Tweet
Мисията почти невъзможна -да опознаеш родината, за да я обикнеш
Помните ли заръката " Оппознай родината за да я обикнеш''? АЗ я помня от ученическите си години , сигурно с нея са израсли доста следващи поколения.
Опознавето (теоретично) е лесна работа- сядаш в колата (днес почти всеки може да го направи) и тръгваш. "Земя като една човешка длан'', както е казал поетът, за ден можеш да я прекосиш от север до юг и от юг до север. За обикването. Това вече е друга работа.
Ето каква:
В ранно септемврийско утро тръгвам към Родопите. Мечтана цел- Кръстова гора. Чел съм за нея и искам да я видя. Трябва да прекосим цяла БЪлгария(почти), не съм го правил, но няма от какво да се притеснява човек. Казвам си табели има- те ще ме водят по пътищата. Отворил съм на седалката до мен за всеки случай една карта. Преди това се опитах да намеря в интернет място където да се осведомя за затворени пътища или пътища в ремонт и изобщо за други ползезни работи свързани с пътуването и друг приятел и получих отговора: "Ти къде живееш''. Ясно. Случайно разбирам от познати за Шипка че е затворен за ремонт. Значи през Хаинбоаз. Красив проход преминавал съм през него преди години.
Слънцето огрява гористите склонове, тук-там сред листака на дърветата надничат рано обагрени листа като обещание за скорошна пъстра и богата палитра на недаминатият художник- есента. Тананикам си в дует са радиото, светло и леко ми е, и дори ТИР-вете не могат да ме ядосат. Слизам в равнината, поглеждам картата-значи гоня посоката Стара Загора-Пловдив-Асеновград. Ясно и просто.
ДА ама Не, както казва Петко Бочаров.
Появява се табела Стара Загора, Казанлък. Поемам по направлението й.Пътят сравнително добър, денят-още повече. До следващата табела която сочи в дясно и с едри букви е оповестено, че тук трябва да се завие към Стара Загора. И завивам. Карам около 1 км и .... казано на жаргон попада в ''бъзито''. Намалям обхванат от съмнение, че точно такъв път който досега с всеки изминат метър заприличва на полски(Даже и по лош), води към голям град. Пред мен се изпречва прелез-тесен, неугледен. Насреща се задава кола и аз спирам, отварям прозореца. Виждам шофьорът отсреща се взира в регистрационната табела на колата ми, без думи разбира и спира до мен. И ми обяснява че много хора са се губили по тоя сокак, който води до някакви села, защото влизането на магистралата към Стара Загора е много овъртяно, а табели които превеждат пътни през лабиринта естествено (той упортребява тази дума) няма. Боже мой, кое му е естественото на това питам се наум. И си отговарям-ами това, че е България. И най-естественото в нея е на никого да не му пука за удобството на хората. Обикновените.
Непознатото момче ми казва да го следвам и така километър след километър стигаме до Стара Загора. По някое време ме изкушава идеята да го изпреваря, и да му свирна за благодарност и поздрав, защото кара малко бавничко и сигурно си мисли, че ако натисне педала на газта, може да ме затрудни, но се отказвам. Подобна постъпка ми се вижда някак си неблагодарна и неетична спрямо усилията му и търпеливо го следвам. И добре че го правя. Защото някъде в града той подава мигач, аз спирам отварям прозореца, за да изразя горещата си признателност която наистина изпитвам. Но момчето ме прекъсва с обяснението, че ще ме изведе и до разклона за Пловдив, защото ако следвам табелите, пак ще сбъркам. Ха сега де!
Както и да е. Вече пътуваме по магистралата за Пловдив. И се наканвам да се успокоя, да се озърна, да видя красотите около себе си и да им се насладя. Не би! Голяма зелена табела оповестява, че всъщност това е посоката към София. Но нито една не потвърждава, че води към Пловдив. Колебанията ми не закъснява, не поглеждам в страни отдавна забравих да търся околните прелести. Отдъхвам си едва когато виждам надпис-''Пловдивска административна област''. Но не за дълго.
В Асеновград отново ми се налага да питам, защото няма нито едно указание, сочещо пътя за толкова прочуто място- Кръстова гора, нито за най-близкия до него град Лъки. Налага ми се да питам още веднъж, но накрая се добирам до целта, за да се сблъскам със зрелището на огромна тълпа, дошла на свято място на свят празник- незабравимо с просмукващата се от коли чалга, разпънати трапези със съскащи до тяхх газови котлони, миризми и манджи и традиционните боклуци, разсипани с неартистична небрежност наоколо. И с традиционния бъгларски хаос. Но това е друга тема.
Утешава ме мисълта, че обратният път ще е по-лек, защото е познат. Каква наивност!
