Tweet
150 години от рождението на Алеко Константинов
Google отбеляза в търсачката си юбилея на Алеко Константинов
Напоследък българинът често борави с иронията. Понякога се чудя дали тази черта – да умее да се присмива, не му е вродена. След това обаче се досещам откъде е тръгнало всичко – от живота. Да, той със своите трудности и несгоди е направил от народа ни изкусен шегобиец, който често се надсмива дори над себе си.
Така се ражда и „митът” за бай Ганьо. Но Алековият герой не е част от фолклора ни, той е нещо повече. Защото макар и често осмиван, той отдавна е излязъл от страниците на книгата и дори днес можем да го видим да се разхожда сред хората. Бай Ганьо не е измислица, не е плод на авторовото въображение. И когато е създавал образа му, Алеко едва ли е разбирал каква неизличима следа ще остави в съзнанието ни с тази „карикатура” на българина. „Простотията ходи по хората” – този израз сме чували толкова пъти... а дали сме осъзнали какво точно е искал да каже мъдрият ни народ с това? Силно се съмнявам.
Бай Ганьо пътува из Европа. И не попива нищо от нея. Той просто минава, носейки ценни богатства в дисагите си. Старият континент не успява с нищо да обогати образа на този герой, но затова пък нашенецът съумява да си създаде безспорен имидж сред чужденците. „Келепирът” е важен, затова е хубаво и търговийката да върви. И бай Ганьо дава всичко от себе си. Той лъже, мами, съмнява се в честността на другите (може би защото знае колко пъти той самият е казвал истината!) и не позволява никому да се докосне до скъпоценното розово масло. Прав е. Българинът е тъпкан с векове. И може би затова е успял да си създаде доста удобна черупка – пропускани вътре биват само „своите”, а всеки чужд и съмнителен тип бива отминат пренебрежително.
Бай Ганьо днес... е търговец. Той обича парите, стреми се към тях. Ламти за чест, за власт, за слава. Борави ловко с измамата, усмихвайки се лукаво на тези, които смята да „прецака”; правейки ниски реверанси на онези, от които зависи – за момента. Защото положението утре може да бъде коренно различно. Бай Ганьо често сменя настроенията, цветовете, той е като „лист отбрулен” – готов е да се метне на всеки попътен вятър... няма значение колко пъти ще сменя посоките. Важно за него е да бъде най-отпред, начело, да ръководи и неговата дума да бъде чута. Той скача, катери се и пада, но винаги започва отначало. И не се предава.
„Кесийката, кесийката – ето где е всичката премъдрост.” – това е мотото на съвременния бай Ганьо. Всъщност няма „съвременен” бай Ганьо. Той винаги е бил един и същ. Единственото нещо, което търпи промяна у него през годините, е гардеробът му – първо заменя грубия калпак и антерийката с фраг и вратовръзка, а днес се разхожда по улици и булеварди в моден костюм и лъснати черни обувки. Возят го (превозват все така обемистото му туловище!) с мерцедеси, защото егото му също трябва да бъде подхранвано с нещо. Бай Ганьо не познава втората употреба – за него само най-доброто, първокачественото. И всеки би бил щастлив да се види на негово място, но само за момент. Защото човещината у този герой на всяко време... като че ли липсва. Нему са чужди всички прости добрини и жестове, които правят дните ни по-светли. Той като че ли страда от алергия към малките, ценните неща в живота, развивайки дълбоко чувство на привързаност към простащината и показността.
Ние все още се надсмиваме над неговата дребнава пресметливост, трезв прагматизъм и бедна душевност – нещо, което сме правили винаги. Но никой не се заема със задачата да превъзпита бай Ганьо. Всъщност възможен ли е успехът на подобно начинание? И смее ли някой да опита? Дали ще се намерят желаещи, които от колене до лакти да нагазят в мизерията на една душа, отвратила се от себе си..... Поклащаме недоволно главите си, но до там.
Бай Ганьо съществува! Той е тук, крачи смело в това наше сега и прави плановете си да дочака и общото ни утре! И не може да бъде изтрит, зачеркнат, премахнат от тази реалност. Той просто съществува, битува, шмекерува. Надлъгва се с живота пак и пак, и пак. И спечеленото никога не му е достатъчно. Иска още и още, и още. Разбираемо е. Ние имаме мечти, той има цели. Ние затваряме спокойно очите си в очакване на съня, а неговите клепачи мигат нервно, пресмятайки проценти и печалби. Бай Ганьо завинаги ще си остане величаещ се дребен търговец, просещ съчувствие и не получаващ разбиране. Защото ние знаем защо той е такъв, но не приемаме поведението му, не правим нищо, за да променим нещата. Съпричастни сме на една общонационална трагедия, която има преди всичко общочовешки характер. Защото бай Ганьо е колективен образ – той не е чисто българска, запазена марка. И макар роден в нашата родина, броди смело по света и приема всевъзможни образи. По какво се познава ли? По гладния, празен блясък в очите - блясък за чест, за власт, за слава. Нещо, което той винаги е получавал – историята му е отдала заслуженото, но на каква цена? Може би точно това трябва да се опита да пресметне нашенецът, преди да заспи... и тази вечер.
