален български, повдигна раменца и ме заразглежда стреснато.
А! Извинете, но имам приятел от Ваймар, който много прилича на вас. Не съм го виждал от около 30 години.
- Аз съм австриец и казва се Тео!-човека се поизпоти, но явно разговора му допадаше.
- Моите извинения, хер Тео, но много си приличате. Аз съм Иво или поне така ме наричат приятелите ми- пуснах му раменцата и му подадох ръка.
Къде ще ходи, нали беше добре възпитан, извади си лявата ръка, пое с нея Нокията и стисна с дясната моята скромна лапа.
Стана ми приятно от силата и топлината на ръката му.
Разтърсих я сърдечно и казах:
-Какво ще кажете да изпием по една студена бира?-хванах го подръка и го повлякох към кръчмата.
-Найн! Майн доктор, - запъна се за малко, сякаш търсеше дума- верботен- и се потупа по шкембето.
-Твайн доктор швайне!-рекох-тука сме в гората и него го няма. Освен това е традиция.-продължих да ломотя и го повлякох.
Предаде се.
Седнахме на една празна маса и се захванахме с бирите.
През цялото време поглеждаше телефона, който трябваше да ми донесе някаква вест, която очевидно щеше да му даде някакво решение.
Каквото и да беше, 45-ти калибър си е определено просташко решение.
Само след няколко минути погледа му почна да блуждае и осъзнах, че го губя.
-Какво има хер Тео? Имате вид на човек със сериозен проблем.
-Личи ли?- акцента му беше ужасен, но все повече набираше скорост .
-Личи си, но да знаете от мене, винаги има по-голям проблем, от тоя който си мислим, че имаме.
Оставих го да смели това, което му казах.
Явно се справяше по-добре, защото веднага ми отговори:
-Как можеш, като не знаеш какъв проблем имам да твърдиш подобно нещо?-набираше все повече скорост в българския и приятно ми погали ухото, минаването му на Ти.
Ами хайде да опитаме! Ти ще ми кажеш, а аз ще омаловажа проблема и ще ти покажа,че има и по-лошо.
Отпи от бирата си, попи потта си от челото, помисли малко и каза:
- Защо трябва на теб да казвам за проблема си?-тонът му беше загадъчен и леко заплашителен.
-Много просто!-бодро подех-ти караш брониран Мерцедес, а аз Алфа 33. Аз нося маратонки за 50 лева, а ти чепици за поне 1500. Да продължавам ли?
Ние нямаме никакви общи интереси, освен очевидният факт- студената бира.
За това аз съм безопасен и безпристрастен за теб, както и ти за мен.
Поръчах нови бири, както и шепа кебапчетан набучени с клечки за зъби.
-Опасен човек сте хер Иво!-отпи от новата бира, колкото да дегустира как е изстудена, погледна ме с тъжните си очи и се отприщи.
- Аз търгувам с дървесина. Не каква да е , а за фурнири и мебели. Последните години не ми върви добре. Дойдох тука и открих едни приказни богатства.
За съжаление и администрацията ви.-Пак отпи машинално и продължи- Събрах всичките си ресурси и закупик цял кораб с дървесина от Индия. Никога не прави тая грешка!
-Коя?
-Тая да заложиш на една карта-гаврътна си бирата и продължи- корабът изчезна в Ормузкия проток. Сега пиратите ще искат откуп, а аз нямам пари дори за неустойките към клиентите. Разбираш ли ме в какви неща съм напъхан.
Българският му ставаше все по-добър и това ми беше до немай къде познато.
- Слушай сега! Корабът може да е с повредена станция, да са го арестували военните, да имат стачка, абе много причини има да закъснява и забележи, без да ти бърка в джоба. Просто се иска търпение. Мацу! Така му викат японците.
-Имаш ли осигуровки?-рязко смених посоката на разговора.
- Имам! Даже ми тече някаква пенсия.
-Добре! Дай да помислим заедно! Кораба го няма. Потопен, отвлечен, абе загубен завинаги. Разбра ли ме?
-Я! Капут!
Точно! Колко струва тая кола? Около 150-200 хиляди евро?
-Я, да!-закима с глава и ме загледа с явен интерес.
-Ами значи имаш добра пенсия, добра жена, че и 150-200 хиляди евро, с които можеш да си купиш нова къща, по-скромна кола и да си гледаш живота, да си се гушиш с фрау всяка вечер, а не да скиташ по баири и балкани за дървесина.. Нали всички това искаме. Спокойствие и сигурност.
Замисли се.
-Знаеш ли колко си прав.-спусна бирата в бездънното си шкембе, вдигна ръка и рече-още две бите!
Наместихме се по-удобно и се почнахме.
Ха от мене, ха от него.
Смяхме се на Швейк и Крали Марко и тъкмо да се разпеем, когато по пътя се зададоха две високи, рижи и луничави жени. Толкова си приличаха, че не можеше да сбъркам, че са майка и дъщеря.
Тео ги погледна с нежност и каза:
-Иво, това мое семейство. Фрау и дода.- изправи се и им махна.
Те го видяха, оживиха се и се забързаха към нас.
За малко да прихна, като си представих как правят секс хер Тео и фрау Неговата си, защото ако той е около 150 см, фрау е към 180см и толкова кила.
За любовта няма значение.
Фрау и фройлан затракаха като MG-42. Тона им беше загрижен, но и оптимистичен. Явно носеха добри новини. Опита се да ги прегърне, а те го гушнаха и имаше нещо много трогателно в тия едри и рижави жени, които явно имаха и големи любящи сърца.
Страстите преминаха и Тео стоеше непоклатим като "дебелият Буда"
Представи ми ги официално, а за мене каза, че съм му много специален приятел.
През цялото време жената се правеше на непозната, а бебето напук на всички, надушило свежия въздух спеше като заклано!
Натъркаляхме се под смърчовете и се предадохме в обятията на Морфей!
Събудих се от ласките на дъщеря ми.Дърпаше ме за косата, до като не се обърнах, като ръмжеше като Крали Марко, а после ме захапа за носа, очевидно мислейки, че така ме целува.
Огледах се, но хер Тео се беше изнесъл и ми се привиждаше само като някакъв пиянски сън.
Наканих се да платя сметката.
-Платена е!-ухили се кръчмарят.-Вашият приятел заръча да ви кажа, че ви дължи една студена бира, каквото и да означава това.
-Ок! Прекарахме чудесно.
-Пак заповядайте!
Тръгнахме към колата.
-Ти видя ли , че има пистолет в джоба-попита ме жена ми и ме огледа подозрително.
Да! Видях го.За това и го заговорих.
-Абе и добре си попихте, ама от мен да мине. Видях, че беше пред срив човека.
- Аха! Беше решил да се гръмне.
-Стига бе!-окори се тя.
-Да. Имаше си проблеми.
-И ти реши да го спреш?
-Ами какво да правя? Идиота носеше пистолета с цевта нагоре. Сигурно я беше напълнил с боклуци. Вместо да се гръмне, най-вероятно щеше да се пръсне цевта и само да се осакати. Аматьор!- заключих аз и се изплюх авторитетно.
-Гадняр! Пак се бъзикаш. - рече жена ми и одобрително ме срита в задника, все едно, че бях любимата и босова круша.
Засмях се и както държах бебето я привлякох и целунах.
Тръгнахме прегърнати към верния Катър.
Хич не се бъзиках!