Член на клуба
Tweet
Беше есента на 199. година. Аз бях от няколко месеца женен на пълен щат и настана време да се запозная със селската къща на бившата ми жена.
Беше типично стопанство, характерно за северозападна България, с градина, гьол, обор и огромен двор. В него щъкаха десетина опърпани кокошки, философски се търкаляше дългокосместо магаре и важно преминаваше един сив котарак с откъснато ухо и счупена опашка.
Насред ягодите се беше насадила, кой знае от къде, една разкошна зелка. Кипреше се точно като алоевера в ориенталски парк.
Беше толкова прекрасна, че гастрономията отстъпваше, а тя ме омайваше с красотата и естетиката си.
Седеше като изискана дама, която очаква своя кавалер да я поведе във вихъра на танца, независимо в коя тенджера или каца ще ги отведе той.
Сепна ме злобно къткане на разярен петел. Оказа се известен махленски побойник с история. Беше проскубан, с окълван гребен, галски хубостник, въоръжен с огромни остри шипове на краката и дори и кучетата бягаха от него. Типичен представител на породата. Гледаше ме, сякаш искаше да каже: Какво търсиш в моя двор, мамка ти!
Накратко, отбих три атаки, а той изяде три шута, от които би умрял и катър, но не и тоя боец.
Кораво добиче!
Полежа малко и след като се съвзе, промени тактиката и започна да ме дебне в гръб.Бързо го вразумих с познатите средства.
Накрая, след като разбра, че афинитета ми е само към една определена кокошка в къщата, а не по принцип, се заоглеждахме с подобаващо уважение, което винаги се случва след бой между мъжкари.
Всъщност си беше много мил и загрижен водач на кокошарника.
Редовно си "уважаваше" подопечните и не пропускаше нито една. Показваше на всяка, къде да снася, пазеше ги и винаги ги примамваше , когато открие нещо вкусно за кълване.
Станахме добри приятели.Аз му носех редовно глезотийки, а той не ме кълвеше и не изпитваше желание да ме разкъса с острите си шипове.
Идилията свърши след три недели, когато ми го сервираха сготвен с блудкав, мръсно сив ориз.
Заклех се над лявата му кълка, че ще отмъстя за него!
Мамка му!
Заслужаваше по-добър саван.
Поне зелката, а то тоя гаден ориз...
Беше стар петел. Не ставаше за ядене, но виж, работата си вършеше съвестно.
Разхождах се с разбито сърце и се убеждавах за кой ли път, че няма справедливост на тоя свят, когато насред двора зърнах великолепен бял петел.
Един такъв чистичък, със златни пера по шията и две черни на опашката.
Ходеше наперено като... абе като истински петел.
Направи няколко крачки като балетист, поповдигне се , изпляска с крила и изкукурига, а после...
Ама какво гласище имаше!Сигурно притежаваше още един комплект бели дробове.
Да му се ненагледаш!
Кокошките обаче, явно не го харесваха и някак бяха разпилени, всяка уединена в собствените си мисли.
Внезапно ме обзе злорадо чувство!
В главата ми се пръкна пъклен план, който вече се оформяше в подробности.
Стресна ме дядото.
- Радваш му се, а!? Виждаш ли какъв хубавец е? Не е като ония хаймана. А как кукурига! Специална порода. Те такива ви събирам. Левенти!- самодоволно се ухили, с което май искаше да ме поласкае, ама аз се асоциирах повече със стария побойник и работяга, а не със зализания манекен.
-"Ще има да видиш ти накрая"!- усмихвах се наум аз, ама беше нужно търпение!
Писано му беше на тъста, още същия ден да изпие горчивата чаша, но аз още не бях определил, кога ще стигне дъното.
Петела се оказа педераст!
За това и кокошките бягаха от него.
Комшийските петли, дори и не го биеха, а най-безцеремонно му се изреждаха.
Явно нямаше нищо против.
Поколения бяха се люпили в инкубатора. Поколения не знаеха, какво е това майчина ласка.Скъсана беше природната връзка, както оная, която остава за цял живот между бебето и майката, когато засуче от майчината гръд.
Пазите си бюста и тъпчете детето си с хумана и други гадости и не разбирате, до къде може да доведе егоизма ви. а после се чудите, защо сина ви ви води зет в къщи!
Не е виновен!
Збъркали сте го вие, както нещастния петел!
Природата не търпи насилие!
После си отмъщава жестоко!
