Летописите на Mordohy :):):)

[mordohy]

Баба Яга
При който и открит рудник да отидете, независимо какво добива: въглища, руда или просто камъни, там ще откриете една глутница от всевъзможни помияри, с най-причудлива окраска и козина и никой не може да се оправи с родословното им дърво. Нашият рудник не правеше изключение. Някой път ще ги опиша в друг разказ, защото заслужават отделно внимание. Те се раждаха в калта, живееха под открито небе и пак там умираха свободни. Ядяха всичко, що става за ядене. Бяха глутница със строга йерархия и водач им беше една кучка, която по фотографии беше на 26 години. Представете си сиво-черния койот от филмчето „койотът и бързото пиле“ и ще добиете бегла представа. Вечно парцалива, с черни очета и остър нос, тя беше карикатура на куче. Ушичките и бяха вирнати и с пречупени върхове. Оплезила език и с черните си очета беше толкова грозна, че нямаше как да не се влюбиш в нея. Тя решаваше кой какво ще яде и къде му е мястото. Имаше точно четири кила , проскубана козина, ребра и кожа, но се разпореждаше с останалите хибриди.
Всички очаквахме взрива! 20 тона взривно вещество трябваше да направят част от планината в чакъл, камънак и пясък. Кучетата се държаха възбудено, като пред взрив, но най-забележителна беше Баба Яга. Баба тичаше , ровеше със задните лапи, скимтеше и душеше. Цялото и същество се вълнуваше. Отиде до главния сапьор и сякаш го подкара да бърза, а той я погали и каза: Е почакай още малко! Преди три години я заварих замряла, но я взех на особен оклад и живна. Всъщност оцеля и ми даде щастието да я опозная.
Чуха се слаби изщраквания, полето се изду, а после се разпукаи чак тогава се чу приглушен гръм.
Баба вирна опашката и хукна към взривното поле. Обикаляше камъните, душеше и скимтеше и така всеки път.
Това поведение ме озадачи. Реших да се консултирам със стар приятел кинолог. Описах му ситуацията и поведението ѝ, а той веднага отсече: Това е куче спасител!
-Абе какъв спасител е!? Тя е повече койот, отколкото нещо друго!
-Офффф! Изоставаш! Защо си мислиш, че спасителите са само немските овчарки?! Хората вече и плъхове използват. Някой , предполагам служил като граничар я е обучавал от скука, а тя явно е много умна и …абе натам знаеш.
Разгласих навсякъде новината и с Баба започнаха да се отнасят с нужното уважение. Първо на нея ще дадат вкусотиите. Шофьорите и разнасяха славата и стана местната атракция. Ходеше с мене навсякъде. Единствено три дена лежа, когато се биха с глутница чакали. Битката продължи цяла нощ. На сутринта Чарли беше с окървавена муцуна, Боби с разкъсано ухо, Райка куцаше, Агнето го бяха ухапали по лапата, Мравояд беше с разкъсана кожа на плешката. Някой го закърпи с конец, Чубака беше цялата омазана в кръв, но дългата и козина я беше предпазила. Баба беше най-зле.
Влачеше си краката, но не изпускаше глутницата. Всички кучета бяха с ясното съзнание на изпълнен дълг.
Преди месец бяха дошли от Общината и ги бяха кастрирали. Всички без Мравояд! Беше ги изпохапал и запазил джингълбелите. Преди седмица си доведе Агнето и станаха семейство.
Останалите обаче загубиха хормоните, а от там и силата.
Не разбирам безразборното кастриране!
Кастрират не злобните кучета, а тия, които могат да хванат най-лесно. И оная баба от Трън какво казваше: Ама они ни апат. Не ни ебат!
Както е тръгнало, след десет години няма да можеш да си намериш здраво, нормално куче.