Влизам в Пловдив да търся табели сочещи пътя към Стара Загора. Няма. Единствените указани посоки са София и Свиленград. На един светофар успявам да попитам спрелия редом с мен шофьор и той ме упътва. На следващото кръстовище отново се изравнява с мен и ми сочи дясно. Трогната съм. Ако не друго, срещнах добри и отзивчиви хора и ако за нещо изпитвам благодарност за това пътуване, то е именно към тях.
И така Завивам и отново се взирам в табелите. Търся Стара Загора, голям град е в края на краищата. Но така и не срещам друго освен Свиленград. В края на града зървам катаджии и спирам при тях за помощ.
За да разбера след малко че преди близо километър трябвало да завия в друга посока. "Хубаво, казвам им, но защо нямаше табела? " Вдигат рамене. "Е ми няма". И сега? Сега по този път обясняват ми, пак ще стигна до Стара Загора само, че през Чирпан, това бил старият път за града. Иначе трябвало да завия обратно и... И ще има ли табели , ако се върна, питам. Споглеждат се, не са сигурни, не знаят. Боже господи!
Пътувам. Беше ли красиво наоколо? Не мога да ви кажа. Следя табелите, които упорито изписват само 2 имена- Сливен и Бургас. Спирам до крайпътно ханче, питам шофьор на бус, професионалист е човекът, не може да не знае. Да, успокоява ме той, в правилната посока съм тръгнал , но ме предупреждава да внимавам, след около трийсетина километра трябва да отбия към Гурково, за да не изтърва прохода Хаинбоаз. Благодаря ми повече от сърдечно. Без него можеше да опозная и Сливен, чието близко местоположение се усеща от препускащите по пътя живописни ромски каруци.
Решавам да хапна, заговаряме се с колега, тираждия. Оплаквам му се. Тюхкам се че не съм се снабдил с GPS, А, успокоява ме, той върши работа само в чужбина и евентуално в градовете. Иначе може да ви заблуди из нашите пътища. Как така, питам невярващо. Ами така, не вкарват своевременно информация за затворените отсечки или за пътищата в ремонт....
Влизам в Гурково. Огромна табела известява че проходът е отворен. Кой проход? Някой си. Гордо си мисля че знам кой е. Ами който не знае? Чужднец например.
Най-после започвам да забелязвам околната красота, оттук нататък всичко ми е познато, табелите не ме вълнуват. И с удивление си давам сметка, че онази прекосена от мен България, която никога не познавах преди, продължава да си остава непозната. Не съм я видял, не съм я запомнил, вторачен в търсене на табели, а и разколебана в тяхната вярност и напрегнат от подвеждащата им невинност.
Питам се не забелязват ли това хората на власта, които непрекъснато пътуват нанякъде. И си отговарям- возят ги шофьори, а тези, на най-високите места - цели кортежи, които не забелязват дори че са блъснали кола(край Ловеч), та камо ли нещо друго.
С това, разбира се не се изчерпват детайлите и подробностите на пътуването по земята колкото човешка длан. Спиранията и питанията бяха много повече. Като в поговорката за Цариград. Но и описаното дотук е достатъчно красноречиво.
Прибавете към него и дупките по пътищата, които, поради тяхната натрапчива постоянност, би трябвало да играят ролята на символ на българските автомобилни артерии. Например в Родопите с техните непредставими завои. Някъде около село Югово има място, което буквално е отрязно- дълбоки трапове пресичат напречно, като окоп, платното. А в някой села българо-мохамеданите се хвалеха че идват много пари от Турция. За какво, питам ги. ЗА джамии. Или Асеновград- Пловдив- живо въплъщение на царското сирене. Или... Да не изброявам, няма да ми стигнат редовете.
Прибавете към всичко това още и тировете, които най-често се носят на ята. В най-добрия случай по 3 един след друг, в най-лошия по 5. Тесни надупчени пътища, задънени от тирове, които се държат като убиици напътя и често се превръщат в такива. Каква мила картинка, а?
Затова с гняв и обида питам: как да опозная родината, вторачен в търсене на указателни табели или на дупки , които могат да ме оставят немил-недраг насред същата тази родина? Не задавам въпроса за обичта. Излишен е.
И накрая за финал- докато министри, депутати и други среди и по-дребни представители на власта говорят за макро и микро рамки, Брутни вътрешни продукти, евродирективи и прочие на едно изсипвани термини, дребните камъчета обръщат колата.Онази кола, която носи обичта към родината, без която никой, няма да си направи труда да положи усилия за същата тази родина. Защото тя също (в лицето на управляващите) трябва да му отговори с любов. Иначе няма как да се получи онази химия, която прави от две неща- хора и земя, едно нещо- Родина.