- К во стана, бе деди!?-питам тъста, а той пребледнял гледа, как една джинка се намества върху нашия левент.
-Абе може да е още много млад и да не знае-опита се да избяга от това, което му казваше селската чест.
- Да,бе-прекъсвам го аз-я на дръвника и в тенджерата...А и оная зелка, знаеш ли как ще му тупа.
-Не , бе чедо!- проплака той- Цяло шиле дадох за него и още три кокошки от породата, та да се плодят и множат, а виж какво стана.
- Ако беше стария...
-Да, ама го заклахме.
-Да де-злорадо изръмжах
-Абе ще го оставя.Виж как хубаво кукурига. Може пък и да се оправи. Млад е още.- заоправда се той, като се самозалъгваше, за да лекува нараненото си достойнство.
-Със сигурност ще се оправи-рекох!
В тенджерата-добавих мислено аз.
Още две седмици го оплождаха останалите петли, въпреки, че яйца не снесе, а аз всяка събота опипвах зелката, кога ще се втвърди, тоест готова ли е за радостното събитие.
Най-накрая момента настъпи.
Отидохме на село още в петък вечерта, а рано-рано сутринта, пристъпих към изпълнението на тайния си план, породен от най-възвишени и не до там чувства.
А той беше много прост.
Хванах петела и с една спринцовка му напълних задника с олио и толкова.
Присламчих се обратно до топлия задник на жена ми и зачаках.
Не чаках дълго.Тъкмо се унасях и чух:
-Бре, мамка му! Какво стана сега!?
Надникнах през прозореца и видях дядката, приклекнал с длани на коленете да наблюдава с изражение на измамен човек, какви ги върши петела.
А той , завалията, направи няколко крачки, поразпери крила, повдигне се на пръсти, изпъне шия, но вместо да изкукурига, подппръцне, а от гърлото му излезе само едно гъргорене.
Това явно го изнервяше по спирала.
Потича малко, вирне опашката, потърка клюна в земята, мощно се изправи и пак "Тръц"
Олиото си вършеше работата.То не му позволяваше да си свие задника и вместо да напълни дробовете си, засмукваше въздуха отзад и гръмкото кукуригане се превръщаше в гръмка пръдня.
Положението се влошаваше.
Изпъчи гърди и протегне шия, напъне се, пръдне, направи няколко крачки, все едно си е настъпил червата и се е омотал в тях и пак отново. Затича се, спре....
Изскочих радостен навънка, със загрижен поглед, решен да сложа край на мъките му.
-Ти , дърто, ваксинира ли го тоя петел?
-Как да го ваксинирам, бе? То петел ваксинира ли се!?
– Ваксинира се я! Ти не знаеш ли, че всички породисти животни се ваксинират, щото са много болнави! Ти помияр с гана виждал ли си!? А я виж на комшията хъскито , как си отиде!
- Бре верно, ама какво да го правим, бе зетко!?
- Знам ли!То тая болест ги удря в мозъка и връщане на зад няма. Може да го откараме на доктор и да го спаси, но после ще трябва да си го гледаш в една кошница, ама какъв живот ще е това!? А и няма да може да кукурига.
-А заразна ли е тая пущина?
- Не! Не се бой! То си е психично заболяване. Викат му кокоша мултиплексна шизофрения.
- Е щом го е плякснала..., щото аз не съм прост , ама това мулти не го разбрах.
–Абе пляснала го е по целия мозък- с безнадежден глас поставих окончателната диагноза.- само дето много слабеят от нея и като решиш да го колиш, от него само осрани пера и кокали ще са останали- заковах последния пирон в съдбата на нещастния бял петел.
Гледайки го какъв е охранен, в него явно нахлуваха и други, не тъй възвишени мисли, по-близки до стомаха, отколкото до сърцето. Последното не му даваше да остави да се порази хайванчето.
-Дай манарчето и кажи на жените да стоплят вода да го попарим-каза с патос, който предполагаше, че ще колим не петел, а поне целия кокошарник.
Въодушевен съобщих новината и отрязах зелката.
Привечер седнахме около масата и къде да се денем, разговора се завъртя, около странните болести на породистите животни. Това затвърди убеждението ми, че съм пълен помияр, а останалата част от компанията от най-добра порода, щото не съм боледувал никога през живота.
Аз обаче си мислех за моя приятел. Стария петел, погинал от хорската суета, станал жертва на криворазбрано чувство за красота и естетика.
