Интервю с Калина Андролова
На 9 септември сме празнували пречупването на собствените си гръбнаци
Днес отбелязваме най-значимото политическо събитие на България за 20 век, поне такъв е изборът на зрителите на Националната телевизия. С какви чувства ще посрещнете вие 9 септември?
Тази дата е едновременно антипатична и възхитителна. Антипатична, защото отряза главите, мислите, свободата на милиони хора. Аз и вие не помним Народния съд, но той е съществувал. По-страшно от обезглавяването, обаче, е обезличаването. Милиони еднакви, строени, маршируващи хора, как ви изглежда това, не е ли антиутопия от най-висш порядък?! Тази дата е и възхитителна, защото е своеобразен гений на пропагандата. Адът беше обяснен като рай. С чудовищен успех, това е изкуство.
Кой е най-яркият ви спомен от 9-септемврийско честване?
Винаги беше един прекрасен топъл септемврийски ден. Бях дете. И смятах 9 септември за миг свобода. Каква детска заблуда! Празнували сме пречупването на собствените си гръбнаци.
Спомените на преживелите социализЪма будят по-скоро умиление – ученическите униформи, естрадната музика, москвичите и трабантчетата – страшилищата на пътя, кварталният милиционер, марципана и шоколада “Кума Лиса”, усещането за безметежно спокойствие… Дори лапсусите и закачливите фрази на Тодор Живков днес будят симпатия. Какво лошо има в това да гледаме с усмивка на миналото си?
Това е ужасно омаловажаване на истината за комунистическия режим. Покривът над главата не позволява на човека да расте. Умилението пред марципаните показва истинска умствена леност по отношение на същността на един престъпен режим. Режим, в който всички ние бяхме затворници. Цялата тази сплетня около това колко не лош е бил старият режим в сравнение с днешния ми прилича на един афоризъм от Лец: „Какво пък толкова – каза фъшкията, когато й замириса на теменужки. – Залагат само на евтиния контраст.”
Във ваш коментар твърдите, че за миналото не може да има прошка, може да има само разбиране, поучаване и знание. Може ли да вървим напред, ако не (си) дадем прошка?
Фактът, че не се избихме едни други тогава е вече прошка. Прошка е, че останахме живи. Оттук нататък за миналото трябва да се знае. То трябва да се изговаря непрекъснато. Защото имаме склонност непрекъснато да усукваме въжето около шията си.
Говори се за насилието след 9 септември, включително и вие акцентирате върху този аспект. Но то не е ли естествена реакция на събитията отпреди това – в крайна сметка старозаветна норма е “зъб за зъб, око за око”. Трагична е съдбата на Сашо Сладура, но реална личност, а не измислен герой е и партизанката Сашка, изкопала собствения си гроб и изнасилвана, преди да бъде убита.
И за Френската революция се говори като за прогрес. Избити са половината французи. Просто ей така, трибуналите от безделници и клошари, са обезглавявали къде що срещнат свестни хора. Омразата превръща човека в машина за убиване. Така че винаги трябва да се внимава с масовите омрази. Те са жестоки и догматични. 9 септември е преврат на изпосталяло малцинство, подкрепено от окупацията на съветските войски. Ние сме били разпределени в комунистическия блок, ние дори не сме извоювали сами съдбата си. От много векове ние, българите, сме в колективна ваканция. Епохален мързел. Затова пак имаме Сашка. Руса чорлава партизанка по сутиен и жартиери, културен феномен, предаван отвреме навреме по телевизията. Така че новоизлюпената свобода винаги е интелигентно непредсказуема. През 1944 е било модно да се убива.
Защо 9 септември “печели” пред 10 ноември? Случилото се през `44-та буди, ако не признание, то поне повече страсти, докато отзивите за `89-та са крайно негативни. Какво ни донесоха 20 години “демокрация”? В крайна сметка “Свободният избор на господари не премахва господарите”…
Защото робът не разбира свободата. Той мечтае за свой роб. Защото 1989 е прекалено близо, и прекалено е голям мащабът, за да се види с ясна мисъл. Защото това е национален идиотизъм: да ти са мили загражденията с бодлива тел. Защото „нашата свобода” през 1989 отново не беше на върха на копието, както някога е казал Мигел де Сервантес. Затова.
Ако трябваше да напишете сценарий за отбелязване на 9 септември на централен площад, как щяхте да подходите?