Помните ли заръката " Оппознай родината за да я обикнеш''? АЗ я помня от ученическите си години , сигурно с нея са израсли доста следващи поколения.
Опознавето (теоретично) е лесна работа- сядаш в колата (днес почти всеки може да го направи) и тръгваш. "Земя като една човешка длан'', както е казал поетът, за ден можеш да я прекосиш от север до юг и от юг до север. За обикването. Това вече е друга работа.
Ето каква:
В ранно септемврийско утро тръгвам към Родопите. Мечтана цел- Кръстова гора. Чел съм за нея и искам да я видя. Трябва да прекосим цяла БЪлгария(почти), не съм го правил, но няма от какво да се притеснява човек. Казвам си табели има- те ще ме водят по пътищата. Отворил съм на седалката до мен за всеки случай една карта. Преди това се опитах да намеря в интернет място където да се осведомя за затворени пътища или пътища в ремонт и изобщо за други ползезни работи свързани с пътуването и друг приятел и получих отговора: "Ти къде живееш''. Ясно. Случайно разбирам от познати за Шипка че е затворен за ремонт. Значи през Хаинбоаз. Красив проход преминавал съм през него преди години.
Слънцето огрява гористите склонове, тук-там сред листака на дърветата надничат рано обагрени листа като обещание за скорошна пъстра и богата палитра на недаминатият художник- есента. Тананикам си в дует са радиото, светло и леко ми е, и дори ТИР-вете не могат да ме ядосат. Слизам в равнината, поглеждам картата-значи гоня посоката Стара Загора-Пловдив-Асеновград. Ясно и просто.
ДА ама Не, както казва Петко Бочаров.
Появява се табела Стара Загора, Казанлък. Поемам по направлението й.Пътят сравнително добър, денят-още повече. До следващата табела която сочи в дясно и с едри букви е оповестено, че тук трябва да се завие към Стара Загора. И завивам. Карам около 1 км и .... казано на жаргон попада в ''бъзито''. Намалям обхванат от съмнение, че точно такъв път който досега с всеки изминат метър заприличва на полски(Даже и по лош), води към голям град. Пред мен се изпречва прелез-тесен, неугледен. Насреща се задава кола и аз спирам, отварям прозореца. Виждам шофьорът отсреща се взира в регистрационната табела на колата ми, без думи разбира и спира до мен. И ми обяснява че много хора са се губили по тоя сокак, който води до някакви села, защото влизането на магистралата към Стара Загора е много овъртяно, а табели които превеждат пътни през лабиринта естествено (той упортребява тази дума) няма. Боже мой, кое му е естественото на това питам се наум. И си отговарям-ами това, че е България. И най-естественото в нея е на никого да не му пука за удобството на хората. Обикновените.
Непознатото момче ми казва да го следвам и така километър след километър стигаме до Стара Загора. По някое време ме изкушава идеята да го изпреваря, и да му свирна за благодарност и поздрав, защото кара малко бавничко и сигурно си мисли, че ако натисне педала на газта, може да ме затрудни, но се отказвам. Подобна постъпка ми се вижда някак си неблагодарна и неетична спрямо усилията му и търпеливо го следвам. И добре че го правя. Защото някъде в града той подава мигач, аз спирам отварям прозореца, за да изразя горещата си признателност която наистина изпитвам. Но момчето ме прекъсва с обяснението, че ще ме изведе и до разклона за Пловдив, защото ако следвам табелите, пак ще сбъркам. Ха сега де!
Както и да е. Вече пътуваме по магистралата за Пловдив. И се наканвам да се успокоя, да се озърна, да видя красотите около себе си и да им се насладя. Не би! Голяма зелена табела оповестява, че всъщност това е посоката към София. Но нито една не потвърждава, че води към Пловдив. Колебанията ми не закъснява, не поглеждам в страни отдавна забравих да търся околните прелести. Отдъхвам си едва когато виждам надпис-''Пловдивска административна област''. Но не за дълго.
В Асеновград отново ми се налага да питам, защото няма нито едно указание, сочещо пътя за толкова прочуто място- Кръстова гора, нито за най-близкия до него град Лъки. Налага ми се да питам още веднъж, но накрая се добирам до целта, за да се сблъскам със зрелището на огромна тълпа, дошла на свято място на свят празник- незабравимо с просмукващата се от коли чалга, разпънати трапези със съскащи до тяхх газови котлони, миризми и манджи и традиционните боклуци, разсипани с неартистична небрежност наоколо. И с традиционния бъгларски хаос. Но това е друга тема.
Утешава ме мисълта, че обратният път ще е по-лек, защото е познат. Каква наивност!