Бръкнах решително с пръсти в чинията, захапах сочната кълка и си казах:
Това е за теб, приятелю!!
Беше типично стопанство, характерно за северозападна България, с градина, гьол, обор и огромен двор. В него щъкаха десетина опърпани кокошки, философски се търкаляше дългокосместо магаре и важно преминаваше един сив котарак с откъснато ухо и счупена опашка.
Насред ягодите се беше насадила, кой знае от къде, една разкошна зелка. Кипреше се точно като алоевера в ориенталски парк.
Беше толкова прекрасна, че гастрономията отстъпваше, а тя ме омайваше с красотата и естетиката си.
Седеше като изискана дама, която очаква своя кавалер да я поведе във вихъра на танца, независимо в коя тенджера или каца ще ги отведе той.
Сепна ме злобно къткане на разярен петел. Оказа се известен махленски побойник с история. Беше проскубан, с окълван гребен, галски хубостник, въоръжен с огромни остри шипове на краката и дори и кучетата бягаха от него. Типичен представител на породата. Гледаше ме, сякаш искаше да каже: Какво търсиш в моя двор, мамка ти!
Накратко, отбих три атаки, а той изяде три шута, от които би умрял и катър, но не и тоя боец.
Кораво добиче!
Полежа малко и след като се съвзе, промени тактиката и започна да ме дебне в гръб.Бързо го вразумих с познатите средства.
Накрая, след като разбра, че афинитета ми е само към една определена кокошка в къщата, а не по принцип, се заоглеждахме с подобаващо уважение, което винаги се случва след бой между мъжкари.
Всъщност си беше много мил и загрижен водач на кокошарника.
Редовно си "уважаваше" подопечните и не пропускаше нито една. Показваше на всяка, къде да снася, пазеше ги и винаги ги примамваше , когато открие нещо вкусно за кълване.
Станахме добри приятели.Аз му носех редовно глезотийки, а той не ме кълвеше и не изпитваше желание да ме разкъса с острите си шипове.
Идилията свърши след три недели, когато ми го сервираха сготвен с блудкав, мръсно сив ориз.
Заклех се над лявата му кълка, че ще отмъстя за него!
Мамка му!
Заслужаваше по-добър саван.
Поне зелката, а то тоя гаден ориз...
Беше стар петел. Не ставаше за ядене, но виж, работата си вършеше съвестно.
Разхождах се с разбито сърце и се убеждавах за кой ли път, че няма справедливост на тоя свят, когато насред двора зърнах великолепен бял петел.
Един такъв чистичък, със златни пера по шията и две черни на опашката.
Ходеше наперено като... абе като истински петел.
Направи няколко крачки като балетист, поповдигне се , изпляска с крила и изкукурига, а после...
Ама какво гласище имаше!Сигурно притежаваше още един комплект бели дробове.
Да му се ненагледаш!
Кокошките обаче, явно не го харесваха и някак бяха разпилени, всяка уединена в собствените си мисли.
Внезапно ме обзе злорадо чувство!
В главата ми се пръкна пъклен план, който вече се оформяше в подробности.
Стресна ме дядото.
- Радваш му се, а!? Виждаш ли какъв хубавец е? Не е като ония хаймана. А как кукурига! Специална порода. Те такива ви събирам. Левенти!- самодоволно се ухили, с което май искаше да ме поласкае, ама аз се асоциирах повече със стария побойник и работяга, а не със зализания манекен.
-"Ще има да видиш ти накрая"!- усмихвах се наум аз, ама беше нужно търпение!
Писано му беше на тъста, още същия ден да изпие горчивата чаша, но аз още не бях определил, кога ще стигне дъното.
Петела се оказа педераст!
За това и кокошките бягаха от него.
Комшийските петли, дори и не го биеха, а най-безцеремонно му се изреждаха.
Явно нямаше нищо против.
Поколения бяха се люпили в инкубатора. Поколения не знаеха, какво е това майчина ласка.Скъсана беше природната връзка, както оная, която остава за цял живот между бебето и майката, когато засуче от майчината гръд.
Пазите си бюста и тъпчете детето си с хумана и други гадости и не разбирате, до къде може да доведе егоизма ви. а после се чудите, защо сина ви ви води зет в къщи!
Не е виновен!
Збъркали сте го вие, както нещастния петел!
Природата не търпи насилие!
После си отмъщава жестоко!
- К во стана, бе деди!?-питам тъста, а той пребледнял гледа, как една джинка се намества върху нашия левент.
