Член на клуба
Tweet
Седяхме си с колегата на кефето пред завода, кацнало направо върху стария склад за кокса. Тревичката нежно се подаваше, между буците, а пролетта бушуваше с пълна сила.
Феромоните бяха навсякъде, жените се бяха поразголили и ние преглъщахме жадно както гледката, така и студената биричка, благославяйки египтяните за тоя дар божий.
Колегата, здрав дългуч, преживял какво ли не, обиколил света от Сибир до либийската пустиня. Имаше весел характер, малко тъжен и пример за нас младоците, как една гадна работа с шеги и философско търпение, може да стане забавна.
Дрънкахме си обичайните мъжки глупости, обсъждайки самките, преминавящи покрай нас, когато се зададе невероятно красив екземпляр.
Висока с черна коса, бяло лице и теменужено сини очи. С лека и грациозна походка, като... абе сетих се!
Точно като на генерал Стойчев кобилата, както се изразяваше старшинката ни в казармата.
Колегата, въпреки , че наближаваше 50-те, още си беше палав, по отношение на жените и се приготвих за нещо специално.
Погледнах го и не повярвах на очите си.
Ако имаше начин, щеше да се зарови в земята.
Ръката му скриваше лицето и се уплаших да не получи удар.
Жената минавайки покрай нас го погледна закачливо, усмихна се и с дълбок звучен глас го поздрави.
- Здравей, Бояне!
-Здравей!-отвърна той, но с глас, който никога не бях чувал от него. Сякаш някоя буца кьомур, от тия дето ни се валяха в краката му беше заседнала в гърлото.
Хубавицата отмина, а аз замълчах и зачаках.
Усещах, че стана нещо много важно, но какво- надявах се, че скоро ще ми каже. Нещо му тежеше. Някакъв стар дълг или резил!?
Не чаках много дълго.
- Видя ли я тая!- някак унесено започна той.
-Видях я! Много хубава жена. Баш като за тебе-подкачих го.- ако ти не можеш да се справиш, да се оправям аз!?
-Офф! Остави ме!
-Добре де! Признавай си! Всеки има своите срамни моменти в историята си!- поднасях го аз, а човека явно изпитваше огромна мъка.
Помълча малко и рече;
-Чувал ли си, оная история за мене, дето ме накара 20 години да обикалям света?
Свих учудено рамене, а той продължи.
-Не си!? Мина време, но някога направих нещо и станах за резил в града.
Наострих уши! Тоя добър човек беше преживял нещо, преобърнало живота му наопаки.
- Знаеш, че съм от бедно, балканджийско село и сме много деца. Рано се махнах от село и дойдох тука да уча в механотехникума. Колко кьомур съм стоварил тука-засмя се и потупа с крак по въпросния кьомур.
- Квартирката ми беше бивш кокошарник, ама от къде пари за друга, а и къщата ни на село не беше по-добра, та си бях доволен и от нея. Що простотии сме правили-замечта се той.
- Бях четвърти курс, когато Теменужка, така се казва тая мадама, като очите и, когато дойде в техникума ни. На майтап се залюбихме. Савърших и хайде в казармата. Три години ме чакаше. Бях моряк. През месец ми идваше на свиждане. Страхотен човек.
Поспря се малко, сякаш събираше мислите си или отново преживяваше нещо. Преглътна тежко и продължи.
- Върнах се и веднага започнах работа тука в завода.
Пак живеех в старата квартирка, но ни беше хубаво. След половин година решихме, че ще се женим. Купих си костюм, нови обуща и една вечер отидох в тях да я искам. Родителите и бяха много добри хора и скоро около масата се отпуснах. Вечер, като всяка друга, когато момъка иска от родителите бъдещата си жена.
По едно време тръгнах да си ходя, ама дядото вика:
- Къде сега по тъмницата!? Хайде! Срамота е! Тука ще спиш! Нали зет ще ми ставаш!
- Нещо ме караше да си ходя, ама пусто като не си вярваш...
Те за това много пъти съм казвал: Вярвайте си на инстинктите си! Не си повярвах и....
Сложиха ме в една разкошна стая на втория етаж, повъртях се малко и заспах.
По едно време се събудих.
Нещо ставаше със стомаха ми. От толкова гозби...
Повъртях се малко, ама...
То клозетите бяха все на двора тогава, ама нощно време всички си пускаха кучетата, че махалата ей къде е.
Тяхното , една овчарка, ме мразеше толкова, че се налагаше да я чакам през две пресечки, щото щеше да ме изяде. Никога не ме е обичал тоя звяр. Ревнуваше, та се късаше.
Опитах се да го умилостивя, ама сега му бях паднал и не отстъпваше. Стои на вратата и само ми се зъби.
А корема ми пука, та ще се пръсне. Да вдигна някой, не върви. Какво ще си кажат хората за мене!?
Погледнах го учудено и свих рамене, а той продължи!
- Да, бе! Ама тогава така расъждавах!- Помисли малко и продължи.