Влизам в Пловдив да търся табели сочещи пътя към Стара Загора. Няма. Единствените указани посоки са София и Свиленград. На един светофар успявам да попитам спрелия редом с мен шофьор и той ме упътва. На следващото кръстовище отново се изравнява с мен и ми сочи дясно. Трогната съм. Ако не друго, срещнах добри и отзивчиви хора и ако за нещо изпитвам благодарност за това пътуване, то е именно към тях.
И така Завивам и отново се взирам в табелите. Търся Стара Загора, голям град е в края на краищата. Но така и не срещам друго освен Свиленград. В края на града зървам катаджии и спирам при тях за помощ.
За да разбера след малко че преди близо километър трябвало да завия в друга посока. "Хубаво, казвам им, но защо нямаше табела? " Вдигат рамене. "Е ми няма". И сега? Сега по този път обясняват ми, пак ще стигна до Стара Загора само, че през Чирпан, това бил старият път за града. Иначе трябвало да завия обратно и... И ще има ли табели , ако се върна, питам. Споглеждат се, не са сигурни, не знаят. Боже господи!
Пътувам. Беше ли красиво наоколо? Не мога да ви кажа. Следя табелите, които упорито изписват само 2 имена- Сливен и Бургас. Спирам до крайпътно ханче, питам шофьор на бус, професионалист е човекът, не може да не знае. Да, успокоява ме той, в правилната посока съм тръгнал , но ме предупреждава да внимавам, след около трийсетина километра трябва да отбия към Гурково, за да не изтърва прохода Хаинбоаз. Благодаря ми повече от сърдечно. Без него можеше да опозная и Сливен, чието близко местоположение се усеща от препускащите по пътя живописни ромски каруци.
Решавам да хапна, заговаряме се с колега, тираждия. Оплаквам му се. Тюхкам се че не съм се снабдил с GPS, А, успокоява ме, той върши работа само в чужбина и евентуално в градовете. Иначе може да ви заблуди из нашите пътища. Как така, питам невярващо. Ами така, не вкарват своевременно информация за затворените отсечки или за пътищата в ремонт....
Влизам в Гурково. Огромна табела известява че проходът е отворен. Кой проход? Някой си. Гордо си мисля че знам кой е. Ами който не знае? Чужднец например.
Най-после започвам да забелязвам околната красота, оттук нататък всичко ми е познато, табелите не ме вълнуват. И с удивление си давам сметка, че онази прекосена от мен България, която никога не познавах преди, продължава да си остава непозната. Не съм я видял, не съм я запомнил, вторачен в търсене на табели, а и разколебана в тяхната вярност и напрегнат от подвеждащата им невинност.
Питам се не забелязват ли това хората на власта, които непрекъснато пътуват нанякъде. И си отговарям- возят ги шофьори, а тези, на най-високите места - цели кортежи, които не забелязват дори че са блъснали кола(край Ловеч), та камо ли нещо друго.
С това, разбира се не се изчерпват детайлите и подробностите на пътуването по земята колкото човешка длан. Спиранията и питанията бяха много повече. Като в поговорката за Цариград. Но и описаното дотук е достатъчно красноречиво.
Прибавете към него и дупките по пътищата, които, поради тяхната натрапчива постоянност, би трябвало да играят ролята на символ на българските автомобилни артерии. Например в Родопите с техните непредставими завои. Някъде около село Югово има място, което буквално е отрязно- дълбоки трапове пресичат напречно, като окоп, платното. А в някой села българо-мохамеданите се хвалеха че идват много пари от Турция. За какво, питам ги. ЗА джамии. Или Асеновград- Пловдив- живо въплъщение на царското сирене. Или... Да не изброявам, няма да ми стигнат редовете.
Прибавете към всичко това още и тировете, които най-често се носят на ята. В най-добрия случай по 3 един след друг, в най-лошия по 5. Тесни надупчени пътища, задънени от тирове, които се държат като убиици напътя и често се превръщат в такива. Каква мила картинка, а?
Затова с гняв и обида питам: как да опозная родината, вторачен в търсене на указателни табели или на дупки , които могат да ме оставят немил-недраг насред същата тази родина? Не задавам въпроса за обичта. Излишен е.
И накрая за финал- докато министри, депутати и други среди и по-дребни представители на власта говорят за макро и микро рамки, Брутни вътрешни продукти, евродирективи и прочие на едно изсипвани термини, дребните камъчета обръщат колата.Онази кола, която носи обичта към родината, без която никой, няма да си направи труда да положи усилия за същата тази родина. Защото тя също (в лицето на управляващите) трябва да му отговори с любов. Иначе няма как да се получи онази химия, която прави от две неща- хора и земя, едно нещо- Родина.
Comment