-Абе може да е още много млад и да не знае-опита се да избяга от това, което му казваше селската чест.
- Да,бе-прекъсвам го аз-я на дръвника и в тенджерата...А и оная зелка, знаеш ли как ще му тупа.
-Не , бе чедо!- проплака той- Цяло шиле дадох за него и още три кокошки от породата, та да се плодят и множат, а виж какво стана.
- Ако беше стария...
-Да, ама го заклахме.
-Да де-злорадо изръмжах
-Абе ще го оставя.Виж как хубаво кукурига. Може пък и да се оправи. Млад е още.- заоправда се той, като се самозалъгваше, за да лекува нараненото си достойнство.
-Със сигурност ще се оправи-рекох!
В тенджерата-добавих мислено аз.
Още две седмици го оплождаха останалите петли, въпреки, че яйца не снесе, а аз всяка събота опипвах зелката, кога ще се втвърди, тоест готова ли е за радостното събитие.
Най-накрая момента настъпи.
Отидохме на село още в петък вечерта, а рано-рано сутринта, пристъпих към изпълнението на тайния си план, породен от най-възвишени и не до там чувства.
А той беше много прост.
Хванах петела и с една спринцовка му напълних задника с олио и толкова.
Присламчих се обратно до топлия задник на жена ми и зачаках.
Не чаках дълго.Тъкмо се унасях и чух:
-Бре, мамка му! Какво стана сега!?
Надникнах през прозореца и видях дядката, приклекнал с длани на коленете да наблюдава с изражение на измамен човек, какви ги върши петела.
А той , завалията, направи няколко крачки, поразпери крила, повдигне се на пръсти, изпъне шия, но вместо да изкукурига, подппръцне, а от гърлото му излезе само едно гъргорене.
Това явно го изнервяше по спирала.
Потича малко, вирне опашката, потърка клюна в земята, мощно се изправи и пак "Тръц"
Олиото си вършеше работата.То не му позволяваше да си свие задника и вместо да напълни дробовете си, засмукваше въздуха отзад и гръмкото кукуригане се превръщаше в гръмка пръдня.
Положението се влошаваше.
Изпъчи гърди и протегне шия, напъне се, пръдне, направи няколко крачки, все едно си е настъпил червата и се е омотал в тях и пак отново. Затича се, спре....
Изскочих радостен навънка, със загрижен поглед, решен да сложа край на мъките му.
-Ти , дърто, ваксинира ли го тоя петел?
-Как да го ваксинирам, бе? То петел ваксинира ли се!?
– Ваксинира се я! Ти не знаеш ли, че всички породисти животни се ваксинират, щото са много болнави! Ти помияр с гана виждал ли си!? А я виж на комшията хъскито , как си отиде!
- Бре верно, ама какво да го правим, бе зетко!?
- Знам ли!То тая болест ги удря в мозъка и връщане на зад няма. Може да го откараме на доктор и да го спаси, но после ще трябва да си го гледаш в една кошница, ама какъв живот ще е това!? А и няма да може да кукурига.
-А заразна ли е тая пущина?
- Не! Не се бой! То си е психично заболяване. Викат му кокоша мултиплексна шизофрения.
- Е щом го е плякснала..., щото аз не съм прост , ама това мулти не го разбрах.
–Абе пляснала го е по целия мозък- с безнадежден глас поставих окончателната диагноза.- само дето много слабеят от нея и като решиш да го колиш, от него само осрани пера и кокали ще са останали- заковах последния пирон в съдбата на нещастния бял петел.
Гледайки го какъв е охранен, в него явно нахлуваха и други, не тъй възвишени мисли, по-близки до стомаха, отколкото до сърцето. Последното не му даваше да остави да се порази хайванчето.
-Дай манарчето и кажи на жените да стоплят вода да го попарим-каза с патос, който предполагаше, че ще колим не петел, а поне целия кокошарник.
Въодушевен съобщих новината и отрязах зелката.
Привечер седнахме около масата и къде да се денем, разговора се завъртя, около странните болести на породистите животни. Това затвърди убеждението ми, че съм пълен помияр, а останалата част от компанията от най-добра порода, щото не съм боледувал никога през живота.
Аз обаче си мислех за моя приятел. Стария петел, погинал от хорската суета, станал жертва на криворазбрано чувство за красота и естетика.
Бръкнах решително с пръсти в чинията, захапах сочната кълка и си казах:
Това е за теб, приятелю!!
My love 
Comment