Темата няма нищо общо с американците.Тя е за моята си мака.
Днес ми почина котенцето,това дето снимката му ми е аватар.18 години делеше с нас малкото радост и многото мъка.По-верен другар,едва ли би могъл да има човек.Винаги ще дойде да се гушне в теб,да помърка,да те успокои.Ще легне върху болното място,да отнеме болката.Ще се разсърди по детски,когато закъсняваме или ни няма известно време и ще застане до леглото да се гушне при нас,щом си легнем.Детето израстна с мего и надявам се и заради това ще остане добър човек.
Пишейки това клавишите ми се мажат пред очите.За някои това може да е смешно,но на нас той ни беше като дете и смъртта му остави в нас една усезаема празнина.Две седмици се мъчи завалийката и тичахме по ветеринари,но не би.Днес пак го водихме и тъкмо спрях пред къщи и той се влоши.Почина в колата,в ръцете на жена ми една минута преди да успея да стигна обратно в клиниката.Ако можеше да лети колата,вярвайте ми,щях да я накарам да хвръкне.
Сега навън се мръква,а вкъщи е ужасно тихо и празно,не физически,а в душите ни.Седнал съм с лаптопа на кревата и не мога да се оттърва от очакрането да скочи върхи краката ми,за да го погаля,а той да легне и да замърка.Меже и да ви е чудно,но за мен,това е другар от половината ми съзнателен живот...
Ще спра до тук,защото дори писането засилва болката.Надявам се,душичката му да е в един по-добър свят от нашия,а той ще остане да живее в нас.
Днес ми почина котенцето,това дето снимката му ми е аватар.18 години делеше с нас малкото радост и многото мъка.По-верен другар,едва ли би могъл да има човек.Винаги ще дойде да се гушне в теб,да помърка,да те успокои.Ще легне върху болното място,да отнеме болката.Ще се разсърди по детски,когато закъсняваме или ни няма известно време и ще застане до леглото да се гушне при нас,щом си легнем.Детето израстна с мего и надявам се и заради това ще остане добър човек.
Пишейки това клавишите ми се мажат пред очите.За някои това може да е смешно,но на нас той ни беше като дете и смъртта му остави в нас една усезаема празнина.Две седмици се мъчи завалийката и тичахме по ветеринари,но не би.Днес пак го водихме и тъкмо спрях пред къщи и той се влоши.Почина в колата,в ръцете на жена ми една минута преди да успея да стигна обратно в клиниката.Ако можеше да лети колата,вярвайте ми,щях да я накарам да хвръкне.
Сега навън се мръква,а вкъщи е ужасно тихо и празно,не физически,а в душите ни.Седнал съм с лаптопа на кревата и не мога да се оттърва от очакрането да скочи върхи краката ми,за да го погаля,а той да легне и да замърка.Меже и да ви е чудно,но за мен,това е другар от половината ми съзнателен живот...
Ще спра до тук,защото дори писането засилва болката.Надявам се,душичката му да е в един по-добър свят от нашия,а той ще остане да живее в нас.
Comment