Преди около десет хиляди години човекът е опитомил коня, кучето и котката. Конят е ясен. Кучето е пазело от едри хищници, а котката от гризачи и влечуги.
С поголовната кастрация, тия наши питомни животни, макар и улични ще изчезнат и на тяхно място ще дойдат мечките, вълците, чакалите, змиите, поровете, невестулките…. Природата празни места не търпи. Ето защо има паметник на Сибирската котка в Ленинград. Спасила е града от плъховете. В Истанбул котките са на почит. Говоря за уличните. Всеки ще им даде храна и ще им помогне, защото хората знаят, че те пазят крехкото равновесие.
Отплеснах се! Както винаги.
Баба се беше прочула от шофьорите по цяла България. Снимаха се с нея, скубяха от козината и за късмет, а тя сякаш разбираше собственото си значение.
Кучето Спасител се радваше на особено внимание, а само аз знаех истината.
Мина около година. Аз си я обичах и тя ми отвръщаше със същото.
Пак имаше взривяване.Тя скимтеше, пролайваше и се въртеше, до като земята не потрепери от взрива. Баба излая и се шмугна в гъстата мъгла от прах и остатъчни газове. Нека си спасява! След около час тя задраска с лапи по вратата на бърлогата ми, като скимтеше настоятелно. Отворих вратата и ….Държеше в муцуната едно предно заешко краче с малко кожа. Постави го пред мене със сияещ поглед и сякаш ми каза: Яж, като си толкова смотан, че не можеш сам да си хванеш….
Тогава ми светна!
Никакъв спасител не беше.
Просто след взрива намираше останките на избитите животни.
Още по-мила ми стана.
Изнизаха се три-четири години.
Баба беше постоянно с мене. Подвизите и набираха сила.
Вдигахме около десетина тона машинария. Трябваше да я курдисаме на около седем метра височина. Тъкмо я за вдигахме и Баба пощуря. Захапваше ни за глезените, лаеше и ни се караше. Накрая краниста ни се скара: Или да и теглим шута или да се махаме. Стояхме глупаво около машинарията, чудейки се :сега ли да набием Баба или по-късно?! По средата на дебатите въжетата се скъсаха и оцеляхме благодарение на слуха на Баба, която беше чула, как се късат въжетата.
-Ела да си вземеш тоя помияр!-това беше багеристът на далечния багер.- не ме пуска в багера. Ако и тегля един шут ще иде чак зад баира, ама заради тебе…
Запалих първото ми попаднало возило и отпраших към багера. Няма да ви отегчавам! Пепелянка беше влязла в кабината. После багериста само под опашката не я цунка.
Времето неумолимо напредваше.
Беше валяло дъжд. Баба престана да се храни и понякога залиташе. Все още обичаше да я сложа на коленете и да и скубя старата козина. Останалите кучета и носеха храна и я обгръщаха за през нощта.
Сондата обаче я върна към живота. Тя дупчеше планината, за да натъпчат с взрив полето. Два дена това я разбуди, даже започна да се храни.
Времето наближаваше.
Взрив и всичко потреперя.
Тя стана, излая и хукна към взривното поле.
На втория скок се вцепени, наклони се на една страна и падна в локвата. Крачетата и подритнаха няколко пъти и тя беше вече в ПОЛЕТО. Нейното поле. Надявам се да е там вечно.
Вдигнах телцето ѝ. Едва ли имаше повече от два килограма. Сложих я на една дървена макара. Колегите започнаха да си спомнят случки с нея. А аз загубих същество, което ме обичаше.
Някой изкопа от плановете, къде няма да се копае. Тоест няма да се развиват рудниците.
Откарах ме я и а погребахме под един дъб!
След месец отидох да поставя някакъв знак. Обаче ме бяха изпреварили. Някой на плоча от хардокс 40х50 см беше написал с електрожен:
Баба Яга-куче спасител