- Накратко, намерих един вестник и се изсрах в него. Срам не срам, какво да правя. Отворих прозореца и го засилих към улицата. Вечерта кучетата щяха да го отнесат.
Да ама от къде да знам, че дограмата била двойна. Къде съм виждал аз двойна дограма!?
В бързината не съм видял и така го пляснах, че лайна се разхвърчаха, като от вентилатор из цялата стая.
Свалих си потника, намокрих го в кухнята и започнах да бърша. Ама то много, бе! Цяла нощ бърсах и проветрявах и си повтарях: така е! Като не си вярваш!
Към трети петли е било, като свърших, вече огледах добре, дали съм отворил и двете крила на прозореца и решително запратих лайняния потник на улицата и доволен си легнах.
На сутринта, ни лук ял, ни лук мирисъл, слязох долу, пихме кафе и се измъкнах.
Песа го бяха вързали, но това не му пречеше да ми се зъби и да ме гледа с поглед, сякаш ми казваше: абе знам аз , какво ги дроби снощи!
Изпратиха ме хората до вратата. Минах трийсетина метра и се обърнах да им махна пак и ръката ми замръзна.
Лайняния ми потник се вееше като знаме, закачен на крушата пред къщата и много ясно си личеше от къде е изхвърчал.
Обърнах се и с мъка разбрах, че за мене живота никога няма да е вече същия. В тоя миг разбрах, че загубих не само Теменужка, а и нещо от себе си. Път назад нямаше.
Прибрах се в квартирата, събрах си багажа и с първия влак отпраших за Варна. От там в Коми , после в Либия и двайсет години не се бях прибирал.
Помълчахме малко, то да се смееш ли, да плачеш ли!? То май си беше за смях отвсякъде, стига да не е на твой гръб.
- Никога ли не сте се виждали от тогава? - попитах го любопитно.
- Никога! Въпреки, че ме откри след месец във Варна и аз за това избягах в Коми.
- Избягал си от късмета! Трябвало е да и обясниш!- отсякох аз.
- Тя и писма ми пишеше и се бяха сетили защо е станало така и даже ми се извиняваше, ама пусти срам! Как да се върна, като дришльо!?- каза сякаш на себе си и отпи от бирата си.
Гледах го с интерес, как е потънал в мислите си и се чудех, какво ли щях аз да направя на негово място. Сигурно същото.
Помълча още малко, усмихна се и рече:
- Ето за това, келеши такива ви казвам, да си вярвате! Първата ви преценка винаги е най-вярната.
Вярвайте си!
Феромоните бяха навсякъде, жените се бяха поразголили и ние преглъщахме жадно както гледката, така и студената биричка, благославяйки египтяните за тоя дар божий.
Колегата, здрав дългуч, преживял какво ли не, обиколил света от Сибир до либийската пустиня. Имаше весел характер, малко тъжен и пример за нас младоците, как една гадна работа с шеги и философско търпение, може да стане забавна.
Дрънкахме си обичайните мъжки глупости, обсъждайки самките, преминавящи покрай нас, когато се зададе невероятно красив екземпляр.
Висока с черна коса, бяло лице и теменужено сини очи. С лека и грациозна походка, като... абе сетих се!
Точно като на генерал Стойчев кобилата, както се изразяваше старшинката ни в казармата.
Колегата, въпреки , че наближаваше 50-те, още си беше палав, по отношение на жените и се приготвих за нещо специално.
Погледнах го и не повярвах на очите си.
Ако имаше начин, щеше да се зарови в земята.
Ръката му скриваше лицето и се уплаших да не получи удар.
Жената минавайки покрай нас го погледна закачливо, усмихна се и с дълбок звучен глас го поздрави.
- Здравей, Бояне!
-Здравей!-отвърна той, но с глас, който никога не бях чувал от него. Сякаш някоя буца кьомур, от тия дето ни се валяха в краката му беше заседнала в гърлото.
Хубавицата отмина, а аз замълчах и зачаках.
Усещах, че стана нещо много важно, но какво- надявах се, че скоро ще ми каже. Нещо му тежеше. Някакъв стар дълг или резил!?
Не чаках много дълго.
- Видя ли я тая!- някак унесено започна той.
-Видях я! Много хубава жена. Баш като за тебе-подкачих го.- ако ти не можеш да се справиш, да се оправям аз!?
-Офф! Остави ме!
-Добре де! Признавай си! Всеки има своите срамни моменти в историята си!- поднасях го аз, а човека явно изпитваше огромна мъка.
Помълча малко и рече;
-Чувал ли си, оная история за мене, дето ме накара 20 години да обикалям света?
Свих учудено рамене, а той продължи.
-Не си!? Мина време, но някога направих нещо и станах за резил в града.
Наострих уши! Тоя добър човек беше преживял нещо, преобърнало живота му наопаки.
- Знаеш, че съм от бедно, балканджийско село и сме много деца. Рано се махнах от село и дойдох тука да уча в механотехникума. Колко кьомур съм стоварил тука-засмя се и потупа с крак по въпросния кьомур.