Автор :
Кристина Цветкова
Напоследък българинът често борави с иронията. Понякога се чудя дали тази черта – да умее да се присмива, не му е вродена. След това обаче се досещам откъде е тръгнало всичко – от живота. Да, той със своите трудности и несгоди е направил от народа ни изкусен шегобиец, който често се надсмива дори над себе си.
Така се ражда и „митът” за бай Ганьо. Но Алековият герой не е част от фолклора ни, той е нещо повече. Защото макар и често осмиван, той отдавна е излязъл от страниците на книгата и дори днес можем да го видим да се разхожда сред хората. Бай Ганьо не е измислица, не е плод на авторовото въображение. И когато е създавал образа му, Алеко едва ли е разбирал каква неизличима следа ще остави в съзнанието ни с тази „карикатура” на българина. „Простотията ходи по хората” – този израз сме чували толкова пъти... а дали сме осъзнали какво точно е искал да каже мъдрият ни народ с това? Силно се съмнявам.
Бай Ганьо пътува из Европа. И не попива нищо от нея. Той просто минава, носейки ценни богатства в дисагите си. Старият континент не успява с нищо да обогати образа на този герой, но затова пък нашенецът съумява да си създаде безспорен имидж сред чужденците. „Келепирът” е важен, затова е хубаво и търговийката да върви. И бай Ганьо дава всичко от себе си. Той лъже, мами, съмнява се в честността на другите (може би защото знае колко пъти той самият е казвал истината!) и не позволява никому да се докосне до скъпоценното розово масло. Прав е. Българинът е тъпкан с векове. И може би затова е успял да си създаде доста удобна черупка – пропускани вътре биват само „своите”, а всеки чужд и съмнителен тип бива отминат пренебрежително.
Бай Ганьо днес... е търговец. Той обича парите, стреми се към тях. Ламти за чест, за власт, за слава. Борави ловко с измамата, усмихвайки се лукаво на тези, които смята да „прецака”; правейки ниски реверанси на онези, от които зависи – за момента. Защото положението утре може да бъде коренно различно. Бай Ганьо често сменя настроенията, цветовете, той е като „лист отбрулен” – готов е да се метне на всеки попътен вятър... няма значение колко пъти ще сменя посоките. Важно за него е да бъде най-отпред, начело, да ръководи и неговата дума да бъде чута. Той скача, катери се и пада, но винаги започва отначало. И не се предава.
„Кесийката, кесийката – ето где е всичката премъдрост.” – това е мотото на съвременния бай Ганьо. Всъщност няма „съвременен” бай Ганьо. Той винаги е бил един и същ. Единственото нещо, което търпи промяна у него през годините, е гардеробът му – първо заменя грубия калпак и антерийката с фраг и вратовръзка, а днес се разхожда по улици и булеварди в моден костюм и лъснати черни обувки. Возят го (превозват все така обемистото му туловище!) с мерцедеси, защото егото му също трябва да бъде подхранвано с нещо. Бай Ганьо не познава втората употреба – за него само най-доброто, първокачественото. И всеки би бил щастлив да се види на негово място, но само за момент. Защото човещината у този герой на всяко време... като че ли липсва. Нему са чужди всички прости добрини и жестове, които правят дните ни по-светли. Той като че ли страда от алергия към малките, ценните неща в живота, развивайки дълбоко чувство на привързаност към простащината и показността.
Ние все още се надсмиваме над неговата дребнава пресметливост, трезв прагматизъм и бедна душевност – нещо, което сме правили винаги. Но никой не се заема със задачата да превъзпита бай Ганьо. Всъщност възможен ли е успехът на подобно начинание? И смее ли някой да опита? Дали ще се намерят желаещи, които от колене до лакти да нагазят в мизерията на една душа, отвратила се от себе си..... Поклащаме недоволно главите си, но до там.
Бай Ганьо съществува! Той е тук, крачи смело в това наше сега и прави плановете си да дочака и общото ни утре! И не може да бъде изтрит, зачеркнат, премахнат от тази реалност. Той просто съществува, битува, шмекерува. Надлъгва се с живота пак и пак, и пак. И спечеленото никога не му е достатъчно. Иска още и още, и още. Разбираемо е. Ние имаме мечти, той има цели. Ние затваряме спокойно очите си в очакване на съня, а неговите клепачи мигат нервно, пресмятайки проценти и печалби. Бай Ганьо завинаги ще си остане величаещ се дребен търговец, просещ съчувствие и не получаващ разбиране. Защото ние знаем защо той е такъв, но не приемаме поведението му, не правим нищо, за да променим нещата. Съпричастни сме на една общонационална трагедия, която има преди всичко общочовешки характер. Защото бай Ганьо е колективен образ – той не е чисто българска, запазена марка. И макар роден в нашата родина, броди смело по света и приема всевъзможни образи. По какво се познава ли? По гладния, празен блясък в очите - блясък за чест, за власт, за слава. Нещо, което той винаги е получавал – историята му е отдала заслуженото, но на каква цена? Може би точно това трябва да се опита да пресметне нашенецът, преди да заспи... и тази вечер.
Автор :
Кристина Цветкова
Член на клуба
Comment