[ДТИванов]

Голям си! Респект!

[Бобби]

Не....той е уникат.....доказан пияница...��

[mordohy]

Баба Здравка
Бях в дупка. Право в лайната. Жена ми ме заряза, прибрах се в К с пет лева, раздрънкан москвич и още по-разбити нерви. Не спах цели седем месеца. С каквото и да се захванех беше пълна мъка. За да ме ободри, майка ми ми подари Жабока, за който читателите ми знаят от холандските ми скитания. Започнах и да пия, но…. Някой ми каза:“защо не идеш на Кръстова гора ! Ако не ти помогне, няма да ти навреди.“. След около месец, идеята ми се стори подходяща, взех и майка ми да се черкува и запрашихме към Родопите. А те, милите ми чукари, защото там съм израснал, ме посрещнаха без ентусиазъм. Минахме през църквата и всички параклиси, както и през гроба на мюсюлманския отшелник, който е живял заедно с останалите монаси. Времето си изтече неусетно и си тръгнахме. Под манастира има село, през което тъкмо минавахме, когато майка ми ме стресна:

• Спри! Някаква баба ни маха.

Спрях. Беше едно бабе на около седемдесет-осемдесет години и наполовина тежко.
-Ще ме свалите ли до долу, че трябва да ида до Лъки. Свинчето ми се разболя. И светена вода му давах, ама нали глистите са безбожници.. Редеше бабето, а на мене ми се вдигаше настроението. Обикновено такива бабички миришеха на кози, гюбре, чесън и мастика. Не и тая. От нея се носеше някакво, едвам доловимо ухание. – За къде сте тръгнали? –попита бабата.
_Ами дойдохме малко на манастир, че нещо му се е свило-каза майка ми, а бабата каза:
-На манастир викаш, а знаеш ли, че за манастир или от манастир вземеш ли пътник всичките ти молитви ще бъдат чути?!
-Не знам, бабо! Спрях просто ей така.
-Няма нищо ей така. Всичко е с божия помощ, с божия промисъл. От баба си Здравка да го помниш! Стигнахме до Лъки, защото нямах намерение да я оставям, тя си взе лекарството за свинчето и потеглихме обратно. Точно под баира има една чешма.
-Спри тука, рече баба Здравка! От тука сама ще си ходя нагоре.
_ А не те ли е страх от вълци, рекох аз, да не те удавят
-Абе сине, какво ще ядат от мене?! Само парцали и кокали. Зверчетата не са страшни. Човекът е лош. Ей я Месечинката ми свети и ще изприпкам до горе. А за твоя кахър не мисли! Аз ще се моля за тебе.
Тъй рече, до като ме гледаше със строгите си, но благи, леко присмехулни очи. Тя се шмугна в храстите и не я видях никога повече. На връщане колата летеше. Бензинът не свършваше, а от понеделника животът ми се отвори. М ина точно четвърт век. Отдавна имах ново семейство и нов живот. Нещо ме подкара на селски туризъм . Подбрах домочадието и отидохме за два дена пак на Кръстова гора. Нещо не беше както трябва. Гробът на отшелникът в малкия параклис срещу метоха го нямаше. По някакъв начин Бог също не беше доволен. Взехме си една къща под наем. Обикаляхме по балкана, а в късния следобед решихме да си вземем нещо за скарата. Изборът не е особено голям. На площадчето имаше нещо като смесен магазин и кръчма. Щерката и жена ми потънаха в павилиончетата, а аз реших да пия една бира с местните забележителности. Две от тях ме заговориха, а третата седеше със забита глава между две салати и кротко си дремеше. Съботна , селска идилия.
-Ти за първи път ли си тука, -поинтересува се единият, до като другият се мусеше на празната бутилка. Помогнах му с нова и казах, че много пъти съм бил. Даже имам и една позната. Баба Здравка се казва.
Описах им я и им казах какво се е случило, а двамата корифеи категорично отсякоха, че такава няма. Гледах ги не много умно, като им казах, че това е било преди четвърт век, но те бяка категорични. Никога не е имало такава баба.
Главата между салатите се повдигна и изръмжа:
-Я го оставете чилякът да се изкаже! Какво сте го налазили! –и пак заби глава сред чиниите.
Разказах им всичко. Цялото приключение.
-Сякаш не ,лъже, ама пък баба Здравка никога не е имало тука, а тука живея вече шейсет и пет години, каза по-пълничкият любител на бирата.
Гледахме се мнително и мълчахме, до като главата, допълваща салатите не се повдигна, останалата част от човека също, протегна се, проза се, сякаш искаше да си разчекне устата и каза:- Я чакайте малко! Имам някои подозрения. Май човекът не лъже. Шмугна се някъде зад бараките и изчезна за десетина минути. По едно време се появи, като носеше нещо увито в кърпа. Развърза я и извади стара, опушена икона с поставка за кандилото, с малко отчупено парче. Сигурно беше на поне двеста години. Беше пропита с дървено масло и пушек от кандилото.
-Да не би да е тая баба, рече човекът и ми я навря в лицето.
От иконата, с черна кърпа на главата ме гледаха двете строги, леко присмехулни очета на баба Здравка.

[mordohy]

Монтански рибари
Един ден решихме аз, бат Бойко, адаша и химикът да ходим за риба на Дунава. Да ни пита човек защо-не можем да отговорим нищо свястно, но идеята се въртеше в главите ни от известно време. Натоварихме се в москвича. Аз с химика отпред, а бат Бойко и адаша отзад. Единствено бат Бойко беше с наднормено тегло и още по-големи мустаци. Умееше много добре да ги мърда, когато поясняваше нещо. Тъкмо излязохме от Монтана и химикът се размърда на седалката.
-Спри някъде, че ми се ходи по нужда!
Спрях на една отбивка, отдолу деренце в сенчест шубрак, всички условия за едно екологично сранье. Отсреща стоеше част от бетонния канал, който трябваше да свързва София с Видин. Това е щяло да бъде воден път свързващ София с водните пътища на Европа. За малко да се осъществи, защото при оная мощна икономика като нищо в София да има пристанище. Ама сега говорим за анално-чревните проблеми на химика.
-Тука нещо не става-каза той, а бат Бойко засука мустак и отсече: На тоя не му се сере. Давай!
-Абе сере ми се, ама не тука!
-Не ти се сере!
Подминахме Габровница, а ония-сере ми се! Спирам, а той: някой ще ме види от Безденица! До Безденица има пет километра, но нашият герой…
Бат Бойко: Давай! Още не му се сере.
Абе как не ми се сере!? Засвива се химикът, а ние с адаша ще се спукаме от смях. Само бат Бойко е категоричен.
Укротихме се за малко, минахме още десетина километра, Пред нас имаше някакъв дълъг мост. Тъкмо да навлезем в него и спътникът ми изрева:
-Спирай!
Случиха се няколко неща: Вратата се отвори в движение, химикът тупна с крачета в банкета, хвана се за мантинелата, прехвърли се през нея, като в движение, във въздуха си свали гащите, закрепи се с ръце за мантинелата и изригна. Чу се свистене, звук като от продънен цугтромбон, пое си въздух и пак започна с нова сила. Слязохме да махаме на колите, че сме в авария и що да видим. Не било мост над река, а над селския язовир. Отдолу ни гледаха около тридесетина рибари. Всички втренчени в голия задник на химика. Половината почнаха да си събират въдиците, а някой рече: тоя осра язовира.
От тая случка разбрах на кой му се сере и на кой не!