- Квартирката ми беше бивш кокошарник, ама от къде пари за друга, а и къщата ни на село не беше по-добра, та си бях доволен и от нея. Що простотии сме правили-замечта се той.
- Бях четвърти курс, когато Теменужка, така се казва тая мадама, като очите и, когато дойде в техникума ни. На майтап се залюбихме. Савърших и хайде в казармата. Три години ме чакаше. Бях моряк. През месец ми идваше на свиждане. Страхотен човек.
Поспря се малко, сякаш събираше мислите си или отново преживяваше нещо. Преглътна тежко и продължи.
- Върнах се и веднага започнах работа тука в завода.
Пак живеех в старата квартирка, но ни беше хубаво. След половин година решихме, че ще се женим. Купих си костюм, нови обуща и една вечер отидох в тях да я искам. Родителите и бяха много добри хора и скоро около масата се отпуснах. Вечер, като всяка друга, когато момъка иска от родителите бъдещата си жена.
По едно време тръгнах да си ходя, ама дядото вика:
- Къде сега по тъмницата!? Хайде! Срамота е! Тука ще спиш! Нали зет ще ми ставаш!
- Нещо ме караше да си ходя, ама пусто като не си вярваш...
Те за това много пъти съм казвал: Вярвайте си на инстинктите си! Не си повярвах и....
Сложиха ме в една разкошна стая на втория етаж, повъртях се малко и заспах.
По едно време се събудих.
Нещо ставаше със стомаха ми. От толкова гозби...
Повъртях се малко, ама...
То клозетите бяха все на двора тогава, ама нощно време всички си пускаха кучетата, че махалата ей къде е.
Тяхното , една овчарка, ме мразеше толкова, че се налагаше да я чакам през две пресечки, щото щеше да ме изяде. Никога не ме е обичал тоя звяр. Ревнуваше, та се късаше.
Опитах се да го умилостивя, ама сега му бях паднал и не отстъпваше. Стои на вратата и само ми се зъби.
А корема ми пука, та ще се пръсне. Да вдигна някой, не върви. Какво ще си кажат хората за мене!?
Погледнах го учудено и свих рамене, а той продължи!
- Да, бе! Ама тогава така расъждавах!- Помисли малко и продължи.
- Накратко, намерих един вестник и се изсрах в него. Срам не срам, какво да правя. Отворих прозореца и го засилих към улицата. Вечерта кучетата щяха да го отнесат.
Да ама от къде да знам, че дограмата била двойна. Къде съм виждал аз двойна дограма!?
В бързината не съм видял и така го пляснах, че лайна се разхвърчаха, като от вентилатор из цялата стая.
Свалих си потника, намокрих го в кухнята и започнах да бърша. Ама то много, бе! Цяла нощ бърсах и проветрявах и си повтарях: така е! Като не си вярваш!
Към трети петли е било, като свърших, вече огледах добре, дали съм отворил и двете крила на прозореца и решително запратих лайняния потник на улицата и доволен си легнах.
На сутринта, ни лук ял, ни лук мирисъл, слязох долу, пихме кафе и се измъкнах.
Песа го бяха вързали, но това не му пречеше да ми се зъби и да ме гледа с поглед, сякаш ми казваше: абе знам аз , какво ги дроби снощи!
Изпратиха ме хората до вратата. Минах трийсетина метра и се обърнах да им махна пак и ръката ми замръзна.
Лайняния ми потник се вееше като знаме, закачен на крушата пред къщата и много ясно си личеше от къде е изхвърчал.
Обърнах се и с мъка разбрах, че за мене живота никога няма да е вече същия. В тоя миг разбрах, че загубих не само Теменужка, а и нещо от себе си. Път назад нямаше.
Прибрах се в квартирата, събрах си багажа и с първия влак отпраших за Варна. От там в Коми , после в Либия и двайсет години не се бях прибирал.
Помълчахме малко, то да се смееш ли, да плачеш ли!? То май си беше за смях отвсякъде, стига да не е на твой гръб.
- Никога ли не сте се виждали от тогава? - попитах го любопитно.
- Никога! Въпреки, че ме откри след месец във Варна и аз за това избягах в Коми.
- Избягал си от късмета! Трябвало е да и обясниш!- отсякох аз.
- Тя и писма ми пишеше и се бяха сетили защо е станало така и даже ми се извиняваше, ама пусти срам! Как да се върна, като дришльо!?- каза сякаш на себе си и отпи от бирата си.
Гледах го с интерес, как е потънал в мислите си и се чудех, какво ли щях аз да направя на негово място. Сигурно същото.
Помълча още малко, усмихна се и рече:
- Ето за това, келеши такива ви казвам, да си вярвате! Първата ви преценка винаги е най-вярната.
Вярвайте си!
, отново интересно четиво
Смеем се ние , но за момент ако се поставя на негово място усмивката ми замръзва и си представям какво му е било 
Comment