Не мога да напиша такъв сценарий. Празниците са празници за отбелязване на свободата, никога на робството.
http://www.vsekiden.com/76364
На 9 септември сме празнували пречупването на собствените си гръбнаци
Днес отбелязваме най-значимото политическо събитие на България за 20 век, поне такъв е изборът на зрителите на Националната телевизия. С какви чувства ще посрещнете вие 9 септември?
Тази дата е едновременно антипатична и възхитителна. Антипатична, защото отряза главите, мислите, свободата на милиони хора. Аз и вие не помним Народния съд, но той е съществувал. По-страшно от обезглавяването, обаче, е обезличаването. Милиони еднакви, строени, маршируващи хора, как ви изглежда това, не е ли антиутопия от най-висш порядък?! Тази дата е и възхитителна, защото е своеобразен гений на пропагандата. Адът беше обяснен като рай. С чудовищен успех, това е изкуство.
Кой е най-яркият ви спомен от 9-септемврийско честване?
Винаги беше един прекрасен топъл септемврийски ден. Бях дете. И смятах 9 септември за миг свобода. Каква детска заблуда! Празнували сме пречупването на собствените си гръбнаци.
Спомените на преживелите социализЪма будят по-скоро умиление – ученическите униформи, естрадната музика, москвичите и трабантчетата – страшилищата на пътя, кварталният милиционер, марципана и шоколада “Кума Лиса”, усещането за безметежно спокойствие… Дори лапсусите и закачливите фрази на Тодор Живков днес будят симпатия. Какво лошо има в това да гледаме с усмивка на миналото си?
Това е ужасно омаловажаване на истината за комунистическия режим. Покривът над главата не позволява на човека да расте. Умилението пред марципаните показва истинска умствена леност по отношение на същността на един престъпен режим. Режим, в който всички ние бяхме затворници. Цялата тази сплетня около това колко не лош е бил старият режим в сравнение с днешния ми прилича на един афоризъм от Лец: „Какво пък толкова – каза фъшкията, когато й замириса на теменужки. – Залагат само на евтиния контраст.”
Във ваш коментар твърдите, че за миналото не може да има прошка, може да има само разбиране, поучаване и знание. Може ли да вървим напред, ако не (си) дадем прошка?
Фактът, че не се избихме едни други тогава е вече прошка. Прошка е, че останахме живи. Оттук нататък за миналото трябва да се знае. То трябва да се изговаря непрекъснато. Защото имаме склонност непрекъснато да усукваме въжето около шията си.
Говори се за насилието след 9 септември, включително и вие акцентирате върху този аспект. Но то не е ли естествена реакция на събитията отпреди това – в крайна сметка старозаветна норма е “зъб за зъб, око за око”. Трагична е съдбата на Сашо Сладура, но реална личност, а не измислен герой е и партизанката Сашка, изкопала собствения си гроб и изнасилвана, преди да бъде убита.
И за Френската революция се говори като за прогрес. Избити са половината французи. Просто ей така, трибуналите от безделници и клошари, са обезглавявали къде що срещнат свестни хора. Омразата превръща човека в машина за убиване. Така че винаги трябва да се внимава с масовите омрази. Те са жестоки и догматични. 9 септември е преврат на изпосталяло малцинство, подкрепено от окупацията на съветските войски. Ние сме били разпределени в комунистическия блок, ние дори не сме извоювали сами съдбата си. От много векове ние, българите, сме в колективна ваканция. Епохален мързел. Затова пак имаме Сашка. Руса чорлава партизанка по сутиен и жартиери, културен феномен, предаван отвреме навреме по телевизията. Така че новоизлюпената свобода винаги е интелигентно непредсказуема. През 1944 е било модно да се убива.
Защо 9 септември “печели” пред 10 ноември? Случилото се през `44-та буди, ако не признание, то поне повече страсти, докато отзивите за `89-та са крайно негативни. Какво ни донесоха 20 години “демокрация”? В крайна сметка “Свободният избор на господари не премахва господарите”…
Защото робът не разбира свободата. Той мечтае за свой роб. Защото 1989 е прекалено близо, и прекалено е голям мащабът, за да се види с ясна мисъл. Защото това е национален идиотизъм: да ти са мили загражденията с бодлива тел. Защото „нашата свобода” през 1989 отново не беше на върха на копието, както някога е казал Мигел де Сервантес. Затова.
Ако трябваше да напишете сценарий за отбелязване на 9 септември на централен площад, как щяхте да подходите?
Не мога да напиша такъв сценарий. Празниците са празници за отбелязване на свободата, никога на робството.
http://www.vsekiden.com/76364
Comment