Член на клуба
Tweet
Не знам , дали знаете, ама коч е прабългарска дума , а не турска.
Днеска срещнах един великолепен екземпляр и той ме наведе в едно щастливо и плодотворно минало.
Годината беше 1978 и а тамън се бях върнал от риболов, гащите ми бяха пълни е дрбна риба и само си мислеех за душа и купона с приятелите, които се бяха върнали от училището от Широка Лъка, когато звънеца плахо извъня.
По онова време не се звънеше, а и никой не заключваше.
Отворих вратата и ахнах!
На вратата седеше едно човече, с нови изгладени потури, везано елече и грижливо увит червен пояс.Кехлибарената броеница и новите гумени галоши , допълваха картинката.
Такива екземпляри не бяха радкост, особено наа петъчните молитви или на големите мюсюлмански празници.Все пак , това се случваше в Златоград, а там нямаше никакво значение, какъв е празника.Честваше се от всички.
Спътника му , обаче заслужаваше особено внимание.
Беше млад огромен коч, със златиста козина, вдигнал гордо глава и ме гледаше, както Швейк гледа любимия си поручик Лукаш!
От напора му да влезе вътре, разбрах, че е от тия животни, които свободно се движат по къщите.Тайната на златистата му козина я рзбрах по-късно.Тогава си обясних и легендата за златното руно.Тя му даде и името-Арго.
Та аз седях и гледах коча, който напираше да влезе вътре, а амуджата попита:
-Тука ли живее другарката Ненова!?
-Тука, викам, ама сега е в Пловдив да чете лекции.
–Тъй син, ти нейното копелче ли си!?
-Аз съм - викам!
Слушай, дечко!Тя изучи дъщеря ми и аз нарекох тоя коч на нея!В нашия род, толкова учен човек не сме имали никога!Амуджата, говореше, че е изкарала гимназия, а мама я готвеше зча университета.Той не знаеше, но после тя стана известен журналист.Сега работи за снн.Тогава, обаче той не знаеше, какво му готви съдбата.
Коча, разбрал,че трябва да влезе в по-интимни отношения, ако не иска да бъде заклан, беше започнал да дъвче левия ми крачол/
Ситуацията беше много итересна.
Нямаше какво друго да направя, освен да приема коча.
Не можех да го върна,щото щях да направя за резил човека.
накратко, после дадох коча на една комшийка, а тя, покрай него завъди цяло стадо.
Коча доживя с децата, който го къпеха и решиха до 18 годишна възраст.
Добичето защити стадото си от един Камаз и умря под гумите му.както Карнобатския коч, дето направи челен удар с бързия влак.
Все пак и до ден днешен се сещам за хората от Аламовци! И за коча им!
Разбрала, че не искаме да стъпваме по руното на коча, тя изплете едни уникални чорапи на майка ми, които тя нама да обуе никога.И до ден днешен ги пази и за нея са най-голяма награда.
Днеска срещнах един великолепен екземпляр и той ме наведе в едно щастливо и плодотворно минало.
Годината беше 1978 и а тамън се бях върнал от риболов, гащите ми бяха пълни е дрбна риба и само си мислеех за душа и купона с приятелите, които се бяха върнали от училището от Широка Лъка, когато звънеца плахо извъня.
По онова време не се звънеше, а и никой не заключваше.
Отворих вратата и ахнах!
На вратата седеше едно човече, с нови изгладени потури, везано елече и грижливо увит червен пояс.Кехлибарената броеница и новите гумени галоши , допълваха картинката.
Такива екземпляри не бяха радкост, особено наа петъчните молитви или на големите мюсюлмански празници.Все пак , това се случваше в Златоград, а там нямаше никакво значение, какъв е празника.Честваше се от всички.
Спътника му , обаче заслужаваше особено внимание.
Беше млад огромен коч, със златиста козина, вдигнал гордо глава и ме гледаше, както Швейк гледа любимия си поручик Лукаш!
От напора му да влезе вътре, разбрах, че е от тия животни, които свободно се движат по къщите.Тайната на златистата му козина я рзбрах по-късно.Тогава си обясних и легендата за златното руно.Тя му даде и името-Арго.
Та аз седях и гледах коча, който напираше да влезе вътре, а амуджата попита:
-Тука ли живее другарката Ненова!?
-Тука, викам, ама сега е в Пловдив да чете лекции.
–Тъй син, ти нейното копелче ли си!?
-Аз съм - викам!
Слушай, дечко!Тя изучи дъщеря ми и аз нарекох тоя коч на нея!В нашия род, толкова учен човек не сме имали никога!Амуджата, говореше, че е изкарала гимназия, а мама я готвеше зча университета.Той не знаеше, но после тя стана известен журналист.Сега работи за снн.Тогава, обаче той не знаеше, какво му готви съдбата.
Коча, разбрал,че трябва да влезе в по-интимни отношения, ако не иска да бъде заклан, беше започнал да дъвче левия ми крачол/
Ситуацията беше много итересна.
Нямаше какво друго да направя, освен да приема коча.
Не можех да го върна,щото щях да направя за резил човека.
накратко, после дадох коча на една комшийка, а тя, покрай него завъди цяло стадо.
Коча доживя с децата, който го къпеха и решиха до 18 годишна възраст.
Добичето защити стадото си от един Камаз и умря под гумите му.както Карнобатския коч, дето направи челен удар с бързия влак.
Все пак и до ден днешен се сещам за хората от Аламовци! И за коча им!
Разбрала, че не искаме да стъпваме по руното на коча, тя изплете едни уникални чорапи на майка ми, които тя нама да обуе никога.И до ден днешен ги пази и за нея са най-голяма награда.
)Ще е радост и мед за очите ни 
My love 
Comment