Tweet
Бях забравил колко е весело да караш в непрогледна мъгла късно вечер, докато ситно ръми дъждец, пътя е мокър и хлъзгав, а стъклата на колата са приятно запотени. Е кажете колеги не е ли това една приятна обстановка за тестване концентрацията и рефлексите на "любителя" шофьор. Не е ли емоция да сте зад волана при такава очарователна обстановка? Ще се радвам ако и някой друг колега сподели личните си наблюдения по въпроса 
Ето и една лека нощна историйка от мен и вчеращното ми пътуване, отнасяща се за път, мъгла, мисли и мигове на момента радост...
Тъкмо бях позабравил какво е пътуването в подобни условия, но уви вчера отново на два пъти отскочих до Русе, единия рано сутринта, а другия - късно вечерта. Разбира се втория беше много по-забавния! Просто карам си по пътя, гледам бялото петно пред мен (и то ме гледа), а в главата ми само една мисъл: "Баси яката мъгла. Ся ако някой ненормалник от някъде реши да изскочи на пътя пред колата, просто е до там...". Друга мисъл която ме мъчеше бе как така все още никой не се беше пречукал по пътя при положение, че обстановката предразполагаше на 100% за това, а и в днешно време екстремни състезатели бол. Въпреки, че тези мисли бяха обвзели съзнанието ми, не успях да пропусна и един радостен момент в цялото пътуване. А той бе това, че на излизане от Цар Калоян (посока Русе) до рибарниците, малко преди стръмния баир се натъкнах на един колега бургазлия с една сребърна 156-ца. Зарадвах се да видя още един алфист тръгнал на излет в "прекрасното" време. За съжаление не останах да му правя дълго компания понеже колегата се влачеше зад един камион, баира идваше и се налагаше да го изоставя понеже скоро влаченето щеше да се превърне в пълзене. Но както и да е, факта, че попаднах на него беше един от онези малки мигове на моментна радост които разчупват ежедневния негативизъм
Ето и една лека нощна историйка от мен и вчеращното ми пътуване, отнасяща се за път, мъгла, мисли и мигове на момента радост...
Тъкмо бях позабравил какво е пътуването в подобни условия, но уви вчера отново на два пъти отскочих до Русе, единия рано сутринта, а другия - късно вечерта. Разбира се втория беше много по-забавния! Просто карам си по пътя, гледам бялото петно пред мен (и то ме гледа), а в главата ми само една мисъл: "Баси яката мъгла. Ся ако някой ненормалник от някъде реши да изскочи на пътя пред колата, просто е до там...". Друга мисъл която ме мъчеше бе как така все още никой не се беше пречукал по пътя при положение, че обстановката предразполагаше на 100% за това, а и в днешно време екстремни състезатели бол. Въпреки, че тези мисли бяха обвзели съзнанието ми, не успях да пропусна и един радостен момент в цялото пътуване. А той бе това, че на излизане от Цар Калоян (посока Русе) до рибарниците, малко преди стръмния баир се натъкнах на един колега бургазлия с една сребърна 156-ца. Зарадвах се да видя още един алфист тръгнал на излет в "прекрасното" време. За съжаление не останах да му правя дълго компания понеже колегата се влачеше зад един камион, баира идваше и се налагаше да го изоставя понеже скоро влаченето щеше да се превърне в пълзене. Но както и да е, факта, че попаднах на него беше един от онези малки мигове на моментна радост които разчупват ежедневния негативизъм
Член на клуба
Comment